Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 251 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, , която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шейсет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език Новговор усмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци,

Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система,

Министерството на мира ръководи войната и жестокостта,

а Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (Тhe last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 91 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на Penguin Books Modern Classics съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г. , а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищоването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж Джулия е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки

– Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението.

– Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението.

– Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълната от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

– Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия,

– Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни,

– Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване),

– Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

3

— Тук можем да дойдем още веднъж — каза Джулия. — Обикновено едно скривалище може безопасно да се използва два пъти. Но не преди месец-два, разбира се.

Със събуждането поведението й веднага се промени. Вече беше нащрек и делова, облече се, завърза колана на кръста си и започна да организира завръщането. Изглеждаше в реда на нещата да остави всичко в нейни ръце. Тя очевидно притежаваше практически усет, какъвто на Уинстън липсваше, и явно познаваше отлично околностите на Лондон благодарение на многобройните колективни излети. Маршрутът, който му препоръча, беше съвсем различен от онзи на идване и го изведе на друга железопътна гара.

— Никога не се прибирай по същия път, по който си пристигнал — каза тя, сякаш формулираше важно общо правило. Тя щеше да тръгне първа, Уинстън трябваше да изчака половин час, преди да я последва.

Джулия назова мястото, където можеха да се срещнат след работа четири дни по-късно. Беше улица в един от бедните квартали, където имаше открит пазар, обикновено пълен с хора и глъч. Тя щеше да обикаля сергиите, като се преструва, че търси връзки за обувки или конци за шиене. Ако преценеше, че хоризонтът е чист, щеше да издуха носа си, когато той приближи: в противен случай трябваше да продължи, давайки си вид, че не я забелязва. Но ако имаха късмет, щяха да поговорят сред тълпата петнайсетина минути и да си определят нова среща.

— А сега трябва да тръгвам — каза тя, след като той запомни напътствията. — Трябва да се прибера до девет и половина. Трябва да отделя два часа за Младежкия антисекссъюз, ще раздаваме листовки или нещо подобно. Не е ли ужасно? Би ли ме изчеткал? Имам ли сламки в косата? Сигурен ли си? Тогава довиждане, любими, довиждане!

Тя се хвърли в прегръдките му, целуна го едва ли не яростно, а след миг си проправи път между фиданките и изчезна почти безшумно в горичката. Даже сега той все още не знаеше фамилията, нито адреса й. Това обаче нямаше значение, защото беше немислимо някога да се срещнат у дома й или да си разменят каквото и да било писмо.

Така се случи, че те никога не се върнаха на полянката в горичката. През май успяха да се любят само веднъж. Бе в друго убежище, което Джулия знаеше — камбанарията на разрушена църква в полупуста местност, където преди трийсет години паднала атомна бомба. Скривалището беше добро, стига веднъж да се добереш до него, но пътят дотам беше много опасен. През останалото време можеха само да се срещат по улиците, всяка вечер на различно място и за не повече от половин час. На улицата можеха да разговарят криво-ляво. Докато се разхождаха безцелно по многолюдните тротоари, не съвсем един до друг и винаги без да се гледат, те водеха на пресекулки своеобразен разговор, който ту светваше, ту гаснеше като лъчите на маяк, секващ в мълчание при появата на партийна униформа или в близост до телекран, след няколко минути подеман отново в средата на изречението, после прекъсван, когато се разделяха на уговореното място, и отново продължаван почти без въведение на другия ден. Оказа се, че Джулия е свикнала да води подобни разговори, които тя наричаше „разговори на части“. Удивителна бе и способността й да говори, без да мърда устни. За близо месец вечерни срещи те успяха само веднъж да се целунат. Докато вървяха мълчаливо по една странична уличка (Джулия никога не разговаряше, когато излизаха от главните улици), внезапно се чу оглушителен тътен, земята се надигна, въздухът помрачня и Уинстън се озова проснат на една страна, натъртен и изплашен. Някъде съвсем наблизо трябва да бе паднала бомба. Изведнъж видя на няколко сантиметра от себе си лицето на Джулия, пребледняло като тебешир. Дори устните й бяха бели. Убита! Притисна я към себе си и разбра, че целува живо, топло лице. А по устните му беше полепнало нещо като пудра. Лицата и на двамата бяха дебело покрити с мазилка.

В някои вечери стигаха мястото на срещата, но трябваше да се разминат, без да си дадат знак, защото иззад ъгъла малко преди това беше излязъл патрул или над тях кръжеше вертолет. Дори да не беше толкова опасно, пак трудно намираха време за срещи. Работната седмица на Уинстън беше шейсет часа, на Джулия дори по-дълга, а почивните им дни зависеха от заетостта в работата и не винаги съвпадаха. Впрочем Джулия рядко имаше изцяло свободна вечер. Тя посвещаваше голяма част от времето си на лекции и паради, раздаваше литература за Младежкия антисекссъюз, приготвяше знамена за Седмицата на омразата, събираше волни пожертвувания за кампанията за спестовност и какво ли не още. Струва си, казваше тя, това е прикритие. Спазваш ли малките правила, можеш да нарушаваш големите. Дори убеди Уинстън да пожертва още една от вечерите си, за да участва заедно с други ревностни партийни членове в извънредното и доброволно изготвяне на бойни припаси. Така че веднъж седмично Уинстън прекарваше четири смразяващо скучни часа, завинтващ металически парчетии — вероятно части от детонатори — във ветровита, лошо осветена работилница, където ударите на чуковете зловещо пригласяха на музиката от телекраните.

В камбанарията на църквата те попълниха пропуските в накъсаните си разговори. Следобедът беше ослепително ярък. Въздухът в малкото квадратно помещение над камбаните беше горещ и застоял и непоносимо миришеше на птичи изпражнения. Разговаряха няколко часа, седнали на прашния, покрит с вейки под, като ту единият, ту другият ставаше да хвърли поглед през процепите да не би някой да идва.

Джулия беше на двайсет и шест години. Живееше в общежитие с още трийсет момичета („Винаги сред женска воня! Как мразя жените!“ — вметваше тя) и работеше, както бе предположил, на машините за писане на романи в Отдела за художествена литература. Обичаше работата си — пускала и поддържала мощен, но капризен електрически мотор. Тя не била „умна“, но обичала да работи с ръцете си и се справяла добре с машините. Можеше да опише целия процес по съставянето на роман: от общите насоки, дадени от Комитета за планиране, до последните подробности, изпипвани от групата за преработка. Но завършеният продукт не я интересуваше. „Не си падам много по четенето“ — казваше тя. Книгите бяха само стока, която трябваше да се произвежда, като конфитюра или връзките за обувки.

Нямаше никакви спомени отпреди шейсетте години, а единственият човек, който й разказвал често за времето преди революцията, бил дядо й, изчезнал, когато тя била на осем години. В училище била капитан на хокейния отбор и две години поред печелила купата по гимнастика. Била отряден ръководител в Разузнавачите и районен секретар в Младежкия съюз, преди да стане член на Младежкия антисекссъюз. Винаги получавала отлични характеристики… Дори била избрана (сигурен признак за добра репутация) за работа в Порносек, секцията на Отдела за художествена литература, която произвеждаше евтина порнография за пролите. Хората, които работят там, я наричат Бунището, отбеляза тя. Една година била в производството на книжки със заглавия като „Шибани разкази“ или „Една нощ в девическото училище“, които после младежи от пролетариата купуват скришом в запечатани пликове със съзнанието, че си доставят забранена стока…

— Що за книги са това? — попита с любопитство Уинстън.

— О, ужасен боклук. Всъщност са скучни. Имат само шест сюжета, от време на време ги поразбъркват. Аз, естествено, бях на калейдоскопите. Никога не съм била в групата за преработка. Не съм достатъчно образована, мили — дори и за това.

Уинстън с изумление научи, че всички работници в Порносек, с изключение на началниците на отделите, са момичета. Смятало се, че при мъжете, с техните трудно поддаващи се на контрол полови инстинкти, опасността да се покварят от мръсотията, с която се занимават, е по-голяма.

— Там не вземат дори омъжени жени — добави тя. — Нали се предполага, че момичетата са съвсем непорочни. Ето ти обаче едно, което не е.

Когато била на шестнайсет години, имала любовна връзка с шейсетгодишен член на партията, който по-късно се самоубил, за да не бъде арестуван.

— И добре направи — каза Джулия, — иначе от самопризнанията му щяха да научат за мен.

Оттогава имала какви ли не връзки. Животът, както тя го разбираше, беше много прост. Ти искаш да се забавляваш; те, тоест партията, искат да ти попречат; доколкото можеш, ти нарушаваш правилата. Тя като че ли смяташе за толкова естествено „те“ да искат да ти отнемат удоволствията, колкото и ти да искаш да минеш между капките. Джулия мразеше партията и го изразяваше с най-груби думи, но не я критикуваше от принципни съображения. Доктрината на партията не я интересуваше, освен ако не засягаше собствения й живот. Уинстън забеляза, че тя никога не използва думи на новговора, с изключение на онези, които бяха влезли във всекидневна употреба. Не беше и чувала за Братството и отказваше да вярва в неговото съществуване. Струваше й се глупав всякакъв бунт срещу партията, предварително обречен на провал. Разумното бе да нарушаваш правилата и въпреки това да оцелееш. Без да ще, Уинстън се запита колко ли още като нея има сред по-младото поколение — хора, израснали в света на Революцията, които не познават нищо друго освен партията — вечна като небето, — които не се бунтуват срещу нейната власт, а само я избягват, както заек бяга от куче.

Изобщо не говореха за възможността да се оженят. Беше прекалено неосъществима, за да помислят дори за нея. Никаква комисия никога не би разрешила такъв брак, дори ако по някакъв начин успееха да се отърват от Катрин, съпругата на Уинстън. Беше безнадеждно дори да се мечтае.

— Каква беше жена ти? — побита Джулия.

— Тя беше — знаеш ли думата от новговор, добромислещ? Иначе казано, човек по природа правоверен, неспособен на лоши помисли.

— Не, думата не зная, но много добре познавам тези хора.

Той започна да й разказва за семейния си живот, но колкото и да бе странно, тя като че ли и без него знаеше най-същественото. Описа му, едва ли не сякаш самата тя го бе видяла и почувствала, сковаването на тялото на Катрин при най-лекото докосване; начина, по който тя като че ли го отблъскваше с все сила даже когато ръцете й здраво го прегръщаха. С Джулия не му беше трудно да разговаря за такива неща — пък и споменът за Катрин отдавна вече не беше болезнен, а само неприятен.

— Щях да го понеса, ако не беше едно нещо — каза той. Разказа й за кратката смразяваща церемония, която Катрин му налагаше всяка седмица в една и съща нощ. — Тя я мразеше, но нищо не можеше да я спре. Обикновено я наричаше — никога няма да отгатнеш как.

— Нашият дълг към партията — отговори незабавно Джулия.

— Как позна?

— И аз съм ходила на училище, мили. Полово възпитание веднъж месечно за навършилите шестнайсет години. И Младежкото движение. С години ти го набиват в главата. Мен ако питаш, много често дава резултати. Разбира се, никога не можеш да си сигурен, хората са такива лицемери.

И заговори на тази тема надълго и нашироко. При Джулия всичко се свеждаше до собствената й сексуалност. Впрочем, станеше ли дума за това, тя проявяваше голяма проницателност. За разлика от Уинстън тя беше прозряла същността на сексуалното пуританство на партията. Въпросът не се състоеше само в това, че половият инстинкт създава собствен свят, извън контрола на партията, и затова при възможност трябва да бъде унищожен. Още по-важно беше, че сексуалният глад поражда истерия, която е желана, защото може да бъде превърната във войнстващ ентусиазъм и преклонение пред вожда. Джулия се изрази по следния начин:

— Когато се любиш, изразходваш енергия, а после се чувстваш щастлив и за нищо не ти пука. Те не могат да понесат ти да се чувстваш така. Искат през цялото време да кипиш от енергия. Всичкото това маршируване нагоре-надолу, скандирането и развяването на знамена е само неизразходван секс. Ако вътрешно си щастлив, за какво ти е да се вълнуваш за Големия брат или за тригодишния план, за Двеминутките на омразата или за останалите им проклети тъпотии?

Точно така, помисли си той. Съществуваше пряка, дълбока зависимост между целомъдрието и политическата правоверност. Защото как иначе могат да се поддържат на необходимата висота страхът, омразата, безразсъдната вяра, които партията изискваше от своите членове, освен като някакъв мощен инстинкт се потиска и използува за двигателна сила? Половият нагон беше опасен за партията и партията го бе обърнала в своя полза. По същия начин бяха постъпили с родителския инстинкт. Семейството не можеше да бъде напълно премахнато и наистина хората се насърчаваха да обичат децата си почти като едно време. От друга страна, системно настройваха децата срещу родителите им, учеха ги да ги шпионират и да доносничат за прегрешенията им. В резултат семейството се бе превърнало в придатък към Полицията на мисълта. То беше станало средство, с чиято помощ всеки ден и нощ можеше да бъде заобиколен от доносници, при това негови близки.

Внезапно мисълта му отново се върна към Катрин. Без съмнение Катрин би го предала на Полицията на мисълта, ако не беше толкова глупава, та да не усеща неправоверността на възгледите му. Но това, което всъщност му напомни за нея, беше душната следобедна горещина, обляла с пот челото му. Започна да разказва на Джулия за нещо, което се бе случило, или по-скоро не се бе случило, в един друг зноен летен следобед преди единайсет години.

Беше три или четири месеца след сватбата им. Загубиха се по време на колективен излет някъде в Кент. Изостанаха от другите за няколко минути, после завиха по някаква пътека и скоро се озоваха пред кариера за варовик. Бе десет или двайсет метра дълбока пропаст, с отвесни стени и покрито с обли камъни дъно. Нямаше кого да попитат за пътя. Щом разбра, че са се загубили, Катрин започна да нервничи. Отдалечаването дори за момент от шумната тълпа на излетниците я караше да се чувства така, сякаш върши нещо нередно. Искаше бързо да се върнат по пътя, по който бяха дошли, и да тръгнат в обратна посока. Но в този миг Уинстън забеляза няколко стръкчета ленивчета в пукнатините на скалата под тях. Едно от стръкчетата беше в два цвята — пурпурен и керемиденочервен, очевидно от същия корен. Не беше виждал такова преди и извика Катрин да й го покаже.

— Ела, Катрин! Виж тези цветя. Тази туфа долу, близо до дъното. Виждаш ли, че е с два различни цвята?

Катрин вече беше тръгнала да си върви, но макар доста раздразнено, се върна. Дори се надвеси над скалата, за да види какво й сочи. Той стоеше малко зад нея и я хвана през кръста, за да я придържа. Тогава изведнъж му хрумна, че са съвършено сами. Наоколо нямаше човешко същество, лист не потрепваше, дори птица не пееше. В такова място опасността да има скрит микрофон беше минимална, а и да имаше, той щеше да улови само звуци. Беше най-горещият, най-сънливият час на следобеда. Слънцето прежуряше, по лицето му се стичаше пот. Изведнъж го порази мисълта…

— Защо не я блъсна? — попита Джулия. — Аз бих го направила.

— Да, мила, ти би го направила. И аз бих го направил, ако бях такъв, какъвто съм сега. Може би — не съм сигурен.

— Съжаляваш ли, че не го направи?

— Да. Общо взето, съжалявам.

Седяха един до друг на прашния под. Придърпа я към себе си. Главата й бе отпусната на рамото му, приятният мирис на косата й надвиваше вонята на птичите изпражнения. Колко млада е тя, мислеше си той, все още очаква нещо от живота, не разбира, че да бутнеш неудобен човек от скала, не решава нищо.

— Всъщност нямаше да има никакво значение — каза той.

— Тогава защо съжаляваш, че не го направи?

— Само защото предпочитам действието пред бездействието. В тази игра, на която сме се хванали, ние не можем да победим. Някои поражения са по-добри от други, това е всичко.

Усети как раменете й се свиват в израз на несъгласие. Тя винаги му противоречеше, когато казваше нещо такова. Не искаше да приеме за естествено, че индивидът винаги губи. Донякъде разбираше, че самата тя е обречена, че рано или късно Полицията на мисълта ще я спипа и ще я унищожи, но с друга част на съзнанието си вярваше, че е възможно все пак да си построиш таен свят, в който да живееш, както искаш. Нужни са само късмет, хитрост и смелост. Не разбираше, че щастието не съществува, че единствената победа е в далечното бъдеще, много след твоята смърт, че обявиш ли война на партията, по-добре е да мислиш за себе си като за покойник.

— Ние сме покойници — каза той.

— Ние не сме още покойници — заяви Джулия прозаично.

— Физически не сме. Още шест месеца, година — най-много пет години. Страхувам се от смъртта. Ти си млада, така че навярно се страхуваш повече от мен. Разбира се, докато можем, ще я избягваме. Всъщност това почти няма значение. Докато човешките същества си остават човешки, смисълът на смъртта и на живота няма да се промени.

— О, глупости! С кого предпочиташ да спиш, с мен или със скелет? Не се ли радваш на живота? Не ти ли харесва да чувстваш: това съм аз, това е моята ръка, това е моят крак, аз съществувам, аз съм цял, аз съм жив! Не ти ли харесва това?

Изви се и се притисна към него. През комбинезона усещаше гърдите й, зрели, но стегнати. Тялото й сякаш вливаше част от младостта и жизнеността си в неговото.

— Да, харесва ми — отвърна той.

— Тогава престани да приказваш за смъртта. А сега ме слушай, мили, трябва да се уговорим за следващата среща. Можем пак да се върнем на онова място в горичката. Отдавна не сме били там. Но този път трябва да отидеш по друг път. Всичко съм намислила. Вземаш влак — гледай, ще ти го начертая.

И с присъщата си практичност тя загреба купчинка прахоляк и с вейка от гнездо на гълъб започна да чертае карта на пода.