Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Темперанс Бренан (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones to Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Кати Райкс. Пепел от кости

ИК „СофтПрес“, София, 2010

Редактор: Димитър Риков

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-872-6

История

  1. — Добавяне

12

— Лорет Филомен Солинер Ландри. Родена на 22 май 1938 година, починала на 17 юни 1972.

Починала на трийсет и четири годишна възраст. Колко тъжно.

Представих си Лорет в кухнята на Юфеми на Поулиз Айлънд. Като дете никога не се бях замисляла на колко години е. Тя просто беше възрастна, по-млада от баба и с повече бръчки от мама.

— Починала е толкова млада. От какво?

— В смъртния акт пише от естествена смърт, но не се казва нищо по-подробно.

— Сигурен ли си, че това е същата Лорет Ландри?

— Лорет Филомен Солинер се е омъжила за Филип Грегоар Ландри на 20 ноември 1955. От брака са родени две деца. Еванджелин Анастаси, родена на 12 август 1956, и Обелин Флави, родена на 16 февруари 1964.

— Господи! Не мога да повярвам, че откри всичко това толкова бързо.

Освен телефонните издирвания, които бях предприела в детските си години, от време на време проверявах в Бюрото за демографска статистика на Ню Бранзуик. Никога не успях да получа информация.

— Използвах акадския си чар.

С чара си Хипо можеше да се качи само в метрото, и то с билет. Изчаках.

— През шейсетте години църквата е държала повечето сведения, свързани с демографската статистика. В някои части на Ню Бранзуик бебетата все още се раждали по къщите, особено в селските райони и в по-малките градове. Повечето жители на Акадия въобще не искали да имат нещо общо с държавата и институциите. Все още е така.

Звукът, който чух, ме накара да си представя как Хипо поглъща няколко хапчета против киселини.

— Имам една племенница в църковното настоятелство на черквата „Св. Йоан Кръстител“ в Тракади. Познава архивите, както аз познавам онази си работа.

Определено не исках да слушам за „онази му работа“.

— Открил си свидетелствата за брак и кръщене чрез племенницата си, така ли? — опитах се да отгатна.

— Бинго. Тъй като съм местно момче, нещата потръгнаха бързо. Ние, първите заселници на Акадия, се разпознаваме чрез имената на предците си. Вземи мен например. Аз съм Иполит, син на Ерве, син на Исай, син Каликст.

— Какво научи?

— Както те предупредих, четирийсет години са много време. Но националният архив на Акадия разполага с огромна информация. Открих няколко местни жители, които си спомняха Лорет и децата й. Никой от тях не се разприказва много, тъй като уважават личния живот на другите. Но разбрах основното. Когато Лорет се разболяла и вече не можела да работи, семейството на съпруга й я прибрало при себе си. Родът Ландри живеел извън града. Били твърде саможиви. Един възрастен мъж ги нарече срамни въшки. Измет, която живее в каравани. Каза, че повечето от тях били неграмотни.

— Лорет имаше шофьорска книжка.

— Не. Лорет е имала кола.

— Не може да не е имала книжка, нали пресичаше границата с колата.

— Добре. Може да са платили на някого. А може би е била достатъчно умна, за да се научи да чете малко и да запомни пътните знаци. Както и да е. Филип я напуснал, докато Лорет била бременна с Обелин и я оставил да издържа двете момиченца. Справяла се в следващите пет-шест години, след това напуснала работа. В крайна сметка умряла от някаква хронична болест. Предполагам, че е било туберкулоза. Онзи човек смята, че някъде в средата на шейсетте се е преместила към Сейнт Изидор. Може семейството й да е живяло там.

— Ами Филип?

— Нищо. Сигурно е напуснал страната. Вероятно е починал някъде.

— А момичетата? — Усещах как сърцето ми блъска в гърдите.

— Обелин Ландри се е омъжила за човек на име Дейвид Бастараш през осемдесета година. Сега го проверявам. Освен това ще се опитам да проследя връзката в Сейнт Изидор.

— Ами Еванджелин?

— Ще ти кажа направо. Когато питах за Лорет и Обелин, хората бяха готови да ми отговарят. Или поне така изглеждаше. В момента, в който ги попитах за Еванджелин, веднага удрях на камък.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не от вчера се занимавам с такива неща. Имам нюх. Когато попитам за това хлапе, отговорът идва прекалено бързо и всички говорят едно и също нещо.

Изчаках.

— Никой не знае абсолютно нищо.

— Да не крият нещо?

Стиснах телефона толкова силно, че вените на китката ми изпъкнаха.

— Готов съм да се обзаложа, че крият.

Разказах на Хипо какво съм разбрала от Трик Уейлън. Заложната къща в Мирамиши. Скулптурата и черната магия. Индианското гробище.

— Искаш ли да се обадя на този О’Дрискол.

— Не. Аз ще проследя произхода на костите, а ти се свържи с хората и виж какво още можеш да научиш в Тракади.

— Не затваряй.

Хипо ме остави да изчакам цели десет минути.

— Заложната къща се нарича „Заложна къща за всеки“. Ама че име! Иска да покаже колко го е грижа.

Даде ми телефонен номер и адрес, който се намираше на магистралата Кинг Джордж.

Чух шумолене на станиол и след това:

— Каза, че си открила нещо странно в скелета на детето.

— Да.

— Разбра ли какво е?

— Не още.

— Готова ли си да работиш в събота?

Дори 82-ра военнодесантна дивизия не можеше да ме спре да работя върху костите.

В осем и петнайсет вече бях в Уилфред-Дером. Противно на прогнозите не валя и въобще не се разхлади. Живакът вече сочеше над двайсет градуса.

Качих се в асансьора сама. Не срещнах никого във фоайето и коридорите на НЛСМ. Зарадвах се, че никой няма да прекъсва работата ми.

Грешах. Това беше една от поредицата грешни преценки, които направих този ден.

Първата ми задача беше да позвъня на О’Дрискол. Никой не вдигна телефона.

Разочарована, се захванах със скелета. Момичето на Хипо. Преди работата ми да бъде прекъсната от пристигналия череп от Икуалит и изравянето на кучешките останки, бях успяла да почистя костите на тялото и крайниците.

Сега започнах направо с черепа. Изчистих форамен магнум и извадих пръст и малки камъчета от основата.

В девет и половина пак позвъних на О’Дрискол. Отново не ми провървя.

Продължих с почистването. Десен слухов канал. Ляв. Задната част на небцето. Лабораторията ехтеше от тишината, която може да се чуе само в почивните дни в държавните учреждения. В десет оставих сондата и за трети път набрах номера в Мирамиши. Този път един мъж вдигна телефона.

— „Заложна къща за всеки“.

— Джери О’Дрискол?

— На телефона.

Съобщих името си и факта, че работя за НЛСМ. О’Дрискол или не ме чу, или не ме разбра.

— Интересувате ли се от старинни часовници, млада госпожице? — Говореше английски с лек ирландски акцент.

— Съжалявам, но не.

— Току-що пристигнаха два истински шедьовъра. Обичате ли бижута?

— Разбира се.

— Имам един тюркоаз от племето навахо, който направо ще ви зашемети.

Бижута от навахо в заложна къща в Ню Бранзуик? Сигурно имаше нещо интересно в тази история.

— Господин О’Дрискол, обаждам ви се във връзка с човешките останки, които преди няколко години сте продали на Трик и Арчи Уейлън.

Очаквах да се държи предпазливо. Или да заяви, че не си спомня нищо. О’Дрискол обаче беше любезен, дори прекалено любезен. А спомените му идваха бързо, като информация от кредитна карта.

— Пролетта на двехилядната година. Хлапетата казаха, че им трябват за някакъв проект в колежа. Обясниха, че ще използват костите за композиция в почит на мъртвите. Продадох им ги за шейсет и пет долара.

— Имате чудесна памет.

— Истината е, че това е първият и последен скелет, който съм продавал. Беше безкрайно стар, много от костите бяха счупени. Лицевите кости бяха съвсем изпотрошени и всичко беше покрито с мръсотия. Въпреки това мисълта, че продавам мъртъвци, никак не ми хареса. За мен няма никакво значение дали нещастното създание е било християнин, индианец или банту. Затова си спомням.

— Откъде взехте скелета?

— Един симпатяга идваше на всеки два-три месеца при мен. Твърдеше, че преди войната е бил археолог. Не спомена преди коя война. Зад него винаги се влачеше гадният му териер. Наричаше го Бизу. Целувка. По никакъв начин не бих доближил устните си до това псе. Човекът събираше разни неща и ги носеше в заложната къща. Ровеше в кофите за боклук. Имаше металотърсач и с него обикаляше по брега на реката. Ето такива неща. Един път ми донесе много красива брошка. Продадох я на една дама от Негуак. Обаче повечето неща, които носеше, бяха пълен боклук.

— А скелетът?

— Каза, че го намерил, когато отишъл в една гора, за да погребе Бизу. Не се изненадах. Кучето беше на сто години. Тогава нещастният човечец наистина изглеждаше много зле. Дадох му петдесет долара, въпреки че знаех, че ще съм на загуба. Не мислех, че правя нещо лошо.

— Мъжът спомена ли къде е погребал кучето си?

— На някакъв остров. Каза, че там имало старо индианско гробище. Може и да са били празни приказки. Слушам много такива неща. Хората смятат, че историите вдигат цената на това, което предлагат. Не е така. Всяко нещо струва, колкото струва.

— Знаете ли името на този човек?

О’Дрискол издаде звук, все едно подскачаха пуканки.

— Том Джунс. Но съм сигурен, че го е измислил.

— Защо мислите така?

— Беше французин. Произнасяше името Джоунс. Пишеше го Джунс.

— Знаете ли какво се е случило с него?

— Не е идвал от почти три години. Старчето беше болнаво и не виждаше с едното око. Сигурно отдавна е починал.

Свърших с разговора и отново се върнах към костите. Дали Том Джунс казваше истината за индианското гробище? Може би момичето на Хипо беше живяло по тези места във времената преди Колумб?

Черепът беше загубил формата си поради счупване и изкривяване. В това отношение нищо не можех да направя. Завъртях го и огледах останките от лицето. Носното бодило почти не съществуваше. Черта, типична за всички раси, освен бялата. Въпреки че отворът беше запълнен с мръсотия, изглеждаше по-широк, отколкото е типично за европеидната раса.

Отново се захванах с почистването. Времето минаваше, а единствените звуци в лабораторията ми идваха от хладилника и флуоресцентните лампи над главата ми.

Очните ябълки са отделени от предния дял на главния мозък посредством тънко като хартия костно образувание, което оформя пода на предната черепна вдлъбнатина. Почистих дясната очна кухина и видях назъбени цепнатини в пода й. Продължих нататък.

Вече бях почистила и лявата очна кухина, когато нещо привлече вниманието ми. Оставих сондата настрана, навлажних парче плат и прокарах върха на пръста си по пода на кухината. Мръсотията изчезна и под нея се видя горният външен ъгъл на кухината. Беше нацепен и покрит с малки дупки.

Крибра орбиталия.

Това вече беше някаква следа. Или пък не? Научното име на състоянието крибра орбиталия звучи доста сложно. Известно е, че това увреждане се наблюдава предимно при деца, но причината за появяването му все още не е достатъчно изяснена.

Започнах да прехвърлям наум всички възможности. Желязодефицитна анемия? Недостиг на витамин С? Инфекция? Патогенен стрес?

Всичко изброено по-горе? Нито едно от споменатите по-горе? Само А и Б?

Бях все така озадачена, както и преди.

До този момент находките ми включваха следното: отклонения в костите на пръстите на краката, уголемяване на форамените на ръцете и краката, разрушаване на кората на поне една метакарпална кост и последното ми откритие — крибра орбиталия. Необичайно надупчени очни кухини.

Вече имах много точки. Трябваше само да ги съединя.

Поне едно нещо беше ясно. Момичето е било болно. Но от какво? Дали беше починало от заболяването? Тогава защо бяха смачкани лицевите кости? Дали тези увреждания са настъпили след смъртта?

Изчистих с топла вода цялата лява очна кухина. След това взех лупа.

Тогава дойде втората изненада за сутринта.

От вътрешната страна на супраорбиталния ръб, точно там, където горният край на кухината става по-плътен, забелязах някакви черни заврънкулки.

Отпечатък от корен? Надпис?

Изтичах до микроскопа и поставих черепа върху корковия ринг с лицето нагоре. Загледах напрегнато екрана и започнах да нагласям увеличението.

Малки букви, написани на ръка, излязоха на фокус.

Отне ми няколко минути, за да наглася фокуса както трябва, но в крайна сметка успях да разчета надписа.

Остров Бек Си.

Обгърна ме тишината на празното здание.

Дали Джунс не беше написал на скелета името на острова, на който го беше намерил? Точно така постъпваха археолозите. А той е твърдял, че на младини е бил археолог.

Излязох на бегом от лабораторията, минах по коридора и влязох в библиотеката на НСЛМ. Намерих един атлас и отворих на страницата с картата на Мирамиши.

Фокс Айланд. Портидж. Шелдрейк. Въпреки че съсредоточих вниманието си върху тези части от картата, където имаше реки и заливи, не успях да открия остров Бек Си.

Хипо.

Върнах се в лабораторията и позвъних на мобилния телефон на Хипо. Не отговори.

Добре. Ще го попитам по-късно. Той ще знае.

Отидох обратно при работната си маса, взех една дълга, остра сонда и започнах да почиствам мръсотията от носното отверстие.

И се сблъсках с третата изненада за тази сутрин.