Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 250 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, , която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шейсет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език Новговор усмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци,

Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система,

Министерството на мира ръководи войната и жестокостта,

а Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (Тhe last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 91 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на Penguin Books Modern Classics съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г. , а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищоването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж Джулия е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки

– Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението.

– Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението.

– Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълната от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

– Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия,

– Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни,

– Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване),

– Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

8

Намираха се в продълговата, меко осветена стая. Приглушеният телекран издаваше тих шепот, пищността на тъмносиния килим създаваше впечатлението, че стъпваш по кадифе. В отдалечения край на стаята, пред маса под лампа със зелен абажур, с куп книжа от едната си страна седеше О’Брайън. Не си направи труда да вдигне поглед, когато прислужникът въведе Джулия и Уинстън.

Сърцето на Уинстън туптеше така силно, че се съмняваше дали ще е в състояние да заговори. Направиха го, най-сетне го направиха, това беше единствената мисъл в главата му. Беше безразсъдство изобщо да дойдат тук и чисто безумство да пристигнат заедно; макар че наистина дойдоха по различни пътища и се срещнаха едва пред прага на О’Брайън. Самото идване на такова място изискваше самообладание. В много редки случаи човек влизаше в квартира на член на Партядрото или дори проникваше в района на града, където те живееха. Атмосферата на огромния жилищен дом, неговата пищност и простор, непознатите аромати на доброкачествена храна и доброкачествен тютюн, безшумните и невероятно бързи асансьори, които летяха нагоре-надолу, облечените в бели сака прислужници, които се суетяха насам-натам — всичко това плашеше. Въпреки че имаше задоволителен предлог да дойде, Уинстън на всяка крачка изпитваше страх, че иззад ъгъла изведнъж ще се появи страж в черна униформа, ще поиска документите му и ще му заповяда да се маха. Прислужникът на О’Брайън обаче прие и двамата без възражение. Беше дребен тъмнокос мъж с бяло сако, с ромбоидно, напълно безизразно лице като на китаец. Коридорът, по който ги поведе, бе застлан с мек килим, стените бяха покрити с фини кремави лъскави тапети и с бяла ламперия и всичко блестеше от чистота. Това също плашеше. Уинстън не си спомняше да е виждал коридор, чиито стени да не са замърсени от допира на човешки тела.

В ръката си О’Брайън държеше листче хартия и сякаш съсредоточено го изучаваше. Тежкото му лице, наведено така, че се виждаше профилът на носа, изглеждаше едновременно застрашително и интелигентно. Може би двайсет секунди седя, без да помръдне. После придърпа към себе си диктографа и изстреля съобщение на хибридния жаргон на министерствата:

— Параграф един запетая седем одобрени изцяло точка предположение съдържащо параграф шест двуплюснелепо на границата на престъпмисъл отмени точка непродължи строеж относно предполучаване плюспълни оценки машинарии отгоре точка край съобщение.

Бавно стана от стола и тръгна към тях по мекия килим. Заедно с думите на новговор сякаш се бе отърсил малко и от официалната атмосфера, но изражението му бе по-мрачно от обичайното, като че ли му бе неприятно, че са го обезпокоили. Ужасът, който Уинстън вече изпитваше, изведнъж се примеси с обикновено смущение. Каза си, че може би просто е направил глупава грешка. Та какво доказателство имаше всъщност, че О’Брайън е политически съзаклятник? Нищо освен един поглед, една двусмислена реплика и собствените му тайни блянове на основата на един сън. Дори не можеше да се оправдае с предлога, че е дошъл за речника, защото тогава присъствието на Джулия не би могло да се обясни. Докато минаваше пред телекрана, О’Брайън сякаш се сети за нещо. Спря, обърна се и натисна копче на стената. Чу се остро щракване. Гласът замлъкна.

Джулия издаде слаб възглас, като че ли изписука от изненада. Въпреки силната си уплаха Уинстън беше прекалено слисан, за да не се обади:

— Вие можете да го изключвате!

— Да — отвърна О’Брайън, — ние можем да го изключваме. Имаме тази привилегия.

Вече стоеше пред тях. Едрата му фигура се извисяваше над двамата, а изражението му си оставаше непроницаемо. Някак строго чакаше Уинстън да заговори, но за какво? Дори сега имаше вид на зает човек, който с раздразнение се чуди защо са го обезпокоили. Никой не продума. След като изключи телекрана, в стаята се възцари едва ли не мъртвешка тишина. Безкрайни секунди се нижеха бавно. С голямо усилие Уинстън не сваляше очи от очите на О’Брайън. После изведнъж на строгото лице се появи нещо като усмивка. С характерния си жест О’Брайън намести очилата на носа си.

— Аз ли да започна или вие? — попита той.

— Аз ще започна — отговори незабавно Уинстън. — Онова нещо наистина ли е изключено?

— Да, всичко е изключено. Сами сме.

— Ние дойдохме тук, защото…

Млъкна, тъй като за пръв път осъзна неяснотата на собствените си подбуди. Не беше лесно да каже защо е тук, след като всъщност не знаеше каква помощ очаква от О’Брайън. Продължи със съзнанието, че това, което казва, звучи едновременно неубедително и превзето.

— Смятаме, че съществува някакво съзаклятие, някаква тайна организация, която се бори срещу партията, и вие участвате в нея. Искаме да се присъединим и да работим за нея. Ние сме врагове на партията. Не вярваме в принципите на ангсоц. Ние сме престъпмислители. Освен това сме прелюбодейци. Разказвам ви всичко това, защото искаме да се оставим във ваши ръце. Ако искате да се злепоставим и по друг начин, и на това сме готови.

Млъкна и погледна през рамото си, защото му се стори, че вратата се отваря. Наистина дребният жълтолик прислужник, беше влязъл, без да чука. Уинстън видя, че носи поднос с гарафа и чаши.

— Мартин е от нашите — каза безизразно О’Брайън. — Донеси тук питиетата, Мартин, сложи ги върху кръглата маса. Има ли достатъчно столове? Тогава да седнем и да поговорим на спокойствие. Вземи стол и за себе си, Мартин. Разговорът е делови. В следващите десет минути можеш да престанеш да бъдеш прислужник.

Дребният човек се настани съвсем непринудено и все пак като прислужник, като слуга, който се ползва с някои привилегии. Уинстън го наблюдаваше изпод око. Порази го мисълта, че целият живот на този човек е една роля и сега му се струва рисковано да я изостави дори за миг. О’Брайън взе гарафата за гърлото и напълни чашите с тъмночервена течност. Това събуди в Уинстън смътни спомени за нещо, видяно много отдавна върху стена или плакат — огромна бутилка, цялата от електрически светлини, които сякаш се движеха нагоре-надолу и изливаха съдържанието й в чаша. Гледано отгоре, това нещо изглеждаше почти черно, а в гарафата блестеше като рубин. Беше със сладко-кисел аромат. Видя как Джулия взема чашата си и го мирише с нескрито любопитство.

— Това е вино — обади се О’Брайън с лека усмивка. — Сигурно сте чели за него в книгите. Разбира се, то почти не достига до Партпериферията. — Лицето му отново стана сериозно и той вдигна чаша: — Струва ми се уместно да започнем с наздравица. За вашия ръководител — за Емануел Голдщайн.

Уинстън взе чашата си доста припряно. Виното беше нещо, за което бе чел и мечтал. Като стъкленото преспапие или полузабравените стихове на мистър Чарингтън, то принадлежеше към изчезналото романтично минало, към древността, както обичаше да я нарича тайно в мислите си. Неизвестно защо винаги бе смятал, че на вкус виното е много сладко, като конфитюр от къпини, и незабавно упоява. Всъщност, когато го преглътна, определено се разочарова. Истината беше, че тъй като от години пиеше джин, едва усети вкуса му. Остави празната чаша.

— Значи има такъв човек, Голдщайн? — попита той.

— Да, има такъв човек и е жив. Но къде живее, не зная.

— А съзаклятието — организацията? Съществува ли? Не е ли просто измислица на Полицията на мисълта?

— Съществува. Наричаме я Братството. Никога няма да научите нещо повече за Братството, освен че го има и вие членувате в него. Скоро ще се върна на това — той погледна ръчния си часовник. — Не е разумно дори за членове на Партядрото да изключват телекрана за повече от половин час. Не биваше да идвате тук заедно и ще трябва да си отидете поотделно. Вие, другарко — той кимна с глава към Джулия, — ще си тръгнете първа. Имаме на разположение още двайсет минути. Безспорно разбирате, че трябва да започна с няколко въпроса. В общи линии на какво сте готови?

— На всичко, на което сме способни — отговори Уинстън.

О’Брайън се извърна малко на стола си, така че вече седеше с лице към Уинстън. Почти не обръщаше внимание на Джулия — очевидно приемаше, че Уинстън говори и от нейно име. За момент клепачите покриха очите му. Започна да задава въпросите си с тих безизразен глас, все едно че това беше установен ритуал и повечето отговори му бяха известни.

— Готови ли сте да жертвате живота си?

— Да.

— Готови ли сте да извършите убийство?

— Да.

— Да извършите саботажи, които могат да причинят смъртта на стотици невинни хора?

— Да.

— Да предадете страната си на чужди сили?

— Да.

— Готови ли сте да мамите, да фалшифицирате, да шантажирате, да покварявате умовете на деца, да разпространявате наркотици, да насърчавате проституцията, да разнасяте венерически болести — да направите всичко, което може да деморализира и подкопае мощта на партията?

— Да.

— Ако например по някакъв начин се окаже изгодно за нашите интереси да хвърлите сярна киселина в лицето на дете — готови ли сте да го сторите?

— Да.

— Готови ли сте да промените самоличността си и до края на живота си да работите като сервитьор или докер?

— Да.

— Готови ли сте да се самоубиете, ако и когато ви заповядаме?

— Да.

— Готови ли сте двамата да се разделите и никога повече да не се видите?

— Не! — намеси се Джулия.

На Уинстън се стори, че мина много време, преди да отговори. За момент сякаш бе изгубил дар слово. Отново и отново езикът му се движеше безмълвно, оформяйки първо едната, а после другата дума. Докато не я произнесе, сам не знаеше коя ще каже.

— Не — изрече той накрая.

— Добре направихте, че ми го казахте — заяви О’Брайън. — Трябва да знаем всичко.

Обърна се към Джулия и добави с малко по-изразителен глас:

— Съзнавате ли, че даже ако той оцелее, може да е друг човек. Току-виж, се наложило да му дадем нова самоличност. Лицето му, жестовете му, формата на ръцете, цветът на косата — дори гласът му ще бъдат различни. И самата вие може да сте друг човек. Нашите хирурзи са в състояние да променят хората до неузнаваемост. Понякога е нужно. Понякога дори ампутираме крайник.

Уинстън не можа да се сдържи и хвърли крадешком поглед към монголското лице на Мартин. Не се забелязваха никакви белези. Джулия беше пребледняла така, че луничките й изпъкваха, но гледаше безстрашно О’Брайън. Промърмори нещо, което прозвуча като съгласие.

— Добре. Значи за това се разбрахме.

На масата стоеше сребърна табакера с цигари. О’Брайън разсеяно ги побутна към тях, сам той взе една, после стана и бавно се заразхожда нагоре-надолу, сякаш прав мислеше по-добре. Цигарите бяха много хубави, много дебели и здраво натъпкани, хартията им беше непривично мека. О’Брайън отново погледна ръчния си часовник.

— Време е да се връщаш в кухнята, Мартин — каза той. — След петнайсет минути ще включа телекрана. Преди да си тръгнеш, запомни лицата на тези другари. Ще ги срещаш пак. Аз може би не.

Точно както пред входната врата, очите на дребния мъж се стрелнаха към лицата им. В поведението му нямаше и следа от доброжелателност. Той запаметяваше външния им вид, но от самите тях не се интересуваше, или поне така изглеждаше. На Уинстън му хрумна, че вероятно едно изкуствено лице не може да променя изражението си. Без да проговори или да се сбогува, Мартин излезе и затвори тихо вратата след себе си. О’Брайън се разхождаше нагоре-надолу с ръка в джоба на комбинезона си — в другата държеше цигарата.

— Разбирате — каза той, — че ще се сражавате на тъмно. Винаги ще бъдете на тъмно. Ще получавате заповеди и ще ги изпълнявате, без да питате защо. По-късно ще ви изпратя една книга, за да разберете същността на обществото, в което живеем, и необходимата стратегия, за да го унищожим. След като прочетете книгата, вие ще станете пълноправни членове на Братството. Но никога няма да научите нещо повече освен общите цели, за които се борим, и непосредствените задачи. Казвам ви, че Братството съществува, но не мога да ви кажа дали то се състои от сто души или от десет милиона. Вие самите никога няма да можете да кажете дали в него членуват дори десетина. Ще имате три-четири свръзки, които от време на време ще се подновяват, старите ще изчезват. Тъй като това беше вашата първа свръзка, тя ще остане. Когато ги получавате, заповедите ще идват от мен. Ако сметнем за нужно да се свържем с вас, то ще е чрез Мартин. Когато накрая ви хванат, ще си признаете. Това е неизбежно. Но освен за собствените си действия не ще имате много за признаване. Няма да сте в състояние да предадете повече от шепа хора без особено значение. Вероятно дори мен няма да предадете. Дотогава може да съм умрял или да съм станал друг човек, с друго лице.

Продължаваше да се движи насам-натам по мекия килим. Въпреки едрото тяло в движенията му имаше удивително изящество. Проявяваше се дори в жеста, с който пъхаше ръка в джоба или държеше цигарата. Той създаваше впечатление не толкова за сила, колкото за увереност и разбиране, примесено с ирония. Колкото и да беше сериозен, в него нямаше нищо от тесногръдието, присъщо на фанатиците. За убийство, самоубийство, венерически болести, ампутирани крайници и променени физиономии говореше с едва доловима насмешка. „Неизбежно е — сякаш казваше гласът му, — трябва да го направим, без да трепнем. Но не с това ще се занимаваме, когато отново ще си струва да се живее.“

Уинстън изпита прилив на възхищение, почти на обожание към О’Брайън. За момент беше забравил призрачната фигура на Голдщайн. Гледайки мощните рамене на О’Брайън и грубоватото му лице, толкова грозно и въпреки това толкова одухотворено, човек не би могъл да повярва, че той може да бъде победен. Нямаше хитрост, която да не прозре, нямаше опасност, която да не избегне. Дори Джулия изглеждаше смаяна. Беше оставила цигарата си да угасне и слушаше внимателно. О’Брайън продължи:

— Чували сте слухове за съществуването на Братството. Безспорно сте си изградили собствена представа за него. Вероятно сте си представяли огромна нелегална мрежа от съзаклятници, които тайно се срещат в подземия, драскат лозунги по стените, разпознават се с парола или със специфичен жест. Няма нищо такова. Няма начин, по който членовете на Братството да се разпознаят, и не е възможно отделен член да познава повече от няколко други. Ако попадне в ръцете на Полицията на мисълта, самият Голдщайн не би могъл да им даде пълен списък на членовете или пък някакви сведения, които да насочат към пълния списък. Такъв списък не съществува. Братството не може да бъде унищожено, защото не е организация в обикновения смисъл на думата. Нищо не го обединява, освен една идея, и тя е непобедима. Вие няма да имате никаква опора освен идеята. Няма да получите другарска подкрепа или окуражителна дума. Когато накрая ви хванат, не се надявайте на помощ. Ние никога не помагаме на нашите членове. Когато е наложително някой да замлъкне завинаги, най-много да успеем тайно да внесем бръснач в затворническата килия. Ще трябва да свикнете на живот без удовлетворение и без надежда. Известно време ще работите, ще ви хванат, ще си признаете и тогава ще умрете. Това е единственото удовлетворение, което ще получите. Напълно е изключено да настъпи някаква осезаема промяна, докато сме живи. Ние сме покойници. Истинският ни живот е в бъдещето. В него ние ще вземем участие като шепа прах и отломки от кости. Но никой не знае кога ще настъпи това бъдеще. Може би след хиляда години. Засега можем само лека-полека да разширяваме сферата на здравия разум. Не можем да действаме колективно. Можем само да пръскаме семето на нашето познание от човек на човек, поколение след поколение. Изправени пред Полицията на мисълта, друг път за нас няма.

Млъкна и за трети път погледна ръчния си часовник.

— Вече е време да тръгвате, другарко — обърна се той към Джулия. — Почакайте. Гарафата все още е наполовина пълна.

Разля виното и вдигна своята чаша за столчето.

— За какво да пием този път? — попита той все така полунасмешливо. — За провала на Полицията на мисълта? За смъртта на Големия брат? За човечеството? За бъдещето?

— За миналото — каза Уинстън.

— За миналото е по-важно — съгласи се сериозно О’Брайън.

Те изпиха виното и веднага след това Джулия стана да си върви. О’Брайън взе малка кутийка, която лежеше върху скрина, подаде й плоска бяла таблетка и й каза да я сложи на езика си. Важно е, обясни той, да не мирише на вино, когато излиза оттук: момчетата, обслужващи асансьорите, са много наблюдателни. Веднага щом вратата се затвори зад нея, той като че ли забрави за съществуването й. Направи още една-две крачки нагоре-надолу и спря.

— Трябва да решим някои подробности — каза той. — Предполагам, че имате някакво скривалище?

Уинстън му каза за стаята над магазина на мистър Чарингтън.

— Засега върши работа. По-нататък за вас ще уредим нещо друго. Важно е тайните квартири да се сменят често. Междувременно ще ви изпратя екземпляр от книгата — дори О’Брайън, забеляза Уинстън, произнася думата, сякаш е написана в курсив, — книгата на Голдщайн, нали разбирате, при първа възможност. Може да минат няколко дни, преди да успея да намеря екземпляр. Както вероятно се досещате, не са много. Полицията на мисълта ги намира и унищожава почти със същата бързина, с която ние ги издаваме. Но това не променя нещата. Книгата е неунищожима. И последният екземпляр да изчезне, ние можем да го възстановим почти дума по дума. Ходите ли с куфарче на работа? — добави той.

— Обикновено да…

— Какво е то?

— Черно, много износено. С две каишки.

— Черно, две каишки, много износено — добре. Някой не толкова далечен ден — не мога да ви кажа точно кога — в едно от съобщенията, които ще получите сутринта на работа, ще има сгрешена дума и вие ще поискате да я повторят. На следващия ден ще отидете на работа без куфарче. По някое време през деня един човек ще докосне ръката ви на улицата и ще каже: „Струва ми се, че сте изпуснали куфарчето си.“ В неговото ще намерите екземпляр от книгата на Голдщайн. Ще я върнете след две седмици.

Помълчаха.

— Остават още няколко минути, преди да стане време да си вървите — каза О’Брайън. — Пак ще се срещнем — ако изобщо се срещнем.

Уинстън го погледна.

— Там, където няма тъмнина? — попита той колебливо.

О’Брайън кимна, без да изглежда изненадан.

— Там, където няма тъмнина — каза той, сякаш бе разбрал намека.

— А междувременно имате ли нещо да кажете, преди да си тръгнете? Някакво съобщение? Някакъв въпрос?

Уинстън помисли. Като че ли нямаше какво друго да пита: още по-малко желание изпитваше да говори високопарни приказки. Вместо нещо пряко свързано с О’Брайън или с Братството в съзнанието му изплуваха едновременно мрачната спалня, където майка му бе прекарала последните си дни, и малката стая над магазина на мистър Чарингтън със стъкленото преспапие и гравюрата върху стомана в рамка от палисандрово дърво. Почти наслуки попита:

— Чували ли сте някога едно старо стихотворение, което започва с „Лимоните и портокалите, на «Свети Климент» бият камбаните“?

О’Брайън отново кимна. Тържествено допълни куплета:

Лимоните и портокалите,

на „Свети Климент“ бият камбаните!

Грош ми дай,

слушай „Свети Мартин“ и много не знай.

 

Дай го и кажи,

на Олд Бейли камбаната пее ли.

Десет ми дължиш,

клепалото в Шордич[1] иди и виж…

— Знаете и последния стих! — възкликна Уинстън.

— Зная и последния стих. А сега, опасявам се, е време да си вървите. Почакайте. По-добре да ви дам една от тези таблетки.

Когато Уинстън се изправи, О’Брайън му подаде ръка. Могъщото му ръкостискане смаза костите в дланта на Уинстън. На вратата Уинстън се обърна, но О’Брайън, изглежда, вече го изтриваше от съзнанието си. Чакаше с ръка върху ключа на телекрана. Зад него Уинстън виждаше писалището и лампата със зелен абажур, диктографа и телените кошове, пълни с книжа. Случаят бе приключил. След трийсет секунди, каза си той, О’Брайън ще се е върнал към прекъснатата си важна работа в служба на партията.

Бележки

[1] Село, сега район в голям Лондон — бел.пр.