Хайнц Нойкирхен
Пиратите (23)

Арудж и Хайредин Барбароса
XXIII

От кръстоносните походи насам между последователите на двете големи религии — исляма и християнството — се възцарила фанатична омраза. Оправдаващи своите действия с религиозни мотиви, те се избивали, ограбвали и заробвали един други в служба на единствено правата за всекиго вяра, а в действителност всеки застъпвал нагли политически и икономически интереси.

В 1453 година турците завладели Константинопол и разпрострели господството си над южните брегове на Средиземно море. В 1492 година маврите били прогонени от Испания в Северна Африка и подсилили там турската сфера на влияние. Наред е религиозната нетърпимост у арабите възникнало желанието да отмъщават за изгубените земевладения на Иберийския полуостров. И понеже скъперническата камениста североафриканска земя предлагала оскъден и горчив хляб само на малцина селяни и търговци, много пропъдени от Испания араби се опитвали да изкарват препитанието си от пиратство. По същото време и под предлог, че продължават „богоугодната война“ срещу мюсюлманството, испанските хидалгос започнали да нападат Северна Африка. В първото десетилетие на шестнадесетия век те завладели много градове по североафриканското крайбрежие и по островите, които се намират пред него, и ги укрепявали с фортове и гарнизони.

В Средиземно море и по-рано имало пирати: финикийци, гърци, римляни и араби. Ала когато по южните му брегове нахълтали испанци и турци, останала валидна само простата алтернатива: коранът или библията, християни или мюсюлмани. Пиратството се превърнало в съставна част от големите и нескончаеми войни, чиито страни принадлежали към двете различни религии, а те ги използвали за морално оправдание на своите цели. Предимство за маврите било, че добре познавали езика, търговските привички и морските съобщения на своя противник. Морското разбойничество у маврите или варварите, както по-късно в Европа нарекли арабското население на Северна Африка, било организирано твърде добре. Местните владетели обикновено се сподобявали с десет процента от получената при продажбата цена на плячкосаните стоки и от откупа за пленените християни. В замяна пиратите намирали сигурно убежище в пристанищата. Позволявали им и да продават свободно по пазарищата ограбените вещи и стоки, както и робите-християни. За екипажа на пиратския кораб или флота важели същите закони на дисциплината и подялба на плячката, както у християнските им събратя. Всеки капитан, наречен на арабски „реиз“, екипирал своя кораб на собствени разноски. Роби-християни обслужвали ветрилата и греблата. Надзирателите на борда били еничари, те съставяли и щурмовия отред за абордиране на вражески кораби. Щом напуснели своята база, пиратските кораби сваляли собствения си флаг и за маскировка го заменяли с флага на някоя европейска средиземноморска държава. Сражението започвало с гранатометигачи или с топовни изстрели, които приканвали противника да спре. Не се употребявали запалителни бомби, които иначе били много обичайни за морските сражения от онова време, за да остане плячката непокътната. Най-често използвани пиратски ветроходи били дау и шебека, които от XV столетие насам били въоръжавани с барутни топове на предната и на кърмовата кула.

В 1504 година арабски морски разбойници успели да завземат две големи бойни галери на папа Юлий II, които пътували със скъпоценен товар от Генуа за Чивитавекиа. Галерите плавали далеч една от друга и не били взели никакви предохранителни мерки. Край остров Елба се появил бърз ветроход и се устремил право към папския кораб, който се движел отпред. Едва когато ветроходът почти се опрял надлъж о борда на галерата и арабите, скрити дотогава под палубата, се готвели за абордаж, папските пратеници забелязали опасността. Ала било вече много късно. След кратка борба екипажът на галерата бил сразен, а оживелите тутакси разсъблечени. Пиратите надянали униформите на папските матроси и намалили скоростта на галерата, за да пресрещнат втория кораб. Военната хитрост успяла напълно. Втората галера се приближила и също била абордирана. Папските кораби останали с два по-малко.

Мавританският пиратски водач, нанесъл този дързък удар, се казвал Хорук (Арудж), заради червената му брада го наричали още Барбароса. Той бил син на грънчар-християнин нейде от Балканите, който се преселил на остров Лесбос. След като турците завладели острова, Яков-реиз и семейството му приели исляма. Грънчарят притежавал сносна лодка, с която карал грънците си по пазарите. Когато четиримата му сина пораснали, заедно с тях той ще да е опитвал от време на време и по малко пиратство. След смъртта на бащата синовете Хорук, Елиас, Ицхак и Азор продължили занаята.

По време на един пиратски набег Арудж бил пленен от една галера на монаси-йоанити, а Елиас убит. По всяка вероятност Ицхак сам се справял със скромното бащино наследство, защото тогава започнал светкавичният възход на Азор. Скоро той станал най-прочутият за времето си морски разбойник и получил от турския султан почетната титла „Хайредин“, тоест закрилник на вярващите. За червената си брада и Хайредин, също като брата си Арудж, бил наричан Барбаро-са. Отначало сам като вълк-единак Азор нападал християнски кораби, за да събере големия откуп за брат си. Но скоро все повече и повече пирати се стичали около младия и с щастлива звезда пиратски капитан. И все пак минали години, преди Азор да може да откупи своя брат от скамейката на гребците в орденската галера на йоанитите.

След завръщането си Арудж застанал начело на една пиратска организация със значителни размери, която срещу високо възнаграждение влизала в съюз с различни работодатели, дори и с дявола. Първият голям успех на братята било завземането на една силно въоръжена испанска галера на път за североафриканския бряг. Корабът бил правителствен, на борда се намирали един губернатор и стотици войници. Наред със злато и скъпоценности той превозвал пасажери от знатни фамилии, които обещавали богат откуп. В абордажния бой Арудж загубил едната си ръка и затова на Азор се паднало щастието да води през Тунис триумфалната процесия на пленници и невиждана плячка.

Наред с разбойническото съдружие на Арудж и Хайредин по севе-роафриканските брегове никнели като гъби безчислени други пиратски групировки, които печелели хляба си — и то доста добре — с лов на християнски търговски кораби, особено испански. Испания също не бездействувала. Цели две години (1509—1510 г.) мощна испанска флота блокирала пристанищата на Оран, Бужие и Алжир. Принуден, Алжир сключил мир с Испания, за няколко години пиратството затихнало. Но в 1516 година алжирците наново призовали за война срещу испанците. Те измолили емира Селим-ел-Туени да им стане владетел. Емирът от своя страна повикал Арудж на помощ. Хайредин блокирал с флотата Алжир откъм морето, а Арудж с пет хиляди души влязъл в града. Накарал да удушат в банята работодателя му Селим и се обявил за властелин на Алжир. Арудж се опитал да разпростре своето владичество и върху Тунис. Но алжирците бърже се уморили от господството му и завързали интриги с испанците, за да се отърват от пиратския главатар. Карл V изпратил на испанския наместник в Оран 10 000 войници, които успели да обкръжат Арудж и войските му край Тлемсен. Арудж се опитал да скъса обръча и да се измъкне, но бил убит в боя край река Хуерда заедно с още 1500 от хората му. Една легенда разказва, че той пръскал след себе си злато и сребро, за да отклони преследвачите, ала и то било напразно. А испанците твърде рано ликували над смъртта на по-стария Барбароса, защото в лицето на брата му Хайредин се раждал един техен още по-опасен враг.

Когато императорът поискал да направи победата си пълна и изпратил флота срещу Алжир — това бил първият от общо петнадесет напразни опита да превземе града, — Хайредин съкрушително я сразил. Испанците загубили над двадесет кораба и 4000 души. Тутакси след триумфалното си влизане в Алжир Хайредин обявил града за притежание на Османската империя и положил клетва за вярност на турския султан Селим I. Султанът го удостоил за наместник на града, с пищна церемония го въздигнал в сан бейлербей и поставил на негово разположение 2000 канонири и 4000 еничари за борба срещу испанците. Засилен от тези атрибути на власт и могъщество, Хайредин завладял алжирските пристанищни градове Бона, Колос и Шершел.

Военните му у пиратски части проникнали и във вътрешността на страната. Те превзели град Константин и други далечни земи, които принудили да му плащат данък.

Въпреки голямата си известност и успехи Хайредин живеел просто и скромно, но никога не забравял с щедри дарове да си осигурява благосклонността на султана. В една френска морска история, излязла през 1841 година, описват Хайредина така:

„… Веждите му бяха рошави, брадата гъста и носът груб. Долната му устна бе широка, издадена презрително напред. Имаше нисък ръст, но притежаваше херкулесовска сила — само с една ръка можеше да държи двегодишна овца дотогава, докато я умъртви… Изключителното влияние, което той упражняваше върху своите помощници и екипажи от флотата, почиваше според мнението на венцехвалителите му както върху славата за храбростта и умението му, така и върху обстоятелството, че щастието неизменно го придружаваше дори и в най-главоломните начинания. Умен и храбър в атака, предвидлив и дързък в защита, неуморен в работата, нечувствителен към временни неуспехи, всички тези достойни за уважение качества се помрачаваха от пристъпите на безмилостна и хладна жестокост…“

Когато в 1526 година испанците отново предприели опит да си възвърнат Алжир, те осезателно почувствували нарасналата сила на Червенобрадия. Въпреки силната огнева подкрепа от испанската островна крепост Пенон пред Алжир и опасния за навигация, осеян с пясъчни прагове рейд, пъргавите ветроходи на Хайредин успели да абордират високите плавателни съдове на испанците. Битката била решена, когато Хайредин завзел испанския флагмански кораб, а испанският флотоводец попаднал в плен. Ала след боя Хайредин не влязъл в Алжир, понеже беят Ибн Гази заговорничел с испанците, а отплавал за Тунис. Почти три години Барбароса предприемал оттук пиратските си походи по море. В 1529 година той се появил със силна войска пред Алжир и окончателно се установил в града. Понеже от собствен опит се убедил в стратегическото значение на Пенон, не след дълго нападнал островната крепост и принудил тамошния гарнизон, наброяващ 500 души, да капитулира. Тогава наредил да разрушат крепостта до основи, а роби-християни я разнесли камък по камък и с тях издигнали в морето вълнолом от острова до континента.

Хайредин бил сега на върха на своята мощ. Славата му била тъй голяма, че всеки реиз по североафриканския бряг, който разполагал с мореходен съд, се присъединявал към победоносния пиратски адмирал. Реизите образували особена корпорация, която притежавала безчислени средства и голямо влияние. Мнозина от екипажите им били европейци, попаднали като моряци в плен, или преселници, приели исляма.

Седемнадесет години Хайредин Барбароса възглавявал държавно организирано пиратско господство над западното Средиземноморие, без нещо сериозно да го застраши. Когато турците се впуснали в поход към Виена, император Карл V удостоил генуезеца Андреа Дориа за адмирал на императорската флота в Средиземно море. Султанът пък повикал Хайредин в Константинопол, назначил го за велик адмирал на турската флота и се обърнал към него с думите: „Нека всички мои кораби се подчиняват на твоята заповед и да ти бъдат поверени бреговете на империята ми.“ С това турският султан, един от най-могъщите тогава владетели на земята, официално провъзгласил Хайредин за главнокомандуващ на османската военна флота. И все пак летописите, дори когато разказват и за по-нататъшната му дейност, неизменно го наричат „авантюрист и главатар на пиратска банда“, докато неговият противник Андреа Дориа е „роденият на 30 ноември 1468 година в Генуа, потомък на старинен благороден род, адмирал на служба при Карл V, един от най-великите държавници и герои на своето столетие“. Колко съмнително е това изложение, като се има пред вид, че Хайредин в продължение на шестдесет години останал верен на своя султан, а Дориа се биел за всекиго, който можел да му плати. Дориа служил не само на императора, а и на папата срещу императора, служил на Генуа срещу Франция, но и на Франция срещу своя роден град Генуа, сражавал се за Франция срещу Испания и пак за императора срещу френския крал Франсоа I.

Битките и сраженията между Дориа и Хайредин не донесли окончателна победа за никого от тях. След като Дориа извоювал цяла редица победи в източното Средиземноморие, Барбароса потеглил със силна ескадра по италианските брегове и всявал там страх и ужас. Ударил Дориа в Месинския проток и го преследвал чак до Венецианския залив. При повторното си нахлуване по италианския бряг в 1534 година оплячкосал Реджо и Генуа. Хиляди пленени християни попаднали на скамейките за гребци по галерите или били предлагани за продажба като роби на пазарищата в Алжир и Тунис. Гордо известил Хайредин на султана: „Онова, което сторих на Дориа съгласно Твоята заповед, е само скромно предястие за попарата, която съм му надробил. Това сражение бе само луната на моето слънце.“

След тези нападения император Карл V се подготвял за контра-удар. На мощна флота под командата на Дориа той самият качил в Барцелона немски, испански и италиански десантни войски и с тях завладял Тунис. На 21 юли 1535 г. Карл V влязъл в града като триумфатор и го предал на войниците си за плячка, плен и пожар. Хайредин, който предвождал отбраната, успял да избяга и продължил пиратските си походи от Алжир. На 25 септември 1538 г. между съюзените испано-венециански флоти под командата на Андреа Дориа и смесена флота от алжирски пирати и турски бойни кораби, водена от Хайредин, се състояла морската битка при Превента, край западния бряг на Гърция. Дориа бил разбит, а Венеция се принудила да сключи неизгоден мир със султана. С тази победа Барбароса овладял цялото Средиземноморие.

Ала Карл V, крал на Испания и император на Свещената римска империя на германската нация, в чиито владения слънцето никога не залязвало, не бил готов да възприеме този факт. Той заповядал да подготвят силни войскови съединения за превземането на Алжир и на 19 октомври 1541 г. отплавал с флота от петстотин кораба, командувана от Дориа, и с мощни десантни войски. Хайредин се намирал в Константинопол, затова Хасан, неговият заместник в Алжир, предвождал мюсюлманите. След извънредно трудния десант на войските поради бурното море и високи вълни атаката на испанската пехота се провалила още по бреговата ивица. Императорските отреди загубили 10 000 убити, а пленниците били толкова много, та един роб-християнин струвал на пазара „по-малко от глава лук“.

В 1543 година френският крал Франсоа I сключил съюз със султан Сюлейман I против Карл V. Заедно с една ескадра от френската флота и със своята мавританско-турска флота Хайредин обсадил Ница. При завземането и плячкосването на града той пленил над 5000 души, които открито продавал като роби на тържището в Марсилия. Мирът бил сключен в 1544 година, но френският крал не можал да плати дълговете за оказаната му помощ. Тогава Хайредин просто останал на френския бряг и разграбвал пристанищни градове и провинции. Устройвал лов на жителите им и ги пращал като роби в Алжир. И стоял там като бич божий, докато Франсоа I платил на Сюлейман своите дългове до последния франк.

През лятото на 1546 година умрял Хайредин Барбароса, велик адмирал на Турската империя и високопочитан морски герой, едно изключително явления на флотоводец и пират.