Хайнц Нойкирхен
Пиратите (27)

Йоахим Нетелбек, пруски патриот и роботърговец
XXVII

Известният пруски патриот Йоахим Нетелбек (1738—1824) е плавал по море много години, между което и на холандски кораби за роби. В своята книга „Един мъж“ с подзаглавие „Чудноватата биография на мореплавателя и честния гражданин Йоахим Нетелбек, разказана от самия него“ той картинно описва едно пътешествие.

„… и се споразумях с фирмата да постъпя като старши щурман на един съвсем нов кораб на име «Кристина» с капитан Ян Хармел на плаване за брега на Гвинея… Преди да продължа своето животоописание и да се върна към малките приключения, с които се сблъсках на африканския бряг, нека благосклонният читател ме извини за начина на живот, който поех оттогаз нататък. Как, ще си каже може би той сам на себе си, Нетелбек е станал роботърговец? Как се е помирило неговото честно померанско сърце с този срамен занаят? — Тъкмо там е работата, че по онова време този занаят далеч не беше срамен и не се ползваше с такава лоша слава, както днес, когато особено в Англия на търговията с роби се приписва (и не съвсем без право) прозвището «позорно петно на човечеството» и за нея се говори в парламентите и когато тя поради настойчивата врява или е съвсем изчезнала, или се практикува с благотворни ограничения, но и старият Нетелбек сигурно не е последният, който изпитва сърдечна радост от нея. Ала преди петдесет години тази грозна търговия с хора се смяташе за професия като всички други, без да се рови много човек дали е законна или не. Който се посветеше на тая търговия, очакваше го сурова и тежка служба, но и сносна печалба. С нея не бе непременно свързана варварска жестокост спрямо купения човешки товар и такава се срещаше само в отделни случаи; аз от своя страна никога не съм попадал в такова положение… И тъй, ние продължавахме нашето пътешествие, съгледахме Мадейра и Тенерифе, преминахме островите Зелени нос и на 24 декември съзряхме брега на Гвинея при четири градуса и десет минути северна ширина, излязохме отначало към Сиера Леоне и накрай на 4 януари 1772 г. хвърлихме котва пред нос Месурадо.

За да се разберат по-добре следващите редове, ще бъде необходимо да добавя няколко слова за начина, по който се вършеше тогаз от холандците тази негърска търговия.

Понеже тук людете се смятат за стока, за да ги размениш срещу произведения на европейските изкусни занаяти, най-главното е да се изберат такива неща, които ще бъдат от най-незаменима нужда или ще представляват лукс за черните. Пушки от всякакъв вид и барут в малки буренца от осем до тридесет и два фунта заемат тук първото място. Почти също толкова желан беше тютюнът, нарязан или на листа, наедно с пръстени лули и коняк. Басми от всички сортове и бои на парчета по двадесет и един лакътя, както и басмени или ленени и копринени кърпи, свързани заедно от шест до дванадесет. Не биваше да липсва добър запас от ленени парчета три лакътя дълги и наполови-ната широки, които се носят тук като престилки. Остатъка от товара изпълваха дребни шевни артикули, малки огледалца, ножове от вся-какъ вид, пъстри корали, шевни игли и конци, фаянс, кремъци, рибарски въдици и тям подобни.

Веднъж свикнали да получават от европейците тия разнообразни неща, африканците от крайбрежието, пък и дълбоко от вътрешността на страната не могат и не искат да се лишават от тях и затова непрекъснато мислят как да се снабдят и какво могат да дадат в замяна. И цялата страна е всякога разделена на партии, които са постоянно на нож, и когото пленят, продават го тутакси или на черния роботърго-вец, или го карат направо на европейския кораб за роби. Често дори когато такава военна плячка им липсва, а те се нуждаят от нови запаси стока, главатарите им, които упражняват деспотическа власт над своите поданици, грабват онези, които не са им толкова нужни, а се случва и баща да мъкне за продан на пазара за роби детето си, мъжът жена си и брат брата си. Лесно може да се проумее, че при такива гра-бителски походи не липсва жестокост от всякакъв род и че всички тези страни се намират в най-окаяно състояние. Ала също тъй трудно може да се отрече, че причината за цялата тази окаяност произхожда от европейците, които чрез своето ревностно търчене подир човешката стока са я подклаждали и поддържали.

Техните кораби, екипирани специално за тая цел, обикновено кръстосват надлъж по целия бряг на Гвинея и се държат винаги на около половин миля или малко повече от сушата. Щом ги зърнат негри, които имат за продан роби или слонски бивни, запалват на брега огън, та с издигащия се дим да дадат на кораба знак да хвърли котва; по същото време те се хвърлят в своите канута и идват на борда да позяпат изложените за мостра стоки. Преди да се отдалечат, те обещават, че пак ще дойдат с богат запас от роби и слонски бивни, ала твърде често не могат или не искат да удържат на думата си. Но обикновено пак идат със стоката си на следното утро, то е най-удобното време на деня за такава търговия. Защото всяка нощ там духа вятър откъм сушата, а щом пукне зората, утихва и до обед морето е спокойно. Сетне пак се надига вятър откъм морето, прибоят се разбива вихрено и необуздано в пясъците на брега и малките канута на черните не могат да пробият към морето. Лодката с робите за продан обикновено се придружава още от половин дузина други, натъпкани с множество хора, и всичките имаха дял в нещастната стока. Само че на борда пущаха осмина или най-много десетина от цялата тая тълпа, докато останалите се тълпяха в своите канута около кораба и вдигаха врява до бога.

Сетне вдигаха на борда и пленниците, за да ги разгледаме по-отблизо. Лактите на мъжете бяха тъй здраво завързани на гърба, та често по ръцете и хълбоците им се стичаше кръв и гной. Развързваха ги чак горе на кораба, за да може корабният лекар да ги прегледа основно, дали не са осакатени и освен това имат ли здрави мускули и дали са напълно здрави. И едва сега се отваряха същинските преговори, но не преди да се раздадат обилно на всички — на продавачите на палубата и на другарите им в канутата — тютюн и лули, за да бъдат весели и в добро разположение, а и да бъдат по-лесно измамени.

Пресмятахме европейските разменни стоки по най-високата им покупна цена у нас и винаги с една прибавка от двадесет и пет процента и по тази тарифа един напълно здрав и свестен мъжки роб струваше около сто холандски гулдена, момче на дванадесет години и повече се плащаше с шестдесет до седемдесет гулдена, приблизително на същата цена се купуваше и жена-робиня. Но ако тя още не беше раждала и гърдите й бяха по младежки твърди и гъвкави (а природата не е пренебрегнала негърките в това отношение), то нейната цена се покачваше според обстоятелствата до сто и двадесет или сто и четиридесет гулдена. Продавачите показваха парче по парче вещите, които им допадаха измежду изложените стоки, а пък холандецът-купувач усърдно се справяше със своя ценоразпис, та да не прехвърли според приетата тарифа деветдесет гулдена, като пресмяташе и почерпката с ракия, тютюн и лули. И щом откажеше да донади нещо повече или подхвърляше още някой къс басма, то разликата до поисканата за роба цена се изравняваше с дреболии и на края с един подарък от ножове, малки огледалца и корали. Едва ли има нужда да се споменава колко спорове, проклятия и врява се вдигаха до желаното приключване на сделката, понеже този от негрите, който водеше пазарлъка — а понякога те биваха двама или трима, — непрестанно се съвещаваше със своите другари в канутата и им обясняваше, а всички те еднакво живо се интересуваха от хода и успеха на преговорите. И щом най-сетне получеха в замяна своите стоки, те пак се тъпчеха в лодките и весели, в добро разположение на духа и приятно замаяни, със силни викове бързаха към брега.

През време на цялата тази шумна сцена бедният роб, за когото тя се бе разразила, седеше на палубата и с нарастващ страх се оглеждаше в чии нови непознати ръце е попаднал, без да знае каква съдба го очаква. Можеше човек да види как бие сърцето в гърдите на нещастника. Навярно той, като повечето от своите съотечественици, никога преди не бе виждал океана, по който плаваше сега, нито белите и брадати люде, в чиято власт се намираше. Той само твърдо вярваше, че сме го купили, за да се заситим от неговата плът.

Продавачите още не бяха изчезнали от арената на шумната търговия, когато корабният лекар вече даваше на новозакупените роби лекарство за повръщане, та застиналият в очите им страх да не окаже вредно влияние на тяхното здраве. Ала от само себе си се разбира, че тази процедура можеше да отстрани обхваналия ги безумен ужас също тъй малко, както и поставянето на железни окови по ръцете и краката, които имаха за цел да осуетят още по-сигурно възможността им за бягство, особено на мъжете. И на всичко отгоре ги приковаваха обикновено по двама, като пъхаха и почти занитваха железен болт с дължина на човешко ходило в пръстена, който се намираше в средата на всяка верига.

Ако пощадяваха жените и децата от подобни украшения, запираха ги в здрава клетка отпред на бака, докато мъжете бяха наредени един до дръг нагъсто около фока и гротмачтата. Двете групи бяха отделени една от друга със стена от талпи, дебели два цола, за да не могат да се виждат. Ала в тази тясна дупка те прекарваха само нощите, през деня им разрешаваха да излизат на палубата на чист въздух. Как се отнасяхме с тях по време на плаването за Америка ще опиша по-нататък, когато му дойде редът.“

За да ускорят покупката на робите, изпращали от кораба лодки покрай брега. За тая работа Нетелбек пише:

„И аз получих такава задача, щом пристигнахме още в първите дни на 1772 година до брега на Гвинея. На края баркасът бе попълнен с екипаж от десет души под моя команда и натоварен с провизии от всякакъв вид, но особено с такива, които не се разваляха бързо в този горещ климат.

Когато в състава на тази експедиция за пръв път стъпих на сушата, там вече стояха готови да ни посрещнат дванадесет или четиринадесет черни и докато аз с десетимата мои придружители шляпах към сухото, срещу нас се изправи предводителят им, направи няколко чудновати скока във въздуха, подаде ми ръка и ми се представи най-сетне с думите: «Амо кинг Сорго, аз съм крал Сорго».

… тогава внезапно се разнесе изстрел и веднага след туй се дигна страхотна врява. Обезпокоен с право, накарах моментално да издърпат от дъното котвата, обърнахме лодката към морето и офейкахме. Едва оставихме зад себе си устието на реката и прибоя, и брегът се изпълни с голям брой черни преследвачи, които пратиха подире ни залп от куршуми и стрели, без да улучат някого от нас…

След няколко дни се намерих пред устието на малка река, наречена Рио де Сао Паоло, където се приближиха към мене с кану двоица негри и ми предложиха да купя двама роби и една «какехобе» по тяхному, а по нашему девойка. Пазели ги в къщи и възнамерявали да се отърват от тях на евтина цена.

Три дни по-късно ние най-сетне стигнахме до нашия отдавна жадуван кораб, който кръстосваше пред нос Ла Хау. Ала това пътешествие, което продължи пет седмици, бе излязло неблагополучно във всяко отношение, понеже ние докарахме само трима роби и пет слонови бивни. В същото това време на кораба им беше провървяло повече.“

След завръщането си с лодката Нетелбек поел командуването на друг холандски кораб за роби от Флисинген, чийто капитан заболял тежко.

„В началото на октомври най-после напуснахме африканския бряг, за да се отправим към местоназначението си, най-напред към пазара на роби в Суринам. За да ускорим плаването, поехме първо на юг и преминахме под линията, отвъд която духаха обичайните югоизточни пасати, оттам се отправихме на запад и северозапад, за да достигнем отново линията на североизточния пасат и с него да завършим плаването. Болестите и смъртността, които при по-продължително прекосяване на океана вземат обикновено сред робите широки размери, могат да се избягнат, ако се съкрати пътят. Нашият товар се състоеше от четиристотин двадесет и пет глави, между които се намираха двеста тридесет и шест мъже и сто осемдесет и девет жени, момичета и момчета.“

Нататък Нетелбек описва подслона на пленниците на борда: убежището за мъжете било затворено с дървена стена.

„Пред онази стена от талпи разположихме два топа, чиито дула насочихме към клетката на мъжете и в тяхно присъствие ги заредихме с гюллета и картеч, след което дадохме изстрел по близко- и далекостояши предмети, за да видят с очите си и да проумеят тяхното убийствено действие. След туй обаче гюллетата и картечът бяха тайно извадени и наместо тях натъпкахме сачми, та в най-лошия случай да не им коства живота. Защото тези дангалаци струват пари!

Жените и малолетните стояха през деня на палубата отвъд стената и не можеха да виждат мъжете — техни другари по нещастие, ала можеха да ги чуват.

Сутрин около десет часа на всички без изключение се раздава храната: на десетима по една дървена кофа с ечемичен булгур. Мястото, където всяка такава групичка трябва да седне и да се храни, се обозначава точно посредством забит железен гвоздей с широка глава, всичко сяда наоколо, където завърне, покрай съда с булгура, разбъркан със сол, чер пипер и малко палмово масло. Ала никой не посяга нито миг по-рано, преди да се даде знак със силен удар върху една дъска. При всеки удар се вика: «Шукла! Шукла! Шукла!» На третия вик всички отвръщат с едно пронизително «Ура!» и чак тогава първият взема една шепа от кофата, след него втория и останалите по уречения ред.

Отначало всичко върви мирно и тихо. Наближи ли обаче дъното на кофата и щом последните видят, че техният ред няма пак да дойде, настъпва крамола и раздор. Всеки търси да измъкне храната от ръцете и почти от устата на съседа си. И понеже тази сцена всякога и при всяка група настъпва почти в един и същ момент, човек може да си представи какъв шум и спектакъл се възцаряват тогава на кораба, а бичът става последният и най-ефикасен умиротворител. Така възстановената тишина се използва да им напълнят освободената кофа с морска вода, та да си измият устата, гърдите и ръцете. За избърсване им се дава един край разсукано корабно въже, след което се изтеглят по двойки до бурето с прясна вода, гдето един матрос подава всекиму съд, събиращ около половин кварт, за да утоли жаждата си.

След завършилия по този начин обед палубата се залива с морска вода, строяват цялата дружина на редици, клекнали долу гъсто един до друг, всеки получава в ръка по една холандска тухла и почват в такт отпред назад да търкат палубата. При това всички трябва да се обръщат едновременно, ту напред, ту обратно, а над главите им и върху палубата непрекъснато се излива морска вода. Това твърде напрегнато упражнение трае около два часа и има само за цел да им създаде занимание и движение и да ги поддържа здрави.

После всички трябва да се съберат на куп и върху тях се изливат силни потоци вода, за да ги освежи и охлади. Това им доставя истинска радост и те крещят от удоволствие. Ала още по-благоприятно им действува следната операция: на палубата се поставят няколко кофи, пълни до половината с прясна вода, в която се разбърква по малко лимонов сок, ракия и палмово масло. С нея те мият и разтьркват цялото си тяло, защото иначе солената вода втвърдява кожата.

За мъжете-роби избират неколцина весели и хитри матроси, които се грижат по-бодро да минава времето и да ги забавляват с всевъзможни игри. На края им раздават тютюневи листа, накъсани на много малки парченца, за да им служат като жетони за игра, те силно разпалват тяхната страст за печалба. За същата цел на жените връчват корали, игли, конци за шев, крайчета от ленти и пъстри парцалчета, и всичко това им се предлага, за да се разсейват и да не ги връхлитат мрачни мисли.

Игрите, лудориите и шумът траят до към три часа следобед, когато пак настъпват приготовленията за втора трапеза, само че вместо ечемичен булгур сега се вари бакла, смачква се на гъста каша и се подправя със сол, чер пипер и палмово масло. Начинът на хранене, миене, избърсване, поене и разтребване остава същият, само че всичко се върши още по-бързо, защото непосредствено след тях забиват там-та-мите за веселия танц. Всички са като наелектризирани, възторг блести във всеки поглед, телата изпадат в движение, екстаз, скокове и бойни пози, сякаш виждаш пред себе си изтървани от лудница. Но жените и девойките се отдават най-страстно на това удоволствие, а за да умножат веселието, скачат дори капитанът, щурманите и матросите заедно с най-лудите от тях — нали черната стока трябва да пристигне до местоназначението си свежа и бодра.

Към пет часа най-сетне веселбата завършва и който е скачал най-много, получава още една глътка вода за разхлаждане. И когато слънцето клони на заник, чува се вик: «Приготвяй се за сън под палубата!» Всички се отделят според пола и възрастта и се натикват в указаните им, напълно разделени помещения под палубата. Отпред вървят двама матроси и отзад един щурман, които внимават да се спазва точно нужният ред, защото пространството е толкова тясно, че те лежат като херинги в консервна кутия. Жегата скоро става непоносима до задушаване, пресен въздух навлиза само от люковете, снабдени с решетка.

Стълба води до един отвор в решетката, тя е широка толкова, че на нея да застанат двама души. Отпред цялата нощ стои на вахта матрос с гол ловджийски нож и пуска навън само по двама, ако ги гони някаква нужда. Върналите се рядко намират своето място така, както са го оставили, и през цялата нощ шумът и кавгите нямат край. А още по-неспокойно е при жените и малките. Често пъти се налага бичът на края да въдвори мир.

Избират се обикновено шест до осем млади негърки с хубави фигури да обслужват каютите. Те спят също там наблизо и се хранят с остатъците от капитанската трапеза. Облагодетелствувани в сравнение със своите сестри, те не само събират всевъзможни дребни подаръци, като басмени престилки, панделки, корали и други дрънкулки, с които се кичат подобно на маймуни, а матросите шегаджии ги удостояват с почетни имена като «придворни дами» или им прикачат шеговити прякори. Но през деня те с удоволствие се смесват със своите другарки на палубата, гдето веднага около тях се събира възхитен кръг, а те в средата се пъчат от гордост.

Известно е, че всички тези нещастни същества от двата пола идват голи-голенички на борда, и ако сами те не чувствуват никакъв срам, благоприличието изисква (макар че на тези робски кораби то иначе твърде често се нарушава) да им се предложи някаква дреха. Жените и девойките получават и увиват около тялото си памучна престилка, която стига до коленете, а мъжете ленен колан, който е дълъг един лакът и широк осем цола, прекарват го между бедрата, отзад и отпред го прикрепват с канап около кръста.

И ако наистина те са дошли на кораба в същинския смисъл на думата без нищо, след няколко седмици или месеци вече всички имат, особено жените, по един твърде обемист пакет, лична тяхна собственост, който навсякъде мъкнат със себе си. Както човек лесно може да си помисли, цялото това богатство се състои от всевъзможни боклуци, случайно намерени на палубата и скътани: счупени дръжки на лули, употребени късчета хартия, шарени парцалчета, клечки от метла и други подобни дрипи. И всичко това беше грижливо вързано в парцал от риза или от друга износена дреха на някой матрос и съхранявано като най-свидно съкровище.

Често пъти тяхната алчност не се задоволява от онова, което случаят им е подхвърлил, и те се крадат помежду си и тогаз настъпват писъци и жалба подир жалба, сякаш са им отнели всички скъпоценности на света. Дежурният щурман играе ролята на строг съдия, устройва разследване, всеки трябва да представи и развърже на показ своя вързоп, при което съдникът трудно може да запази достойно сериозността си и да не избухне в смях. На края всичко завършва с няколко леки удара с бича по гърба на заловения крадец. Тъй еднообразно минава всеки ден: днешният, утрешният и всички останали до края на досадното пътешествие. Сякаш имаш работа с маймуни и умопобъркани.“

Щом корабът пристигнал в Парамарибо и получил свободен пропуск от здравната комисия (шестима негри умрели по време на плаването през Атлантика), наченала продажбата на „черната стока“. Нетелбек продължава:

„Главната ни работа тук се състоеше в продажба на черната стока, което искам да обясня с няколко думи. Обикновено капитанът на кораба с пристигането си в колонията изпраща на притежателите на плантации и на надзирателите циркулярно писмо, в което им препоръчва докараните роби и кани купувачите при себе си на борда. Ала преди още те да довтасат, прави се подбор на десет до двадесет глави, най-отбраните от цялата налична робска тълпа, връзват им по една панделка около врата и щом се приближи гост, те трябва да се скрият под палубата и да се спотайват там невидими. Политиката на продавача изисква да не се избира още от началото най-добрата стока, а най-подир остатъкът от най-мизерното качество да му докара лошо име.

Щом на кораба се съберат повече гости с охота да купят, робите и робините се подреждат в кръг на две отделни групи. Всеки си търси измежду тях онова, което му харесва, и го отделя настрана. Едва тогава започва пазарлъкът за цената на всяка глава. За мъжете тя се движи обикновено от четиристотин до четиристотин и петдесет гулдена. Млади момчета на осем или десет години и отгоре достигат приблизително същата цена. Жената, според външния й вид, отива за двеста до триста гулдена, но ако е млада, пълна и хубава, цената й се качва до осемстотин или хиляда гулдена, а често познавачите плащат и значително повече.

Щом търговията свърши, плащането се урежда или на място в брой, или най-често с полица. Понякога става и замяна срещу колониални произведения. Когато купувачите не отведат веднага купените роби, уславят се капитанът да ги изпрати до указаната плантация с лодка или шалупа.

На края, след като постепенно е излязла на бял свят и най-отбраната стока и е останала само лошата утайка, тя се предлага на открит показ и се продава на търг. В определен ден негрите се свалят на сушата и се закарват на определено място, гдето лекар преглежда поотделно всеки роб, издава удостоверение, че е безупречен или има такъв или онакъв дефект. Сетне почва търгът, купувачите наддават, и тъй докато и последният замине.

Този път щастието ни в търговията беше мизерно, не можеше и да бъде другояче, понеже малко преди нас тук дошли един след друг два кораба с роби и залели пазара. Горчивият опит от първите четиринадесет дни ни убеди в необходимостта да потърсим по-благоприятно място и изборът ни падна на съседната холандска колония Бербис.

В Бербис, където пристигнахме в последния ден на януари, намерихме за жалост същия лош пазар, там вече лежаха на котва още два кораба с роби. Стояхме само три дни и се упътихме към Сент-Йостас, достигнахме този остров в средата на февруари и имахме късмет да срещнем тук испански купувачи от владенията на Терра Фирма (континента), на които за три дни и на добра цена разпродадохме целия наш товар.“

Причината да няма роботърговски кораби под немски флаг не се крие в самите немци и в техния морал, а в политическото положение, в което се е намирала немската нация.