Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 261 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

6

Накрая се случи. Очакваното послание пристигна. Струваше му се, че го е чакал цял живот.

Вървеше по дългия коридор на министерството и почти беше стигнал мястото, където Джулия му бе пъхнала бележката в ръката, когато забеляза, че зад него се движи едър човек. Човекът, който и да беше той, леко се изкашля. Сякаш се канеше да заговори. Уинстън рязко спря и се обърна. Беше О’Брайън.

Най-сетне стояха един срещу друг и сякаш единственото му желание беше да избяга. Сърцето му биеше лудо. Не бе в състояние дума да промълви. О’Брайън обаче продължи да върви, като за миг подхвана за ръка Уинстън, така че двамата тръгнаха редом. Заговори както обикновено подчертано вежливо, за разлика от повечето членове на Партядрото.

— Надявах се да ми се удаде възможността да разговарям с вас — каза той. — Онзи ден четох ваша статия на новговор в „Таймс“. Доколкото разбирам, проявявате научен интерес към новговор?

Уинстън се беше поокопитил.

— Едва ли научен — отвърна той. — Само любителски. Не е по моята специалност. Никога не съм се занимавал с практическото изграждане на езика.

— Но пишете на него много изискано — каза О’Брайън. — Не само аз съм на това мнение. Неотдавна разговарях с ваш приятел, който определено е специалист. В момента не мога да си спомня името му.

Сърцето на Уинстън отново болезнено се сви. Беше невероятно това да се отнася за друг освен за Сайм. Но Сайм беше не само покойник, той беше изличен, неличност. Всяко конкретно споменаване за него би било смъртно опасно. Думите на О’Брайън очевидно трябваше да се разбират като сигнал, парола. Приобщавайки го към незначителна престъпмисъл, той го правеше свой съучастник. Продължиха да вървят бавно по коридора, но после О’Брайън спря. Със странната обезоръжаваща доброжелателност, която винаги успяваше да внуши с този жест, той намести очилата на носа си. След това отново подхвана:

— Всъщност исках да кажа, че забелязах в статията ви две думи, които вече са излезли от употреба. Но съвсем отскоро. Попадало ли ви е десетото издание на речника на новговор?

— Не — отговори Уинстън. — Не знаех, че вече е излязло. В Архивния отдел все още използваме деветото.

— Доколкото зная, десетото издание няма да излезе още няколко месеца. Но вече са раздадени сигналните броеве. Един имам аз. Може би ще ви е интересно да го погледнете?

— Дори много — каза Уинстън, защото веднага схвана накъде клони О’Брайън.

— Някои от новите разработки са доста любопитни. Съкращаването на броя на глаголите, струва ми се, ще ви заинтригува. Дайте да помислим дали да ви изпратя речника? Но се опасявам, че постоянно забравям такива неща… Може би, когато ви е удобно, ще минете да го вземете от дома ми? Почакайте. Ще ви дам адреса си.

Стояха пред телекран. Някак разсеяно О’Брайън опипа двата си джоба, извади тефтерче с кожени корици и писалка със златно перо. Точно под екрана и в такава поза, та всеки, който го наблюдава от другия край, да може да прочете написаното, той надраска адреса си, откъсна страницата и я подаде на Уинстън.

— Вечер обикновено съм си у дома — каза той. — Ако ме няма, прислужникът ми ще ви даде речника.

Тръгна си, като остави Уинстън в ръка с листчето хартия, което този път нямаше нужда да крие. Въпреки това той внимателно запамети адреса и след няколко часа го пусна в дупката на паметта заедно с много други хартийки.

Бяха разговаряли не повече от няколко минути. Този епизод означаваше само едно. Беше нагласен, за да може Уинстън да научи адреса на О’Брайън. Това беше необходимо, защото, освен ако не попиташ направо, нямаше начин да се научи къде живее някой. Не съществуваха никакви указатели. „Поискаш ли да ме видиш, ето къде ще ме намериш“ — точно това му беше казал О’Брайън. Може би дори щеше да има послание, скрито някъде в речника. Във всеки случай едно беше сигурно — съзаклятието, за което беше мечтал, наистина съществуваше и той се беше докоснал до периферията му. Знаеше, че рано или късно ще се отзове на повикването на О’Брайън. Може би утре, може би след дълго отлагане — не беше сигурен. Това беше заключителната фаза на процес, започнал преди години. Първата стъпка беше тайна, неволна мисъл, втората беше започването на дневника. Беше преминал от мисли към думи, а сега от думите към дела. Последната стъпка щеше да бъде в Министерството на любовта. Той го беше приел. Началото съдържаше в себе си края. Въпреки това беше страшно: или по-точно, когато предвкусваш смъртта, все едно че си по-малко жив. Още докато разговаряше с О’Брайън, докато осъзнаваше смисъла на думите, по тялото му мина ледена тръпка. Изпита чувството, че потъва във влажен гроб, и нямаше значение, че открай време е знаел: гробът е там и го чака.