Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Piraten (Seeraub auf allen Meeren), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ХАЙНЦ НОЙКИРХЕН

ПИРАТИТЕ

Преводач ЗДРАВКО КАЛЧЕВ

Рецензент ДИМИТЪР КЛИСУРОВ

Редактор ДИМИТРИЧКА ЖЕЛЕЗАРОВА

Художник на корицата ИВАН КЕНАРОВ

Технически редактор ПЛАМЕН АНТОНОВ

Коректор ПАУНКА КАМБУРОВА

Немска — ГДР, I издание Дадена за печат на 12. I. 1981 г. Подписана за печат на 17 X. 1981 г. Излязла от печат на 5.XI.1981 г. Формат 70x100/16 Изд. № 1419 Цена 2,16 лв. Печ. коли 19 Изд. коли 24,62 УИК 23,25 ЕКП 95366 26431 ; 5637-120-81

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

 

Илюстрации от ГЕРХАРД ГОСМАН

 

© Transpress VEB Verlag fur Verkehrswesen Berlin, Deutsche Demokratische Republik 2. durchgesehene Ausgabe 1978

Със съгласието на издателството са ползвани илюстрациите от немското издание

с/о Jusautor, Sofia Ч 830.2

История

  1. — Добавяне на анотация

Буканиери и флибустиери
XIII

Когато испанците започнали да се разпръскват из американския континент, те постепенно изоставили островите пред него. Почти напълно изтребили коренните жители на Хиспаньола (Хаити), един от първите острови, открити от Колумб. Испанските завоеватели държали още само града и форта Доминго. Гигантските стада от говеда и свини, а също и много коне подивели и препускали волно по безкрайните равнини на острова.

Френски пирати от Диеп и Сен Мало, от Брест и Байон се настанили по пътищата на испанските морски транспорти на сребро и по напуснатия северен бряг на Хиспаньола установили трайна оперативна база за своите грабителски походи. Снабдявали се с месо от изобилното животинско царство на острова. Неколцина членове на екипажа оставили на сушата, за да гонят подивелия добитък. Режели на ивици месото, сушели го на жаркото южно слънце или го опуш-вали върху скари на открит огън. По името на така опушеното месо, на френски „букан“, започнали да назовават ловците, а сетне и действуващите в тая зона пирати — „буканиери“.

За буканиерите пише холандският хирург Александър Оливие Ексквемелин, който шест години живял между тях:

„Уседналите на остров Хиспаньола французи се отдават на три занимания: те са или ловци, или земеделци, или морски разбойници. Щом уволнят от служба някой чирак (буканиерите държали чираци, които вземали от френските пристанищни градове или от корабите и които трябвало да прослужат три години, преди да ги приемат в общността), той си намира другар. Събират наедно цялото си имущество и съставят един документ, в който си обещават един другиму, че преживелият ще получи всичко, придобито дотогава от двоицата. След като се сключи такъв договор, единият потегля на каперско плаване, другият на лов или да отглежда тютюн, според наклонностите на всекиго.

Буканиерите-ловци стоят из горите и гъсталаците по цяла година, понякога дори и две. Сетне отиват на остров Тортуга да попълнят запасите си от барут, олово, пушки, ленено платно и тем подобни. Щом пристигнат, за един месец прахосват и изгуляват всичко, което са спечелили за една или две години. Пият ракията като вода, купуват си цяла бъчва вино, избиват чепа и го излокват до дъно за най-късо време. Денем и нощем се лутат из селото и чествуват бога Бакхус, докато им стига парата за пиене. Когато всичко е профукано до сантим и са направили и борчове, те се връщат обратно в гъсталака и отново стоят там една или две години.“

Когато числото на буканиерите на Хиспаньола се увеличило — на края те стигнали над шестстотин — испанците се опитали да ги прогонят от острова. Както преди индианците, те убивали ловците из засада или ги пленявали и продавали като роби. Ала буканиерите не били индианци. Със своята точна стрелба те успешно се отбранявали от испанските хайки и заплащали жестокостта с жестокост. На края изпратили срешу буканиерите генерал фон Делмоф от Сан Доминго с 500 войници. Ала онези били предупредени, примамили войниците в една пусия и ги избили до крак. Генералът също бил убит. След тази несполука испанците обърнали настъплението си срещу животните. Скоро подивелите стада свини и говеда били изтребени и буканиерите се видели натясно. Мнозина от тях останали на Тортуга и в 1630 година там била основана първата буканиерска колония. Тортуга се намира на 12 до 15 километра северно от Хаити. Островът, на площ около 300 квадратни километра, дължи името си на една планина, която му придава форма на гигантска почиваща костенурка, на испански тортуга. На острова също имало големи стада подивели животни, предимно говеда и свине, така че и тук буканиерите намерили препитание. Ала скоро испанците се прехвърлили и на Тортуга и разрушили поселището на буканиерите на брега. Пред нападенията на войниците буканиерите бягали в горите и след оттеглянето на испанците пак се завръщали на брега. Това продължило няколко години. В 1640 година хуге-нотът Левасьор с петдесетина свои сънародници построил на острова укрепен форт. Когато испанците отново дошли на обичайното си го-дишно посещение, те били обстрелвани от топовете на форта и много техни кораби били потопени. Посрамени, испанците се върнали в Хиспаньола. Левасьор станал френски губернатор на Тортуга и оглавил буканиерската община, която бърже загубила своя първоначален характер на чисто мъжко общество. От Европа, главно от Франция, на острова сега прииждали все повече жени, които за няколко седмици се омъжили. Буканиерите, които имали вече жени и дом, по правило се установявали за постоянно на сушата, а ергените излизали на грабеж по море.

Щом буканиерите се преселили от Хиспаньола в Тортуга, други още пирати от района на Карибите — преди всичко французи — избирали Тортуга за своя база. Те се обединили с пиратите-буканиери в своего рода общество, гдето важели определени правила на поведение. Те вече не се наричали „братята от брега“, а станали известни под името флибустиери. Тясната връзка и разделението на труда между буканиерите-ловци и пиратите се запазило както преди на Хиспаньола. Произходът на названието „флибустиер“ не е изяснен. Вероятно то се води от френската дума „флибот“, която означава лека лодка, понеже отначало, когато нападали испанските кораби в плитките крайбрежни води, много флибустиери използвали малки открити лодки. Те притежавали и по-големи ветроходи, които строели сами или пък вземали в плен, за да дебнат испанските кораби в открито море.

Френските губернатори на острова закриляли флибустиерите и им издавали каперски писма в името на френския крал. През краткото време, в което Франция не водела война с Испания, флибустиерите получавали своите каперски писма от Англия или Холандия. А когато по изключение и това не било възможно, флибустиерите водели срещу изконния враг Испания своя собствена война. На оплакванията на испанския посланик в Париж за пиратските набези на флибустиерите френското правителство отговаряло, че не се касае за френски поданици, и ако негово католическо величество може да хване тия хора, той може да прави с тях каквото си иска.

В книгата си Ексквемелин описва и вътрешната организация на флибустиерите, която почивала на твърда, но демократично обоснована дисциплина. Когато някой предводител планирал ново начинание, той вербувал команда от флибустиери. От горите идели и буканиери, за участници се уславяли дори и индианци. Между хората се сключвал договор за дележа на плячката, обезщетяването на осакатените и всичко друго необходимо, който бивал съставян писмено и се скрепял с клетва. За всяка точка гласували поотделно.

При дележа на плячката било обичайно да се отделя определена сума за хирурга — около 200 — 250 монети от осем реала[1] — и за дърводелеца — около 100 — 150 монети от осем реала.

Определяли също награда за особени заслуги като например на онзи, който пръв абордира вражеския кораб и вдигне Джоли Роджър, „Веселия Роджър“ (червения флаг с мъртвешкия череп), или хване пленници, които ще донесат голям откуп. Установявали и размера на обезщетението за тежко ранените. За загуба на дясната ръка се полагали 600 монети от осем реала или шестима роби, за загуба на лявата ръка 500 монети от осем реала или петима роби. Също толкова получавал раненият за загуба на десния крак, докато за левия му изплащали 400 монети от осем реала или четирима роби. Едно загубено око се обезщетявало със 100 монети от осем реала или един роб. Отделяла се и постоянна сума за екипировка и провизии, а хранителните припаси се делели поравно, без разлика на ранга. След като всичко това се извади, останалата част от плячката се разпределяла между екипажа също по трайно установени правила. Капитанът или командуващият обикновено имал право на петорен дял за кораба и на два до три дяла за своите лични заслуги. Щурманът получавал два дяла, всички други, ако не им се полагало твърдо възнаграждение като хирурга и дърводелеца — по един дял, а юнгите по половин.

Клетвата, която флибустиерите полагали, преди да отплават в открито море, изисквала от тях да не задържат или укриват и най-нищожния предмет от плячката. Клетвопрестъпника изключвали от общността, сваляли го на някой самотен остров или пустинен бряг, снабден само с пушка, барут и шише вода, и го оставяли на съдбата му. От това предписание не бил изключен и капитанът, макар че за воденето на кораба и в бой той притежавал неограничена власт. При подялбата на плячката щурманът се ползвал с особени права. На борда на завзетия кораб той определял какво да се претовари на собствения и какво не. По принцип всякога за плячка се смятали златото, среброто, бисерите и скъпите украшения.

С течение на времето флибустиерите се заселили по Антилските острови. Те образували малки интернационални общества с преобладаващ дял от французи, понякога англичани или холандци. Тези флибустиерски общества били по-късно използвани от европейските колониални сили като предмостия за заграбването на земите. Наедно с други редовни войски те се биели като капери или дебаркационни отреди под знамето на своята страна.

В 1625 година французите се установили на Сейнт Кристофър. Оттам завзели част от Санто Доминго, Мартиника и Гуаделупа. В 1634 година холандците дебаркирали на Тобейго и Кюрасао, англичаните в 1655 година на Ямайка и Барбейдос. Крачка по крачка испанците бивали принуждавани да отстъпват Антилските острови. Накрай в свое владение те държали само Куба и по-бедната част от Хиспаньо-ла. От опорните си точки в Антилите, като капери по поръка на някоя европейска сила или като свободни пирати на собствена сметка, флибустиерите били в състояние да прекъсват съобщителните пътища на Испания със задморските й колонии. Те не се задоволявали само с нападения върху испански кораби, а нападали и изходните им американски пристанища. Планът за тия атаки бивал почти винаги еднакъв. Флибустиерските кораби изненадващо се появявали пред пристанището и го затваряли. После сваляли дебаркационна команда и щурмували града. В нея участвували всички пирати, на борда оставали само неколцина. Предмет на грабежа ставали най-често черквите и домовете на богати граждани, които били изтезавани най-зверски, докато издадат къде са укрили ценните предмети и парите. На края флибустиерите запалвали града и изчезвали също тъй внезапно, както били дошли.

Между мнозината главатари на флибустиерите със своите успехи особено се прочули неколцина.

Бележки

[1] Монета от осем реала — на испански песо де а очо, наричана още пиастър, предшественик на долара. В продължение на три столетия тя била най-ценената монета в Европа и Америка. Имала приблизително стойността на немския талер. Б. пр.