Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nineteen Eighty-Four, 1949 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Лидия Божилова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Философска фантастика
- Характеристика
-
- XX век
- Европейска литература
- Екранизирано
- Линеен сюжет с отклонения
- Четиво за възрастни
- Човек и бунт
- Оценка
- 5,5 (× 366 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2012)
- Източник
- bezmonitor.com (през sfbg.us)
Издание:
1984 [ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА]. 1989. Изд. Профиздат. Ромна. Превод: [от англ.] [1984 / George ORWELL]. Формат: 20 см. Страници: 302. Цена: без сведение.
История
- — Корекция
- — Отделяне на предговора и послеслова като самостоятелни произведения
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Оправяне на няколко технически грешки от slacker
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.
| 1984 | |
| Nineteen Eighty-Four | |
 Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор) | |
| Автор | Джордж Оруел |
|---|---|
| Създаване | 1948 г. Великобритания |
| Първо издание | 8 юни 1949 г. Англия |
| Издателство | Secker and Warburg |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | политическа и социална фантастика |
| Вид | 326 страници |
| Начало | It was a bright cold day in April, and the clocks were striking thirteen. |
| Край | But it was all right, everything was all right, the struggle was finished. He had won the victory over himself. He loved Big Brother. |
| 1984 в Общомедия | |
1984 (на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман, написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Първа писта (Airstrip One), част от супер държавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супер държавата е под диктатурата на политически режим, наречен „английски социализъм“, съкратен до „ангсоц“ на новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, преследвана от Полицията на мисълта. Романът е дистопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „оруелов“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списание Тайм за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г.[2] В класацията от 1998 г. на Modern Library на 100-те най-добри романи той достига 13-о място по редакторска преценка и 6-о по мнение на читателите[3] През 2003, е класиран на 8-о място в анкетата на Би Би Си The Big Read.[4].
История
Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години, като живее предимно на шотландския остров Джура, вече тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език новговор осмива лицемерието и укриването на истината от страна на държавата:
- „Министерството на любовта“ всъщност ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
- „Министерството на изобилието“ наблюдава недостига и купонната система;
- „Министерството на мира“ ръководи войната и пропагандира жестокостта;
- „Министерството на истината“ ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.
Едно от ранните заглавия на романа е „Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe), но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, писано осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. Много по-късно в романа си „1985 г.“ (1978 г.) Антъни Бърджес предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), е възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Уводът на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.
Крайното заглавие също е пермутация на 1948 г., годината на завършване. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгений Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел.
Светът на „1984“
Всичко в супер държавата Океания се наблюдава от Големия брат, към когото има култ към личността. Той е лидерът на партията, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците така, че да отговарят на партийната линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква съпротива срещу официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат.
Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супер държави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:
- Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
- Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
- Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.
Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професионално променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супер държавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други.
Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:
- Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
- Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
- Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
- Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.
Преводи на български
Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица от 15 епизода по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[5]
Авторка на най-известния български превод на „1984“ (1989) е Лидия Йорданова Божилова-Аройо, по-късно зам.-директорка на българската секция на Би Би Си, майка на британската музикантка Мира Аройо.
- Издание от 1989 г. в София на „Профиздат“ (с предговор „«1984» през 1989“ от Ивайло Дичев, без ISBN).
- Издание от 2004 г. в София на „Panorama.bg“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, ISBN 954-90922-0-8, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2005 г. без място на „Mediasat“ (поредица „Златна колекция XX век: Изборът на „Дневен Труд“ и „24 часа““, ISBN 84-9819-410-5).
- Издание от 2006 г. в София на „Панорама“ (с предговор от Волен Сидеров, ISBN 954-91538-1-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Панорама груп“ (с предговор „Защо Oруел е актуален и през 2004-та!“ от Волен Сидеров, без ISBN, баркод 9789549092202, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2009 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-352-9, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (ISBN 978-954-597-514-1, недепозирано в НБКМ).
- Издание от 2016 г. в София на „Фама“ (заедно с „Фермата на животните“, ISBN 978-954-597-515-8, недепозирано в НБКМ).
В превода на Лидия Божилова също се забелязват някои, вече по-незначителни съкращения. Например, относно съпругата на Уинстън Смит е изпуснато сравнението на Оруел, че тя приличала на „the human sound-track“ (човешки звукозапис), което находчиво е пресътворено в руския превод на Виктор Петрович Голышев като ходещ грамофон (ходячий граммофон)[6].
През 2002 г. издателство „Жар птица“ пуска превод на „1984“, подписан от Димитрина Стойкова-Робъртсън (вероятно псевдоним). Освен множеството печатни грешки, всъщност се разпознава развалена преработка на превода на Лидия Божилова. Например: „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Божилова). „Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и осмърди. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Пон що се отнасяше до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех“ (Стойкова-Робъртсън).
Вижте също
Източници
- ↑ Charles' George Orwell Links
- ↑ Lev Grossman; Lacayo, Richard (6 October 2005). "All-Time 100 Novels. 1984 (1949), by George Orwell". Time. ISSN 0040-781X. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "100 Best Novels". Modern Library. Retrieved 19 October 2012
- ↑ "The Big Read". BBC. April 2003. Retrieved 19 October 2012
- ↑ Запис на глава 10 от драматизацията на първия превод на български на романа, излъчена през лятото на 1984 година в рамките на българската емисия на радио Би Би Си
- ↑ Full text of ""1984" и эссе разных лет" // archive.org. Посетен на 21 юни 2022. (на руски)
Външни препратки
- – 1984 „1984“ на сайта
„Моята библиотека“
6
Кафене „Под кестена“ пустееше. Прашните маси жълтееха под слънчевите лъчи, които падаха косо през прозореца. Както обикновено, в петнайсет часа в кафенето нямаше посетители. От телекрана се лееше креслива музика.
Уинстън седеше на обичайното си място в ъгъла и зяпаше в празната чаша. От време на време вдигаше поглед към огромното лице, което се взираше в него от отсрещната стена. ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА, гласеше надписът. Без да е повикан, сервитьорът сам дойде и напълни чашата с джин „Победа“, като му капна малко от друга бутилка с тръбичка в тапата. В нея имаше ароматизиран с чесън захарин, специалитет на заведението.
Уинстън слушаше телекрана. Засега бяха пуснали само музика, но навярно всеки миг щяха да излъчат извънреден бюлетин на Министерството на мира. Новините от африканския фронт бяха изключително тревожни. Още от сутринта все се сещаше за тях с безпокойство. Евразийската армия (Океания воюва с Евразия: Океания винаги е воювала с Евразия) напредваше на юг с ужасяваща бързина. В обедния бюлетин не се споменаваше определен район, но беше вероятно бойните действия вече да се водят в устието на река Конго. Застрашени бяха Бразавил и Леополдвил. Нямаше нужда да се гледа картата, за да се разбере какво означава това. Вече не ставаше въпрос, че ще загубят Централна Африка — за първи път през цялата война територията на самата Океания беше под заплаха.
В него пламна и после угасна силно чувство, не точно страх, а някаква неопределена възбуда. Престана да мисли за войната. Вече не можеше да се съсредоточи в един проблем за повече от няколко минути. Вдигна чашата си и я пресуши на един дъх. Както обикновено, от джина го побиха тръпки и дори малко му се повдигна. Беше отвратителен. Чесънът и захаринът, които сами по себе си бяха достатъчно противни, не можеха да надвият тежкия лепкав дъх; а най-лошото беше, че дъхът на джин, който не го напускаше нито през деня, нито през нощта, в съзнанието му бе неразривно свързан с мириса на онези…
Не ги назоваваше дори в мислите си и доколкото беше възможно, не си ги представяше. Те бяха нещо, което витаеше в подсъзнанието му, като пърхаше близо пред лицето му, мирис, загнезден в обонянието му. През моравите си устни се уригна от джина. Откакто го освободиха, бе напълнял и бе възстановил предишния си тен — дори нещо повече. Чертите на лицето му бяха загрубели, кожата на носа и скулите му имаше нездрава руменина, дори голото му теме прекалено розовееше. Сервитьор, отново без да бъде повикан, донесе шах и последния брой на „Таймс“, отворен на страницата с шахматната задача. После, като видя, че чашата на Уинстън е празна, донесе бутилката с джин и я напълни. Нямаше нужда да се дават поръчки. Знаеха навиците му. Шахът винаги го чакаше, ъгловата масичка винаги беше запазена; дори когато кафенето беше препълнено, той седеше сам, тъй като никой не желаеше да бъде видян близо до него. Дори не си правеше труда да брои чашите. Щом се сетеха, му представяха опърпано листче — сметката, но той оставаше с впечатлението, че винаги му вземат по-малко. И да му надписваха сметката, пак нямаше да има никакво значение. Сега винаги имаше много пари. Дори имаше работа, синекурна и по-добре платена от предишната.
Музиката от телекрана спря, заговори някакъв глас. Уинстън вдигна глава и се заслуша. Това обаче не беше бюлетинът от фронта. Само кратко съобщение на Министерството на изобилието. Изглежда, последното тримесечие планът на десетата трилетка за производство на връзки за обувки е бил преизпълнен с деветдесет и осем на сто.
Той прочете шахматната задача и разположи фигурите върху дъската. Финалът беше труден и включваше комбинация с два коня. „Белите играят, мат в два хода.“ Уинстън погледна портрета на Големия брат. Белите винаги матират, помисли си той с някакъв смътен мистицизъм. Винаги, без изключение, така са наредени нещата. От началото на света черните никога не са печелили в нито една шахматна задача. Не символизираше ли това вечното, неизменното тържество на доброто над злото? Вместо отговор, в него се взираше огромното лице, изпълнено със спокойна увереност. Белите винаги матират.
Гласът от телекрана замълча и добави с различен и много по-сериозен тон:
— Предупреждавам ви да очаквате важно съобщение в петнайсет и трийсет. Петнайсет и трийсет! Изключително важно съобщение. Внимавайте да не го пропуснете. Петнайсет и трийсет!
Кресливата музика отново заскърца.
Сърцето на Уинстън трепна. Съобщаваха за бюлетина от фронта, инстинктът му подсказваше да очаква лоши новини. През целия ден в главата му ту се появяваше, ту изчезваше мисълта за съкрушително поражение, която го изпълваше с лека възбуда. Едва ли не наяве виждаше евразийската армия масово да нахлува през никога ненарушаваната граница и да плъзва към южния край на Африка като колона мравки. Защо не беше намерен начин да ги обкръжим? Ясно си представи крайбрежието на Западна Африка. Взе белия кон и го постави в другия край на дъската. Там му беше мястото. Пред погледа му черните орди още препускаха на юг, когато видя друга сила, неизвестно как събрана и неочаквано изникнала в техния тил, да прекъсва връзките им по суша и море. Усещаше как от волята му се ражда новата сила. Трябваше да се действа светкавично. Ако завладееха цяла Африка, ако получеха военновъздушни и военноморски бази на нос Добра Надежда, щяха да разполовят Океания. А това можеше да означава всичко: поражение, провал, преразпределение на света, разгром на партията! Той пое дълбоко дъх. Изключителна смесица от чувства — дори не точно смесица, по-скоро напластени чувства, от които човек не може да определи кое е основното — се бореха в него.
Спазъмът премина. Той върна белия кон на мястото му, но за момента не беше в състояние да се заеме сериозно с шахматната задача. Мислите му отново се зареяха. Почти несъзнателно начерта с пръст върху прашната маса:
2+2=5
„Не могат да проникнат вътре в теб“ — каза му тя. Ала те можеха да проникнат вътре в теб. „Това, което става в теб тук, е завинаги“ — каза О’Брайън. Вярно беше. Имаше неща, неща, които вършиш самият ти и след които не можеш никога да бъдеш същият. Част от душата ти загива: изгаря, изпепелява.
Той я беше видял, дори беше разговарял с нея. Никаква опасност не ги заплашваше. Инстинктът му подсказваше, че сега почти не се интересуват от действията му. Можеше да уговори втора среща, ако той или тя го бяха пожелали. Всъщност срещнаха се случайно. Срещнаха се в парка, в отвратителен студен ден през март, когато земята изглеждаше вкаменена, а тревата безжизнена, и никъде нямаше никаква пъпка, освен няколко минзухара, поникнали само за да бъдат покосени от вятъра. Бързаше с премръзнали ръце и с насълзени от студа очи, когато я видя на не повече от десет метра пред себе си. С изненада отбеляза, че се е променила по трудно определим начин. За малко да се разминат, без да се погледнат, но той се обърна и я последва, макар не много охотно. Знаеше, че няма никаква опасност, че за никого не представляват интерес. Тя не проговори. Вървеше без посока през тревата, като че се опитваше да се отърве от него, после сякаш се примири, че той е до нея. Скоро се озоваха сред редки голи храсталаци, които не можеха да ги скрият нито от чужд поглед, нито от вятъра. Спряха. Беше отвратително студено. Вятърът свиреше през клонките и изтезаваше шепата опърпани минзухари. Той обви кръста й с ръка.
Нямаше телекран, но сигурно имаше скрити микрофони: освен това можеха да ги видят. Нямаше значение, нищо нямаше значение. Стига да поискаха, можеха да легнат на земята и да направят онова. При тази мисъл кожата му настръхна от ужас. Тя не реагира на прегръдката, дори не се опита да се отдръпне. Сега разбра какво се бе променило в нея. Лицето й бе пожълтяло и дълъг белег, частично скрит от косата, пресичаше челото и слепоочието й, но не това беше промяната. Талията й бе наедряла и изненадващо се бе втвърдила. Спомни си как веднъж след взрив на ракетна бомба, когато помогна да извлекат труп от някакви развалини, се изненада не само от невероятната му тежест, но и от неговата вцепененост и неподатливост, сякаш беше от камък, а не от плът. Така усещаше тялото й. Хрумна му, че тъканта на кожата й сега е съвсем различна отпреди.
Не понечи да я целуне, нито заговориха. Като се връщаха през тревата, тя за първи път го погледна открито. Хвърли му мигновен, пълен с презрение и неприязън поглед. Почуди се дали неприязънта й се дължеше само на миналото им или и на подпухналото му лице и на сълзите, които вятърът изцеждаше от очите му. Седнаха един до друг, но не прекалено близо, на два железни стола. Видя, че тя се кани да заговори. Отмести крака си с няколко сантиметра и нарочно стъпка вейка с грубата си обувка. Забеляза, че стъпалата й сякаш са се разширили.
— Аз те предадох — каза тя дръзко.
— Аз те предадох — каза той.
Тя пак го погледна бързо и с неприязън.
— Понякога — каза тя — те те заплашват с нещо — нещо, което не можеш да понесеш, за което не можеш дори да помислиш. И тогава ти казваш „Не го правете на мен, направете го на някой друг, направете го на еди-кой си.“ Навярно след това се преструваш пред себе си, че е само трик и че си го казал само за да ги накараш да спрат, че не си го искал наистина. Но не е така. Когато това става, ти наистина го искаш. Мислиш си, че е единственият начин да се спасиш и си напълно готов да го използваш. Ти искаш да го направят на другия човек. Пет пари не даваш какво ще изстрада. Мислиш само за себе си.
— Мислиш само за себе си — повтори той като ехо.
— И след това вече не изпитваш същите чувства към този човек.
— Не — каза той, — вече не изпитваш същите чувства.
Като че ли нямаше какво повече да си кажат. Вятърът залепваше тънките комбинезони към телата им. Почти веднага им стана неловко да седят и да мълчат: освен това беше прекалено студено, за да седят неподвижно. Тя промърмори, че бърза за метрото и стана да си върви.
— Трябва отново да се срещнем — каза той.
— Да — каза тя, — трябва отново да се срещнем.
Последва я нерешително известно време, на половин крачка отзад. Не проговориха повече. Тя всъщност не се опитваше да се отскубне от него, но крачеше толкова бързо, че той да не може да върви редом. Бе решил да я придружи до спирката на метрото, но изведнъж му се стори безсмислено и непоносимо да я следва в студа. Обзе го желание не толкова да се махне от Джулия, колкото да се върне в „Под кестена“, където никога преди не му се бе струвало така привлекателно. С носталгия си представи масата в ъгъла, с вестника и шаха и с несвършващия джин. Преди всичко там ще е топло. В следващия миг, не съвсем неволно, той остави няколко души да ги разделят. Направи вял опит да я настигне, забави крачка, обърна се и тръгна в обратната посока. След петдесет метра погледна назад. По улицата нямаше много хора, но вече не я различаваше. Всяка от десетината забързани фигури би могла да е нейната. Едва ли натежалото и втвърдено тяло можеше да бъде разпознато в гръб.
„Когато това става, беше казала тя, ти наистина го искаш.“ Той го беше искал наистина. Не само го беше казал, беше го искал. Беше искал тя, а не той да бъде оставен на…
Нещо в музиката, лееща се от телекрана, се промени. Прокрадна се дрезгава и насмешлива нотка, жълта нотка. А после — вероятно не ставаше в действителност, вероятно споменът прозвуча в ушите му — той чу гласа да пее:
На кестена под кичестите клони
предадох тебе аз, предаде мене ти…
Очите му се наляха със сълзи. Един сервитьор, който минаваше край него, забеляза, че чашата му е празна и се върна с бутилка джин.
Вдигна чашата и я помириса. След всяка глътка джинът му се струваше по-противен, вместо да е обратното. Но вече не можеше без него. Той беше неговият живот, неговата гибел и неговото възкресение. Джинът го поваляше в несвяст всяка вечер, джинът го съживяваше всяка сутрин. Когато се будеше, обикновено след единайсет часа, със залепнали клепачи, пресъхнала уста и сякаш с прекършен гръбнак, не можеше дори да се надигне, ако предишната вечер не бе оставил бутилка и чаша до леглото си. До обяд седеше с безизразно лице и с бутилка подръка и слушаше телекрана. От петнайсет часа до затварянето му беше постоянен посетител в „Под кестена“. Вече никой не се интересуваше какво върши, никаква свирка не го будеше, никой не го кореше от телекрана. От време на време, навярно два пъти седмично, отиваше в прашна забутана канцеларийка в Министерството на истината и вършеше някаква работа, ако изобщо можеше да се нарече работа. Назначиха го в подкомисия на подкомисията на една от безбройните комисии, решаващи несъществени проблеми при съставянето на единайсетото издание на речника по новговор. Задачата им бе да подготвят нещо като временен доклад, но той така и не разбра ясно за какво точно трябва да докладват. Май дали запетаите да се поставят вътре в скобите или извън тях. В подкомисията влизаха още четирима души със сходни съдби. Понякога се събираха и незабавно се разотиваха, като откровено си признаваха, че всъщност нямат какво да правят. Друг път се залавяха за работа едва ли не ентусиазирано, като с изключителна показност завеждаха протоколи и съставяха дълги меморандуми, които така и не довършваха — тогава спорът за какво всъщност спорят ставаше прекалено сложен и неясен, с тънки пазарлъци по повод дефиниции, с огромни отклонения от темата, с караници, дори със заплахи да се отнесат до по-висша инстанция. А после изведнъж енергията ги напускаше и те седяха около масата и се гледаха с помръкнали очи, като призраци, които изчезват при първи петли.
Телекранът замлъкна за миг. Уинстън отново вдигна глава. Бюлетинът! Не, просто сменяха музиката. Затвори очи и си представи картата на Африка. Придвижването на войските беше във вид на диаграма: черна стрела се врязваше отвесно на юг, а бяла стрела я раздираше водоравно на изток през опашката. Потърси успокоение в непроницаемото лице от портрета. Беше ли възможно втората стрела изобщо да не съществува?
Интересът му угасна. Отпи от джина, взе белия кон и направи предпазлив ход. Шах. Но очевидно ходът не беше правилен, защото…
В съзнанието му изплува неканен спомен. Видя осветена със свещ стая с огромно, застлано с бяла покривка легло и себе си като девет-десетгодишно момче — седи на пода, тръска кутия със зарове и възбудено се смее. Майка му е седнала срещу него и също се смее. Трябва да е било около месец преди тя да изчезне. Беше в момент на примирие, когато глождещият го глад бе забравен и предишната обич към нея временно се бе възродила. Много добре си спомняше деня: валеше като из ведро, водата се стичаше по стъклата на прозореца и в стаята беше прекалено тъмно, за да се чете. Затворени в мрачната стая, двете деца непоносимо скучаеха. Уинстън хленчеше и се сърдеше, напразно искаше храна, нервничеше, разхвърляше всичко и блъскаше по ламперията, докато съседите не зачукаха по стената, а сестричката му през цялото време неспирно ревеше. Накрая майка им каза: „Ако слушате, ще ви купя играчка. Прекрасна играчка — ще я харесате“, а после изскочи на дъжда до малък магазин наблизо, който понякога отваряха, и се върна с картонена кутия с пълен комплект „Не се сърди човече“. Още си спомняше мириса на влажния картон. Играта беше в плачевно състояние. Дъската бе напукана, а малките дървени зарчета бяха толкова лошо изрязани, че не можеха да се задържат на една страна. Уинстън погледна играта нацупено и безразлично. Но после майка му запали остатък от свещ и седнаха на пода да играят. Скоро се разгорещи и високо се смееше, когато пуловете уверено напредваха към целта си, а след това изведнъж се връщаха на изходната позиция. Изиграха осем игри, всеки спечели по четири. Невръстната му сестричка, прекалено малка, за да разбере играта, седеше облегната на възглавница и се смееше, защото те се смееха. Целия следобед и тримата бяха щастливи заедно, както в ранното му детство.
Прогони картината от съзнанието си. Това беше лъжлив спомен. Понякога го тревожеха лъжливи спомени. Те не бяха от значение, стига човек да ги прецени правилно. Някои неща се бяха случили, други — не. Наведе се към шахматната дъска и отново взе белия кон. Почти в същия миг го изпусна и той изтрака върху дъската. Беше се стреснал, сякаш го бе пробола игла.
Пронизителен тръбен зов разцепи въздуха. Бюлетинът! Победа! Когато тръбният зов предхожда новините, винаги означава победа. Всички в кафенето бяха разтърсени като от електрически ток. Дори сервитьорите се сепнаха и наостриха слух.
Тръбният зов отприщи неимоверно силен шум. Развълнуван глас вече дърдореше по телекрана, но от самото начало беше почти заглушен от ликуващия рев отвън. Новината като стрела обиколи улиците. Все пак можа да чуе достатъчно от онова, което говореха от телекрана, за да разбере, че всичко беше станало точно така, както го бе предвидил: огромна, тайно събрана и пристигнала по море армада, внезапен удар в тила на врага, бялата стрела раздира опашката на черната. В олелията се долавяха откъслеци от тържествуващи фрази: „Невероятна стратегическа маневра — съвършена координация — пълен разгром — половин милион пленници — пълна деморализация — контрол над цяла Африка — доближаване на войната до обозримия й край — победа — най-голямата победа в човешката история — победа, победа, победа!“
Под масата краката на Уинстън конвулсивно се движеха. Не бе мръднал от мястото си, но в съзнанието си тичаше, тичаше бързо, беше с тълпите вън и крещеше „ура“ до оглушаване. Отново вдигна поглед към портрета на Големия брат. Колосът, който възседна света! Скалата, о която се разбиваха азиатските орди! Помисли си как преди десет минути — да, само преди десет минути — в сърцето си все още не бе наясно дали новините от фронта ще донесат победа или поражение. О, беше разбита не само евразийската армия! Той се беше изменил много от първия ден в Министерството на любовта, но до този момент не бе настъпила окончателната, неизбежната, изцелителната промяна.
Гласът от телекрана продължаваше да реди новини за пленници, плячка, кланета, но виковете отвън бяха поутихнали. Сервитьорите пак си подхващаха работата. Един от тях се доближи с бутилка джин. В блажения си унес Уинстън не забеляза, че му пълнят чашата. Вече не бягаше и не крещеше с тълпата. Беше се върнал в Министерството на любовта, всичко бе простил и душата му бе чиста като сняг. Седеше на подсъдимата скамейка, всичко си признаваше и всички уличаваше. Крачеше по облицован с бели плочи коридор с чувството, че върви под слънчева светлина и с въоръжен надзирател зад гърба си. Дългоочакваният куршум пронизваше мозъка му.
Взря се в огромното лице. Цели четирийсет години му бяха необходими, за да разбере каква усмивка се крие под черните мустаци. О, жестоко, излишно недоразумение! О, твърдоглаво, своеволно изгнание от любящата гръд! Две ухаещи на джин сълзи се стекоха по носа му. Но беше наред, всичко беше наред, борбата бе свършила. Беше спечелил победа над себе си. Той обичаше Големия брат.