Хайнц Нойкирхен
Пиратите (18)

Пиратите Тю, Ейвъри и Кид в Индийския океан
XVIII

Към края на седемнадесетия век от Карибско море в Индийския океан изплували първите пирати. От столетия тук действували арабски, индийски и китайски морски разбойници. Основния камък на европейското пиратство в тази област положили английски корсари, които в спора между Португалия и Холандия за Индия играели ролята на третия, който печели. Английската кралица устроила радушен прием не само за Дрейк, който при своето околосветско пътешествие от изток на запад се отбил и в Индия. Елизабет поздравявала всеки английски пират, който успявал да проникне в тези води и да срази португалски и холандски кораби. В 1600 година тя подкрепила създаването на Англо-Остиндийската търговска компания, официално дружество за организиране на морско разбойничество, ласкаво наричано още от благородните си акционери „Оулд Лейди“ („Старата леди“). След буржоазната революция монополът на „Старата леди“ бил накърнен от основаването на Остиндийската компания. След известно време дворянство и буржоазия постигнали общо съгласие и обединили двете дружества. Наред с португалските и холандските ветроходи също и английските кораби в нарастващо множество транспортирали по море в Европа богатствата на Индия. А прииждащите от Карибите морски разбойници хвърляли око тъкмо на тези тъй наречени „индийски търговци“. Корабите на Великия Могул от Индия, които по правило докарвали поклонниците в пристанищата на Джеда в Червено море и на Мека в Йемен, също представлявали желана плячка. Западноин-дийските пирати се сблъскали в Индийския океан с конкуренцията на дезертьорите от португалски, холандски, английски и френски бойни и търговски кораби, отдали се самостоятелно на морско разбойничество. За оперативна база на пиратите служели Мадагаскар и няколко по-малки острова.

Един от най-прочутите корсарски капитани бил Томас Тю. Произхождащ от щата Род Айлънд в Нова Англия, за мнозина негови американски съвременници той бил високо почитан и уважаван гражданин, който отстъпвал евтино на бедните християни в Северна Америка онова, което отнемал от приказно богатия езически Велик Могул. А и в много случаи Тю също бил снабдяван с напълно редовни каперски писма. В 1692 година губернаторът на Бермудите му възложил поръка да нападне с два кораба и да разграби френските търговски фактории в Горе по устието на Гамбия^[1]. Парите за експедицията били събрани от най-личните делови хора на Бермудските острови.

Ала Тю дори и не мислел да изпълнява тази опасна мисия заради губернатора и търговците. След като вторият кораб строшил мачта и бил загубен, Тю убедил екипажа да се прехвърлят в Индийския океан и там за своя сметка да събират по-добра и преди всичко по-безопасна плячка. С кораба „Приятелство“ той обиколил край нос Добра Надежда, взел на Мадагаскар провизии и прясна вода и залегнал на пусия в Баб-ел-Мандебския проток, на входа към Червено море. Тук скоро влязъл в сражение с един кораб на Великия Могул, който бил екипиран допълнително с още триста войници наред с редовния екипаж специално за борба с морските разбойници. Само с шепа хора Тю абордирал индийското страшилище, без да загуби човек. В ръцете му паднало необикновено богато съкровище от злато и сребро, на всеки от хората му се паднал дял от 3000, а самият Тю получил над 10 000 лири стерлинги. Той постъпил умно и изплатил десетократно на собствениците на „Приятелство“ от Бермудските острови получения в аванс капитал.

Мнозина от пиратите се побояли да се върнат у дома и помолили Тю да ги свали на Мадагаскар. Там образували малки общини, заживели в големи владения с жени от местното население, народили деца, набавили си роби. Не скъсали връзките си с пиратите и снабдявали корабите им с вода и хранителни припаси. След време, когато търговията с роби разцъфтяла, те продавали дори собствените си поданици. Капитан Чарлз Джонсън, който живял известно време на Мадагаскар, описал в своята „История на пиратството от осемнадесетото столетие“ живота на тези малки царе. Той твърди: „Нито един от тях не можеше да чете и пише, а самият им държавен секретар не разбираше от тия работи повече от другите.“

С остатъка от екипажа Тю се завърнал в Америка. Никой не го закачал за нищо. Купил си хубава къща близо до Ню Йорк и станал приятел на губернатора Бенджъмин Флетчър. Флетчър снабдил Тю и с официални каперски писма за второто му пътешествие по африканските брегове. Тю потеглил с флота от три кораба, флагманският бил пак „Приятелство“. Обиколил най-напред нос Добра Надежда и се отбил в Мадагаскар при старите си приятели. Тук се срещнал с Джон Ейвъри.

Ейвъри бил роден на село близо до Плимът. По море тръгнал млад и много години плавал на каперски кораби като щурман. Служил и като корабен майстор на „Дюк“, ветроход с 30 оръдия и екипаж от 120 души. По това време Испания и Англия водели в съюз война срещу Франция. Мнозина английски каперски капитани били наети от испанците, за да се бият в 3ападна Индия с французите. Един от тях бил капитан Джипсън от „Дюк“. Заедно с друг един ветроход корабът вече месеци наред бездейно лежал на дрейф пред Коруня и чакал заповеди. От осем месеца насам екипажът не бил получил пукната пара. Капитанът бил пияница и прекарвал почти цялото време на сушата. Ейвъри раздухвал растящото недоволство сред екипажа. Един ден се стигнало до бунт. Капитанът и приближените му били свалени на брега, за нов капитан бунтовниците избрали Ейвъри. Съставили си устав по примера на флибустиерските кораби и Ейвъри, наричан от екипажа с прозвището Дългия Бен, вдигнал котва и се отправил към Мадагаскар. „Дюк“, прекръстен сега на „Фейни“, спипал по пътя два кораба, и с тази малка флота Ейвъри пристигнал в Мадагаскар заедно с Тю. Двамата бързо се сдушили. Отплавали наедно към южния вход на Червено море, за да дебнат една флотилия от ислямски поклонници, идеща от Индия към Мека. Под закрилата на нощта част от по-клонническата флота пробила блокадата на пиратските кораби, при пукване на зората пиратите съзрели само два: „Фатех-Мохамед“ и „Ганг-И-Саваи“. Тю с „Приятелство“ се впуснал да ги преследва и скоро настигнал „Фатех-Мохамед“. Тъкмо екипажът на пиратския кораб се приготвял за абордаж, когато индийският кораб открил огън от всички оръдия. Тю бил смъртно ранен, а корабите му излезли от боя. Но преди още да напълнят топовете за нов залп, Ейвъри закачил „Фатех-Мохамед“ с абордажните куки и го принудил да се предаде. После се насочил към „Ганг-И-Саваи“, който притежавал силна артилерия, а на борда му се намирали 600 войници. Корабът принадлежал на фамилията на Великия Могул. Започнал многочасов топовен дуел, докато Ейвъри успял да докара кораба си до абордажна позиция. Когато след отчаяна битка пиратите завзели „Ганг-И-Саваи“, намерили там баснословни съкровища. Всеки обикновен член на екипажа, който наброявал 180 души, получил хиляда лири.

Нападението предизвикало голямо възбуждение в Индия и в Англия. Великият Могул заплашвал англичаните, че ще си отмъсти на техните фактории в Индия, и Остиндийската компания се уплашила за доходите си. Много от хората на Ейвъри били арестувани в Англия, когато продавали скъпоценности от плячката, и били изправени на съд за пиратство. Ейвъри успял да се укрие. В книгата си Джонсън съобщава, че при опита си да продаде ограбените диаманти Ейвъри уж попаднал на търговци, които го измамили. Изчезналият Ейвъри станал един от най-известните мъже на Англия. За него била написана комедията „Щастливият пират“. Народът вярвал, че той се оженил за дъщерята на Великия Могул и станал невероятно богат махараджа.

Официална Англия изпаднала в тревога от успехите на Ейвъри в Индийския океан. Заплахите на Великия Могул събудили сред акционерите на Остиндийската компания панически страх за печалбите им. Те настоявали пред правителството да изпрати в Индийския океан военни кораби, за да премахнат Ейвъри и другите пирати.

Правителството в Лондон, естествено, знаело, че пиратските набези в Индийския океан се организират вече не от Карибско море, а от Северна Америка, и ограбеното се продава също там под благосклонната закрила на мнозина губернатори. Приятелят на Томас Тю, полковник Бенджъмин Флетчър, губернатор на Ню Йорк и Масачузетс, изисквал по 700 лири стерлинги от всеки пиратски капитан за разрешението да продава своята „стока“ в пристанищата на губернаторството. Губернаторът сър Уилям Фипс канел каперските капитани да идват от Пенсилвания в Бостън, за да продават необезпокоявано плячката си.

Губернаторът на Бахамските острови Никлъс Трот получил от Ейвъри 7000 лири за разрешението да акостира там след последния си пиратски поход. Губернаторът на Филаделфия омъжил дъщеря си за един пиратски капитан, а в цялата провинция Ню Джърси нямало съд, който бил в състояние или имал желание да осъди макар и един пират.

Посред тази ситуация правителството в Лондон екипирало капер-ския кораб „Адвенчър Гели“, въоръжен с 34 оръдия и воден от капитан Уилям Кид. Корабът получил двойна задача: да залавя пирати, а между другото и френски кораби. В Лондон Кид съответно получил две различни каперски писма За екипирането на кораба били нужни 6000 лири, които били набрани от група благородници. Уговорили подялба на плячката по следния начин: 50% на капиталовложителите, 15% за Кид и за един таен съучастник в Ню Йорк, 10% били по традиция определени за краля, а останалите 25% представлявали паят на екипажа.

Когато корабът напускал Лондон, той бил спрян още на Темза от британски боен кораб. Офицерите подбрали 70 от най-добрите моряци от екипажа на „Адвенчър Гели“, който наброявал общо 150 души, и ги принудили да служат в кралската флота. Само с половината от хората си Кид пристигнал в Ню Йорк и там бил принуден да комплектува екипажа си от пристанищните кръчми и от всякаква сбирщина. Губернаторът Флетчър писал по този повод в Лондон:

„Всеобщо е тук мнението, че не ще бъде по силите на Кид да обуздае без заплата такава орда, ако пропусне целта, за която е изпратен.“

На 6 септември „Адвенчър Гели“ излязъл от Ню Йорк в открито море. Цяла година Кид безуспешно търсил по океана пирати или французи. Припасите на борда се свършили и екипажът узрял за бунт. На края Кид се впуснал в акция, макар и съвсем злополучна. Спрял един малък мавритански кораб и ограбил товара му — чер пипер. Вместо да преследва пиратите, сам той станал пират. Обаче намеренията му оставали неясни — полукаперски, полупиратски. След като нападнал много кораби, между които и пет френски, в началото на 1698 година Кид завзел един петстотинтонен ветроход — „Куета Мърчънт“, въоръжен с десет топа. И тук Кид ударил на камък, понеже корабът се намирал под английска команда и нападението развихрило голяма възбуда в Лондон. Интересите на Остиндийската компания пак били увредени, и то от кралски капер. Кид бил официално обявен за пират и изрично изключен от амнистията, която английският крал тъкмо по това време благоволил да даде за всички пирати източно от нос Добра Надежда. На Ейвъри също така изрично запретили да се ползва от амнистията.

А и със своя екипаж — както му предсказвали — Кид се видял в чудо. В една разправия с корабния канонир Уилям Мур капитанът се забравил и го пернал с едно желязо по главата. След плячкосването на кой да е кораб Кид по пиратски обичай тутакси поделял плячката между хората си — резултатът бил, че постоянно имало дезертьори. Каквото и да сторел, то все бивало наполовина, боязливо, двулично, непоследователно. По някаква ирония на съдбата тъкмо този Кид се превърнал за своите съвременници, а по-късно и в преданията просто в пиратски идол: дързък, решителен, жесток и преди всичко непобедим. Поети писали за него балади, а латернаджиите го възпявали като морски герой. Кид уж притежавал заровени нейде съкровища с неизмерима стойност. А нищо от това не е вярно.

Кид не променил характера си дори в края на своята кариера на капер и пират. Макар да знаел много добре, че го търсят като опасен престъпник, той отплавал за Лонг Айлънд и изпратил на новия губернатор на Ню Йорк Белмоунт известие, че носи на борда за лондонските капиталовложители 30 000 лири стерлинги и че съобщенията, които го заклеймяват като пират, са фалшиви. Белмоунт го удостоил с един празнословен отговор и с двусмислената формулировка, че щом неговият случай е ясен — както сам Кид твърди, — той може с чиста съвест да дойде при него.

Кид оставил при пазача на фара един сандък пълен със злато и отишъл при Белмоунт. Губернаторът му поискал незабавно да напише подробен отчет за своето плаване.

Само след два дни Кид бил арестуван и хвърлен в тъмница, а скоро и прехвърлен в Лондон, окован във вериги. След едногодишно следствие през май 1701 година се състоял съдебният процес. Кид бил обвинен в пиратство и в убийството на канонира Мур и признат за виновен. На 23 май 1701 година той бил обесен.