Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 261 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г., а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

5

На всеки етап от затворничеството си той знаеше, или му се струваше, че знае, в коя част на сградата без прозорци се намира. Може би имаше едва доловима разлика във въздушното налягане. Килиите, в които го биха надзирателите, се намираха под земята. Стаята, в която го разпитва О’Брайън, беше високо под покрива. Това помещение беше много метри под земята, толкова дълбоко, колкото можеше да се стигне.

Беше по-просторно от повечето килии, в които бе стоял. Но той едва забелязваше какво го заобикаля. Виждаше единствено двете масички точно пред себе си, всяка от тях покрита със зелено сукно. Едната беше само на метър-два от него, другата — по-далеч, близо до вратата. Седеше изправен и беше така здраво завързан за стола, че не можеше да мръдне дори главата си. Някаква мека подложка обхващаше тила му и го принуждаваше да гледа право пред себе си.

Известно време беше сам, после вратата се отвори и влезе О’Брайън.

— Веднъж ме попита — каза О’Брайън — какво има в стая 101. Отговорих ти, че ти го знаеш. Всеки го знае. В стая 101 се намира най-ужасното нещо на света.

Вратата отново се отвори. Влезе надзирател, който носеше нещо от тел, някаква кутия или кошница. Постави го на отдалечената маса. Уинстън не можеше да види какво е, защото О’Брайън го закриваше.

— Най-ужасното нещо на света — продължи О’Брайън — е различно за различните хора. За едни то може да е жив да те погребат или да те изгорят, или да те удавят, или да те набият на кол, или да те убият по петдесет други начина. За други то е нещо съвсем обикновено, дори не смъртоносно.

Той се дръпна настрани, така че Уинстън вече виждаше по-добре предмета на масата. Беше продълговат телен кафез с дръжка отгоре, за да се носи. Отпред имаше прикрепено нещо като маска на фехтовач с вдлъбнатата страна навън. Въпреки че беше на три-четири метра от него, той виждаше, че кафезът е разделен по дължина на две и във всяко отделение има някакво животинче. Бяха плъхове.

— За теб — каза О’Брайън — най-ужасното нещо на света са плъховете.

Щом зърна кафеза, някакъв предупредителен трепет, някакъв неясен страх прониза Уинстън. В този миг обаче изведнъж разбра за какво служи подобното на маска приспособление. Призля му.

— Няма да го направите! — извика той с тънък треперещ глас. — Няма, няма! Не е възможно.

— Спомняш ли си — попита О’Брайън — миговете на паника, които преживяваше в сънищата си? Пред теб се изправяше стена от мрак, а в ушите ти кънтеше рев. Имаше нещо ужасно от другата страна на стената. Ти знаеше, че знаеш какво е то, но не смееше да си го признаеш. От другата страна на стената имаше плъхове.

— О’Брайън! — каза Уинстън, като се опита да овладее гласа си. — Знаете, че това не е необходимо. Какво искате от мен?

О’Брайън не отвърна направо. Когато заговори, отново бе възприел поведението на учител, както понякога правеше. Загледа се замислено в далечината, сякаш се обръщаше към публика някъде зад Уинстън.

— Сама по себе си — каза той — болката не е достатъчна. Има случаи, когато човешкото същество може да издържи на болка, дори тя да причини смъртта му. Но за всеки човек има нещо непоносимо, нещо, за което не може дори да помисли. Тук не става дума за смелост или за малодушие. Да се хванеш за въже, когато падаш от високо, не е признак за малодушие. Да напълниш дробовете си с въздух, когато изплуваш от дълбоко, не е признак за малодушие. Това е неунищожим инстинкт. Същото е с плъховете. За теб те са непоносими. Те са бреме, което и да искаш, не би могъл да издържиш. Ще направиш онова, което се иска от тебе.

— Но какво е то, какво е? Как да го направя, след като не зная какво е?

О’Брайън взе кафеза и го премести на близката маса. Положи го внимателно на зеленото сукно. Уинстън чуваше как кръвта шуми в ушите му. Струваше му се, че е напълно изоставен. Струваше му се, че се намира сред просторна гола равнина, плоска пустиня, окъпана в слънчева светлина, през която от огромни разстояния до него долитат всички звуци. А кафезът с плъховете беше на не повече от два метра от него. Плъховете бяха огромни. Бяха на възраст, когато муцуните им стават тъпи и свирепи, а кафявата им козина посивява.

— Плъхът — продължи О’Брайън, все така към невидимата публика — е месояден, въпреки че е гризач. Това ти е известно. Сигурно си чувал какво става в бедните квартали на града. По някои улици жените не смеят да оставят бебетата си без надзор в къщите дори за пет минути. Плъховете незабавно ги нападат. За съвсем кратко време ги изгризват до кост. Нападат също болни и умиращи хора. Удивително интелигентни са, когато трябва да разпознаят кои човешки същества са безпомощни.

От клетката се раздаде яростно писукане. До Уинстън то долиташе някъде от много далеч. Плъховете се биеха, опитваха се да се стигнат през преградата. Чу също дълбок стон на отчаяние. Той също сякаш идваше някъде извън него.

О’Брайън вдигна кафеза, като същевременно натисна нещо в него. Чу се рязко изщракване. Уинстън направи отчаян опит да се освободи от стола. Беше безсмислено. Всяка част на тялото му, дори главата му, бяха закрепени неподвижно. О’Брайън доближи кафеза. Беше на не повече от метър от лицето на Уинстън.

— Натиснах първия лост — каза О’Брайън. — Разбираш конструкцията на кафеза. Маската ще обхване главата ти, така че няма да остави непокрито място. Когато натисна и другия лост, вратата на кафеза ще се вдигне. Тези подивели от глад зверчета ще се стрелнат като куршуми. Виждал ли си плъх да скача във въздуха? Ще скочат на лицето ти и направо ще го пронижат. Понякога първо се хвърлят на очите. Понякога изгризват бузите и оттам изяждат езика.

Кафезът отново се доближи, спускаше се върху му. Уинстън чуваше писукането, което сякаш раздираше въздуха над главата му. Но той яростно се бореше с паниката. Единствената надежда беше да мисли, да мисли, да мисли до последната частица от секундата. Изведнъж в носа му се заби противната тръпчива миризма на гадините. Силно му се повдигна и за малко не изгуби съзнание. Пред очите му причерня. За миг изгуби разсъдъка си и закрещя като животно. Изплува от бездната, уловен за спасителна идея. Имаше един-единствен начин да се избави. Между себе си и плъховете трябваше да изпречи друго човешко същество, тялото на друго човешко същество.

Маската вече бе толкова близо до него, че скриваше всичко останало от погледа му. Телената врата беше на няколко педи от лицето му. Плъховете знаеха какво ще последва. Единият подскачаше нагоре-надолу, другият, престарял дядо с лющеща се кожа от градската канализация, стоеше прав с розови лапички на решетката и свирепо душеше въздуха. Уинстън виждаше мустаците и пожълтелите зъби. Отново го обзе безнадеждна паника. Той беше сляп, безпомощен, обезумял.

— Това наказание често се е прилагало в Китай по време на императорите — каза О’Брайън все така поучително.

Маската покриваше лицето му. Телта докосна бузата му. И тогава — не, той не изпита облекчение, само надежда, нищожна надежда. Прекалено късно, навярно беше прекалено късно. Но той изведнъж разбра, че в целия свят имаше само един човек, на когото можеше да прехвърли наказанието — едно тяло, което можеше да изпречи между себе си и плъховете. И той неистово крещеше ли, крещеше:

— Направете го на Джулия! Направете го на Джулия! Не на мен! На Джулия! Не ме интересува какво ще й направите. Оголете лицето й чак до черепа. Не на мен! На Джулия!

Падаше назад в бездънни дълбини, все по-далеч от плъховете. Все така беше завързан за стола, но беше пропаднал през пода, през стените на сградата, през земята, през океаните, през атмосферата, в безвъздушното пространство, в бездните между звездите — все по-далеч, по-далеч, по-далеч от плъховете. Беше отдалечен от тях на светлинни години, но О’Брайън продължаваше да е редом с него. Все така усещаше хладния допир на телта до бузата си. Но през тъмнината, която го обгръщаше, чу друго щракване и разбра, че вратата на кафеза се е затворила, а не отворила.