Хайнц Нойкирхен
Пиратите (9)

Пиратство в Английския канал
IX

Името на известния капер от времето на ханзата Паул Бенеке е свързано с един необикновен кораб, каравелата „Петер фон Данциг“. Смята се, че той бил първата каравела на Севера. Бил френски ветроход и дошъл в Данциг към 1462 година. Спрямо местните хулки размерите му били почти двойни. Имал дължина 43 метра, ширина 12 метра и товароподемност 800 тона. Тримачтов, с ветрила на фока и гротмачтата и едно триъгълно ветрило на бизанмачтата, само на грота, висок 32 метра, той имал ветрилна площ 552 квадратни метра.

По време на престоя му в Данциг мълния ударила гротмачтата. Сметката на данцигчани за ремонта на кораба ще да е била порядъчно висока, защото френските собственици го оставили в залог. И от „Пиер Ла Рошел“, той бил прекръстен на „Петер фон Данциг“. Бил въоръжен със 17 топа и имал екипаж от 50 моряци и 300 морски пехотинци. Тогава градският съветник Бернд Павест получил командата на кораба със задача да води каперска война срещу Англия. Почти през цялото време Павест и корабът бездействували в пристанището на Брюге и затова скоро го заменили с Паул Бенеке. Както му поръчали, Бенеке конвоирал тежко натоварените ханзейски коги и ги откарвал невредими до Брюге или по-нататък през Английския канал. Покрай тая си дейност той се проявявал и като капер в Канала и пред източните и западните брегове на Англия. Абордирал множество кораби, ограбвал ги, а пленниците бесел на рейте безскрупулно като всеки морски разбойник. Имал дори късмета да плени краля на Англия Едуард VI, а наедно с него и лорд-мера на Лондон, които бягали в Холандия по време на благородническите вражди около войната на Двете рози. На края ханзата поверила на Бенеке върховното командуване на цялата военна флота. С фредекоги той се появил пред източния английски бряг, стоварил десантни войски и принудил Англия да сключи мир. С това Бенеке доказал, че бил не само способен капер и морски разбойник, всяващ навсякъде страх и ужас, а също и извънредно талантлив адмирал и флотоводец на ханзата подобно на прочутия с лошата си слава сто години по-късно Френсиз Дрейк в служба на английската кралица.

Понеже Бенеке не загубил главата си под брадвата на палача като повечето пирати, а в ранга на високопочитан гражданин се оттеглил на уличката на Светия дух в Данциг, военните му дела като капер и адмирал на официална служба засенчили неговите тъмни подвизи на единовластен морски разбойник.

Най-дръзкият му пиратски акт занимавал дори самия папа Сикст IV, който в една була обвинявал Бенеке в грабеж и убийство, а в съучастие — всички онези, които го прикривали. Историята била следната: В пристанището на Брюге Паул Бенеке открил кораб с необикновено богат товар, флорентинската галера „Свети Тома“. Не го смутило нито обстоятелството, че стоката се състояла почти изключително от църковни ценности, нито че между ханзейските градове и Флоренция царувал мир. В своите каперски писма Бенеке не притежавал ни следа от някакво право да нападне този кораб, а действувал като пират с правото на по-силния. Щом като „Свети Тома“ напуснал пристанището и се намерил в открито море, Бенеке със своя „Петер фон Данциг“ нападнал флорентинците. Флорентинският капитан отначало помислил, че германецът е сгрешил, и усърдно му показвал флага си. Ала Бенеке му извикал да си го прибира, тогава нямало да има повече основание за протести. На борда на флорен-тинеца избухнала ръкопашна битка, тринадесет флорентинци били убити и над сто ранени. За загубите на Бенеке не се знае нищо. Стой-ността на плячката била неимоверна и възлизала на много милиони марки в днешна валута. Най-ценния предмет от нея, един олтар от Ханс Мемлинг с изображението на Страшния съд, Бенеке подарил на черквата „Света Мария“ в Данциг. Цялата останала плячка продал на търговци от ханзейските градове. „Свети Тома“ заплавал под ханзей-ски флаг, ала скоро френски капери го пленили и го възвърнали на предишните му собственици срещу прилично обезщетение от 12 000 гулдена.

Под заглавие „Седемдесет и петима морски разбойници, обезгла-вени в един ден на лето 1458 в Данциг“ хрониката „Исторически лабиринт на времето“ описва как данцигчани гледали на пиратството, когато го упражняват други и когато се касаело за живота или кесията на някой данцигски патриций:

„Йонас Матцкен, датчанин, и Ян Хенриксен, швед, окачили своето дворянство по рождение на стената и станали морски разбойници, защото вярвали, че от грабежа и несправедливостта няма по-удобно средство да станат за късо време богати, едно вече обикновено явление по земята. Особено ревностно се занимавали те с този занаят през цялото лято на 1458 година. По това време един корабовладелец и гражданин на Данциг на име Ханс Вайнрих имал нещастието, плавайки със своя богато натоварен кораб през Зунд, да попадне в бдителните нокти на тези пирати. Щом данцигчани научили за това, изпратили множество кораби, приготвени за лов на морски разбойници, и пресрещнали безчестната разбойническа двойка под Борнхолм тъкмо когато тези завладявали един любекски кораб. Ала щом данцигчани се втурнали към тях с всички ветрила, те разбрали, че не ги чака нищо добро. Оттеглили се от любекския кораб и със своите две добре въоръжени пинки^[1] и с плячкосания по-рано данцигски кораб се приготвили за отчаяна отбрана. И понеже последният имал за екипаж млади и неопитни люде, той се предал тутакси. Сетне данцигчани поздравили двете пинки така нелюбезно, че мнозина били убити или ранени. Когато данцигчани хвърлили върху неприятелските кораби абордажните куки, пиратите не изчакали дори въоръжено нахлуване, а доброволно се предали. С това те постигнали само недълга отсрочка от смъртта, която трябвало да заплатят с още по-голямо поругание. Когато стигнали в Данциг, с тях се разправили набърже и без много церемонии и седемдесет и петима от тях били осъдени да подложат своите глави на палача, помежду им и двоицата благородни главатари. Присъдата биде изпълнена на 14 септември лето 1458 на поляната Доминик, а отсечените глави бяха набучени на колове по брега за назидание на другите. Останалите разбойници, повечето млади момци, които не се бяха натоварили с премного грехове, бяха изгнани от страната, а един доминикански калугер, който също се посветил на това нечисто поприще, бе предаден на манастира за наказание и за църковно покаяние.“

Английският канал и югозападният бряг на Англия, гдето Паул Бенеке извършвал своите мрачни подвизи и злодеяния, от столетия представлявал любим ловен терен на морските разбойници, също както Северно и Балтийско море. Съобщителните пътища с британските острови по необходимост водели по море, а освен това през Английския канал преминавали всички кораби, които от Балтийско и Северно море плавали на запад или още по-надалеч покрай Иберийския полуостров в Средиземно море или обратно по противоположния курс. Тъй като английските крале не се справяли с пиратските безчинства, та дори ги подпомагали или ги упражнявали сами, пиратите станали неоспорими господари на морето около цяла Англия, докато няколко английски града не се заели да си помогнат сами. Пет пристанища: Хастингс, Ръмни, Хайт, Доувър и Сендуич, към които по-късно се присъединили още Уйнчелси и Рей, сключили съюз под името „Петте пристанища“ с цел да пазят от морски разбойници югоизточните британски брегове и корабите, поели курс към пристанищата на съюза. Като отплата на короната английският крал им въздал правото да плячкосат всеки неанглийски кораб в Канала. Градовете и упълномощените от тях каперски капитани тълкували това право с такъв замах, че техни жертви ставали многобройни английски кораби, а други пристанищни градове се опълчили срещу корабите на съюза. Разразили се безчислени стълкновения и пиратството разцъфтяло по-силно от преди.

Западният британски бряг също станал сборище на пирати. И тук градовете се борили с тях, ала по същото време изпращали и капери към Бретан на френския бряг. Твърде скоро снабдяването на британските острови било застрашено, понеже нормандското население се отплащало за грабежа с грабеж и умеело пиратския занаят по море не по-зле от англичаните. При тези взаимни англо-френски разбойнически набези, осъществявани със или без покровителствени писма на кралските владетели, в еднаква мяра страдали и понасяли тежки загуби френските и английските търговци. Английският крал издавал писма за репресалии дори на частни търговци, които им давали право безнаказано да задържат стоката на френските търговци. Всичко това предизвикало такова необуздано пиратство, та вече никой кораб — независимо от националността му — не бил сигурен какво го чака от другия.

Първият по-известен пират в английски води и в Канала бил избягалият монах Юстъс, по прякор „Бичът на Канала“. Седем години, от 1205-а до 1212-а, той грабил и убивал по поръка на английския крал Джон Безземни. Помислил тогава, че може да се лиши от кралската опека и да спести данъка за кралския двор. И понеже не правел вече разлика между френските и английските кораби, си навлякъл недоволството на английския крал и гнева на английските търговци. Преговорите му с английската корона за нови каперски писма претърпели крушение и Юстъс се обърнал към французите. Там той след кратко време приел командуването на една френска флота за нападения над британския бряг. Ала в 1217 година при Сендуич тази флота била разгромена от англичаните, самият Юстъс бил пленен, после обезглавен на борда на своя собствен кораб.

От историята на пиратството в Английския канал е познато името и на една жена. След обезглавяването на френския морски разбойник Оливе дьо Клисон за пиратство и държавна измяна в 1343 година, съпругата му под моминското си име Жан дьо Бовий успешно продължила грабителската дейност наедно с двамата си синове. С три съвместно действуващи кораба тя нападала и ограбвала не само тежко натоварените търговски ветроходи, но нахлувала и в пристанищата, за да оплячкоса и черквите в града. Като отмъщение за смъртта на мъжа си тя подлагала под ножа всички пленени мъже или просто ги хвърляла в морето.

В 1360 година бил създаден в Англия Върховният адмиралтейски съд с компетентност да преследва и наказва всички престъпления по море. И пак твърде често назначените в него съдии работели ръка за ръка с пиратите. Образцов пример за това бил Джон Хоули, член на Парламента, адмирал на западния бряг и „кралски комисар за но-тушаване на пиратството“. Началото на кариерата му било удивително. Като гражданин на Дартмут, който страдал осезателно от нападенията на френски пирати, и със съгласието на английския крал Хоули обединил корабите от родния си град в една флота и отплавал към френския бряг. Тук той се сблъскал с французите и в едно истинско морско сражение завладял 34 френски кораба. За този му подвиг кралят го провъзгласил за заместник-командуващ на кралската флота.

Хоули се възползвал от титлата и функциите, с които го удостоили, и започнал да граби по море за своя собствена сметка. По тази причина той преследвал пирати само тогава, когато трябвало да се избави от нежелана конкуренция. Жертва на острия му грабител-ски инстинкт ставали френски, испански и италиански кораби, но не пропущал и английските, ако те му се случили подръка без свидетели.

Изключителни успехи имал по това време и пиратският главатар Хари Пей, наричан още Арипей. Ловният му участък се простирал от френския бряг на Канала през Бискайския залив чак до Гибралтар. През най-успешната си година той командувал 15 кораба, с които ограбил 120 кораба само под френски флаг. Като мнозина други морски разбойници плячкосвал и пристанищни градове и с особено голямо удоволствие черкви заради многото скъпоценности в тях.

Пиратството в Английския канал взело на края такива размери, че Хенри IV, крал на Англия, сключил с Испания и Франция договор, в който трите държави се задължили да не приемат повече на служба морски разбойници. Пиратството трябвало да бъде потушено съвместно, а за залавянето на пирати да се плащат високи премии. Само че Хенри IV, за разлика от Франция и Испания, не разполагал с достатъчно силна военна флота, за да изпълни от името на Англия този договор. Затова английските пирати продължили да ограбват собствените си търговски кораби вместо френските и испанските. Като изход от това положение Хенри IV издавал каперски писма на морски разбойници срещу морски разбойници, за да се избият сами помежду си. Несигурността станала тъй голяма, че ханзейските кораби и ветроходите на италианските морски градове наемали на борда си допълнителен брой въоръжени лица, когато плавали през Английския канал.

Хенри V(1413 — 1422 г.) обявил пиратството за държавна измяна и отказал да издава каперски писма. И въпреки това след две години, подобно на Хенри IV, той пак се видял принуден да снабдява капери с такива писма за борба срещу пиратите. Изглеждало сякаш, че пиратството в Англия е неизтребимо.

Един нов закон в 1536 година и безмилостното му прилагане довели до осезателни успехи в битката срещу пиратството. В първите две години от неговото действие били обесени повече пирати, отколкото през изминалите три столетия. В Уейпинг бил построен специален док за екзекуции, гдето бесели пиратите само по време на отлив, и то така, че пръстите на краката им почти докосвали водата. А сетне приливът сключвал водите си над техните глави.

И все пак не законодателството, не и жестоките наказания, а прехвърлянето на центъра на мореплаването в Атлантика след откриването на Америка сложило окончателен край на пиратството в Северно и Балтийско море и в Английския канал.