Кати Райкс
Пепел от кости (17)

16

Самолетът на Хари трябваше да пристигне в десет. Бях взела билети за обедния полет до Монктон. Бяхме се разбрали да се срещнем на изхода за самолета.

Централното летище на Монреал се намира в западната част на острова, в квартала „Дорвил“. Години наред беше известно просто като Дорвил. Според мен така си беше добре. Но не. От първи януари 2004 година то беше прекръстено на Международно летище „Пиер Елиот Трудо“. Местните хора обаче си го наричат Дорвил.

В десет часа вече бях паркирала колата, чекирала багажа и минала през охранителната система. Хари все още я нямаше при изход 12-С. Това не ме разтревожи. Опашката пред гишетата за паспортна проверка, над които виси надпис „Добре дошли в Канада“, обикновено е толкова голяма, че дори виещата се като змия опашка пред „Дисниленд“ изглежда незначителна.

Десет и четирийсет и пет. Хари все още я нямаше. Проверих на таблото. Полетът й беше кацнал в 10:07 часа.

В единайсет започнах да ставам неспокойна. Опитах се да чета, но погледът ми непрекъснато бягаше към лицата на хората, които минаваха покрай мен.

В единайсет и петнайсет започнах да изреждам различни варианти.

Няма паспорт. Може би Хари не знаеше, че вече не може да влезе в Канада със самолет само с лична карта.

Изгубен багаж. Може би в момента Хари попълваше формуляри в три или четири екземпляра. От предишните й посещения знаех, че винаги пътува с много багаж.

Контрабанда. Вероятно точно сега Хари примигва уплашено срещу някой митнически служител с каменно лице. Да. Точно така.

Отново се зачетох в романа на Джаспър Форд. Мъжът от дясната ми страна беше набит, с остра като телена четка коса и преливаше от полиестерния си спортен костюм, който очевидно му беше с няколко номера по-малък. Едното му коляно непрекъснато подскачаше нагоре-надолу, докато той почукваше с бордовата си карта по облегалката между нас.

Монреал не е Торонто. За разлика от скучния си англоезичен съсед на запад, градът на острова отдава дължимото на женския пол и секса. Всяка вечер в баровете и бистрата се вихрят купони до малките часове и феромоните се усещат навсякъде. Билбордовете обявяват предстоящите събития с недвусмислени намеци. Покрай магистралите полуголи модели рекламират бира, крем за лице, часовници или джинси. Градът живее с усещането за разгорещена кръв и пот.

Но Монреал никога не може да е достатъчно подготвен за появяването на сестра ми.

Когато мъжът с коса като четка застина неподвижно, разбрах, че сестра ми е пристигнала.

Появи се изведнъж в цялата си прелест, застанала права на количката за превоз на пътници и разперила ръце като Кейт Уинслет на носа на „Титаник“. Шофьорът се смееше, дърпаше я за колана и се опитваше да я накара да седне.

Количката намали и Хари скочи от нея. Беше облечена с тясно прилепнали джинси, ботуши в розово и розова каубойска шапка. Когато ме видя, я свали от главата си и я размаха. Дългата й руса коса се изсипа като водопад.

Изправих се.

Зад мен мъжът с коса като четка стоеше втрещен. Знам, че и други бяха вперили поглед в същата посока. Тези, които имат Y-хромозоми във всяка своя клетка.

Хари слезе, шофьорът я последва, натоварен като шерп с марковите й куфари.

— Тем-пее-роо-нии!

— Започнах да се чудя дали не си се загубила — едва успях да се обадя от задушаващата ме прегръдка.

Хари ме пусна, хвана шерпа за ръка и го дръпна.

— Ние си парлевихме, нали така Андрей?

Андре се усмихна, очевидно не знаеше какво да отговори.

Като по даден знак гласът от микрофона покани пътниците от нашия полет да се качват на самолета.

Шофьорът взе две чанти от ръчния багаж на Хари и й ги подаде заедно с дамската й чанта, която приличаше на дисаги. Другата маркова чанта беше връчена на мен. Взех я.

Хари даде на шерпа една двайсетачка, усмихна му се широко и каза:

— Мър-сий.

Андре си тръгна. Днес имаше какво да разправя.

 

 

На летището в Монктон се оказа, че по някаква причина колата, която предварително бях наела, не е там. Предложиха ни по-добра на същата цена.

Каква е колата?

Просторна. Ще я харесате.

Имам ли избор?

Не.

Докато подписвах договора за наемането на колата, Хари научи следното:

Името на служителя беше Джордж. Беше на четирийсет и три години, разведен, с тригодишен син, който все още се напикаваше в леглото. Тракади се намираше все направо по магистрала 11. Бензинът беше най-евтин в бензиностанцията на Ървинг, веднага след като отминеш Кучибугуак. Сандвичите с омар в „Кътчето на рибаря“ в Ескуминак не бяха особено добри. Пътуването щеше да ни отнеме около два часа.

Просторната по-добра кола се оказа лъскав нов луксозен джип „Кадилак Ескалейд ЕХТ“. Черен. Хари остана очарована.

— Само погледни този звяр. Мощен двигател, 4х4 и теглич за каравана. Можем да го юркаме нагоре-надолу и изобщо не ни трябват шосета.

— Благодаря, но смятам да се движим по асфалта. Не ми се иска да се загубим.

— Няма. — Хари потупа чантата си. — Телефонът ми има Джи Пи Ес.

Качихме се. Вътре миришеше на нова кола, а километражът показваше седемдесет и два километра. Имах чувството, че карам военен камион.

Въпреки че се оказа съвсем прав за сандвичите с омар, що се отнася до продължителността на пътуването ни, Джордж беше непоправим оптимист.

Когато най-после стигнахме в Тракади, часовникът ми показваше седем и двайсет. Осем и двайсет местно време. Защо се забавихме толкова много? Не е трудно да се сети човек. Заради Хари.

Добрата страна на нещата? Запознахме се с един полицай от канадската национална полиция на име Кевин Мартел, както и с повечето жители на Ескуминак. Освен това се снимахме хванати под ръка пред Le plus gros homard du monde. За да минем през Шедиак, трябваше да се отбием от пътя си, но кога друг път ще му се случи на човек да се снима пред най-големия омар в света?

Когато се регистрирахме в мотела, любезната дама на рецепцията каза на Хари къде можем да намерим ресторант с типична акадска кухня и маси на открито. Изчаках сестра ми да си оправи бретона и се отправихме към брега.

Пластмасови маси. Пластмасови столове. Пластмасови менюта.

Обаче атмосферата беше приятна. Споделихме я с мъже с бейзболни шапки, които пиеха бира направо от бутилките.

Въздухът беше хладен и миришеше на риба и солена кал. Водата беше тъмна и неспокойна. По нея проблясваше и се отразяваше изгряващата луна. От време на време някоя чайка, страдаща от безсъние, се провикваше, после спираше, сякаш удивена от собствения си глас.

Хари си поръча спагети. Аз си избрах треска и картофи. Когато сервитьорката си тръгна, Хари ми посочи вестника, който някой беше забравил на съседната маса. „Акади Нувел“.

— Хайде, шефе. Ориентирай ме какво става. Започни с това къде се намираме.

— Тракади-Шийла. — Произнесох го Шийла като местните хора.

— Това и аз го знам.

— Намираме се в сърцето на Акадия, родно място на типичната четиривековна акадска култура.

— Звучиш като туристическа брошура, взета от фоайето на някой мотел.

— Прочетох четири такива, докато ти привършваше с бретона си.

— Косата ми се беше омазнила.

— Като изключим кратката ни отбивка в Шедиак, днес през цялото време се движехме на север, успоредно на пролива Нортъмбърленд. В момента сме на полуостров Акадия. Спомняш ли си, че минахме покрай знаци, които сочеха към Негуак?

— Имаше нещо такова.

— Полуостров Акадия е дълъг почти двеста километра. Започва от Негуак на север, по североизточния бряг на Ню Бранзуик до остров Миску, на върха на полуострова, после по продължението на залива Шальор до Батхърст. Провинцията има около двеста четирийсет и две хиляди френскоговорещи жители, шейсет хиляди от които живеят тук, на полуострова.

Донесоха ни храната. В следващите няколко минути бяхме заети да добавяме към ястията пармезан, сол и черен пипер.

— Хората тук смятат, че корените на уникалния им френски, на музиката им, дори на кухнята им могат да се открият в Поату и Британи.

— Във Франция. — Хари беше специалист по очевидните неща.

— Предшествениците на днешните акадци са започнали да пристигат в Новия свят в края на седемнайсети век и са донесли тези традиции със себе си.

— Всички те не са ли се преместили в Ню Орлийнс? Еванджелин ни разказваше за това.

— Не е точно така. През 1755 година англичаните наредили около десет хиляди френскоговорещи жители на Нова Скотия да бъдат изгонени от родните си места. Акадците наричат това депортиране le Grand Derangement. Англичаните конфискували земите и прогонили хората. Качили ги на кораби и ги откарали във Франция и САЩ. Днес около един милион американци твърдят, че имат акадски произход, повечето от които живеят в Луизиана. Наричаме ги кейджуни.

— По дяволите! — Хари поръси още сирене върху спагетите си. — Защо англичаните са ги изгонили?

— Защото са отказали да се закълнат във вярност към британската корона. Някои са успели да избегнат изгнаничеството и са намерили убежище тук, по течението на реките Рестигуш и Мирамиши и по бреговете на залива Шальор. В края на осемнайсети век към тях са се присъединили и други акадци, върнали се от изгнание.

— Значи на французите им е било позволено да се върнат обратно?

— Да, но англичаните били господарите и се държали към тях изключително враждебно. Затова този изолиран край, който прилича на пръст на ръка, щръкнал в залива Сейнт Лорънс, се оказал единственото място, където никой не ги закачал.

Хари нави спагетите си на вилицата, личеше си, че е замислена.

— Каква беше тази поема, която вие с Еванджелин непрекъснато разигравахте?

— „Еванджелин“ от Хенри Уодсуърт Лонгфелоу. В нея се разказва за трагедията на двама влюбени от Акадия. Англичаните отвеждат Габриел насила на юг. Еванджелин прекосява цяла Америка, за да го търси.

— И какво става?

— Нещата не се развиват добре.

— Ужас! — Хари лапна спагетите и започна да навива следващата хапка на вилицата си. — Спомняш ли си колко мрънках, докато не ми дадете и на мен роля?

— О, да. — Спомних си как Хари, загоряла от слънцето, кръстосала тънките си ръчички, ни гледа нацупено. — Участваше около десет минути, след това започваше да се оплакваш от жегата и си тръгваше, а ние се чудехме какво да правим с ролята.

— Винаги получавах ужасни роли без реплики. Дърво. Или глупав пазач в затвора.

— Така е. Човек не може да стане звезда за една нощ.

Хари тежко въздъхна и нави на вилицата си още спагети.

— Винаги съм харесвала Еванджелин. Тя беше… — Хари се опита да намери думата: — Мила. Освен това си мислех, че е изключително очарователна. Може би защото беше пет години по-голяма от мен.

— Аз съм три години по-голяма от теб.

— Да, но ти си ми сестра. Виждала съм те как ядеш сметана с пръсти направо от кофичката.

— Не си.

— И желе.

Усмихнахме се една на друга, спомнихме си за онова време, когато пътувахме на задната седалка на колата, за рождените дни и влакчето в лунапарка, за игрите на ужким, за това как си представяхме, че сме Нанси Дрю и търсехме изчезналите си приятелки. Тогава всичко беше по-просто. Тогава с Хари бяхме един отбор.

В крайна сметка разговорът ни се завъртя около Обелин.

Трябва ли да й се обадим и да я предупредим, че искаме да я посетим? Когато я видяхме за последен път, тя беше едва на шест години. Животът й оттогава не е бил никак лесен. Майка й беше починала, вероятно и сестра й. Бастараш се бе отнасял зле с нея. Била е обезобразена от пожара. Не бяхме на едно и също мнение относно това дали Обелин ще се зарадва да ни види. Хари смяташе, че ще ни посрещне като приятелки, които не е виждала от много дълго време. Аз обаче не бях толкова сигурна.

Минаваше десет, когато платихме сметката. Вече беше твърде късно да звъним по телефона. Така решението беше взето. Ще пристигнем, без да сме се обадили предварително.

Мотелът беше от другата страна на залива, срещу ресторанта. Поехме обратно по магистрала 11 и по моя преценка отново прекосихме реката Литъл Тракади по мост 15. Спомних си историята, която Хипо ми разказа, и изпитах жал към нещастния човечец, открил трупа със забития в него колянов вал.

 

 

На сутринта Хари настояваше да яде палачинки.

Сервитьорката беше трътлеста, с яркочервено червило и изтощена бяло-жълтеникава коса. От нея получихме кафе в изобилие, съвет относно лакирането на нокти и информация как да стигнем до адреса, който Хипо ни беше дал.

Магистрала 11, след това наляво по улица „Сюро Блан“. В края на пътя, при зелената ограда, завой надясно. После още един. Как се казваше семейството?

— Бастараш. Познавате ли ги?

Червените й устни се свиха в тънка, права линия.

— А познавате ли Обелин Ландри?

— Това ли ще е всичко? — попита тя.

Дори Хари не можа да я придума да ни каже нещо повече.

В девет часа бяхме в колата.

Тракади не е голям град. В девет и петнайсет вече се движехме по улиците на един жилищен квартал, който би могъл да се намира навсякъде в Америка. Добре поддържани цветни лехи. Окосени тревни площи. Прясно боядисани огради. Изглежда, повечето от къщите бяха построени през осемдесетте.

В дъното на улицата, на адреса, който Хипо ни беше дал, открихме висока каменна стена. Табелката показваше, че къщата се намира отвъд оградата. На ръждясалата метална порта висеше отключен катинар. Хари излезе от колата и отвори портата.

Тухлена алея, покрита с мъх, разделяше буренясалата морава на две. В дъното се виждаше къщата, изградена от тухли, камък и дърво. Покривът беше покрит със стари дървени плочи. Не беше палат, но не беше и съборетина.

С Хари спряхме за момент, загледани в тъмните прозорци. Те гледаха към нас и не разкриваха нищо.

— Прилича на клуб, в който се събират запалени ловджии — отбеляза Хари.

Беше права. Цялото място приличаше на ловна хижа.

— Готова ли си?

Тя кимна. Откакто беше станала тази сутрин, беше необикновено тиха. Като изключим краткия ни разговор относно непоносимостта й към бикините, изобщо не бяхме разговаряли. Предполагам, че се бе върнала към спомените си за Обелин. Подготвяше се за срещата с обезобразената жена. Аз вече го бях направила.

Излязохме от колата и мълчаливо тръгнахме към къщата.

През нощта се бяха събрали облаци, тежки, напоени с влага. Утрото предвещаваше дъжд.

Не открих звънец, затова почуках на вратата. Беше направена от тъмен дъб, зад матовото стъкло не се забелязваха никакви признаци на живот.

Никой не отвори.

Почуках отново, този път по стъклото. Пръстите ми издадоха остър звук — рат-а-тат-тат. Отново никой не отвори.

Една чайка се спусна над главите ни и пронизително съобщи новината за идващата буря.

Хари залепи лицето си за стъклото.

— Няма никакво движение вътре — каза тя.

— Може би обича да си поспива до късно.

Хари се изправи и се обърна към мен.

— Като знам какъв ни е късметът, сигурно е в Уичита Фолз.

— Защо Обелин ще ходи в Уичита Фолз?

— Защо изобщо някой ходи в Уичита Фолз?

Огледах се. Наоколо нямаше друга постройка.

— Ще проверя отзад.

— Ще държа предната врата под наблюдение, сър — козирува Хари и свали от рамото си чантата, която приличаше на дисаги.

Тя падна до краката й и издаде тъп звук.

Слязох от верандата и завих надясно, за да заобиколя.

Отзад, по цялата дължина на къщата, имаше каменна площадка. В далечния й край, залепено за постройката, се намираше другото крило на сградата. То оставаше невидимо, когато човек застане пред входната врата. В сравнение с останалата част това крило изглеждаше по-ново, боята му беше по-свежа. Чудех се дали точно там бе избухнал пожарът.

На площадката имаше градински мебели и няколко шезлонга. Всички бяха празни. Качих се, прекосих я и надникнах през двойната стъклена врата.

Стандартно кухненско обзавеждане. Чамова маса и столове с облегалки за ръцете. Часовник с кукувичка и махало, приличащо на опашка.

Барплот. Ножче, хартиена салфетка и обелка от ябълка.

Усетих, че нервите ми се опъват.

Явно е тук!

Обърнах се.

В другия край на поляната се намираше малка, подобна на беседка постройка. Отвъд нея се виждаше бурното оловносиво море. Предположих, че това е част от залива Сейнт Лорънс.

От двете страни на вратата на постройката имаше странни колони, високи, с издадени елементи във всички посоки. На върха на всяка от тях имаше нещо със странна форма.

През мрежата на постройката се виждаше неясен силует. Подробностите се запечатаха в съзнанието ми.

Фигурата беше дребна, най-вероятно на жена. Прегърбена. Неподвижна.

Жената, която предполагах, че беше Обелин, стоеше с гръб към мен. Не можех да разбера дали чете, дреме или просто е вперила поглед в морето.

Приближих се и установих, че колоните всъщност са покрити с резба, която изобразява необикновени животни. Стърчащите неща бяха клюнове и крила. Най-отгоре на колоните бяха издялани стилизирани птици.

След това се сетих нещо, което бях учила по антропология преди много години. Някога тази постройка е била сауна, след това е била променена и част от стените са били заменени от мрежи.

Целият ансамбъл изглеждаше съвсем не на място. Колони с тотеми и сауни са строили народите, живеещи по северозападното крайбрежие на Тихия океан — тингити, хайда или куакиутл, а не индианците микмак или другите племена, населяващи Атлантическото крайбрежие.

Спрях на три метра от постройката.

— Обелин?

Жената рязко изправи глава.

— Quisse que la!

Кой е там. На акадски френски.

— Темперанс Бренан.

Жената не отговори.

— Темпи. От Поулиз Айлънд.

Не последва нищо.

— И Хари е тук.

Една ръка се вдигна, завъртя се, сякаш не беше сигурна какво иска да направи.

— Бяхме приятелки. Ти и Хари. Еванджелин и аз.

— Pour l’amour de mon Dieu…^[1]

Изрече го шепнешком.

— Познавах леля Юфеми и чичо Фидел.

Жената бързо вдигна ръката до челото си, спусна я до гърдите си и после я премести от едното рамо до другото.

— Търся ви от много дълго време.

Жената се изправи на крака, уви един шал около главата си, поколеба се за миг и пристъпи към вратата.

Протегна ръка напред.

Пантите изскърцаха.

Жената излезе на слънчевата светлина.