Хайнц Нойкирхен
Пиратите (24)

Всемогъщи пирати от варварските държави
XXIV

След смъртта на Хайредин Барбароса султанът назначил за адмирал и главнокомандуващ турската флота в западното Средиземноморие неговия ученик и помощник Драгут. Също като Хайредин и Драгут бил три години прикован за греблата на една християнска галера, освободили го срещу богат откуп. В боевете с Дориа, чийто пленник бил, той си възвърнал множество бази в Северна Африка и завоювал Триполи за султана, който го провъзгласил за бей на града. Драгут предприел редица грабителски набези по испанския и италианския бряг и в 1565 година повел една мавританско-турска флота с десантен корпус от десет хиляди отчаяни главорези на щурм срещу остров Малта, седалище на монашеския ордер на йоанитите. При атаката на един форт Драгут бил смъртно ранен.

Приемник на Муслим Драгут станал един християнин от Европа, който преминал към правата вяра и по ислямски обичай се назовал Хаджи Али или Улуй Али. Известен в Европа и под името Охтиали, този пиратски адмирал бил назначен от султана за наместник на Алжир. Охтиали доказал своята благодарност и привързаност, като възвърнал на султана Тунис и с безмилостна стръв преследвал всички християнски кораби из западното Средиземноморие, безразлично дали те били бойни галери, пиратски съдове или мирни търговци. И все пак Охтиали не бил назначен за главнокомандуващ турската флота, а си оставал дребен главатар на пиратска ескадра чак до решителното сражение между съюзените флоти на папата, Испания и Венеция и турската бойна флота в 1571 година при Лепанто. Християнската флота командувал дон Хуан Австрийски, незаконен син на Карл V. Турската флота била предвождана от султанския фаворит Али Паша. Битката се водила според тактическите принципи по онова време: кораб срещу кораб и човек срещу човек. В известието си до императора за победата дон Хуан между другото пише:

„Един час след започването на боя между двата адмиралски кораба още нищо не беше решено. Два пъти нашите войници си проправяха път до гротмачтата на турския кораб, ала всеки път бяха отхвърляни отново назад до бака на нашия от безчислените подкрепления, които мюсюлманите въвеждаха в битката. И двата пъти нашият кораб се държеше само поради нечуваната храброст на фелдмаршал Лопе де Фигуера. След час и половина бог ни подари победата, Али Паша с повече от 500 турци бе убит, флаговете и щандартите му бяха изтръгнати от врага и свалени и наместо тях на гротмачтата се развя нашият флаг с кръста.“

Макар че дон Хуан Австрийски станал безспорен победител в гигантското кръвопролитно сражение, от турска страна имало и една по-малка, частична победа: на Охтиали и неговата варварска флота. Той завладял много християнски кораби, между които адмиралския кораб на Малтийския орден, чийто щандарт отнесъл в Инстанбул и го хвърлил в нозете на султана. И чак сега султанът го удостоил с върховното командуване на остатъците от турската флота, избягнали унищожението при Лепанто.

След битката при Лепанто и начеващия упадък на Османската империя бреговете на Северна Африка все повече и повече се изплъзвали от турския контрол. Варварските държави, както започнали да наричат в Европа от XVI столетие насам населените предимно с бербе-ри страни от Северна Африка: Мароко, Алжир, Тунис и Триполитания, малко се интересували от султана и в своите пристанищни градове и крайбрежни поселища развивали и устройвали бази за организирано от самата държава морско разбойничество, свързано с твърде изгодна и доходна търговия на роби.

Между 1609 и 1616 година алжирски пирати абордирали и пляч-косали 466 английски кораба. Варварите нападали Азорските и Канарските острови и прониквали чак до Дания и Исландия. Пиратските им ветроходи хвърляли котва дори в устията на Темза и Елба. Това самоуверено и непонятно нахалство на ислямските пирати по бреговете на европейските държави станало възможно само поради не-прозирната, интригантска политика на много европейски правителства. Ревнували търговията на другия, сключвали тайни споразумения с пиратите и се разкъсвали помежду си в дълготрайни войни. Мълчаливо плащали данък на мавритански пирати, за да грабят търговския противник и да щадят корабите на собствената им нация. И само когато вероломните морски разбойници не се придържали към споразуменията и късали жизнения нерв на националната търговия, съответно засегнатата държава повеждала изолирани акции срещу варварите.

По този начин, след няколко преходни и по-незначителни удара, една английска ескадра се появила в 1655 година пред град Тунис и потопила всички кораби, намиращи се в пристанището и на рейда. След това ескадрата отплавала за Алжир и измъкнала от занданите всички затворени там британци. В 1661 година прочутият холандски адмирал де Руйтер повел срещу варварите наказателна експедиция и освободил много християнски роби. Френска флотска ескадра изстреляла в 1683 година 6000 топовни гюллета върху града Алжир и го превърнала в развалини. Четири години по-късно французите отново бомбардирали Алжир. За това събитие известява подробно съставената по онова време „Хроника за най-забележителните истории от лето 1687-мо“ под наслов „Бомбардиране на Алжир“:

„Понеже морските разбойници от Алжир нямаха ни най-малък страх от краля на Франция и много пъти причиняваха на страната и людете му всякаква горест и зловреда, то натам бе послан маршал д’Естре с една голяма ескадра и осемнадесет хиляди бомби, та още веднъж да бомбардира нечестивия град, и той наистина пристигна там на 18 юни. Варварите бяха изпокрили всичките свои кораби към Тетуан, а пък по цялата каменна стена и по брега бяха насадили повече от 100 тежки топа, не искаха да чуят за никакво съглашение, градът беше целият пълен с опълчение и по полето лежаха също повече от двайсет хиляди войници, та да отблъснат нападението на французите. Жени и деца бяха отведени на половин миля из полето и градините. Топовна стрелба гърмеше до небето, ала генералът на Алжир Месаморто натъпка французкия консул и много други французи в най-големите мортири и ги изстреля срещу врага, та да види как късове от тези злощастни люде се люшкат по морето. И тогава маршал д’Естре накара да убият шестима знатни турци, да ги вържат на дъски и да ги тикат към пристанището, ала с това не постигна нищо. Разбойниците се криеха из постройките, някои от тях бяха наистина срутени, обаче французите далеч не постигнаха своята цел и не след дълго време надуха ветрилата и си тръгнаха.“

Военните наказателни експедиции срещу главните пиратски леговища по североафриканските брегове били изключение, като правило останал данъкът, с който европейските правителства си откупвали благоразположението на пиратските бейове. За тая цел се сключвали официални държавни договори, в които се определяли видът и размерът на платата. Данъкът се състоял най-вече от кораби, оръжейни запаси и морски съоръжения. С тях пиратите още по-успешно и по-широко разгъвали своите грабителски набези. За тях било въпрос на тактика да скъсват съществуващите договори, за да могат в нови преговори да спазарят още по-висок данък. В тая недостойна игра участвували всички заинтересувани в мореплаването държави от Европа: Англия, Франция, Холандия, Швеция, Австрия, Испания, Португалия, а по-късно дори и Съединените американски щати. Германският кайзер също предприел несмели опити да се пазари с бейовете, ала крайбрежните немски държавици и ханзейските градове предпочитали да преговарят директно с пиратите. Ако данъкът не бъдел платен до последния грош, не само корабите на тия страни се превръщали в плячка, консулът им също бивал поставян в окови и запращан на принудителна работа на галерите. Арогантността на бейовете отивала толкова далече, че представителите на покорилите се с унизителния данък държави, дори на Англия и Франция, при влизането си в приемната зала на сарая трябвало да се промъкват под един дървен парапет, та да бъдат принудени да се поклонят ниско доземи на бея. Тази своеобразна форма на насилствена почит била заимствувана от китайците. Не липсвали и куриози: при една подобна церемония, казват, че на датския посланик хрумнала сполучливата идея да се провре под парапета със задника напред.

Чак в 1799 година новообразуваните Съединени щати на Америка трябвало да изсипят като данък петдесет хиляди долара, двадесет и осем оръдия, десет хиляди топовни гюллета с полагащия се барут, кораби и корабни съоръжения. С очевидно удивление консулът на САЩ в Тунис запитал в 1800 година своето правителство: „… Наистина ли е за вярване, че седем крале в Европа, две републики и един цял континент са задължени да плащат данък на този високопоставен дивак, чиято цяла флота не се равнява на два линейни кораба?“

Сега човек дори не може да си представи унижението, което още същата година трябвало да преглътне правителството на Съединените щати от алжирския бей. Когато американският военен кораб „Джордж Уошингтън“ донесъл на бея годишния данък, този поискал същия кораб под турски флаг да отнесе в Истанбул на султана дела, който му се приспада. С одобрението на своето правителство капитанът на „Джордж Уошингтън“ действително изпълнил това срамно искане. Произшествието дотолкова възмутило американците, че Конгресът решил незабавно да се построи подходяща бойна флота за наказване на североафриканските морски разбойници. Когато новината се разчула и в Северна Африка, алжирският бей обявил, че е готов да не напада повече американски кораби, ако получи като дар една комплектно екипирана и въоръжена фрегата. Не закъснели и другите му събратя. За обещанието да не ограбва американски кораби туниският бей поискал 40 топа и 10 000 пушки. Подобни претенции поставил и султанът на Мароко. А пък властелинът на Триполи направо обявил на Съединените щати през май 1801 година война и наредил да смъкнат американския флаг от консулството и да насекат с брадви флаговия пилон.

Сега вече САЩ изпратили бойните си кораби, които две години наред държали бреговете под строг контрол, и на края принудили бейовете да капитулират. Но щом линейните кораби изчезнали от Средиземно море, пиратите с удвоена ярост се нахвърлили отново върху американските ветроходи.

Нападенията върху кораби под европейски флаг не спрели никога напълно, та дори Виенският конгрес се занимавал с морския грабеж край североафриканския бряг. Обединена англо-холандска флота бомбардирала в продължение на двадесет и четири часа непрекъснато града и пристанището Алжир и принудила бея публично да се откаже от пиратство и залавяне на роби. Оттам насетне бейовете наистина изпитвали известен респект пред по-силните морски страни, но още по-дръзко грабели корабите на останалите държави. В 1830 година френското правителство приело пиратството като предлог, за да окупира Алжир, а по-късно и Тунис, и да ги присъедини като колонии към френската държава. След италианско-турската война от 1912 година Триполи се паднал на Италия, а в същата година Мароко било поделено между Испания и Франция.

Сред крайбрежните немски държавици задължени да плащат данък били Хановер, Прусия, Бремен, Любек и Хамбург. В края на XIX век историкът Ернст Бааш събрал запазените още в Хамбург документи за преговорите, водени от Хамбургския сенат с алжирския бей. Според тях за посредник бил избран хамбургският търговец Якоб Говертс, който дълго време живял в Марсилия. Контактите с алжирския владетел осъществявал френският консул в Алжир, който за това получил сумата 3000 талера. Разни приближени и членове на алжирския режим получили от три до четири хиляди талера. Говертс, който в 1749 година отпътувал за Алжир, имал право — според дадените му директиви — да раздаде за подкупи до 30 000 талера. Той употребил почти две години, за да спазари един проектодоговор, приемлив за Хамбург.

Като данък беят на Алжир поискал оръжия, муниции и корабни съоръжения. Когато естеството на откупа породило колебания, Хамбургският сенат решил: „Никой ни най-малко не може да обвинява града за една такава доставка, защото негови предшественици за същото са Холандия, Швеция и Дания.“

Договорът бил подписан на 28 февруари 1751 г. и ратифициран от Хамбург още на 5 април. Еднократно и годишноплатимите налози се съдържали в една тайна клауза, докато явният текст изброявал само концесиите за хамбургчани. Тайната клауза е също запазена, в първата си част тя споменава „даровете“ за бея:

50 железни топа от 12—18 фунта с лафети

4 мортири от 100—150 фунта с лафети

4000 бомби от 100 и 150 фунта

1000 квинтала барут

8000 топовни гюллета от 12—18 фунта

50 корабни мачти, дълги 45—50 фута

10 кабелни въжета с дължина по 125 разтега

30 по-тънки въжета със същата дължина

500 квинтала тънко корабно въже

по 1000 дъбови и борови талпи, освен това скъпоценни камъни, накити и други Ежегодните доставки обхващали:

300 квинтала барут

300 квинтала олово

500 квинтала тънко корабно въже

100 греди

100 броя корабни ветрила

10 мачти

10 котвени въжета

25 броя по-тънки корабни въжета

3000 топов ни гюллета от 3—8 фунта.

За бея и неговия двор хамбургчани купили от Париж диамантени пръстени, златни табакери, златни музикални часовници и холандско ленено платно. Двата кораба, които отнесли всичко това в Алжир, били „Детелина“ и „Европа“.

Хамбургският сенат преговарял и със султана на Мароко, така че за известно време мароканските пирати оставили на мира хамбургските търговци. В хамбургската хроника звучи и мъничко злорадство, когато споменава, че Бремен и Любек останали изключени от договора, макар че трите града се стремили да подпишат такъв договор с Мароко съвместно.

При нападение на ислямски пирати върху християнски търговски ветроход той обикновено бивал абордиран с превъзхождащи сили. В разразилия се ръкопашен бой за нападнатите оставала само една алтернатива: или да загинат в битката, или своевременно да се предадат. Макар последното да означавало завинаги плен и робство, мнозина моряци го предпочитали пред смъртта. За откупуване на тези моряци от робство през 1622 година основали в Хамбург „Каса на осемте реала“. Името си тя получила от кастилската монета „Песо де а очо“, песо от осем реала, в каквито се плащал откупът за пленниците. В предисловието на учредителната грамота се казва:

„От много години, дано бог чуе жалбите ни, турските и мавритански пирати станаха тъй могъщи, че нападат и пленяват много наши граждани не само в протока на Гибралтар и в Средиземно море, но и в Испанско море и тутакси ги продават във Варвария в нечовешко робство. За жалост се боим, че те не ще се откажат от това, а ще продължат насилствените си злодеяния и в бъдеще.“

С течение на времето се оформили твърди размери на откупите. За капитан се заплащали 7000 до 8000 златни марки, за щурман 3000 до 4000 златни марки, по-ниските рангове и матросите стрували 2400 златни марки. Поменатият вече историк Ернст Бааш намерил и квитанцията за освобождаване на попадналия в робство щурман Клаус Петерсен. За него „касата“ платила на алжирския бей 1200 пиастра откуп и 120 пиастра мито, за кафеджията на бея 15 пиастра, за сваляне на веригите 17 пиастра, за главния писар 8 пиастра, за вратаря 7 пиастра и тъй нататък и тъй нататък, всичко на всичко 1438 пиастра или 3123 златни марки.

Белите посредници също забогатели от този гешефт. Всички пленници на варварите бивали най-напред откарвани в подземни зандани, наречени „баньос“. Тук проверявали възможността за освобождаването им срещу откуп. Пленници, за които изобщо не се откривала такава възможност, били отвеждани на робските тържища, ако не ги око-вавали веднага на греблата като гребци в някоя галера.

Когато хамбургското адмиралтейство разполагало вече с парите за откупи, това съвсем не означавало, че градът Хамбург пълнел „касата на робите“. Отначало предоставили тази задача изключително на църквата. Известни били „молещите фигури на робската каса“. Те били ръчно изрязани, пъстро боядисани дървени фигурки, 20 до 25 сантиметра високи, представляващи оковани в робски вериги, смирено молещи за помощ моряци. Веднаж на три месеца поставяли тези фигурки, наричани от народа „монета от осем“, до дискоса за подаяния в градските черкви, за да подпомагат „робската милостиня“.

В реда на откупването имало принцип: пръв трябвало да бъде откупен онзи, който най-дълго се намирал в робски вериги. Но не бивало да откупват страхливци. И затова изисквали да се документира поведението на всекиго по време на отбраната срещу врага. От откупване се изключвал онзи, който „доказано не се е защищавал, нито е искал да се сражава и действително да помогне на кораба“.

В останалите европейски държави също имало подобни институции като „касата на робите“. За всички внасяни в Англия стоки се плащала твърда свръхтакса, с тези пари се откупвали от робство английски моряци. Събирали пари и за жените на пленниците. На тая цел служело и едно решение на Долната камара, закъснелите за богослужение в черквите да се облагат с „грешни пари“. И все пак дори и с тези пари злоупотребили. Голяма част от събраните в Англия средства за откупване на заробени моряци съвсем не били употребени за тази цел, а изразходвани за снабдяването на военния флот. И за почти всички заинтересувани европейски правителства може твърдо да се каже, че тяхната вредна политика се заплащала със смъртта и с робската неволя на стотици хиляди моряци. Жертвите обаче предоставяли на милосърдието на обикновените хора.