Кати Райкс
Пепел от кости (39)

38

— Чакай — трябваше ми известно време, за да дойда на себе си. — Повтори.

— Добре. Казах, че родният език много често излиза на преден план, когато човек е под стрес. Тогава вероятността да се правят грешки при словообразуването е много по-голяма, защото емоциите напират и се изразяват чрез родния език. В това стихотворение тези емоции вероятно са породени от ужаса на присъстващите, от невероятните и въпреки това живи образи на телевизионния екран на горящите жертви, които скачат от сградата, обречени на смърт.

— Прочети стиховете отново.

Това не беше възможно. Роб не би могъл да изговори думите, които смятах, че съм чула. Роб отново прочете следното:

„I see the terror that comes from hate

Two towers fall while men debate

Oh where is God? Even brave people, chair, blessed by fire,

Jet to death!“

 

 

„Виждам ужас, породен от омраза.

Кулите падат, а хората спорят.

О, боже, къде си? Дори смели хора, столове,

дарени от огън, струят към смъртта!“

Сърцето ми блъскаше толкова силно, че се притеснявах, че сигурно се чува по телефона. Роб продължи да говори, очевидно не забелязваше обзелите ме емоции.

— „Столове, дарени от огън“ не е много ясно на английски, но нека не забравяме, че това е поезия, а в поезията потокът на информацията, образите и асоциациите, които тя предизвиква, невинаги са ясни и силно се различават от ежедневната ни реч. Като изключим този стих, тук авторът без съмнение използва ежедневен език или поне това е така на френски. Chair значи плът. A se jeter, тук глаголът „jet“ — струя, на френски приблизително означава „хвърлям се“. Blesser значи „наранявам“. Преведено от френски, този стих би звучал така:

„О, Боже, къде си? Дори смелите хора, чиято плът е

наранена от огъня, се хвърлят към смъртта си!“

— Сигурен ли си, че става въпрос за единайсети септември и Световния търговски център? — Гласът ми беше невероятно спокоен.

— Звучи съвсем логично.

— И нямаш никакво съмнение, че стиховете в „Кости, превърнати в пепел“ са написани от приятелката ми Еванджелин?

— Абсолютно никакво. Ще ме оставиш ли да довърша и да ти обясня как стигнах до този извод?

— Трябва да приключвам разговора, Роб.

— Има още.

— Ще ти се обадя.

— Добре ли си?

Затворих. Знаех, че постъпих грубо и неблагодарно. По-късно щях да му изпратя цветя или коняк. Но точно в този момент не можех да разговарям повече.

Всички стихове бяха написани от Еванджелин. Някои от тях наскоро.

Поне един от стиховете беше написан след 11 септември 2001 година.

Седях неподвижно, бях като парализирана от изводите на Роб и всичко, което можеше да последва от тях.

През 2001 година Еванджелин е била жива. Не е била убита десетки години по-рано.

Обелин ме беше излъгала, че Еванджелин е умряла през 1972 година. Защо?

Наистина ли е била заблудена? Разбира се, че не, нали е имала стиховете й. Знаела е приблизително кога са били написани.

Сподавен смях наруши разсъжденията ми. Вдигнах поглед. Стаята беше празна, но една сянка премина по пода покрай вратата.

— Сесил? — извиках тихо.

— Можеш ли да познаеш къде съм?

— Мисля — замълчах, все едно се колебаех, — че си в шкафа.

— Не — извика тя и се показа на вратата.

— Къде е Обелин?

— Готви нещо.

— Ти си билингвална, нали така, мила?

Тя ме погледна объркано.

— Можеш да говориш и на френски, и на английски.

— Какво означава това?

Реших да подходя по друг начин.

— Можем ли да си поприказваме само ти и аз?

— Oui — каза тя и седна до мен на масата.

— Обичаш игри на думи, нали?

Кимна.

— Как се играе? — попитах.

— Кажи ми дума, която описва нещо, и аз ще я закръгля.

— Gros. Дебел — казах и издух бузи.

Тя смръщи чело:

— Тази не става.

— Защо?

— Просто не става.

— Обясни ми.

— Думите образуват картини вътре в главата ми.

Спря, обезкуражена от неспособността си да обясни по-точно. Или от моята неспособност да я разбера.

— Продължавай — опитах се да я насърча.

— Някои думи изглеждат плоски, а други разкривени. — Присви очи и с ръце ми показа какво значи „плосък“ и „разкривен“. — Плоските думи могат да станат кръгли, като им прибавиш „о“ накрая. Обичам тези думи. С разкривените думи не става.

Стана ми ясно като в мъгла.

Спомних си първите думи, които бях разменила с Клодин. Момичето говореше на някаква смесица между английски и френски и очевидно не правеше никаква разлика между двата езика. Чудех се каква беше рамката на понятието, което определяше една дума като плоска или като разкривена. Очевидно „лъскави“ и „drole“^[1] бяха плоски думи. „Gros“ беше разкривена.

— Дебел — опитах с думата, с която бяхме започнали, само че на английски.

Зелените очи засияха.

— Дебел-о.

— Щастлив.

Тя поклати глава.

— Fort.^[2]

— Неее. И тази е разкривена.

— Свиреп — казах аз, оголих зъби, свих пръсти и се престорих на страшно чудовище.

— Свиреп-о. — Тя се засмя и направи подобна на моята физиономия.

Семантичната подредба в съзнанието й щеше завинаги да си остане загадка за мен. След още няколко подобни реплики реших да сменя темата на разговор.

— Щастлива ли си тук, Сесил?

— Предполагам, че да. — Прибра косата зад ушите си и се засмя. — Но и другата къща ми харесва. Там има птици по колоните.

Къщата в Тракади. Вероятно е била там, когато отидохме с Хари.

— Можеш ли да си спомниш къде си била, преди да дойдеш да живееш при Обелин?

Усмивката изчезна от лицето й.

— Натъжаваш ли се като си спомниш за онова място?

— Не си спомням за него.

— Можеш ли да го опишеш.

Тя поклати глава.

— Да не би някой да се е държал лошо с теб?

Маратонката на Клодин започна да издава неприятен звук, когато коляното й заподскача нагоре-надолу.

— Мъж ли беше?

— Караше ме да си събличам дрехите. И… — Коляното заподскача още по-силно. — Искаше да правя разни неща. Той беше лош. Лош.

— Спомняш ли си името на мъжа?

— Мал-о.^[3] Беше лош. Аз не бях виновна.

— Разбира се, че не си виновна.

— Но ми даде нещо много хубаво. Запазих си го. Искаш ли да го видиш?

— Може би по-късно…

Без да обърне внимание на отговора ми, Клодин изтича от стаята. След секунди се върна и носеше кръг, оплетен от кожени ленти, украсен с пера и мъниста. Беше капан за сънища.

— Това е магическо. Ако го закачиш над леглото си, със сигурност ще сънуваш хубави сънища. И…

— Защо тормозиш Сесил?

И двете с Клодин се обърнахме, когато чухме гласа на Обелин.

— Просто си приказваме — каза Клодин.

— В кухнята на масата има ябълки. — Обелин продължаваше да гледа намръщено. — Ако ги обелиш, ще направим пай.

— Добре.

Клодин размаха капана за сънища, мина покрай Обелин и изчезна. След малко откъм кухнята се дочу песен.

„Fendez le bois, chauffez le four. Dormez la belle, il n’est point jour.“

Преведох си детската песничка наум. „Насечи дърва, загрей фурната. Спи, хубавице, още не е съмнало.“

— Как смееш?! — изсъска Обелин.

— Не, Обелин. Ти как смееш?

— Тя разсъждава като осемгодишно дете.

— Чудесно. Нека да си поговорим за деца. — Тонът ми беше леден. — Нека да си поговорим за сестра ти.

Лицето й съвсем пребледня.

— Къде е тя?

— Казах ти.

— Излъга ме!

Скочих на крака и ударих с дланите си по масата. Столът ми се обърна, падна на пода и изтрещя като изстрел.

— Еванджелин не е била убита! — Тонът ми беше точно толкова суров, колкото и изражението на лицето ми. — Или поне не е умряла на шестнайсет години.

— Това са глупости. — Гласът на Обелин трепереше, сякаш беше записан на магнетофон и лентата е била пускана много пъти.

— Хари откри „Кости, превърнати в пепел“. Обелин, знам, че Еванджелин е написала тези стихове. Някои от тях — през 2001 година.

Погледът й мина покрай мен и се насочи към прозореца.

— Знам за издателската къща „О’Конър“. Сега проследявам поръчката. Мога да се обзаложа, че Вирджини Льоблан си или ти, или Еванджелин.

— Ти открадна книгата. — Докато говореше, все още гледаше през прозореца.

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да ти кажа, че това, което ти и съпругът ти сте направили, е много по-лошо от кражбата на една книга.

— Преценката ти за нас е неправилна и ни отправяш несправедливи обвинения, от които ме боли.

— Какво се случи с Еванджелин?

— Това не е твоя работа.

— Каква беше причината? Бизнес? Какво, по дяволите, хлапето работи за татко. Не влиза в служебните й задължения, но ще я накарам да се съблече, ще я завържа с въжета и ще направя някоя и друга снимка. Тя е млада, бедна и се нуждае от работата. Няма да вземе да се разприказва.

— Не беше така.

Ударих по масата толкова силно, че Обелин трепна.

— Разкажи ми тогава. Как беше?

Тя се обърна бързо и застана пред мен.

— Беше управителят на свекър ми. — Сълзите се стичаха по обезобразеното лице. — Той принуди Еванджелин да го направи.

— Господин Мръсника, който няма име. — Въобще не й вярвах.

Ако изобщо съществуваше такъв човек, то Обелин със сигурност трябваше да знае кой е той.

— Дейвид го уволни още в деня на смъртта на баща си. Аз разбрах за снимките много по-късно.

— Какво се случи с Еванджелин? — Щях да продължа упорито да задавам този въпрос, докато получех отговор.

Тя ме изгледа продължително. Устните й трепереха.

— Какво се случи с Еванджелин?

— Защо не ни оставиш на мира?

— На мира? Кого да оставя на мира? Еванджелин ли?

— Моля те.

— Какво се случи с Еванджелин?

От гърлото й се изтръгна ридание.

— Съпругът ти ли я уби?

— Ти си луда. Защо говориш такива неща?

— Или някоя от неговите горили?

— Дейвид не би позволил на никого да я нарани! Та той я обича!

Обелин закри устата си с ръка. Очите й се разшириха от ужас.

— Тя е жива — казах го съвсем тихо.

— Не. — Звучеше отчаяно. — Дейвид обича спомена за нея. Стиховете й. Сестра ми беше прекрасен човек.

— Къде е тя?

— Остави я на мира.

— Аз ли я тормозя?

— Само ще й причиниш болка. Само ще я нараниш.

— Тя при онзи мъж ли е?

Спомних си думите на Обелин, които ми беше казала по-рано. Как точно се беше изразила? Дейвид и този мъж имаха нужда един от друг.

— Тя няма да иска да те види.

— Той я крие, нали така?

— Pour l’amoir du bon Dieu!

— Какво? Да не би мъжът ти да е разменил сестра ти за Клодин? Имал е нужда от нещо по-младо?

По лицето на Обелин се изписа гняв. Когато заговори, гласът й бе станал по-суров дори и от моя.

— J’vas t’arracher le gorgoton! Ще ти изтръгна гръкляна!

Впихме поглед една в друга, но аз първа отвърнах очи. Дали в мен не се прокрадваше известно колебание? Отвън се чу шумът на двигател. Усили се. Спря. След малко входната врата се отвори. После се затвори. Стъпките преминаха през вестибюла и Райън влезе в трапезарията.

— Готова ли си да тръгваме?

— Абсолютно.

Ако начинът, по който го казах, удиви Райън, не го показа.

— Ами Клодин? — попитах, докато прибирах бележките и телефона в чантата си.

— Социалните служби идват след мен.

— А Бастараш?

— Оставих го на полицията на Троа Ривиер. Те ще го поемат. Изглежда се е отправил към Монреал.

— Хипо?

— Днес по-късно ще излети за Тракади. Има намерение да притисне Мълали и Бабен и да провери някои неща, които открихме в папките на Бастараш.

Обърнах се към Обелин:

— Това е последният ти шанс.

Тя не каза нищо.

Опитах се последните ми думи да прозвучат колкото се може по-заплашително.

— Запомни това, Обелин. Няма да спра, докато не открия сестра ти. И ще направя всичко по силите си, за да съм сигурна, че съпругът ти ще бъде обвинен в отвличане, насилие над деца, експлоатация на деца и всичко друго, което може да ти дойде наум.

Обелин заговори тихо. В гласа й се долавяше тъга:

— Знам, че искаш да направиш добро, Темпи, но вместо това ще нараниш много хора. Ще нараниш хората, които се опитваш да предпазиш, и тези, които са им помагали. Горката Сесил е щастлива тук. За нея социалните служби ще се окажат истински кошмар. А ако откриеш Еванджелин, само ще й причиниш болка. Нека Бог те благослови и ти прости.

Кротките, но силни думи на Обелин ме накараха да забравя гнева си. Започнах да я моля:

— Моля те, Обелин, моля те, кажи ми това, което ми е необходимо, за да мога да предам мъжа, който нарани Еванджелин и Сесил на правосъдието! Моля те, направи го!

— Не мога да кажа нищо повече — тихо отвърна тя, без да вдигне поглед към мен.