Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Темперанс Бренан (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bones to Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Кати Райкс. Пепел от кости

ИК „СофтПрес“, София, 2010

Редактор: Димитър Риков

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-872-6

История

  1. — Добавяне

30

Тази нощ дълго сърфирах из интернет, влизах от един линк в друг. Проучих историята на болницата за прокажени в Тракади или както местните са я наричали — лазарета. Прочетох личните истории на някои от болните. Научих повече за причината, видовете, диагнозата и лечението на проказата. Проследих промените в политиката на властите по отношение на това заболяване.

Що се отнася до Тракади, научих следното:

През 1849 година, след пет години, в които смъртността е изключително висока, здравната комисия в Ню Бранзуик отчита, че карантинните мерки, прилагани на остров Шелдрейк, са нехуманни. Избират западналия и никому неизвестен град Тракади, събират малко пари и построяват там болница.

Тя представлява двуетажна сграда, като на горния етаж са били спалните, а на долния болните са се хранели и са прекарвали времето си. Тоалетните били отзад. Въпреки че била малка и скромна, новата сграда сигурно се е сторила разкошна на седемнайсетте оцелели от остров Шелдрейк.

Макар че са ги държали изолирани, болните все пак са имали някаква връзка с външния свят. Семействата им са били близо до тях и понякога са ги посещавали. През годините са се сменили много лекари, всички те са били в по-голяма или по-малка степен отдадени на работата си. Шарл-Мари Лабилиоа, Джеймс Никълсън, А. С. Смит, Е. П. Лашапел, Алдория Робишод. Свещениците идвали и си отивали. Фердинан-Едмон Говро, Жозеф-Огюст Бабино.

Въпреки по-добрите условия в първите години броят на смъртните случаи все още е бил висок. Водени от състрадание, сестрите от Ордена на хоспиталиерите на Свети Йосиф доброволно решили да се грижат за болните. Монахините пристигнали през 1868 година и повече не напуснали болницата.

Загледах се в старите снимки на тези смели сестри. Изглеждаха строги и тържествени с колосаните си бели покривала за главите и дълги черни воали. Сама в тъмното, изрекох имената им на глас. Мари-Жюли-Маргьорит Крер. Илалия Кеснел. Делфин Брол. Аманда Вайгър. Клеманс Ботен. Филомен Фурние. Питах се: дали мога да проявя такова себеотрицание. Мога ли да проявя такава сила на духа и да се жертвам до такава степен?

Вгледах се в снимките на пациентите, сканирани от архивите на историческия музей в Тракади. Две млади момичета с обръснати глави, скрили ръцете си под мишниците. Мъж с буйна брада и вдлъбнат навътре нос. Възрастна жена с кърпа на главата и бинтовани крака. Годините бяха приблизително 1886, 1900, 1924. Модата се променяше. Лицата също. Отчаянието по лицата на болните обаче оставаше все едно и също.

Свидетелствата на очевидците бяха направо потресаващи. През 1861 година един от свещениците в лазарета описва външния вид на пациент в крайния стадий на заболяването: „… лицето му беше дълбоко набраздено, устните му представляваха големи течащи язви, горната беше силно подута и обърната към мястото, където някога се е намирал носът, а долната висеше над брадичката“.

Можех само да си представя тежкия живот на тези хора. Презирани от непознати. Отбягвани от приятели и роднини. Живи прогонени в гробница. Мъртви сред живите.

От време на време ставах от компютъра. Обикалях стаите на апартамента. Направих си чай. Събирах сили, преди да мога да продължа.

И през цялото това време Хари не ми излизаше от ума. Къде беше отишла? Защо не се обаждаше? Мисълта, че не мога да се свържа с нея, ме изнервяше и ме караше да се чувствам безпомощна.

Лазаретът е бил дострояван три пъти. Бил е леко променен. Разширен. Подобрен.

Използвани са били различни начини на лечение. Лекарство, наречено „Лек на Фауъл“. Масло от чалмугра. Масло от чалмугра с хинин и сироп от дива череша. Под формата на инжекции. На капсули. Нищо не помагало.

И тогава, през 1943 година, доктор Алдория Робишод посетила болницата за прокажени в Карвил, Луизиана. Там лекарите правили експерименти със сулфамидови препарати.

Когато Робишод се върнала в Тракади, въвела лечението с диазон. Мога да си представя надеждата и радостта, които са настъпили. За първи път излекуването на болестта станало възможно. В следвоенните години се появили нови, много по-добри фармацевтични препарати. Дапазон. Рифамицин. Клофазимин. Лечение с различни комбинации от лекарства.

В крайна сметка се оказва, че в Ню Бранзуик от проказа са били лекувани 327 души. Освен канадци сред болните е имало и пациенти от скандинавските страни, Китай, Русия, Ямайка и другаде.

Освен петнайсетте трупа, погребани на остров Шелдрейк, 195 са били погребани в Тракади, 94 от тях в старото гробище, 42 в гробището на черквата и 59 в гробището на прокажените, което се е намирало до самия лазарет.

Скелетът на момичето на Хипо е бил намерен на остров Шелдрейк. Мислех си за нея, докато преглеждах имената на умрелите. Някои от тях бяха ужасно млади. Мари Савой — на седемнайсет; Мари Комо — на деветнайсет; Оливър Шиърсън — на осемнайсет; Кристофър Драйсдейл — на четиринайсет; Ромен Дорион — на петнайсет. Питах се дали в лабораторията ми е скелетът на още една млада жертва на проказата. Момиче на шестнайсет години, чиято смърт не бе отбелязана никъде.

Преместих погледа си от лаптопа към мобилния телефон. Исках да го накарам да звънне. Хари, обади се. Вземи телефона и набери номера ми. Със сигурност знаеш колко много се тревожа. Дори ти не можеш да постъпваш така необмислено.

Телефонът продължаваше упорито да мълчи.

Защо?

Станах от бюрото и се протегнах. Часовникът показваше два и двайсет. Знаех, че трябва да си лягам. Вместо това отново се върнах при компютъра. Бях ужасена и едновременно с това привлечена от това, което четях.

Последните пациенти на лазарета са били две възрастни дами, Арханджи и мадам Перехудов, както и един възрастен китаец, когото наричали Хам. И тримата остарели в лазарета. И тримата били загубили всякакви връзки с роднините си.

Въпреки че са били излекувани от приемания диазон, нито мадам Перехудов, нито Хам пожелали да си отидат. И двамата починали през 1964 година. Като по ирония на съдбата Арханджи никога не се разболяла от проказа, макар че и родителите, и седемте й братя и сестри страдали от болестта. Приета в лазарета като момиче, тя станала последният му обитател.

След като останали само с един пациент, добрите сестри решили да закрият лазарета. Но Арханджи представлявала проблем. Тъй като целият й живот бил минал сред прокажени, нито един дом за възрастни хора в града не искал да я приеме.

Не се разплаках, докато четях това. Но сълзите напираха в очите ми.

След доста търсене намерили място, далече от Тракади, където Арханджи можела да отиде. И така, сто и шестнайсет години след като бил открит, лазаретът най-после затворил врати.

Годината била 1965.

Вперих поглед в годината. В подсъзнанието ми отново се пораждаше нещо.

Както и преди се опитах да си изясня какво точно се въртеше в ума ми. Бях преуморена и нищо не се получи.

Нещо тежко падна в скута ми. Стреснах се.

Бърди започна да мърка и да търка главата си в брадичката ми.

— Къде е Хари, Бърд?

Котаракът продължи да мърка.

— Прав си.

Грабнах го и се мушнах в леглото.

Хари седеше на дървена резбована пейка пред беседката на Обелин, а колоната с тотеми хвърляше по лицето й сенки, които наподобяваха животни. В ръцете си държеше споменник и настояваше да погледна в него.

Страницата беше съвсем черна. Нищо не можех да видя.

Хари казваше нещо, което не можех да разбера. Опитах се да обърна страницата, но ръката ми се изкриви и отскочи. Опитвах отново и отново, резултатът беше все един и същ.

Погледнах ръката си отчаяно. Носех ръкавици без пръсти. От дупките не се подаваше нищо.

Опитах се да раздвижа липсващите си пръсти. Ръката ми отново се изкриви.

Небето потъмня и един пронизващ вик разцепи въздуха. Погледнах колоната с тотемите. Клюнът на орела се отвори и дървената птица изпищя отново.

С мъка отворих очите си. Бърди буташе лакътя ми. Телефонът звънеше.

Напипах с ръка слушалката и я сложих до ухото си.

— Да-а…

Този път Райън не пусна някоя от шегите си за спящата принцеса.

— Разбили са паролата.

— Какво? — Все още не можех да дойда на себе си.

— Флашката на Кормиер. Успели са. Можеш ли да дойдеш и да разгледаш лицата?

— Разбира се, но…

— Искаш ли да те докарам?

— Мога да се докарам и сама.

Погледнах часовника — 8:13.

— Време е да свършиш нещо полезно, принцесо. — Това вече си беше старият Райън.

— Стоях до късно.

Погледнах към Бърди. Той също ме погледна. Неодобрително?

— Добре.

— Рових из интернет до три и половина.

— Научи ли нещо?

— Да.

— Учуден съм, че можеш да стоиш будна след такова физическо натоварване.

— Като готвене на спагети ли?

Настъпи мълчание.

— Има ли проблем с това, което се случи снощи? — Гласът му звучеше сериозно.

— Какво се случи снощи?

— Чакам те в централното управление. Колкото е възможно по-бързо.

И затвори телефона.

 

 

След петдесет минути влязох в залата за конференции на четвъртия етаж на Уилфред-Дером. В малкото пространство имаше една очукана, отпусната от държавния бюджет маса и шест очукани, също отпуснати от държавния бюджет стола. Черна дъска на стената. Вертикални щори на мръсните прозорци.

На масата имаше картонена кутия, телефон, гумена змия, лаптоп и седемнайсетинчов монитор. Соланж Лезьо свързваше лаптопа с монитора.

Когато Райън дойде, двете с Лезьо тъкмо се чудехме откъде може да се е появила змията. Хипо вървеше две крачки зад Райън. Носеше кафе.

Като ме видя, се намръщи.

— Бренан разбира от физиономии — обясни Райън.

— А от съвети разбира ли?

Преди да се сетя какво да му отговоря, Лезьо се обади:

— Не искам кафе.

— Донесъл съм за всички — поясни Хипо.

Тя поклати глава:

— Вече изпих достатъчно.

— Какво прави Харпо тук? — Хипо избута настрана змията и постави таблата на масата.

Ние с Лезьо се спогледахме. Змията Харпо ли се казваше?

Всички седнахме. Докато Лезьо включваше лаптопа, останалите сипвахме сметана и/или захар в кафеникавата мътна течност в пластмасовите чаши. Хипо си сложи по две пакетчета и от двете.

— Готови ли сме?

Всички кимнахме.

Лезьо включи флашката на Кормиер. От лаптопа се чу динг-донг.

— Кормиер е предприел мерки за сигурност, но е бил аматьор. — Пръстите на Лезьо подскачаха по клавиатурата. — Искате ли да ви кажа каква е системата му?

— Говори бързо. Това, дето го изпих, е смъртоносно. — Райън се удари с юмрук по гърдите.

— Следващият път сам си донеси кафе — тросна се Хипо.

Райън го удари с юмрук по гърдите.

Този тип шеги ми бяха познати. Шеги от моргата. Всички бяхме настръхнали, бяхме нервни, защото предусещахме на какво можем да станем свидетели скоро.

— Най-добрите пароли са алфанумерни — започна Лезьо.

— Боже мили! — Гласът на Хипо прозвуча подигравателно. — Не кафето, а този начин на говорене ще ни види сметката.

— Алфанумерната парола се състои от цифри и букви. Колкото повече знаци има и колкото по-произволно са подбрани те, толкова по-надеждна е паролата.

— Не разчитай на това да напишеш името на кучето си на обратно — намесих се аз.

Лезьо продължи, все едно никой не я беше прекъсвал:

— Кормиер е използвал един стар номер. Избираш си стихотворение или песен. Вземаш първите букви от всяка дума от първия стих. От двете страни на поредицата от букви поставяш цифри, като използваш деня, в който си създал паролата. Най-отпред поставяш датата, а отзад — месеца.

На монитора се появи изображението на Уиндоус и Лезьо въведе още няколко команди.

— Така се създава доста добра закодираща последователност, но такива като нас, дето разбираме от компютри, сме запознати с номера.

— Значи моделът е две цифри, множество букви, две цифри — предположих аз.

— Точно така.

Райън беше прав. Кафето не ставаше за пиене. Дори след безсънната нощ се отказах от него.

— Приех, че паролата е създадена тази година. Проверих музикалните листи, създадох последователност от букви, взети от първите стихове от първите петнайсет песни в класациите от последните петдесет и две седмици, след това добавих към тях комбинациите от всички дати. Вариант четиристотин седемдесет и четвърти се оказа паролата, която ни трябва.

— Само четиристотин седемдесет и четири? — Недоверието на Хипо към всякакъв вид техника пролича от сарказма в гласа му.

— Трябваше да пробвам и на френски, и на английски.

— Нека да позная. Кормиер си е падал по Уолтър Останек.

И тримата погледнахме тъпо.

— Кралят на полката? — подсказа той.

Продължихме да гледаме тъпо.

— Канадският Франк Янкович? — опита пак.

— Ти по полка ли си падаш? — попита Райън.

— Останек е добър — защитаваше се Хипо.

Никой не оспори това твърдение.

— Сигурно си чувал за него. От твоя край е. От Дюпарке, Квебек.

— Кормиер е използвал песен на Ричард Сеген — намеси се Лезьо.

Хипо сви рамене.

— И Сеген е добър.

— Седмицата на двайсет и девети октомври, песента на Сеген от „Отворени писма“, която е на тринайсето място в класацията в Монреал. Използвал е първия стих от песен от този албум.

— Впечатлена съм — казах аз. Наистина бях.

— Алфанумерна парола от четиринайсет знака би била пречка за всеки средностатистически хакер — каза Лезьо и натисна enter. — Но аз не съм средностатистически хакер.

Екранът се промени и стана черен. В горния десен ъгъл се появи картинка на стара киномашина, под нея беше съдържанието, като отделните филми нямаха заглавия. Цифри показваха продължителността на всеки един от тях. Повечето траеха между пет и десет минути.

— Флашката съдържа видеофайлове, някои са по-къси, други достигат до един час. Нищо не съм отваряла. Предполагах, че искате първи да видите какво има. Предположих още, че ще предпочетете да започнете с по-късите.

— Давай. — Гласът на Райън беше станал съвсем сериозен.

— Хора, сега навлизаме в неизследвани територии — каза Лезьо и кликна два пъти върху първия файл.

Качеството му беше лошо, продължителността — шест минути.

Видях неща, които никога не съм си представяла, че могат да съществуват.