Хайнц Нойкирхен
Пиратите (25)

Похищение на хора по африканския бряг
XXV

Икономическите корени на търговията с роби в началото на шестнадесетото столетие се крият в огромната нужда от евтина работна сила за новооткритите страни на Америка. Европейците и американците не били първите, нито единствените, които карали роби от Африка. Още египетските флоти, които плавали към Пунт, отвличали негри от селата по южния край на Червено море. От VIII столетие арабите основавали поселища по бреговете на Източна Африка, където товарели на кораби роби за Египет, Персия и Индия. До XIX век съществувал каналът, по който прекарвали роби от Занзибар до султаната Оман.

Прелюдията към търговията с хора от западноафриканското крайбрежие, която траяла над четири столетия, сътворили португалците. Когато Колумб изпратил на своите „най-християнски величества“ в Испания индианци-роби вместо очакваното злато, той само следвал примера на капитан Тристао Нунес, който от една експедиция през 1443 година по брега на Западна Африка донесъл четиринадесет млади африканци в дар на своя патрон принц Енрике Португалски. Като последица от тази случка било основано малко по-късно „Дружество за поощряване вноса на роби“ с немаловажното участие на принца в основния капитал и в печалбите и с набожното пожелание на негово височество „тази твърде желателна търговия да се извършва с толкова хуманност, колкото е възможно тя да се съгласува с успеха“. Кръгло 1000 черни роби били разпродавани всяка година на пазара в Лисабон и изпращани на работа в именията край града. След откриването на Бразилия от португалците крал Алфонсо V се обърнал към папата с молба да санкционира вноса на негри в Новите земи. Папата се съгласил и вместо 1000 сега 12 000 негри се продавали годишно на лисабонското тържище. Негърски транспорти поели и към испанските колонии. Понеже църквата се страхувала за душеспасението на току-що обърнатите в християнство индианци, търговията с роби била разрешена с папски едикт от 1501 година, но с ограничението, че за Америка може да се карат само негри, родени в християнски дом. Само след кратко време и това ограничение било вдигнато под предлог, че „покръстени арапи могат да съдействуват за обръщането на индианците-езичници в истинската вяра на Христа“.

За внос на роби в испанските колонии кралят сам раздавал пълномощия. След португалците, които първи доставили „черната стока“, такава привилегия добили в 1516 година нидерландците. Година по-късно част от монопола за срок от осем години получил великият церемониалмайстор на испанския кралски дом. След него „асиенте де негрос“, кралското разрешение за търговия с негри, преминало срещу скромната сума от 25 000 дуката в ръцете на генуезки търговци с правото да карат годишно по 4000 черни на западноиндийските острови. Прочутата фирма на Велзер в Аугсбург също придобила дялове в тази търговия.

И Англия не останала дълго време настрана от този тлъст гешефт. Капитан Томас Уиндхем бил първият британски моряк, който проникнал до гвинейския бряг. Когато се върнал в 1533 година у дома, той още не носел на борда си негърски роби, но толкова злато и слонова кост, че скоро спечелил подражатели в Англия. Само година по-късно капитан Джон Лок докарал на британския остров, наред с палмовото масло и слоновата кост, първите петима негри. Но решителната разруха в испанския и португалски монопол на търговията с роби донесъл само след няколко години Хоукинз. В 1588 година, след като британската флота разгромила „непобедимата испанска армада“, кралица Елизабет дала на група търговци монопола за търговия между английските владения в Африка и Западна Индия, включително и за търговията с роби. Тогава била образувана и „African company of Merchant Adventurers“, Африканска търговска компания.

Когато реставрацията довела Чарлз II на трона, в Англия основали новото и недостъпно за простосмъртни „Английско кралско търговско дружество за превоз и търговия с Африка“. Начело на акционерите стоял йоркският херцог, братът на краля. Предприятието доставяло на английските плантатори по 3000 роби-негри годишно.

Йоркският херцог успял да се споразумее и с испанския кралски дом. Новото кралско дружество „Роял Асиенто Къмпани“, съставено от испански и британски благородници, продало в Западна Индия през следващите 20 години около 160 000 роби. Процъфтяващият гешефт бил прекъснат само за няколко години, когато холандският адмирал де Руйтер отнел на дружеството през 1664 година африканските му фортове, пленил и потопил много от неговите кораби.

В 1672 година дружеството било основано отново и в джобовете на кралете и на привилегированото дворянство пак потекло злато. Фабриките работели на крайни обороти, за да задоволят крещящата нужда от евтини дрънкулки за размяна.

Умножаващата се буржоазия в Англия извоювала в 1689 година отмяна на монопола на „Роял Асиенто Къмпани“, та сама да се присъедини на трапезата край тлъстия кокал. Когато в 1702 година Англия се намесила във войната за испанското наследство, кралят на Испания отстъпил търговията с роби за колониите си в Америка на Френската гвинейска компания. След подписването на мира от 1713 година английското правителство издействувало от испанската корона един нов договор, който съгласувал вноса на 4800 негри-роби годишно за срок от 30 години, и то изключително с английски кораби. За своя подпис под договора кралят на Испания получил веднага в брой двеста хиляди крони аванс срещу митото, което определили: по тридесет и три и половина крони на негьрска глава. Това отново осигурило на англичаните надмощие в търговията с „черното злато“.

Една официална английска статистика от онова време определя кръгло на 100 000 числото на робите, пренесени само през 1768 година от Африка за Западна Индия и Южна Америка. Английски кораби транспортирали 60 000 от тях, 23 000 пътували на кораби под френски флаг, остатъкът се разделял между португалски, холандски, датски и няколко случайни кораби от други националности.

Към края на XVIII век в гешефта се намесили американците, докато след революцията французите почти изцяло отпаднали. При един почти постоянен брой на похищаваните годишно африканци от 100 000 на британските кораби се падали 55 000, на португалските — 25 000, на американските — 15 000 и на всички останали — 5000.

Ливърпул, който наред с Лондон и Бристол имал разрешение да урежда всички документи и формалности за търговията с роби, през втората половина на XVIII век изпращал годишно повече от сто кораба за роби. Само от януари 1806 г. до 30 април 1807 г., когато търговията с роби била окончателно забранена в Англия, те били 185 и според бордовите документи имали право да натоварят 49 213 роби. Ала сигурно те вземали от африканския бряг повече. Британският търговец, също както колегите си от другите страни, не виждал нищо непочтено в тази търговия с хора. Не само защото преди с този гешефт се занимавали крале и благородници, но и църквата била дала своята благословия. Тома Аквински, църковен правник от XIII век, канонизиран по-късно за светец, застъпвал гледището: „Робството е последица от първородния грях, то е необходимо и също тъй справедливо като частната собственост.“ Дълго време в очите на църквата негрите и индианците били животни, чак до 1537 година, когато в една своя була папа Павел Ш обявил жителите на Америка за истински хора, „които са способни да възприемат католическата вяра и светите тайнства“.

Общият брой на африканците, похитени, пленени и продадени в задморски земи, се оценява между 30 и 50 милиона. Търговията с тях представлява значителна съставна част от първоначалното натрупване на капитала.

Корабите на европейските страни, натоварени с евтини стоки, плавали до Гвинейския залив. Там пускали котва на рейда или навлизали в речните устия, където търговците отправяли потока на робите-негри. После пълни догоре с „черната стока“, тръгвали към Западна Индия и Бразилия. След продажбата на робите товарели обратно за Европа благородни метали, кафе, захар и подправки. По трафика в триъгълника Европа—Африка—Америка корабите плавали винаги с пълен товар и носели колосални печалби.

За похищението на хора европейците изнамерили прости, но ефикасни методи. Под закрилата на корабните оръдия група въоръжени хора претърсвала брега и отвличала всички черни, които изглеждали подходящи за роби. По-късно корабните екипажи предприемали масирани нападения и с един удар вземали в плен жителите на цели села. Туземни царчета и главатари участвували в играта на белите. Владетелите на Судан доставяли роби на западноафриканския бряг, като ги отвличали от Източна Африка. Главатари отваряли войни помежду си или против племена, които си живеели мирно и се занимавали със земеделие и скотовъдство, само за да си набавят пленници и да ги продават като роби на белите. Изследователи на Африка твърдят, че за един жив пленник били съсичани най-малко двама или трима.

Белите търговци сключвали споразумения с главатарите, които им поставяли на разположение войници, за да поробват техните собствени поданици. Други заставяли тревожните барабани и там-тами да млъкнат, когато белите приближавали и се готвели за нападение.

Търговията с хора се простирала отначало по западното африканско крайбрежие от Сенегал през Златния бряг^[1], речните устия на Нигер и Конго до Ангола. Още от времето на принц Енрике всичко това било португалско владение. Когато започнала търговията с роби, французи се заселили на остров Горе пред сенегалския бряг, след това по Златния бряг се закрепили холандци, малко по-нататък към Нигер се установили англичани, а на края довтасали датчани и бранденбургци. В подчинените си райони колониалните сили изграждали укрепени поселища с военни гарнизони. Тези поселища се обслужвали от бели или черни „фактори“, т.е. агенти, които поддържали връзката с вътрешността на страната и плетели мрежата към племенните главатари, за да купуват „черната слонова кост“. Оттам произхожда и названието „фактория“ на търговско поселище по западното крайбрежие на Африка.

За покупката на роби белите търговци предлагали широк асортимент от евтини стоки: шарени памучни кърпи, кюлчета желязо, ножове и брадви, въдици, игли, стъклени украшения, огледала, пръстени и гривни.

Ала скоро кралчетата, главатарите и племенните вождове, чието благоволение решавало в края на краищата успеха или неуспеха на експедицията, вече не се задоволявали с тези дреболии и дрънкулки. Те искали пушки, муниции и ром — много ром!