Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 261 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

4

Уинстън огледа мизерната стаичка над магазина на мистър Чарингтън. Огромното легло до прозореца беше покрито с овехтели одеяла, а дългата валчеста възглавница нямаше калъф. Старомодният часовник с дванайсетчасов циферблат тиктакаше върху полицата на камината. Стъкленото преспапие, което беше купил при последното си идване, меко проблясваше в полумрака върху масичката със сгъваеми крила в ъгъла.

Пред решетката на камината имаше очукана тенекиена нафтова печка, тенджера и две чашки, оставени от мистър Чарингтън. Уинстън запали горелката и сложи канче вода да заври. Беше донесъл пакет кафе „Победа“ и няколко таблетки захарин. Стрелките на часовника показваха седем и двайсет; всъщност беше деветнайсет и двайсет. Тя щеше да дойде към деветнайсет и трийсет.

Лудост, лудост, повтаряше сърцето му: съзнателна, с нищо неоправдана самоубийствена лудост. От всички престъпления, които можеше да извърши един партиен член, това най-трудно би могло да се скрие. Всъщност идеята изкристализира в съзнанието му, когато си представи стъкленото преспапие, отразено от повърхността на масичката със сгъваеми крила. Както беше предположил, мистър Чарингтън нямаше нищо против да даде под наем стаята. Очевидно се зарадва на няколкото долара, които това щеше да му донесе. Нито пък бе възмутен или неподобаващо любопитен, когато стана ясно, че Уинстън иска стаята заради любовна връзка. Вместо това погледна някъде в далечината и заговори общи приказки с такава деликатност, сякаш искаше да създаде впечатлението, че е станал едва ли не невидим. Уединението, каза той, е много ценно нещо. Всеки търси място, където от време на време да се усамоти. И намери ли такова място, елементарното добро възпитание изисква от осведомените да не споделят с никого. Дори добави, като същевременно сякаш се разтваряше във въздуха, че къщата има два входа, единият през задния двор, откъдето се излиза на улицата.

Някой пееше под прозореца. Уинстън надникна иззад прикритието на муселиновото перде. Юнското слънце все още беше високо в небето и в огрения двор долу грамадна жена, стабилна като нормандски стълб, с мускулести червендалести ръце и провиснала престилка, завързана през кръста, тежко пристъпваше между коритото и въжето за дрехи, на което простираше бели парчета плат, очевидно бебешки пелени. Когато устата й не беше пълна с щипки, тя пееше със силен контраалт:

Любовта ми беше безнадеждна,

отмина кат априлски ден.

Ала мечтата в сърцето заседна!

От нея преляло, то пърха в мен!

През последните седмици тази мелодия се носеше из цял Лондон. Една от секциите на Музикалния отдел пускаше за пролите безброй подобни песни. Текстът им се съставяше без каквото и да било човешко участие, с помощта на инструмент, наречен стихоплетец. Но жената пееше така красиво, че превръщаше отвратителната безвкусица в почти приятна мелодия. Уинстън чуваше песента на жената, тътрузенето на обувките й по калдъръма, виковете на децата на улицата, слабия шум от коли някъде далеч и въпреки това стаята изглеждаше странно тиха: нямаше телекран.

Лудост, лудост, лудост — каза си той отново. Немислимо бе да не ги разкрият само след няколко седмици. Изкушението да имат убежище, което да е само тяхно, с покрив над главата и в града, се оказа обаче прекалено силно и за двамата. Известно време след срещата в камбанарията не успяха да се видят. В навечерието на Седмицата на омразата работните им дни бяха рязко удължени. Оставаше още цял месец, но огромната сложна подготовка означаваше извънредна работа за всички. Накрая успяха да си осигурят свободен следобед в един и същи ден. Бяха се разбрали да отидат на полянката в горичката. Вечерта преди това се срещнаха за малко на улицата. Както обикновено Уинстън едва погледна Джулия, докато се приближаваха един към друг в тълпата, но от краткия поглед, който й хвърли, му се стори, че е по-бледа от обикновено.

— Няма да стане — промърмори тя веднага щом прецени, че е безопасно да говори. — Срещата ни утре.

— Какво?

— Утре следобед. Не мога да дойда.

— Защо?

— О, обичайната причина. Този път ми дойде по-рано.

За миг той ужасно се ядоса. Бе минал месец, откакто я опозна, а вече я желаеше по различен начин. В началото не изпитваше истинска чувственост. Когато за първи път се любиха, беше с усилие на волята. Но след втория път всичко се промени. Мирисът на косата й, вкусът на устата й, допирът на кожата й сякаш бяха проникнали в него или във въздуха около него. Тя се беше превърнала във физическа необходимост, нещо, от което не само се нуждаеше, но и смяташе, че има право да притежава. Когато му каза, че няма да може да дойде, той реши, че го лъже. И точно в този миг тълпата ги притисна и ръцете им неволно се докоснаха. Тя бързо стисна върховете на пръстите му, сякаш търсеше не желание, а обич. Порази го мисълта, че когато човек живее с жена, това разочарование трябва да е нормално явление, съвсем в реда на нещата и внезапно го обзе дълбока нежност, каквато не бе изпитвал преди. Искаше му се да са семейна двойка с десетгодишен съвместен живот. Искаше му се да се разхождат заедно по улиците, точно както сега, но открито и без да се страхуват да разговарят за незначителни неща и да купуват дреболии за домакинството. Но най-много му се искаше да имат някакво убежище, където да бъдат сами, без да се чувстват задължени да се любят всеки път, когато се срещнат. Не точно тогава, но на следващия ден му хрумна идеята да наеме стаята на мистър Чарингтън. Когато я сподели с Джулия, тя се съгласи с неочаквана готовност. И двамата знаеха, че е лудост. Сякаш нарочно търсеха смъртта си. Сега я чакаше, седнал на ръба на леглото и отново мислеше за килиите в Министерството на любовта. Странно как този предопределен от съдбата ужас обземаше и напускаше съзнанието. Той беше заложен в бъдещето и предхождаше смъртта със сигурността, с която 99 предхожда 100. Човек не можеше да го избегне, но вероятно можеше да го отложи и въпреки това от време на време със съзнателни, умишлени постъпки скъсяваше разстоянието, докато не се случеше неизбежното.

В този миг по стълбите се чуха бързи стъпки. В стаята нахлу Джулия. Носеше кафява брезентова чанта за инструменти, с каквато я бе виждал понякога из министерството. Той се спусна към нея, за да я прегърне, но тя доста прибързано се дръпна, може би защото все още държеше чантата.

— Чакай малко — каза тя. — Нека първо ти покажа какво има тук. Да не си донесъл от онова отвратително кафе „Победа“? Така си знаех. Можеш да го прибереш, няма да ни трябва. Я погледни.

Коленичи, разтвори чантата, откъдето изпаднаха наредените най-отгоре гаечни ключове, и отвертка. Под тях имаше грижливо увити в хартия пакети. Първият, който подаде на Уинстън, му се стори на пипане странен и все пак някак познат. Беше пълен с нещо тежко като пясък, което хлътваше под пръстите му.

— Захар ли е това? — попита той.

— Истинска захар. Не захарин, а захар. Това пък цяла франзела хляб — истински хляб, а не нашият боклук — и малко бурканче конфитюр. А това е консервирано мляко — я гледай тук! Ето с това най-много се гордея. Наложи се да го увия в зебло, защото…

Нямаше нужда да му обяснява защо го е увила. Ароматът вече изпълваше стаята, силен, топъл аромат, идващ сякаш от детството му, макар и сега понякога да го улавяше от някой вход, преди да се затръшне врата, или мистериозно се разнасяше в многолюдна улица, за миг усетен и отново изгубен.

— Кафе — промърмори той, — истинско кафе!

— Кафе за Партядрото. Тук има цяло кило — каза тя.

— Как успя да се снабдиш с всички тези неща?

— Това са продукти за Партядрото. От нищо не се лишават тези свини, абсолютно от нищо. Разбира се, сервитьори, слуги, а и други хора свиват по нещичко… виж, нося и пакетче чай.

Уинстън беше клекнал до нея. Разкъса крайчеца на пакета.

— Истински чай. Не листа от къпина.

— Напоследък се намира доста чай. Завзели са Индия или нещо подобно — неопределено каза тя. — Слушай, мили. Искам да се обърнеш с гръб към мен за три минути. Иди и седни на другия край на леглото. Не се доближавай много до прозореца. И не се обръщай, преди да ти кажа.

Уинстън се загледа през муселиновото перде. Долу в двора жената с червендалестите ръце продължаваше да марширува напред-назад между коритото и въжето. Извади още две щипки от устата си и прочувствено запя:

Казват, че времето лекува,

казват, че всичко се забравя.

Ала сърцето все така лудува,

мечтите и сълзите не оставя!

Изглежда, знаеше наизуст цялата сълзлива песен. Гласът й, много мелодичен, изпълнен с някаква щастлива тъга, се понесе нагоре в благоуханния летен въздух. Тя сякаш би била напълно доволна, ако юнската вечер беше безкрайна, а пелените безбройни, за да простира и да пее глупости цяла вечност. Изведнъж Уинстън осъзна любопитния факт, че никога не е чувал член на партията да запее ей така, сам. Това дори би изглеждало не съвсем правоверна и не безобидна чудатост, все едно да си говориш сам. Вероятно единствено когато водеха полугладно съществуване, хората имаха за какво да пеят.

— Вече можеш да се обърнеш — каза Джулия. Той се обърна и за миг му беше трудно да я познае.

Всъщност очакваше да я види гола. А тя не беше гола. Промяната беше много по-изненадваща. Тя се беше гримирала.

Сигурно се е шмугнала в някой магазин из пролетарските квартали и си е купила пълен комплект грим. Устните й бяха силно начервени, на бузите си имаше руж, носът й беше напудрен, дори беше мацнала нещо около очите си, за да изглеждат по-блестящи. Не беше гримирана много изкусно, но и критериите на Уинстън в това отношение не бяха особено високи. Никога по-рано не бе виждал, нито пък си бе представял жена от партията да употребява козметика. Външният й вид се беше подобрил изумително. С малко цвят, където трябва, тя беше станала не само много по-красива, но преди всичко много по-женствена. Късата й коса и момчешкият комбинезон само подсилваха ефекта. Като я прегръщаше, в ноздрите му нахлу ухание на теменужки. Той си спомни полумрака в приземната кухня и една хлътнала женска уста. Същия парфюм си бе сложила и тя, но в момента това нямаше значение.

— И парфюм! — възкликна той.

— Да, мили, и парфюм. А знаеш ли какво още смятам да направя? Ще си намеря отнякъде истинска рокля и ще я обличам вместо тези проклети панталони. Ще нося копринени чорапи и обувки на висок ток! В тази стая ще бъда жена, а не партиен другар.

Захвърлиха дрехите си и се качиха в огромното махагоново легло. За първи път се събличаше гол пред нея. Досега прекалено се срамуваше от бледото си мършаво тяло с изпъкнали разширени вени по прасците и потъмняло петно над глезена. Нямаше чаршафи, но одеялото, върху което лежаха, беше износено и гладко, а големината и пружинирането на леглото удиви и двамата. „Сто на сто е пълно с дървеници, но хич да не ни пука“ — каза Джулия. Освен по домовете на пролите сега никъде не можеше да се намери двойно легло. На Уинстън му се бе случвало да спи на такова в детството си: доколкото можеше да си спомни, Джулия никога не бе спала на двойно легло.

После задрямаха. Когато Уинстън се събуди, стрелките на часовника бяха доближили девет. Той не помръдна, защото Джулия спеше с глава върху сгънатия му лакът. По-голямата част от грима й бе полепнала по лицето му или по валчестата възглавница, но остатъци от ружа все още подчертаваха красивата извивка на скулите й. Жълт лъч от залязващото слънце падаше върху края на леглото и осветяваше камината, където водата в канчето отдавна кипеше. Долу на двора жената вече не пееше, но от улицата долитаха слабо викове на деца. Уинстън лениво размишляваше дали в отреченото минало е било естествено мъж и жена да се излежават така, голи в прохладната лятна вечер, когато им се иска да се любят, когато им се иска да разговарят, без да се чувстват задължени да станат, просто да си лежат и да слушат мирните звуци отвън. Нима е възможно да е имало време, когато това е било естествено? Джулия се събуди, потърка очи и се повдигна на лакът, за да погледне нафтовата печка.

— Половината вода вече е изкипяла — каза тя. — Сега ще стана да направя кафе. Имаме цял час. В колко изключват осветлението в твоя жилищен дом?

— В двайсет и три и трийсет.

— А в общежитието — в двайсет и три. Но трябва да се прибереш по-рано, защото… Ей! Да се махаш оттук, мръсна гад такава!

Изведнъж тя се пресегна през леглото, грабна обувка от пода и я запокити към ъгъла, замахвайки по момчешки точно, както я беше видял да мята речника по Голдщайн онази сутрин по време на Двеминутката на омразата.

— Какво е това? — попита той учудено.

— Плъх. Видях го да си подава гадния нос изпод ламперията. Там има дупка. Ама здравата го изплаших.

— Плъхове! — прошепна Уинстън. — В тази стая!

— Навсякъде са плъзнали — каза с безразличие Джулия, лягайки отново. — Плъзнали са даже в кухнята на общежитието. Някои квартали на Лондон гъмжат от тях. Знаеш ли, че нападат деца? Да, наистина. На някои улици жените не смеят да оставят бебетата си сами и за две минути. Огромни кафяви плъхове ги нападат. А най-страшното е, че тези гадини винаги…

— Престани! — прекъсна я Уинстън, здраво стиснал очи.

— Миличък! Съвсем си пребледнял. Какво има? Повдига ли ти се от тях?

— Няма нищо по-ужасно на света!

Тя се притисна към него и го прегърна, сякаш за да го успокои с топлината на тялото си. Той не отвори веднага очи. За няколко мига му се стори, че отново го връхлита кошмарът, който го спохождаше от време на време през целия му живот. Повтаряше се, почти един и същ. Той стоеше пред стена от мрак, а зад нея се криеше нещо непоносимо, нещо прекалено ужасно. В съня си винаги се самоизлъгваше, а много добре знаеше какво има зад стената от мрак. С непоносимо усилие, сякаш изтръгвайки къс от собствения си мозък, той би могъл да извади това нещо наяве. Но винаги се събуждаше, без да е открил какво е то: по някакъв начин обаче то бе свързано с онова, което говореше Джулия, преди да я прекъсне.

— Извинявай — каза той, — няма нищо, просто не понасям плъхове.

— Не се тревожи, мили, няма да търпим тук мръсните гадини. Преди да си тръгнем, ще запуша дупката с парче зебло. А следващия път като дойдем, ще донеса малко хоросан и ще я замажа както трябва.

Ужасяващият миг на паника вече беше полузабравен. Позасрамен, той седна и се облегна на таблата на леглото. Джулия стана, нахлузи комбинезона и направи кафе. Ароматът от канчето беше толкова сияен и възбуждащ, че затвориха прозореца да не би някой отвън да го усети и да прояви излишно любопитство. Още по-хубава от вкуса на кафето бе копринената мекота, която захарта му придаваше. След дългите години, откакто употребяваше захарин, Уинстън съвсем беше забравил вкуса й. С едната ръка в джоба, а в другата с филия с конфитюр, Джулия се разхождаше из стаята, като безразлично поглеждаше към библиотеката, посочваше най-добрия начин да се поправи масичката със страничните крила, друсваше се върху изтърбушеното кресло, за да провери дали е удобно, и леко развеселена разглеждаше абсурдния часовник с дванайсетчасов циферблат. Донесе преспапието в леглото, за да го огледа на по-силна светлина. Той го взе от ръцете й, както винаги очарован от дъждовната мекота на стъклото.

— Какво е това, как мислиш? — попита Джулия.

— Не мисля, че е нещо — искам да кажа, не мисля, че е нещо, което някога са употребявали. И точно затова най-много ми харесва. Това е малък къс от историята, който са пропуснали да променят. Послание отпреди сто години, стига човек да може да го прочете.

— А тази картина там — тя посочи с глава гравюрата на стената отсреща, — и тя ли е отпреди сто години?

— Повече. Бих казал, от двеста. Не може точно да се определи. Днес е невъзможно да се установи възрастта на каквото и да е.

Тя отиде да я погледне.

— Оттук си подаде носа гадината — каза тя, като ритна ламперията точно под картината. — Кое е това място? Струва ми се познато.

— Това е църква, или поне е било. Наричала се е „Свети Климент Датски“ — спомни си откъса от стихотворение, който бе научил от мистър Чарингтън, и добави с малко носталгия:

Лимоните и портокалите,

на „Свети Климент“ пеят камбаните!

За негово учудване тя допълни стиха:

Грош ми дай,

слушай „Свети Мартин“ и много не знай.

Дай го и кажи

на Олд Бейли[1] камбаната пее ли…

— Не си спомням нататък. Но помня края:

Ето я свещта,

да ти свети в тъмата,

ето го палача,

да ти отсече главата!

Беше като двете половини на парола. Но трябваше да има още един стих след „камбаните на Олд Бейли“. Може би мистър Чарингтън щеше да го изрови от паметта си, ако го подсетят, както подобава.

— Откъде го знаеш? — попита той.

— От дядо си. Той ми го повтаряше, когато бях малка. Изпариха го, когато бях на осем години — така или иначе, изчезна. Чудя се какво е това лимон — добави тя без връзка. — Портокали съм виждала. Това е един такъв кръгъл жълт плод с дебела кора.

— Аз си спомням лимоните — каза Уинстън. — През петдесетте години много ги имаше. Толкова кисели, че чак зъбите те заболяват само като ги помиришеш.

— Бас държа, че зад картината има дървеници — каза Джулия. — Някой ден ще я сваля и хубаво ще я почистя. Струва ми се, че е време да си вървим. Трябва да си сваля грима. Колко досадно! После ще изтрия червилото от лицето ти.

Уинстън полежа още няколко минути. В стаята притъмняваше. Обърна се към светлината и както си лежеше, втренчи поглед в стъкленото преспапие. Безкрайно интересно му беше не късчето корал, а самото стъкло. В него имаше такава дълбочина и въпреки това беше прозрачно почти колкото въздуха. Сякаш повърхността на стъклото беше небесният свод, обвил един миниатюрен свят с цялата му атмосфера. Струваше му се, че може да проникне в него, че всъщност е в него, заедно с махагоновото легло, масата със сгъваеми крила, часовника, гравюрата върху стомана и самото преспапие. Преспапието беше стаята, в която се намираше, а коралът беше животът на Джулия и неговият собствен живот, запечатани за вечни времена в сърцето на кристала.

Бележки

[1] Сградата на Централния углавен съд в Лондон — бел.пр.