Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 256 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, , която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г. , а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Втора част

1

Наближаваше обяд, когато Уинстън излезе от кабинката си, за да отиде до тоалетната.

От другия край на дългия ярко осветен коридор към него се приближаваше самотна фигура. Беше момичето с тъмната коса. Изтекоха четири дни от вечерта, когато бе налетял на нея пред вехтошарския магазин. Вече по-отблизо, видя, че ръката й виси на превръзка през рамото, която отдалеч не се забелязваше, защото беше с цвета на комбинезона. Навярно бе счупила ръката си, докато е завъртала някой от големите калейдоскопи, на които се „нахвърляха“ сюжетите на романите. Такива злополуки ставаха често в Отдела за художествена литература.

Деляха ги може би четири метра, когато момичето се спъна и падна почти по очи. Извика силно от болка. Сигурно се беше захлупила върху счупената си ръка. Уинстън се закова на място. Момичето се бе вдигнало на колене. Лицето й беше прежълтяло и на фона му устата се червенееше, по-ярка от всякога. Очите й бяха приковани в неговите с умоляващо изражение, което издаваше по-скоро страх, отколкото болка.

Странно чувство се промъкна в сърцето на Уинстън. Пред него беше враг, който се опитваше да го унищожи; пред него беше също и човешко същество, което се гърчеше от болка, може би със счупена ръка. Вече бе тръгнал инстинктивно да й помогне. В мига, когато я видя да пада на счупената си ръка, болката сякаш прониза собственото му тяло.

— Ударихте ли се? — попита той.

— Нищо ми няма. Ръката ми. Сега ще се оправя.

Говореше сякаш с разтуптяно сърце. Наистина беше силно пребледняла.

— Имате ли нещо счупено?

— Не, добре съм. За миг ме заболя и толкоз.

Протегна му здравата си ръка и той й помогна да се изправи. Цветът на лицето й се беше върнал и тя вече изглеждаше много по-добре.

— Нищо ми няма — повтори пак тя. — Само си ударих китката. Благодаря ви, другарю.

С тези думи тя продължи по пътя си, така пъргаво, като че нищо не бе станало. Цялата случка трая не повече от половин минута. Да не се допуска лицето да изрази чувства беше навик, превърнал се в инстинкт, а и през цялото време двамата се намираха точно пред един телекран. Все пак му беше много трудно да прикрие внезапната си изненада, защото през двете или трите секунди, докато й помагаше да се изправи, момичето бе пъхнало нещо в ръката му. Без съмнение нарочно. Беше му пъхнала нещо малко и плоско. Щом влезе в тоалетната, той го пусна в джоба си и го опипа с върховете на пръстите си. Листче хартия, сгънато на четири.

Докато стоеше пред писоара, успя пипнешком да го разгърне. Очевидно на него трябваше да има нещо написано. За миг се изкуши да влезе в една от кабинките и незабавно да го прочете. Много добре съзнаваше обаче, че би било истинска лудост. Нямаше никакво съмнение, че именно там телекраните постоянно бдят.

Върна се в кабинката си, седна, небрежно хвърли листчето сред другите листове хартия на бюрото си, сложи очила и придърпа към себе си диктографа. „Пет минути — каза си той, — най-малко пет минути!“ Сърцето биеше в гърдите му застрашително гръмко. За щастие непосредствената задача, която му предстоеше, беше съвсем обикновена — да коригира дълъг списък цифри — и не изискваше особено внимание.

Каквото и да беше написано на листчето, сигурно имаше някакво политическо значение. Според него съществуваха две възможности. Едната, по-вероятната, бе, че както се опасяваше, момичето е агент на Полицията на мисълта. Не знаеше защо Полицията на мисълта би предпочела да изпраща посланията си по този начин, но вероятно имаше някакво обяснение. Листчето би могло да съдържа заплаха, призовка, заповед да се самоубие или някаква клопка. Но имаше и друга, по-невероятна възможност, която постоянно изплуваше, въпреки че напразно се опитваше да я прогони от ума си. А ако посланието идваше не от Полицията на мисълта, а от някоя нелегална организация? Може би Братството все пак съществуваше! Може би момичето членуваше в него! Мисълта, разбира се, бе абсурдна, но тя му бе хрумнала още в мига, когато усети листчето в ръката си. Чак след няколко минути се сети за другото, по-вероятното обяснение. Дори сега, когато разумът му подсказваше, че бележката навярно означава смърт — дори сега не го вярваше и безразсъдната надежда не го изоставяше, сърцето му биеше лудо и той едва успяваше да потисне трепета на гласа си, докато мърмореше цифрите от диктографа.

Сви документите, по които беше свършил работата си, и ги пусна в пневматичната тръба. Бяха минали осем минути. Намести очилата на носа си, въздъхна и придърпа следващата купчина листа с бележката най-отгоре. Изглади я. С едър, неоформен почерк на нея бе написано:

Обичам те.

Няколко секунди беше прекалено слисан дори за да изхвърли изобличаващото листче в дупката на паметта. А преди да го изхвърли, не можа да се въздържи и го прочете отново, за да се увери в написаното, въпреки че много добре съзнаваше опасността от прекален интерес.

До обяда му беше трудно да работи. Необходимостта да прикрива вълнението си от телекрана беше по-мъчителна от необходимостта да се съсредоточи за следващите досадни задачи. Струваше му се, че в корема му бушува огън. Обядът в задушната, препълнена и шумна столова беше истинско мъчение. Надяваше се през почивката поне за малко да остане сам, но за късмет онзи глупак Парсънс се стовари до него, като вонята на потта му почти прогони металическия мирис на яхнията, и се разприказва за подготовката за Седмицата на омразата. Особено го вълнуваше двуметровият картонен модел на главата на Големия брат, изготвян за случая от отряда на Разузнавачите, където членуваше дъщеря му. Най-влудяващото бе, че в глъчката от гласове Уинстън едва долавяше какво говори Парсънс и постоянно трябваше да го кара да повтаря нелепите си забележки. Само веднъж зърна момичето, седнало с две други на една маса в отсрещния край на помещението. Тя като че ли не го бе видяла и той не погледна втори път към нея.

Следобедът бе по-поносим. Веднага след почивката пристигна деликатна и сложна задача, която щеше да му отнеме няколко часа и изискваше да остави всичко друго настрана. Отчети за производството отпреди две години трябваше да се фалшифицират по такъв начин, че да се дискредитира изтъкнат член на Партядрото, който сега беше в немилост. За такива неща Уинстън го биваше и цели два часа той успя да пропъди момичето от съзнанието си. После пак си спомни лицето й и неудържимо му се прииска да остане сам. Едва тогава би могъл да обмисли новото развитие на нещата. Тази вечер трябваше да ходи в Колективния център. Изгълта следващото безвкусно ястие в столовата и забърза към центъра, взе участие в превзетите бръщолевения на „дискусионната група“, изигра два сета тенис на маса, гаврътна няколко чаши джин и посвети половин час на лекцията „Ангсоц и шахът“. Душата му се гърчеше от скука, но този път нямаше никакво желание да си спести вечерта в центъра. Думите „обичам те“ засилваха инстинкта му за самосъхранение и всякакви дребни рискове изведнъж му се сториха безсмислени. Чак след двайсет и три часа, когато се прибра и си легна — стига да мълчиш, в тишината си в безопасност дори от телекрана, — той можа да размисли на спокойствие.

Предстоеше му да разреши техническия проблем как да се свърже с момичето и да уговори среща. Вече не смяташе, че тя му готви клопка. Нали видя колко развълнувана бе, когато му предаде бележката. Очевидно бе загубила и ума, и дума от страх и в това нямаше нищо чудно. А да отхвърли ухажването й изобщо не му хрумваше. Само преди пет вечери бе обмислял как да пръсне черепа й с камък, но това вече нямаше значение. Представяше си голото й младо тяло, както го бе сънувал. По-рано я смяташе за глупачка като всички други, главата й — пълна с лъжи и омраза, а утробата — с лед. Изтръпна при мисълта, че може да я загуби, че младото бяло тяло може да му се изплъзне! Най-много се страхуваше тя да не промени решението си, ако не се свърже бързо с нея. Да се уговори среща обаче физически бе неимоверно трудно. Все едно да се опитваш да направиш ход в шаха, при положение, че си мат. Накъдето и да се обърнеш, пред теб се изпречва телекранът. Всъщност пет минути след като бе прочел бележката, вече бе прехвърлил през ума си всички възможни начини да се свърже с нея, но сега, когато имаше време да помисли, той започна да ги изучава един по един, сякаш подреждаше инструменти на масата.

Очевидно среща като тази сутринта не можеше да се повтори. Щеше да е сравнително лесно, ако тя работеше в Архивния отдел, но той имаше само смътна представа къде в сградата се намира Отделът за художествена литература и нямаше никакъв повод да отиде там. Ако знаеше къде живее и кога свършва работа, щеше да се изхитри да я срещне някъде по пътя й към дома; но беше рисковано да се опитва да я проследи, защото тогава трябваше да се върти пред министерството и неизбежно щяха да го забележат. Да й изпрати писмо по пощата беше изключено. По установената практика, която дори не беше тайна, всички писма се отваряха. Всъщност писма се пишеха рядко. Заместваха ги готови пощенски картички с дълъг списък от фрази, от които човек само трябваше да зачеркне ненужните. Така или иначе, той не знаеше името на момичето, камо ли адреса й. Накрая реши, че най-безопасното място за среща е столовата. Ако можеше да седне сам с нея на маса някъде в центъра на помещението, не много близо до телекрана, и ако глъчката от разговорите наоколо е достатъчно висока — при тези условия за, да речем, трийсет секунди може би щяха да успеят да разменят няколко думи.

Цяла седмица животът му бе като неспокоен сън. На следващия ден тя се появи в столовата чак когато той излизаше, след като свирката бе изсвирила. Вероятно я бяха прехвърлили в по-късна смяна. Разминаха се, без да се погледнат. На по-следващия ден тя беше в столовата в обичайното време, но седеше с три други момичета точно под телекрана. После изобщо не се появи цели три ужасни дни. Умът и тялото му сякаш бяха станали нетърпимо чувствителни, все едно прозрачни, и всяко движение, всеки звук, всеки допир, всяка дума, която трябваше да изговори или да чуе, бяха същинско мъчение. Дори в съня си не можеше да избяга от образа й. През онези дни не се докосна до дневника. Успокоение намираше само в работата — понякога успяваше да потъне за цели десет минути в нея. Нямаше абсолютно никаква представа какво можеше да й се е случило. Не можеше да попита никого. Може би е била изпарена, може би се е самоубила, може би е била прехвърлена в другия край на Океания: най-лошото и най-вероятното беше, че просто е променила намерението си и е решила да го избягва.

Накрая тя се появи отново. Ръката й вече не висеше на превръзка през рамото, но китката й беше бинтована. Такова облекчение изпита, като я видя, че не се стърпя да я погледа няколко секунди. На следващия ден за малко дори не разговаря с нея. Когато влезе в столовата, тя седеше сама на маса, доста далеч от стената. Беше рано и нямаше много хора. Опашката се придвижи напред, но когато Уинстън почти стигна до шубера, се задържа за две минути, защото някой роптаеше, че не е получил таблетката си захарин. Момичето беше все още само, когато с подноса си започна да се промъква към масата й. Разсеяно вървеше към нея, като с очи търсеше място на някоя маса в дъното. Деляха ги може би три метра. Само още две секунди, и щеше да успее. Тогава глас зад него извика: „Смит!“ Престори се, че не чува. „Смит!“ — повтори гласът, този път по-високо. Нямаше смисъл. Обърна се. Русокос младеж с глуповато лице, на име Уилшър, когото едва познаваше, го канеше с усмивка на свободното място на масата си. Не беше благоразумно да откаже. Не можеше да отиде и да седне на маса със самотно момиче, след като го бяха поканили на друга маса. Щеше да е прекалено очевидно. Седна, дружелюбно усмихнат. Глуповатото лице на русокосия сияеше срещу него. Като насън се видя как го премазва с брадва точно по средата. След няколко минути и масата на момичето се запълни.

Тя сигурно бе видяла как той вървеше към нея и навярно щеше да разбере намека. На другия ден Уинстън се постара да дойде по-рано. Наистина, тя седеше на маса почти на същото място и отново сама. Точно пред него на опашката се бе наредил дребен, припрян бръмбаровиден мъж с плоско лице и мънички подозрителни очи. Когато си взе подноса от шубера, Уинстън видя, че дребничкият се е насочил право към масата на момичето. Надеждите му пак помръкнаха. Имаше незаето място на маса малко по-нататък, но нещо в изражението на дребния му подсказа, че прекалено загрижен за собственото си удобство, той ще избере най-свободната маса. Със свито сърце Уинстън го последва. Нямаше никакъв смисъл, ако не можеше да остане с момичето насаме. В този момент се чу страхотен трясък. Дребният мъж лежеше проснат по лице, подносът беше изхвърчал встрани, две струи от супа и кафе се стичаха на пода. Изправи се на крака и погледна злобно Уинстън, очевидно подозирайки, че го е спънал. Всичко беше наред. Пет секунди по-късно с разтуптяно сърце Уинстън седеше на масата на момичето.

Не я погледна. Освободи подноса си и веднага започна да се храни. Беше абсолютно наложително да я заговори незабавно, преди някой друг да дойде, но ето че го обзе ужасен страх. Цяла седмица беше минала, откакто тя първа му се обади. Променила е решението си, сигурно е променила решението си! Невъзможно беше тази история да завърши успешно; такива неща не стават в живота. Може би изобщо нямаше да се осмели да заговори, ако в този момент не бе видял Ампълфорт, поета с косматите уши, бавно да обикаля помещението с поднос в ръце и да търси къде да седне. По своему Ампълфорт беше привързан към Уинстън и ако го зърнеше, непременно щеше да седне на неговата маса. Имаше не повече от минута, за да действа. Уинстън и момичето методично се хранеха. Ядяха някаква рядка яхния, всъщност бобена чорба. Уинстън зашепна. Нито той, нито тя вдигнаха очи; методично изливаха в устата си воднистата храна и между лъжиците разменяха малкото необходими думи с тихи безизразни гласове.

— Кога свършваш работа?

— В осемнайсет и трийсет.

— Къде можем да се срещнем?

— На Площада на победата, до паметника.

— Пълно е с телекрани.

— Няма значение, ако сме в тълпата.

— Някакъв знак?

— Никакъв. Не се приближавай, докато не ме видиш сред много хора. И не ме поглеждай. Просто стой някъде наблизо.

— В колко часа?

— В деветнайсет.

— Добре.

Ампълфорт не забеляза Уинстън и седна на друга маса. Повече не си проговориха и не се погледнаха, доколкото това бе възможно за двама души, седнали един срещу друг, на една и съща маса. Момичето бързо свърши обяда и си тръгна, а Уинстън остана, за да изпуши една цигара.

Уинстън пристигна на Площада на победата преди уречения час. Разходи се около основата на огромната колона с канелюри, от чийто връх статуята на Големия брат се взираше на юг в небето, където беше сразил евразийската авиация (преди няколко години беше изтазийската авиация) в битката за Първа писта. На улицата срещу нея се извисяваше друга, конна статуя, която би трябвало да изобразява Оливър Кромуел. Пет минути след уречения час момичето още го нямаше. Отново ужасен страх обзе Уинстън. Тя нямаше да дойде, значи бе променила решението си. Бавно се запъти към северната част на площада и малко се пооживи, когато позна църквата „Свети Мартин“, чиито камбани, когато е имала камбани, са пеели „грош ми дай…“. Тогава видя момичето да стои пред паметника и да чете или да се преструва, че чете плаката, спираловидно опасващ колоната. Не беше безопасно да се приближи, докато не се съберат повече хора. Целият фронтон беше обкичен с телекрани. В този момент обаче някъде отляво се чу силна глъчка и тътен от тежки камиони. Изведнъж всички се втурнаха през площада. Момичето пъргаво заобиколи лъвовете в основата на паметника и се шмугна в тълпата. Уинстън я последва. Докато тичаше, от виковете разбра, че минава конвой евразийски военнопленници.

Огромно множество хора вече беше задръстило южната част на площада. Уинстън, който при обичайни обстоятелства избягваше всякакви стълпотворения, сега се вреше и блъскаше, пробиваше си път към центъра на тълпата. Вече беше на една ръка разстояние от момичето, когато като непробиваема стена от плът на пътя му се изпречиха огромен прол и почти също толкова огромна жена, вероятно негова съпруга. Уинстън се изви и с яростен натиск успя да вкара рамото си помежду им. За миг му се стори, че могъщите им хълбоци ще го смелят, после се измъкна, леко запотен. Застана до момичето. Бяха рамо до рамо и гледаха втренчено пред себе си.

По улицата бавно се точеше дълга колона камиони с изправени във всеки ъгъл войници от охраната с каменни лица, стиснали автомати. Притиснати един до друг, в камионите седяха дребни жълтолики мъже със зеленикави униформи. Съвършено безучастни, тъжните им монголски лица надничаха от двете страни на камиона. От време на време, когато някой камион подскачаше, се чуваше дрънчене на метал: всички пленници бяха с окови на краката. Заредиха се камион след камион, пълни с тъжни лица. Уинстън знаеше, че минават, но ги виждаше само от време на време. Рамото и ръката на момичето бяха притиснати до неговите. Бузата й беше толкова близо, че усещаше топлината й. Както в столовата, така и тук тя взе положението в свои ръце. Заговори със същия безизразен тон, като едва мърдаше устни, и тихият й шепот веднага потъваше в глъчката от гласове и грохота на камионите.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Свободен ли си в неделя следобед?

— Да.

— Тогава слушай ме внимателно. Трябва да запомниш всичко. Отиваш на гара Падингтън…

С изненадваща военна точност тя очерта маршрута, който трябваше да следва. Половин час пътуване с влак; от гарата завой наляво, два километра по шосето; градинска порта с липсващ горен праг; пътека през полето; обрасла с трева ливада; пътечка между храстите; сухо дърво, обрасло с мъх. Сякаш в главата си имаше карта на местността.

— Можеш ли да запомниш всичко това? — прошепна тя накрая.

— Да.

— Завиваш наляво, после надясно, после пак наляво. И портата няма горен праг.

— Да. В колко часа?

— Около петнайсет. Може да ти се наложи да чакаш. Аз ще дойда по друг път. Сигурен ли си, че всичко си запомнил?

— Да.

— Тогава тръгвай колкото можеш по-скоро.

Нямаше нужда да му го казва. Но за момента не можеха да се измъкнат от тълпата. Камионите продължаваха да се точат и хората ненаситно зяпаха. В началото сред тълпата се чуваха дюдюкания и свирки, това бяха предимно партийните членове, но скоро и те спряха. Преобладаваше обикновеното любопитство. Чужденците, било от Евразия или от Изтазия, бяха нещо като непознати животни. Човек буквално никога не виждаше чужденци освен като пленници, а дори и тогава ги зърваше само за миг. Нито пък знаеше какво става с тях, с изключение на онези, които бесеха като военнопрестъпници: другите просто изчезваха, вероятно в лагерите за принудителен труд. Кръглите монголски лица отстъпиха място на по-европейски тип — мръсни, брадясали и изтощени. Очи над четинести скули се вглеждаха понякога с необичайна настойчивост в Уинстън и после отново помръкваха. Краят на конвоя наближаваше. В последния камион Уинстън видя възрастен мъж с лице, покрито от прошарената му коса, изправен със скръстени отпред ръце, сякаш беше свикнал да му ги връзват така. Време беше Уинстън и момичето да се разделят. В последния миг обаче, докато тълпата все още ги притискаше, нейната ръка потърси неговата и бързо я стисна.

Не бяха минали и десет секунди, а му се стори, че ръцете им от дълго са здраво хванати. Успя да изучи подробно ръката й. Изследва дългите пръсти, маникюра, загрубялата от работа и покрита с мазоли длан, гладката кожа на китката. Само от допира можеше да си представи как изглежда. В същия миг се сети, че не знае какъв цвят са очите на момичето. Навярно бяха кафяви, но хора с тъмни коси понякога имат сини очи. Истинско безразсъдство би било да обърне глава и да я погледне. С преплетени ръце, скрити сред притиснатите тела, те втренчено гледаха пред себе си и вместо очите на момичето в Уинстън хищно се взираха изпод разчорлените коси очите на възрастния пленник.