Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Темперанс Бренан (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones to Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Кати Райкс. Пепел от кости

ИК „СофтПрес“, София, 2010

Редактор: Димитър Риков

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-872-6

История

  1. — Добавяне

40

Със сирена и сигнална лампа можеш да стигнеш навсякъде. При това навреме.

Два часа след като двамата с Райън напуснахме Ил д’Орлеан, вече наближавахме Монреал. По пътя на връщане бях напълно съсредоточена. Държах се здраво за таблото пред мен и за страничния прозорец. Клатех се и подскачах цялата, когато Райън ускоряваше, а след това набиваше спирачка.

Остров Ил Бизар се намира на северозапад от Монреал, в най-западната точка на град Лавал. Когато достигнахме острова, Райън прекоси магистрала четирийсет, пресече града по диагонал на югозапад, след това се отправи на север по булевард „Сен Жан“.

Преди да стигнем до „Пиерфон“, завихме надясно и се спуснахме по моста „Жак Бизар“. По средата на моста Райън загаси светлините и спря сирената.

По-голямата част от острова е заета от игрища за голф и природния резерват, но по периферията на острова има няколко разпръснати квартала. Някои са по-стари, други са съвсем нови, но цените навсякъде в този район са изключително високи. Улицата на Мало се намираше зад малка горичка в южния край на острова.

Докато се движехме по „Рустик“, Райън намали. След трийсетина метра направи обратен завой и бавно минахме по улицата още веднъж.

Очевидно наоколо имаше само жилищни сгради. Огромни стари къщи. Огромни стари дървета. Не забелязах никой да се движи между тях.

На улица „Шери“ Райън отново смени посоката, приближи се до бордюра и спря така, че да има възможно най-добра видимост. За себе си. Аз трябваше да извивам врат, за да мога да видя нещо.

„Рустик“ беше дълга само една пряка и в края й имаше нещо като малък парк. Шест къщи отляво. Шест къщи отдясно. Всички те се намираха в дъното на тесните дворове и изглеждаха някак уморени. Имаха нужда от пребоядисване, а може би и от подмяна на водопроводните тръби и електрическата мрежа.

Някои от живеещите там се бяха опитали да поддържат моравите и градините си. Едни се бяха справили успешно, други — не съвсем. Пред една стара викторианска къща имаше резбована табела, на която пишеше „Ше Лизо“ 4.

— Много прилича на къщата на Бастараш в Тракади — отбелязах аз.

— Какво имаш предвид?

— Задънена улица. Зад къщата минава реката.

Райън не отговори. Извади бинокъл от жабката и започна внимателно да оглежда наоколо. Очевидно преценяваше ситуацията.

Погледнах към неговата страна на улицата. До бордюра имаше паркирани три коли, една близко до „Шери“, една по средата и една, близо до парка.

Табелката показваше, че четните номера са от дясната страна. Преброих къщите, като започнах от ъгъла.

— Номер тринайсет трябва да бъде последният голям парцел вляво.

Всъщност не се виждаше много. Имотът на Мало беше обграден от двуметрова ограда, покрай която плътно една до друга растяха лози. През пролуките в листата можах да забележа един бор, редица от кедри и един изсъхнал бряст.

— Харесва ми как се е справил с озеленяването. — Напрежението ме караше да пускам идиотски шеги.

Райън не се засмя. Натискаше бутоните на телефона си.

— Можеш ли да прочетеш какво пише на вратата на Мало? — попитах аз.

— Prenez garde au chien. Внимание, куче!

— Трябва ми справка за три номера.

Предположих, че Райън разговаря с дежурния в управлението на полицията и иска справка за номерата на трите коли. Изчака и след това прочете номера на табелката на един изключително стар и очукан форд „Мъркюри Маркиз“, паркиран недалече от „Шери“.

— Мърчисън, Дюи. „Рустик“ 3. Oui.

Огледах едноетажната тухлена сграда, която се намираше през пет къщи от тази на Мало. Очевидно беше, че портфейлът на стария Дюи не беше особено дебел.

— Девет. Четири. Седем. Алфа. Чарли. Зулу. — Райън вече даваше номера на поршето, което беше паркирано по средата между двете преки.

След бясното препускане насам топлината и спокойствието в колата ми подействаха потискащо. Слушах какво приказва Райън и изведнъж усетих, че съм направо изтощена.

— Винсент Антъни. — Райън повтори името. — Има ли някой Винсент, който да живее на „Рустик“? — Почака малко. — Да, добре.

Ръцете и краката ми тежаха, сякаш бяха от олово.

— Изчакай.

Райън взе бинокъла и прочете номера на хондата акорд, последен модел, която беше паркирана в края на улицата. След секунда попита:

— Коя компания за коли под наем?

Умората ми изчезна за миг. Присвих очи и се загледах в хондата.

— Откри ли номера? — Гласът от другата страна на телефона каза нещо. — Сигурен ли си, че не си много зает? — Кратко мълчание. — Задължен съм ти.

Райън затвори телефона, но този път не го хвърли.

— Хари е взела под наем хондата. — Гласът ми прозвуча много силно. — Знам, че е тя.

— Да не прибързваме с изводите.

— Добре.

Облегнах се на седалката и скръстих ръце. Не издържах така и след малко отново започнах да гриза кожичката на пръста си.

— Фордът и поршето принадлежат на местни хора — каза Райън, без да отделя погледа си от номер тринайсет.

Не си направих труда да отговоря.

Секундите бавно отминаваха. Минути. Еони[1].

Изведнъж ми се стори, че в колата е много потискащо. Свалих прозореца. Топлият въздух навлезе вътре, носеше миризмата на кал и окосена трева. И виковете на чайките.

Подскочих, когато телефонът на Райън иззвъня в ръката му.

Райън слушаше внимателно, след това благодари и затвори телефона.

— Хари е наела хондата в понеделник сутринта.

Погледът ми се насочи по улицата към колата. Беше празна. В парка също нямаше никого.

— Ще й се обадя — казах и се протегнах за чантата си.

Райън хвана ръката ми.

— Недей.

— Защо?

Погледна ме. И неговите очи като моите бяха преуморени.

В този момент ми стана ясно. Ако Хари беше някъде в двора на Мало или в къщата му, позвъняването на телефона щеше да я изложи на опасност.

— Господи, Райън, наистина ли мислиш, че е влязла вътре?

Или е била вкарана насила? Не можах да го изрека.

— Не знам.

Но аз знаех.

— Трябва да я изкараме от там.

— Все още не.

— Какво? — казах го много остро. — Просто ще седим тук, така ли?

— Да, за известно време. Ако аз вляза вътре, ще го направя, когато получа подкрепление. Забележи употребата на първо лице единствено число.

Слънцето беше ниско, отразяваше се от прозорците и капаците на колите, оцветяваше в бронзово реката, парка и улицата. Райън сложи тъмните си очила, подпря ръце на волана и продължи да наблюдава къщата.

Движението на планетите замря. От време на време Райън хвърляше поглед към часовника си. И аз поглеждах моя. Всеки път установявах, че е минало по-малко от минута.

Спрях да гриза кожичката на пръста си и започнах да чопля седалката. После отново се захванах с кожичката. Въпреки жегата ръцете ми бяха леденостудени.

Бяха изминали десет минути, когато един шевролет камаро дойде с висока скорост откъм „Шери“ и зави по „Рустик“. Движеше се толкова бързо, че гумите му свистяха. Зад затъмненото стъкло се виждаше неясният силует на шофьора.

Силует, който веднага разпознах.

— Бастараш е!

Видяхме как Бастараш спря до бордюра пред номер тринайсет, изскочи от колата и отвори багажника. Извади едни големи клещи, отиде до оградата, нагласи ги и щракна с тях. След това ритна вратата и изчезна от погледа ни.

Първите изстрели прозвучаха като фойерверки. Идваха един след друг, все едно бяха свързани. Ято чайки се вдигна от парка и се понесе над реката.

— По дяволите!

Райън включи радиостанцията. Прозвуча гласът на диспечера. Райън се представи, обясни къде се намираме и поиска подкрепление.

— Слушай, Темпи — докато говореше, Райън вадеше пистолета от кобура си. — Говоря ти абсолютно сериозно. Лягай на пода и не мърдай от там.

Без да кажа нито дума се плъзнах надолу от седалката, държах главата си над таблото, за да виждам какво става по улицата.

— Не излизай от колата.

Райън се движеше по „Рустик“, като използваше къщите за прикритие. Държеше пистолета отстрани, с дулото надолу. Мина покрай оградата на Мало, стигна до вратата на двора и изчезна.

Клекнах на пода. Бях ужасена, дланите ми бяха мокри от пот. Стори ми се, че минаха часове. Всъщност бяха по-малко от пет минути.

Опитвах се да раздвижа изтръпналите си крака, когато телефонът ми иззвъня. Извадих го от чантата си.

— Къде си? — Хари хем шепнеше, хем крещеше.

— Ти къде си?

— В парка, близо до къщата на Мало. Храня чайките.

— Боже господи, Хари! Какво си мислиш, че правиш? — В думите ми не прозвуча облекчението, което изпитах.

— Струва ми се, че чух изстрели.

— Слушай сега. — Използвах същия тон, с който преди малко Райън се беше обърнал към мен. — Аз съм на ъгъла на „Шери“ и „Рустик“. Райън влезе в двора на Мало. Идва подкрепление. Искам да отидеш колкото е възможно по-далече от къщата, без да излизаш от парка. Можеш ли да го направиш?

— Пред мен има паметник на някакъв умрял човек. Мога да клекна зад него.

— Направи го.

Вдигнах се на седалката и успях да видя някаква облечена в розово фигура да пробягва отляво надясно покрай брега на реката.

Тъкмо клекнах отново, когато прозвучаха два приглушени изстрела.

Сърцето ми спря.

Заслушах се.

Непоносима тишина.

Мили боже, дали Райън беше в беда? Или Хари? Къде беше подкреплението?

Може би причината беше страхът за сестра ми. Или за Райън. Това, което направих в следващия момент, беше чиста лудост. Въпреки това го направих.

Измъкнах се от колата, прекосих на бегом „Шери“ и минах по диагонал през първата тревна площ в лявата страна на „Рустик“. Като се придържах към сенките на къщите, достигнах до номер тринайсет, преминах с гръб покрай оградата, след това спрях. Напрегнах се да доловя някакъв шум от движение.

Писъкът на чайките. Туптенето на собственото ми сърце.

Едва дишах, когато погледнах през вратата към двора на Мало.

Покритата с чакъл алея водеше към тъмна тухлена къща с яркорозов хоросан. До нея имаше подобен гараж за три коли. Наляво се простираше ливада, по която хвърляше сенки изсъхналият бряст.

Замръзнах на място. Опитах се да потисна адреналина, който ме караше да действам. До дънера на дървото седеше някой. Дали не ме беше забелязал?

Изминаха цели пет секунди. Десет.

Човекът не помръдна.

След като изчаках цяла минута, отново се огледах наоколо и тръгнах бавно по алеята. Всяко хрущене на чакъла прозвучаваше като експлозия. Човекът все още стоеше неподвижно, като парцалена кукла в реални размери, по която като паяжина се прокрадваха сенки.

Приближих се до дървото и видях, че е мъж. Не го бях виждала никога преди това. Отпред на ризата му имаше дълго, тъмно петно. Очите му бяха затворени, но ми се строи, че диша.

Наведох се и притичах през поляната.

В следващия миг замръзнах на място.

Две кучета, завързани на вериги, прикрепени с болтове за асфалта, се хвърлиха към мен. И двете бяха огромни, козината им беше кафяво-черна, имаха малки уши и къси опашки. Очевидно бяха добермани. И двете злобно лаеха срещу мен.

Вдигнах ръка, за да ги успокоя. Кучетата съвсем побесняха, ръмжаха и се зъбеха, съвсем бяха освирепели в желанието си да ме нападнат.

В далечината чух слабия вой на сирените.

Отстъпих назад предпазливо. Кучетата продължаваха да се хвърлят към мен и да се мъчат да ме захапят. Опасявах се, че при всяко движение напред болтовете, които държаха веригите им, можеха да се откъснат.

Краката ми се подкосиха. Едва се добрах до предната част на къщата. Вдясно от вратата видях един полуотворен прозорец. Промъкнах се през живия плет, изправих се на пръсти и надникнах. Въпреки че гърбът на един стол не ми позволяваше да огледам цялата стая, ясно видях трима мъже.

Една фраза се заби в съзнанието ми.

Край на играта.

Райън държеше уинчестър дванайсети калибър и едновременно с това беше насочил глока си към Бастараш. Той от своя страна беше насочил деветмилиметров зиг зауер към един мъж, който предположих, че е Мало.

Мало беше с гръб към прозореца. Също като Бастараш и той беше едър и мускулест.

Сирените се чуваха все по-силно. Предположих, че полицейските коли вече пресичаха моста.

— Ти, нещастни, кучи сине! — крещеше Бастараш към Мало. — Знаех си, че откачените ти перверзии ще прецакат всички ни рано или късно.

— А ти какво си, света вода ненапита? Дейви, моето момче, ти влезе в тази игра с широко отворени очи.

— Не и деца. Никога не се съгласих да го правиш с деца.

— Те искаха да станат звезди. Аз осъществявах мечтите им.

— Ти ми обеща да спреш тази гадост. Повярвах ти. Сега разбирам, че си ме лъгал през цялото време.

Косата на Бастараш беше мокра от пот. Ризата беше залепнала за гърдите му.

— По-спокойно. — Райън се опитваше да смекчи гнева на Бастараш.

Той обърна пистолета си към Райън.

— От въпросите, които ми зададе този тук, си правя извода, че си убил някои от хлапетата.

— Това е нелепо. — Мало се разсмя нервно.

— Погледни ме, мръснико. — Бастараш насочи пистолета право в лицето на Мало. — Ти ми навлече това разследване за убийство. От няколко дни ченгетата са по петите ми.

Мало вдигна ръце и се завъртя към Бастараш. Устата ми пресъхна от изненада.

Въпреки че беше по-възрастен, с изкуствен загар и в по-добра физическа форма, Мало поразително приличаше на Бастараш. Такава прилика можеше да се обясни само чрез гените.

Бастараш продължи да говори:

— Ти си убил тези момичета. Признай си.

— Това е…

— Стига лъжи! — Лицето на Бастараш беше почервеняло.

— Те бяха мръсници. Хванах едната да краде. Другата беше наркоманка. — Мало преглътна. — Ти си ми брат, Дейви. Очисти това копеле. — Мало нервно замахна към Райън. — Очисти го и сме свободни. Ще намерим друго място…

— Ти привлече вниманието на полицията към мен. Към бизнеса ми. Към хората, които обичам. Напълно си загубил ума си. Ченгетата ме преследват чак от Квебек. Ако нещо се случи с този тук, ще знаят кой е виновен.

— Тя е добре.

— Ти, извратено копеле, съсипваш всичко. Ти омърси къщата на баща ми. Затова те изхвърлих при първа възможност.

Бастараш заплашително размахваше пистолета си.

— Ти си точно като онази кучка, майка ти.

— Остави пистолета на пода, Дейв. — Райън влезе в ролята на посредник. — Не искаш да нараниш някого.

Бастараш не му обърна внимание.

— Не те интересува нищо друго, освен парите и перверзиите ти. Но сега застраши моята къща. Хората, които аз обичам. Заради теб ще я намерят и ще я затворят някъде.

— Ти си побъркан — присмя му се Мало. — Живееш в средновековието.

— Побъркан? — Пистолетът трепереше в ръката му. — Ще ти покажа какво значи побъркан. Ще размажа главата ти в стената.

Изпод прозореца се чу женски глас. Излизаше тежко и на пресекулки.

— Ако нараниш него, ще нараниш всички ни.

Опитах се да видя жената, но гърбът на стола ми пречеше.

Воят на сирените се чуваше по „Рустик“. Гумите изсвириха, вратите се отвориха, чу се трополенето на стъпки наоколо, радиостанциите пращяха.

Пушката се плъзна по пода и рикошира в перваза на дюшемето. Мало се завъртя и хукна навън от стаята.

Обърнах се и изкрещях:

— Към предната врата!

Трима полицаи се спуснаха към вратата. Единият извика:

— Arretez-vous! Стой!

Мало побягна към гаража. Полицаите го настигнаха, опряха гърба му в стената и му закопчаха белезниците.

Изтичах в къщата, завих надясно през голяма двойна врата и влязох в гостната. Един полицай ме следваше по петите. Чух, че Райън му каза да извика линейка по радиостанцията.

Бастараш стоеше на колене, ръцете му бяха закопчани с белезници отзад. Жената беше клекнала до него. Едната ръка беше обвила около кръста си. Другата лежеше върху рамото му. На нея имаше само три възлести пръста.

— За нищо не ставам — мърмореше Бастараш. — За нищо не ставам.

— Шшшт… — каза жената. — Знам, че ме обичаш.

Лъчите на залязващото слънце огряха тъмните къдрици около лицето й. Тя бавно вдигна брадичката си нагоре.

Мъчително прозрение ме накара да замръзна на мястото.

Кожата по челото и бузите на жената стоеше на твърди бучки. Горната й устна се бе вдигнала чак до носа, който беше хлътнал на една страна.

— Еванджелин — промълвих аз, обзета от емоции.

Жената погледна към мен. Нещо в погледа й проблесна.

— Виждала съм кралицата на Англия — каза тя дрезгаво. Гърдите й се надигаха, сълзите се извиваха като змии по плътта й.

Бележки

[1] Най-голям период от геоложко време, състоящ се от няколко ери. — Б.р.