Кати Райкс
Пепел от кости (25)

24

Когато Хари реши да е потайна, нищо не можеш да измъкнеш от нея. Въпреки че многократно я попитах какво има предвид, тя отказа да ми отговори. Сестра ми обича да поднася изненади. Знаех, че сега е настъпил моят ред.

Двайсет минути по-късно вече седяхме в спалнята ми, а спомените от миналото бяха подредени пред нас. Снимката на приятелките, хванати под ръка. Билетът. Салфетката.

Но Хари не задържа погледа си върху тази страница от споменика. Отгърна на следващата. Там бяха залепени три предмета — знамето на Акадия, което всъщност е френският трикольор с една жълта звезда; лепенка с изображение на перо за писане и един светлобежов плик, върху който с красиви букви беше изписано „Еванджелин“.

Хари отвори плика, извади няколко пожълтели листа и ми ги подаде.

Всичко около мен изчезна. Бях на дванайсет години. Или на единайсет. Или на девет. Стоях до пощенската кутия. Не съществуваше нищо друго, освен писмото в ръката ми.

По навик помирисах листовете. „Френдшип Гардън“. Господи, как беше възможно още да помня името на този детски одеколон?

— Откъде ги намери?

— Когато реших да продам къщата, започнах да ровя из разни стари кашони. Първото нещо, което открих, бяха книгите за Нанси Дрю. Стихотворенията бяха между страниците на „Паролата за Ларкспър Лейн“. Така ми хрумна да направя споменика. Харесва ми това на розовия лист. Прочети го.

Прочетох го.

Пред погледа ми беше незавършеният чуден свят, създаден от Еванджелин.

Стихотворението нямаше заглавие.

„В късната сутрин вървя под лъчите, будна и чувстваща,

както никога досега.

Топло сияние ме обгръща и казва на всички:

«Аз съм любов»! Усмихвам се, мой е целият свят.“

— А сега чуй това.

Хари отвори откраднатото копие на „Кости, превърнати в пепел“ и зачете.

„Със смях три девойки се движат безгрижно,

вървят към реката.

Едната се скрива зад елата огромна, а другите тръгват,

без да я чакат.

А после със скок и с вик, и със смях трите се прегръщат,

забравили всичко.

И движат се трите през гората вековна, в жаркото лято,

що трае вовеки. Но не и таз, дето страда.

Сама ще пътува през тъмните сенки и никой друг вече не

ще да я види.

Косата й златна като листата на дъба в дълбоката есен,

очите — зорници.

Устата — червена череша. Страните — алени рози.

Млади кости, превърнати в пепел.“

Стояхме с Хари и мълчахме. Бяхме потънали в спомените за четирите малки момичета, които с усмивка очакваха живота и това, което щеше да им поднесе.

Хари преглътна.

— Като че ли двете стихотворения звучат по един и същи начин, не мислиш ли така?

Болката, която изпитвах, беше толкова дълбока, че ми се струваше безкрайна. Не можах да й отговоря.

Хари ме прегърна. Усетих как гърдите й се надигат и ми се стори, че хлипа, когато си поемаше въздух. Пусна ме и излезе от стаята. Знам, че сестра ми беше точно толкова съкрушена от смъртта на Обелин, колкото бях и аз.

В онзи момент не можах да прочета останалите стихове. Опитах се да заспя. Опитах се да не мисля за нищо. Не успях. Събитията от деня проблясваха в съзнанието ми. Флашката на Кормиер. Гневът на Хипо. Самоубийството на Обелин. Стиховете на Еванджелин. Скелетът. Ile-aux-Becs-Scies.

Bec scie. Патица. Някъде дълбоко в съзнанието си чух шепот. Тих, неразбираем.

Най-печалното беше, че колкото и да се мъчех, си представях лицето на Еванджелин само като акварелна рисунка. Чертите й се разливаха, сякаш тя се намираше на дъното на езеро.

Дали спомените ми се бяха изтрили, тъй като през годините ги бях призовавала безброй пъти? Или беше точно обратното? В медицината използваме термина атрофия, с който означаваме стопяването на костите и тъканите поради неупотреба. Дали не бях забравила лицето на Еванджелин поради небрежност?

Седнах в леглото. Искаше ми се отново да разгледам снимката в споменика. Протегнах ръка към лампата и през ума ми мина една тревожна мисъл.

Ами ако беше станало така, че вече не можех да си спомня приятелката си, без да погледна снимката й? Спомените ми за Еванджелин само на играта на светлините и сенките, застинали в определен момент, ли се осланяха?

Облегнах се назад, прочистих съзнанието си и потънах в спомени.

Буйни черни къдрици. Вирната брадичка. Небрежно отмятане на главата.

Отново нещо се въртеше в подсъзнанието ми…

Кожа с цвят на мед. Рижави лунички по изгорелия от слънцето нос.

Някакъв коментар…

Блестящи, зелени очи.

Някаква връзка ми се губеше…

Изразена, квадратна челюст.

Идея. Тревожеше ме…

Тънки, грациозни крайници. Едва оформени гърди.

Нещо, отнасящо се до патица…

И тогава съм потънала в сън.

 

 

В осем сутринта вече бях в кабинета си в Уилфред-Дером. Това щеше да е денят на многобройните прекъсвания.

Телефонът ми светеше като семафор на железопътен прелез. Прегледах съобщенията, но върнах обратно само едно от обажданията. Това на Франсис Съскинд, биоложката, специалист по аквакултури от университета „Макгил“.

Напълно бях забравила за пробите за диатоми, които бях взела от момичето, намерено в река Лак де дьо Монтан. Според Райън — неидентифициран труп номер три.

Съскинд отговори още при първото позвъняване:

— Доктор Бренан. Точно щях да ви се обадя отново. Ние с моите студенти сме много развълнувани относно това, което открихме.

— Споделили сте информацията със студентите си?

— Само с тези в последния курс, разбира се. Предизвикателството, което поставихте пред нас, ни се стори изключително заинтригуващо.

Предизвикателство? Заинтригуващо?

— Запозната ли сте с предмета на науката лимнология?

— И диатомите ли имат своя собствена логия?

Исках да прозвучи като шега.

Съскинд не се засмя.

— Диатомите принадлежат на класа Бацилариофице от Хризофита филум и са едноклетъчни растения, които могат да се наблюдават под микроскоп. Знаете ли, че тази група е толкова многобройна, че представлява най-богатия на кислород източник в атмосферата?

— Не знаех.

Започнах да си драскам.

— Нека да ви обясня процедурата. Първо събрахме по дванайсет проби от седем различни места по течението на реката и около река Лак де дьо Монтан, което всъщност е част от реката, и, разбира се, от Ил Бизар, близо до мястото, където е изваден трупът. Тези проби ни служеха за контролни при изследването на диатомите, взети от жертвата. Тези, които отделихме от пробите, които вие ни изпратихте. Частицата от костта и чорапа.

— Аха. — Нарисувах мидена черупка.

— На всяко от местата събирахме вода от различни хабитати. От коритото на реката. От брега на реката. От брега на езерото.

Добавих спиралите на черупката.

— При контролните проби установихме деветдесет и осем различни вида диатоми. Отделните групи много си приличат и в тях се наблюдават едни и същи видове диатоми.

Започнах да рисувам птица.

— Най-често срещаните видове са Навикула радиоза, Ахнан…

Има над десет хиляди вида диатоми. Заподозрях, че Съскинд се кани да ги изброи всичките, затова я прекъснах:

— Да оставим това, ще го прочета в писмения ви доклад.

— Разбира се. Така, нека да видим. Има различия в наличието и липсата на някои по-незначителни видове, както и различия в съотношението на доминиращите видове. Това не е неочаквано, като се има предвид разнообразието на микрохабитатите.

Добавих пера на опашката.

— В общи линии пробите могат да се разделят на три зони, в които се откриват отделните групи. Хабитат по талвега на реката, където дълбочината е над два метра и водата се движи относително бързо. Плитководен хабитат с дълбочина по-малко от два метра и относително слабо течение на реката. И хабитат по брега на реката или на езерото, над нивото на водата.

Око. Още малко пера.

— Може би трябва да обясня как статистически обработихме данните. Правим групов анализ, за да определим групите, които току-що ви описах. — Съскинд издаде нещо като крясък на гъска, предполагам, че беше смях. — Разбира се. Нали затова се нарича групов анализ.

Добавих клюн.

— За да сравним контролните проби с тези, взети от жертвата, използваме трансферна функция, наречена съвременна аналогова техника. Изчисляваме разликите между пробата от жертвата и най-близката по състав контролна проба, като използваме квадрата на разстоянието като коефициент на различието…

— Може ли да оставим количественият анализ за писмения доклад?

— Разбира се. Ето какъв е изводът ни. Установихме, че диатомите, открити по чорапа, са много близки до тези от пробите, взети от средното течение и от брега на езерото.

Крака с ципи.

— Според техниката ни за аналогово сравняване най-близка по състав контролна проба е пробата, взета от водата под пристана за лодки, който се намира в природния резерват Боа дьо л’Ил Бизар, не далече от мястото, където е открит трупът.

Ръката ми замръзна.

— Можете ли да посочите мястото с такава точност?

— Разбира се. Ето какво правим…

— Къде се намира този резерват?

Каза ми. Записах си го.

— Ами пробата от костта?

— Там нещата са малко по-сложни.

Сега вече цялото ми внимание беше съсредоточено върху думите на Съскинд.

— Продължете, моля.

— Диатомите, открити по повърхността на костта, са подобни на тези, намерени по чорапа. В костния мозък обаче не открихме никакви диатоми.

— Какво означава това?

— Тълкуването на отрицателни резултати винаги е рисковано.

— Очертайте някои възможности.

— Диатомите могат да попаднат в организма при вдишване, поглъщане или при поемане на вода. Независимо как са попаднали, ако са достатъчно малки, те навлизат в телесните органи и в костния мозък. В трийсет процента от случаите на удавяния в костния мозък се откриват диатоми. В доста по-малко, в приблизително около десет процента, се откриват при хора, които са се удавили във вана или при други нещастни случаи в домашни условия.

— Защото питейната вода се филтрира и така се отстраняват диатомите и другите замърсители — предположих аз.

— Точно така. Ако изобщо съществуват в питейната вода, те най-вероятно са попаднали там от водопроводната мрежа. Но това са специфични видове, които лесно можем да разпознаем.

— И вие не сте открили такива?

— В костния мозък нямаше нищо.

— Това означава ли, че е възможно жертвата да се е удавила в пречистена вода, а не в реката?

— Възможно е. Но нека да довърша. Обикновено концентрацията на диатоми в костния мозък е пропорционална на концентрацията на диатоми в средата, в която се е удавила жертвата. Тази концентрация зависи от естествения цикъл на цъфтеж. В северното полукълбо цъфтежът на диатомите настъпва през пролетта и есента, така че нивото им в реките и езерата е относително високо през цялото лято. Обикновено най-ниското ниво се наблюдава през зимата.

— Значи е възможно жертвата да се е удавила в реката, преди да е настъпило сезонното цъфтене.

— Това също е възможно.

— Кога настъпва сезонът на цъфтене?

— През април.

Водих си бележки на същия лист, на който допреди малко си драсках.

— За да навлязат диатомите, е необходимо да се поеме вода — продължи Съскинд. — Този процес на навлизане е възможен, тъй като диатомите са устойчиви на лигавицата на дихателната система и могат да преминат от кръвоносната система във вътрешните органи.

Схванах какво иска да каже.

— Трябва да има кръвообращение, за да могат диатомите да навлязат в костния мозък.

— Точна така.

— Значи, когато жертвата е попаднала във водата, тя вече не е дишала.

— И това е възможно. Но не забравяйте, че диатоми се откриват само в една-трета от всички случаи на удавяния.

— Защо процентът е толкова нисък?

— Има много причини за това. Ще ви кажа трите най-важни. Първата причина се отнася до метода на събиране на диатоми. Ако броят на диатомите в костния мозък е много малък, те просто могат да бъдат пропуснати. Втора причина — ако жертвата е била хипервентилирана и е загубила съзнание под водата или ако е получила спазъм на ларинкса, то тогава смъртта е настъпила бързо и количеството погълната вода е малко. И третата причина — както и вие знаете, относително малко количество кръв преминава през костите и костния мозък. В настоящия случай имах проба единствено от костта. Нямаше проби от белия дроб, мозъка, бъбреците, черния дроб и далака.

— Кога мога да очаквам доклада ви?

— В момента го завършвам.

Благодарих на Съскинд и затворих телефона.

Чудесно. Момичето или се е удавило, или не е. В реката или някъде другаде.

Но пристанът за лодки? Тази информация можеше да се окаже полезна.

Позвъних на мобилния на Райън, но той не отговори. Разбира се. Беше в съда. Оставих му съобщение.

Едва бях затворила телефона, когато той иззвъня отново.

— Как си, котенце? — Мъжки глас, говореше английски без акцент.

— Кой е?

— Няма значение.

Опитах се да разпозная гласа.

Чийч, мутрата от Тракади? Не бях сигурна. Бяхме обменили само едно-две изречения.

— Откъде взе номера?

— Не е трудно да те открие човек.

— Какво искаш?

— Все така усилено ли се бориш с престъпниците?

Не отговорих на провокацията.

— Това е благородно занимание. Защитаваш примерните граждани на тази провинция.

Някъде по коридора иззвъня телефон.

— Но е доста рисковано.

— Заплашваш ли ме?

— Много готина сестра имаш.

Стомахът ми се сви.

— С какво се занимава малката сестричка, докато голямата се прави на ченге?

Не реагирах.

— И нея човек може да открие много лесно.

— Майната ти! — изругах аз и затворих телефона.

За миг останах така, навивах и размотавах кабела на телефона около пръста си. Чийч ли беше? Ако е той, наистина ли ни заплашваше или просто беше селяндур, който не знаеше как да се държи и се мислеше за голяма работа. Не. Заплахата идваше от някой друг, той само я предаваше.

Защо? За Бастараш ли работеше? Какво искаше да каже с „тази провинция“? Той къде се намираше?

Кой беше той?

Да се обадя на Хипо?

По никакъв начин.

На Фернанд Колбърт?

Добре го измисли, Бренан. Колбърт работеше в техническия отдел на полицията и ми беше длъжник, защото му носех сос за барбекю от Северна Каролина.

Позвъних.

Колбърт вдигна телефона и му разказах за анонимното обаждане. Обеща да се опита да го проследи.

Затварях телефона, когато погледът ми попадна върху картинките, които бях надраскала.

Патица…

Мида…

Забрави. Съсредоточи се върху това, което става в момента. Изчезналите момичета: Кели Сикард. Ан Жиарден. Клодин Клоке. Фийби Куинси. Неидентифицираните трупове: река Де Мил Ил. Дорвал. Река Лак де дьо Монтан.

Патица…

Мида…

Изведнъж завесата се вдигна, забравих за всичките изчезнали момичета и неидентифицирани трупове, за Чийч и заплахите.