Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 264 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Трета част

1

Не знаеше къде се намира. Предполагаше, че е в Министерството на любовта, но нямаше как да се увери.

Килията бе с висок таван и без прозорци, стените — покрити с блестящ бял фаянс. Скрити лампи лееха студена светлина, носеше се тихо постоянно бръмчене, вероятно от компресорите за въздух. Покрай цялата стена, прекъсната само от вратата и от клозетната чиния без дървена седалка отсреща, обикаляше пейка или полица, широка колкото да се седне. Имаше четири телекрана, по един на всяка стена.

В корема си усещаше тъпа болка. Беше се загнездила там още когато го изтикаха в затворения камион, с който го откараха. Но чувстваше и глад, парещ нездравословен глад. Може би бяха минали двайсет и четири часа, откакто бе ял, може би трийсет и шест. Все още не знаеше и навярно никога нямаше да узнае дали беше сутрин или вечер, когато го арестуваха. Откакто го арестуваха, не му бяха дали никаква храна.

Седеше на тясната пейка, доколкото можеше неподвижно, с кръстосани на коленете ръце. Вече се беше научил да седи неподвижно. При всяко по-рязко движение от телекрана му изреваваха. Но ненаситното желание за храна все повече го завладяваше. Неудържимо копнееше за залък хляб. Доколкото си спомняше, в джоба на комбинезона си имаше няколко трохи. Дори беше възможно — така си мислеше, защото от време на време нещо като че ли го погъделичкваше през комбинезона — да се намери и по-голяма коричка. Накрая изкушението да провери надви страха му; той плъзна ръка в джоба си.

— Смит! — изрева гласът от телекрана. — 6079, У. Смит! В килиите е забранено да се държат ръцете в джобовете!

Той отново седна неподвижен, с ръце, кръстосани на коленете. Преди да го доведат тук, го бяха карали на друго място, по всяка вероятност обикновен затвор или полицейски участък. Не знаеше колко е стоял там, във всеки случай поне няколко часа — без часовник и дневна светлина му беше трудно да определи времето. Там беше шумно и вонеше. Бяха го затворили в килия, подобна на тази сегашната, но отвратително мръсна и постоянно претъпкана с десет-петнайсет души. Повечето бяха обикновени престъпници, но имаше и политически затворници. Той седеше мълчаливо, облегнат на стената, притиснат от мръсни тела, прекалено погълнат от страха и от болката в корема, за да обърне на някого внимание, но въпреки това забеляза удивителната разлика в поведението между затворниците партийци и останалите. Партийците бяха до един мълчаливи и наплашени, докато обикновените престъпници като че ли нехаеха. Ругаеха надзирателите, жестоко се биеха, когато посягаха на вещите им, пишеха мръсни думи по пода, ядяха внесена тайно храна, която измъкваха от неведоми скришни места по дрехите си, и даже крещяха към телекрана, когато оттам се опитваха да възстановят реда. От друга страна, някои от тях, изглежда, бяха в добри отношения с надзирателите, обръщаха се към тях с прякори и се опитваха да изпросят цигари през шпионката на вратата. И надзирателите се отнасяха към криминалните престъпници с известно снизхождение, дори когато трябваше да ги усмиряват с физическа сила. Много се говореше за лагерите с принудителен труд, където повечето затворници очакваха да заминат. Разбра, че в лагерите всичко било „наред“, стига да имаш връзки и да си наясно с нещата. Имало и подкупи, покровителство и всевъзможни мошеничества, имало хомосексуализъм и проституция, имало дори нелегален алкохол, дестилиран от картофи. Доверените постове се давали само на криминални престъпници, особено на гангстерите и убийците, които представлявали един вид аристокрация. Цялата мръсна работа вършели политическите.

Извеждаха и вкарваха какви ли не затворници: търговци на наркотици, крадци, бандити, черноборсаджии, пияници, проститутки. Някои от пияниците бяха толкова буйни, че трябваше по няколко затворници да обединят силите си, за да ги усмирят. Четирима надзиратели внесоха за краката и ръцете огромна жена — същинска развалина, около шейсетгодишна, с едри провиснали гърди, гъсти къдрици побеляла коса, разсипани при борбата й с тях. Тя риташе и крещеше. Смъкнаха обувките й, с които се опитваше да ги рита, и я стовариха върху скута на Уинстън, като за малко не счупиха бедрените му кости. Жената се надигна и ги изпрати с рев: „Мръсни копелета!“ После забеляза, че седи върху нещо неравно, и се изхлузи от коленете на Уинстън на пейката.

— Ще прощаваш, миличък — каза тя. — Нямаше да седна върху ти, ама тия мръсници ме друснаха тук. Хабер нямат как да се държат с дама, нъл’тъй? — тя млъкна, потупа се по гърдите и се уригна. — Ще ме прощаваш — добави тя, — не съм съвсем на себе си.

Наведе се и обилно повърна на пода.

— Ох, олекна ми — каза тя, като се облегна назад със затворени очи. — Никога не го задържай, от мен да знаеш. Връщай го, докато е още прясно в корема.

Оживи се и се обърна, за да огледа по-добре Уинстън, който, изглежда, веднага й хареса. Прегърна го с огромната си ръка през рамо и го придърпа към себе си, като му дъхаше в лицето на бира и повръщано.

— Как те викат, миличък? — попита тя.

— Смит — отвърна Уинстън.

— Смит? — повтори жената. — Колко смешно. И аз съм Смит. Ех — добави тя разнежено, — та аз можех да съм ти майка!

Можеше, помисли си Уинстън, да бъде неговата майка. Фигурата и възрастта й подхождаха, а хората вероятно доста се променят след двайсет години в лагер с принудителен труд.

Никой друг не го беше заговорил. Криминалните напълно пренебрегваха партийците. С безразличие и презрение ги наричаха „политическите“. Затворниците партийци изглеждаха прекалено наплашени, за да разговарят с някого и преди всичко един с друг. Само веднъж, когато на пейката седнаха притиснати две жени партийки, той дочу сред глъчката от гласове няколко набързо прошепнати думи, и по-точно, „стая едно, нула, едно“, които не разбра.

Бяха минали може би два или три часа, откакто го доведоха тук. Тъпата болка в корема му не минаваше: ту отслабваше, ту се изостряше, а с нея и мислите му. Когато се изостряше, той мислеше единствено за самата болка и за глада си. Когато отслабваше, го обземаше паника. На моменти с такива подробности си представяше какво го очаква, че сърцето му заблъскваше лудо, а дъхът секваше. Усещаше ударите на палките по лактите си и ритниците с подковани ботуши в пищялите; виждаше се как се гърчи на пода и крещи за пощада през избитите зъби. Почти не се сещаше за Джулия. Не му беше до нея. Обичаше я и нямаше да я предаде; но това беше само факт, който знаеше, както знаеше таблицата за умножение. Не тръпнеше от обич и почти не се замисляше какво става с нея. По-често с искрица надежда се сещаше за О’Брайън. О’Брайън сигурно е узнал, че е арестуван. Братството, беше казал той, никога не се опитва да спаси членовете си. Но беше споменал за бръснач — ако можеха, щяха да му изпратят бръснач. Навярно ще има пет секунди, преди надзирателите да нахлуят в килията. С парещ студ бръсначът ще се впие в него и дори пръстите, които го държат, ще бъдат прерязани до костта. Какво ли имаше да изтърпи страдащото му тяло, което трепереше и се гърчеше от най-малката болка. Не беше уверен, че ще използва бръснача дори ако му се отдадеше възможност. По-естествено беше да съществува минута за минута, като приема живота на порции от по десет минути, макар и да е убеден, че накрая го очакват мъчения.

Понякога се опитваше да преброи фаянсовите плочи по стените на килията. Не би трябвало да е трудно, но всеки път някъде се объркваше. По-често се чудеше къде се намира и кое време на деня е. Ту беше сигурен, че навън е пладне, ту беше не по-малко сигурен, че е среднощ. Инстинктивно разбираше, че тук светлината никога не се гаси. Това беше мястото, където нямаше тъмнина: сега осъзна защо беше решил, че О’Брайън схваща намека. В Министерството на любовта нямаше прозорци. Килията му можеше да е десет етажа под земята или трийсет над нея. Мислено се премести от едното място на другото и се опита да определи по усещанията на тялото си дали е кацнал високо във въздуха или е погребан дълбоко под земята.

Отвън се чу тропотът на маршируващи ботуши. Стоманената врата се отвори с трясък. Чевръсто влезе млад офицер, спретната фигура в черна униформа от лъскава кожа, която сякаш цялата блестеше, а бледото му строго лице беше като восъчна маска. Махна на надзирателите отвън да вкарат затворника, когото водеха. Поетът Ампълфорт политна в килията. Вратата се затвори отново с трясък.

Ампълфорт направи една-две неуверени крачки към отсрещната стена, сякаш мислеше, че там трябва да има друга врата, извеждаща навън, а после се залута напред-назад из килията. Все още не беше забелязал присъствието на Уинстън. Тревожните му очи се взираха в стената, около метър над главата на Уинстън. Беше бос; големите мръсни пръсти се подаваха от дупките на чорапите му. Не се беше бръснал от няколко дни. Рядка четина покриваше лицето му до скулите и му придаваше просташки вид, който никак не съответстваше на източеното слабо тяло и нервните му движения.

Уинстън се отърси за малко от унеса си. Трябваше да поговори с Ампълфорт, дори това да означаваше, че от телекрана ще му изкрещят. Не бе изключено Ампълфорт да е приносителят на бръснача.

— Ампълфорт — обади се той.

От телекрана не се разнесе крясък. Ампълфорт се спря, леко сепнат. Погледът му бавно се фокусира върху Уинстън.

— А, Смит! — каза той. — И ти ли!

— Ти за какво си тук?

— Да ти кажа право… — той непохватно седна на пейката срещу Уинстън и добави: — Има само едно престъпление, нали?

— И ти си го извършил?

— Очевидно, да.

Вдигна ръка над челото и за момент притисна слепоочията си, сякаш се опитваше да си спомни нещо.

— Стават такива неща — смотолеви той. — Успях да си спомня един случай — един невероятен случай. Без съмнение бе плод на недомислие. Подготвяхме окончателното издание на стихосбирка от Киплинг. В края на един стих реших да оставя думата „бог“. Нямах друг избор! — добави той почти възмутено, като вдигна лице, за да погледне Уинстън. — Беше невъзможно да се промени стихът. Римуваше се с „рог“. Разбираш ли, в целия език има само дванайсет думи, които се римуват с „рог“. Дни наред си блъсках главата. Нямаше друга рима.

Изражението на лицето му се смени. Раздразнението премина и за момент той сякаш бе дори доволен. През мръсните и редки косми просветна някакво интелектуално вдъхновение, радостта на педанта, който е установил един безполезен факт.

— Идвало ли ти е някога наум — попита той, — че цялата история на английската поезия е предопределена от факта, че в английския език липсват рими?

Не, точно тази мисъл никога не бе хрумвала на Уинстън. Нито пък при тези обстоятелства му се струваше много важна или интересна.

— Знаеш ли колко е часът? — попита той.

Ампълфорт отново го погледна сепнато.

— Изобщо не съм се замислял за това. Арестуваха ме може би преди два дни, може би преди три — очите му пробягваха по стените, сякаш едва ли не очакваше да открие прозорец в тях. — Тук денят и нощта се сливат. Не виждам как човек може да определи времето.

Няколко минути говориха напосоки, после без очевидна причина крясък от телекрана им заповяда да млъкнат. Уинстън седеше тихо със скръстени ръце. Ампълфорт, който беше прекалено висок, за да седне удобно на пейката, постоянно се въртеше, като обгръщаше със слабите си ръце ту едното коляно, ту другото. От телекрана му излаяха да седи мирно. Времето минаваше. Двайсет минути, час — трудно беше да се каже. Още веднъж отвън се зачу тропот на ботуши. Стомахът на Уинстън се сви. Скоро, много скоро, може би след пет минути, може би сега, тропотът на ботушите ще означава, че е дошъл неговият ред.

Вратата се отвори. Младият офицер със строгото лице влезе в килията. С рязко движение на ръката посочи Ампълфорт.

— Стая 101 — каза той.

Ампълфорт тромаво закрачи между надзирателите, изражението му беше леко смутено, но недоумяващо.

Изтече като че ли много време. Болката в корема на Уинстън пак се събуди. Мислите му се влачеха в неизменен ред, като топче, което попада винаги в едни и същи дупки. Мислеше само за шест неща. Болката в корема му, залъка хляб, кръвта и писъците, О’Брайън, Джулия, бръснача. Стомахът му отново се сви, тежките ботуши приближаваха. Течението, което се създаде от отварянето на вратата, внесе силен мирис на студена пот. В килията влезе Парсънс. Беше облечен със сиво-кафяви шорти и спортна риза.

Този път Уинстън така се сепна, че излезе от вцепенението си.

— Ти тук! — възкликна той.

Парсънс хвърли към Уинстън поглед, в който нямаше нито интерес, нито изненада, а само мъка. Заразхожда се нервно нагоре-надолу, очевидно не можеше да застане на едно място. Всеки път, когато изправяше омекналите си колена, ставаше ясно, че те треперят. Гледаше вторачено с широко отворени очи, сякаш не можеше да откъсне поглед от нещо съвсем близко.

— За какво си тук? — попита Уинстън.

— Престъпмисъл! — каза Парсънс почти през сълзи. Тонът, с който го изрече, предполагаше пълно съзнаване на вината и едновременно някакъв непонятен ужас, че такава дума може да има нещо общо с него. Застана срещу Уинстън и развълнувано затърси съчувствието му: — Нали не смяташ, че ще ме застрелят, а, старо? Нали те не убиват, ако всъщност нищо не си направил — само за мисли, които не можеш да прогониш? Знам, че разглеждат делата безпристрастно. О, имам им вяра за това! Те ще се запознаят с досието ми, нали? Ти знаеш какъв човек съм. Не съм лош човек. Не много умен, разбира се, но ентусиаст. Всичко съм правил за партията, нали? Ще се отърва само с пет години, не смяташ ли? Или дори с десет? От човек като мен ще имат голяма полза в трудовия лагер. Нали няма да ме застрелят, задето един-единствен път съм излязъл извън релсите?

— Виновен ли си? — попита Уинстън.

— Разбира се, че съм виновен! — извика Парсънс с раболепен поглед към телекрана. — Да не мислиш, че партията ще арестува невинен човек? — жабешкото му лице се поуспокои и дори придоби малко лицемерно изражение. — Престъпмисъл е ужасно нещо, старо — каза той нравоучително. — Коварно нещо е. Може да проникне в теб, без дори да се усетиш. Знаеш ли как ме сполетя? В съня ми! Да, наистина. Трудех се, отдавах своя принос и изобщо не подозирах, че нещо такова се върти в главата ми. А после съм започнал да говоря насън. Знаеш ли какво са ме чули да викам?

Понижи гласа си, сякаш му се налагаше да сквернослови по лекарско предписание.

— „Долу Големия брат!“ Да, това съм викал! И изглежда, съм го викал неведнъж. Между нас казано, старо, радвам се, че ме хванаха, преди да е станало късно. Знаеш ли какво ще им кажа, когато ме изправят пред съда? Благодаря, ще им кажа, благодаря ви, че ме спасихте, преди да е станало прекалено късно.

— Кой те разобличи? — попита Уинстън.

— Дъщеричката ми — отвърна Парсънс с някаква скръбна гордост. — Подслушвала е на ключалката. Чула ме какво викам и още на другия ден отскочила до патрулите. Бива си го седемгодишния дребосък, а? Не й се сърдя. Всъщност, гордея се с нея. Така или иначе, това показва, че добре съм я възпитал.

Направи две-три резки крачки нагоре-надолу, като поглеждаше с копнеж към клозетната чиния. После изведнъж смъкна шортите си.

— Ще прощаваш, старо — каза той. — Не издържам. От чакането е.

Пльокна широкия си задник на клозетната чиния. Уинстън закри лицето си с ръце.

— Смит! — изрева глас от телекрана. — 6079, У, Смит! Открий лицето си. Забранено е да се покрива лицето в килиите.

Уинстън откри лицето си. Парсънс използваше тоалета шумно и обилно. После се оказа, че сифонът не работи, и часове след това килията вонеше ужасно.

Преместиха Парсънс. Затворници ту се появяваха, ту изчезваха загадъчно. Една жена изпратиха в стая 101 и Уинстън забеляза как тя сякаш се съсухри и смени цвета на лицето си при тези думи! После настъпи час, който, ако го бяха довели тук сутринта, щеше да е следобеден; ако пък го бяха довели следобед, трябваше да е среднощ. В килията имаше шест затворници, мъже и жени. Никой не помръдваше. Срещу Уинстън седеше мъж с едри зъби и без брадичка, а лицето му наподобяваше едър безобиден гризач. Тлъстите му петнисти бузи така бяха провиснали, че изглеждаше много вероятно да е скрил в тях малки запаси храна. Светлосивите му очи плахо пробягваха от лице на лице, но уловеха ли нечий поглед, бързо се извръщаха.

Вратата се отвори и вкараха затворник, от чийто вид Уинстън за миг изтръпна. Беше обикновен беден човечец, навярно инженер или техник. Стресна го измършавялото му лице: същински череп. Поради слабостта устата и очите му изглеждаха непропорционално големи, а погледът сякаш излъчваше убийствена, непримирима омраза към някого или към нещо.

Мъжът седна на пейката недалеч от Уинстън. Уинстън не го погледна повече, но измъченото череповидно лице така ясно се запечата в съзнанието му, че сякаш през цялото време стоеше пред очите му. Изведнъж проумя каква е работата. Мъжът умираше от глад. Изглежда, същото бяха помислили всички в килията. По цялата пейка премина едва доловим трепет. Очите на мъжа без брадичка се стрелкаха към човека с череповидното лице, после виновно се отклоняваха, за да се върнат пак като омагьосани. Не след дълго той започна да се върти на мястото си. Накрая се изправи, прекоси с тромаво клатушкане килията, порови в джоба на комбинезона си и смутено подаде изпомацан къшей хляб на човека с череповидното лице.

От телекрана се разнесе яростен, оглушителен рев. Мъжът без брадичка отскочи назад. Мъжът с череповидното лице бързо беше скрил ръце зад гърба си, сякаш да покаже на целия свят, че е отказал подаръка.

— Бъмстед! — изрева гласът. — 2713, Дж. Бъмстед! Пусни хляба!

Мъжът без брадичка пусна парчето хляб на пода.

— Остани на мястото си! — нареди гласът. — Обърни се с лице към вратата! Не мърдай!

Мъжът без брадичка се подчини. Големите му провиснали бузи неудържимо се тресяха. Вратата се отвори с трясък. След младия офицер, който влезе и отстъпи встрани, се появи нисък набит надзирател с огромни ръце и плещи. Зае стойка срещу мъжа без брадичка и по сигнал на офицера нанесе страхотен удар с цялата тежест на тялото си право в устата му. Силата на удара почти отлепи от пода човека без брадичка. Тялото му залитна през килията и се строполи под клозетната чиния. Миг лежа като зашеметен, а от устата и носа му капеше тъмна кръв. Като че ли несъзнателно едва-едва прохленчваше или изпискваше. После се претърколи и неуверено започна да се изправя на ръце и колене. Сред потока от кръв и слюнка от устата му изпаднаха двете половини на изкуствените му зъби.

Затворниците седяха съвършено неподвижни с кръстосани на коленете ръце. Мъжът без брадичка се върна на мястото си. Едната страна на лицето му потъмняваше. Устата му се беше подула и се бе превърнала в кървавочервена маса с черна дупка по средата. Очите му все така пробягваха от лице на лице, но по-виновно от всякога, сякаш се опитваше да разбере колко го презират останалите за унижението му.

Вратата се отвори. С едва забележим жест офицерът посочи мъжа с череповидното лице.

— Стая 101 — каза той.

Уинстън чу до себе си пъшкане и някакво раздвижване. Мъжът буквално се беше хвърлил на колене върху пода, с молитвено стиснати ръце.

— Другарю офицер! — извика той. — Няма нужда да ме пращате там! Нима вече не признах всичко? Какво още искате да знаете? Всичко съм готов да призная, абсолютно всичко! Само ми кажете какво е то и аз веднага ще призная. Напишете го и аз ще подпиша — каквото и да е! Само не стая 101!

— Стая 101! — каза офицерът.

Вече пребледнялото лице на мъжа придоби цвят, какъвто Уинстън не подозираше, че съществува. Стана безспорно, явно зеленикаво.

— Правете с мен каквото искате! — крещеше онзи. — Вече седмици наред ме морите с глад. Продължавайте и ме оставете да умра. Застреляйте ме. Осъдете ме на двайсет и пет години. Кого още искате да предам? Само кажете кого и аз ще ви кажа всичко каквото поискате. Не ме интересува нито кой е, нито какво ще правите с него. Имам жена и три деца. Най-голямото още не е навършило шест годинки. Можете всички да ги вземете и да им прережете гърлата пред очите ми, аз ще стоя и ще гледам. Само не стая…

— Стая 101! — каза офицерът.

Мъжът огледа с обезумели очи останалите затворници, сякаш се чудеше дали да не посочи друга жертва на свое място. Погледът му спря на смазаното лице на човека без брадичка. Той протегна измършавяла ръка и изкрещя.

— Този трябва да вземете, не мен! Вие не го чухте какво приказваше, след като разбиха лицето му. Дайте ми възможност и дума по дума ще ви го повторя. Той е срещу партията, не аз — надзирателите пристъпиха напред. Гласът на мъжа премина в писък. — Вие не го чухте! — повтори той. — Нещо му беше станало на телекрана. Той ви трябва. Него вземете, не мен!

Двамата яки надзиратели се бяха навели, за да го хванат за ръцете. Но точно в този момент той се хвърли на пода на килията и сграбчи един от железните крака, с които пейката беше прикрепена към пода. Зави без думи, като животно. Пазачите го дръпнаха, за да го отскубнат, но той се държеше с изненадваща сила. Теглиха го навярно двайсетина секунди. Затворниците седяха неподвижни с ръце на коленете и гледаха право пред себе си. Виенето спря, мъжът имаше сила само колкото да се държи. После се чу по-различен вик. С ритник на ботуша си надзирателят беше счупил пръстите на едната му ръка. Изправиха го.

— Стая 101! — каза офицерът.

Изведоха мъжа, който едва стъпваше и придържаше счупената си ръка, без да прави повече опити да се съпротивлява.

Мина много време. Ако беше среднощ, когато изведоха мъжа с череповидното лице, сега беше сутрин: ако тогава беше сутрин, значи беше следобед. Дълго време, вече няколко часа, Уинстън беше сам. От седенето на тясната пейка така се беше схванал, че често ставаше да се разтъпче, без да му се карат от телекрана. Залъкът хляб все още лежеше там, където го беше пуснал мъжът без брадичка. В началото му струваше много усилия да не го поглежда, но скоро гладът отстъпи място на жаждата. Устата му лепнеше и имаше лош вкус. От бръмчащия звук и неизменната бяла светлина му прималяваше, усещаше главата си празна. Изправяше се, защото болката в костите му ставаше непоносима, и пак сядаше почти веднага, защото прав му се завиваше свят. Но успееше ли да овладее поне малко физическите си възприятия, ужасът го обземаше отново. Понякога мислеше с гаснеща надежда за О’Брайън и за бръснача. Може би щеше да получи бръснача скрит в храната, ако изобщо мислеха да го хранят. По-неопределени бяха мислите му за Джулия. Някъде страдаше и тя, вероятно по-силно от него. Може би в този момент крещеше от болка. Помисли си: „Дали бих изтърпял двойна болка, ако можех така да спася Джулия? Да, бих го направил.“ Но това бе само решение на разума, защото знаеше, че е правилно. Не го чувстваше със сърцето си. Тук не можеш да изпиташ нищо освен болка и предусещането на болката. Пък и нима беше възможно, когато действително страдаш, да искаш болката ти да се увеличи по каквато и да било причина? На този въпрос обаче още не можеше да даде отговор.

Ботушите отново приближаваха. Вратата се отвори. Влезе О’Брайън. Уинстън подскочи. Шокът, че го вижда, го накара да забрави всякаква предпазливост. За първи път от много години забрави за наличието на телекрана.

— И вас са ви хванали! — извика той.

— Мен отдавна са ме хванали — отговори О’Брайън с лека, почти тъжна ирония. Пристъпи встрани. Зад него се появи широкоплещест надзирател с дълга черна палка в ръка.

— Ти го знаеше, Уинстън — каза О’Брайън. — Не се заблуждавай. Ти го знаеше, винаги си го знаел.

Да, сега разбираше, че винаги го е знаел. Но нямаше време да мисли за това. Очите му бяха приковани в палката в ръката на надзирателя. Тя можеше да го удари навсякъде: по темето, по края на ухото, по горната част на ръката, по лакътя…

Лакътя! Почти парализиран от болка, той рухна на колене, стиснал ударения си лакът с другата ръка. От очите му излязоха искри. Беше невероятно, наистина невероятно един удар да причинява такава болка! Искрите изчезнаха и той видя как онези двамата го гледат. Надзирателят се смееше на гърченето му. Във всеки случай на един въпрос вече можеше да даде отговор. Никога и за нищо на света не можеш да поискаш болката ти да се увеличи. За болката можеш да искаш само едно — да спре. На света няма нищо по-страшно от физическата болка. Пред болката няма герои, никакви герои, мислеше той, докато се гърчеше на пода, напразно стиснал осакатената си лява ръка.