Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 258 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, , която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г. , а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

5

В прихлупената столова дълбоко под земята опашката за обяд бавно напредваше. Помещението вече беше претъпкано и пълно с оглушителен шум. Иззад решетката на шубера се разнасяше парата от яхнията, но нейният кисело-металически мирис не успяваше да задуши изпаренията на джина „Победа“. В другия край на помещението, в една ниша, се намираше барът, където за десет цента продаваха чаша джин.

— Ето го човека, когото търсех — обади се някой иззад гърба на Уинстън.

Обърна се. Беше неговият приятел Сайм, който работеше в Изследователския отдел. Може би „приятел“ не беше най-точната дума. Днес човек нямаше приятели, имаше другари: но компанията на някои другари беше по-приятна, отколкото на други. Сайм беше филолог, специалист по новговор. Всъщност той участваше в огромен екип от експерти, които сега работеха върху единайсетото издание на речника по новговор. Беше дребничко човече, по-дребен от Уинстън, с тъмна коса и големи изпъкнали очи, едновременно тъжни и присмехулни, които сякаш внимателно опипваха лицето на събеседника.

— Исках да те питам не ти ли се намират ножчета за бръснене — каза той.

— Нито едно! — гузно побърза да отговори Уинстън. — Къде ли не съм търсил. Съвсем изчезнаха.

Всички търсеха ножчета за бръснене. Всъщност Уинстън имаше две неизползвани, но си ги пазеше. От месеци ножчета нямаше никъде. В магазините на партията все липсваше една или друга стока от първа необходимост. Понякога това бяха копчета, друг път конци или връзки за обувки, сега нямаше ножчета за бръснене. Можеха да се намерят, ако изобщо ги имаше, само като се обиколи повече или по-малко скришом „свободният“ пазар.

— От шест седмици съм с едно ножче — излъга Уинстън.

Опашката се придвижи напред. Когато пак спряха, той се обърна с лице към Сайм. Взеха по един мазен металически поднос от купчината в края на шубера.

— Ходи ли да гледаш обесването на пленниците вчера? — попита Сайм.

— Бях зает — отвърна безучастно Уинстън. — Сигурно ще го видя на кино.

— Изобщо не е същото — каза Сайм. Присмехулните му очи изучаваха лицето на Уинстън. „Знам те аз, сякаш казваха те. Мен не можеш излъга. Много добре зная защо не отиде да гледаш обесването на пленниците.“ В интелектуално отношение Сайм беше убийствено правоверен. Можеше да говори с противно злорадство за нападенията с вертолети над вражески села, за съдебните процеси и признанията на престъпниците на мисълта, за екзекуциите в килиите на Министерството на любовта. Всеки разговор с него бе преди всичко опит да го отклониш от подобни теми и при възможност да го насочиш към техническата страна на новговор, за която той говореше интересно и с познание. Уинстън изви леко глава, за да избегне изпитателния поглед на големите тъмни очи.

— Хубаво бесене беше — спомняше си Сайм. — Мисля, че го развалят с това връзване на краката. Обичам да ги гледам как ритат. Най-много харесвам края, когато изплезват език и виждаш, че е син, съвсем светлосин. Този момент най-много ми допада.

— Следващият, молим! — изкрещя препасаната с бяла престилка и с черпак в ръка прола.

Уинстън и Сайм пъхнаха подносите си под решетката. Върху всеки от тях набързо бе тръснат полагащият се обяд — металическо канче с розово-сива яхния, резен хляб, парче сирене, чаша черно кафе „Победа“ и таблетка захарин.

— Ето там, под телекрана, има свободна маса — каза Сайм. — Да минем да си вземем и по чаша джин.

Наляха им джин в порцеланови чаши без дръжки. Промъкнаха се през претъпканото помещение и разтовариха подносите си върху поцинкована маса, в единия ъгъл на която някой беше разсипал яхния — отвратителната каша напомняше бълвоч. Уинстън взе чашата джин, пое си дъх, събра смелост и гаврътна приличащото по вкус на олио съдържание. След като примигна, за да махне сълзите от очите си, той изведнъж усети, че е гладен. Бързо загълта яхнията, където във воднистия сос се мъдреха рохкави розови парчета — може би месо. Двамата не проговориха, докато не изпразниха канчетата. На масата вляво от Уинстън, малко зад гърба му, някой говореше бързо й без спиране и дрезгавото дърдорене, почти като крякане на патица, се извисяваше над общия шум в помещението.

— Как върви работата по речника? — Уинстън също повиши глас, за да надвика глъчката.

— Бавно — каза Сайм. — Сега съм на прилагателните. Много е интересно.

Лицето му светна при споменаването на новговора. Бутна канчето настрана, взе резен хляб в едната си изящна ръка, сиренето в другата и се наведе над масата, за да говори, без да вика.

— Единайсетото издание е окончателното — каза той. — Даваме завършен вид на езика — вида, който ще има, когато никой няма да говори нищо друго. Като свършим, хора като теб ще трябва да го учат отново от „а“, „б“. Сигурно си мислиш, че главната ни работа е да измисляме нови думи. Нищо подобно. Ние унищожаваме думи — унищожаваме ги всеки ден с десетки, със стотици хиляди. Кастрим езика до корен. Единайсетото издание няма да съдържа нито една дума, която да е остаряла през 2050 година.

Отхапа лакомо хляба и преглътна няколко залъка, след това продължи да говори с увлечението на педанта. Тъмното му слабо лице се оживи, очите му загубиха присмехулното си изражение и станаха почти замечтани.

— Хубаво нещо е унищожаването на думи. Разбира се, най-много са излишните глаголи и прилагателни, но можем да се отървем и от стотици съществителни. Не само от синонимите, но и от антонимите. В края на краищата кому е нужна дума, която е просто противоположност на друга? Думата сама съдържа в себе си своята противоположност. Вземи за пример „добър“. След като имаш думата „добър“, защо ти е нужна думата „лош“? „Недобър“ върши същата работа — даже по-добра, защото е точната противоположност, което другата дума не е. Или пък, ако ти трябва по-силна дума от „добър“, какъв е смисълът от цяла поредица неясни и ненужни думи, като „отличен“, „великолепен“ и други подобни? „Плюсдобър“ покрива значението, или „двуплюсдобър“, ако искаш нещо по-силно. Разбира се, вече използваме тези форми, но в окончателния вариант на новговор няма да има нищо друго. Накрая всички понятия за добро и лошо ще се изразяват само с шест думи — всъщност само с една. Проумяваш ли цялата му красота, Уинстън? Идеята е на ГБ естествено — добави той, сякаш сега се беше сетил.

При споменаването на Големия брат лицето на Уинстън изрази нещо като поугаснало въодушевление. Въпреки това Сайм мигновено долови известна липса на ентусиазъм.

— Не цениш ти истински новговора, Уинстън — каза той едва ли не с тъга. — Дори когато пишеш на него, ти пак мислиш на старговор. Чел съм някои от нещата, които пишеш от време на време за „Таймс“. Не са лоши, но са преводи. На сърцето ти лежи старговорът с цялата му неяснота и ненужни оттенъци в значението на думите. Не схващаш красотата от унищожаването на думите. Знаеш ли, че новговор е единственият език в света, чийто речник обеднява всяка година?

Естествено, Уинстън го знаеше. Той се усмихна, както се надяваше, с разбиране, без да смее да проговори. Сайм отхапа нов залък от черния хляб, подъвка го и продължи:

— Не разбираш ли, че главната цел на новговор е да ограничи мисълта? Накрая ще направим престъпмисълта практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо ще е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени. В единайсетото издание вече се доближаваме до тази цел. Но процесът ще продължи още дълго, след като нас с теб няма да ни има. С всяка година думите ще стават все по-малко и обхватът на съзнанието постоянно ще се стеснява. Дори сега, разбира се, няма никакво основание или извинение за престъпмисъл. Всичко е въпрос на самодисциплина, на контрол над действителността, но накрая няма да има нужда дори от това. Революцията ще е пълна, когато езикът стане съвършен. Новговор е ангсоц и ангсоц е новговор — добави той сякаш с мистично задоволство. — Идвало ли ти е някога наум, Уинстън, че най-късно до 2050 година няма да има нито едно човешко същество, което да разбере разговор като нашия?

— Освен… — започна Уинстън неуверено и млъкна. На върха на езика му беше „освен пролите“, но се сдържа, защото не беше съвсем сигурен дали тази забележка не е в някои отношения неправоверна. Сайм обаче предугади какво се канеше да каже.

— Пролите не са човешки същества — заяви той пренебрежително. — До 2050 година, а може и по-рано, старговор ще е изчезнал напълно. Ще бъде унищожена цялата литература на миналото. Чосър, Шекспир, Милтън, Байрон — ще съществуват единствено изданията им на новговор и те не само ще са променени, а и напълно противоположни на онова, което са били. Дори литературата на партията ще се промени. Дори лозунгите ще се променят. Нима може да има лозунг като „свободата е робство“, когато понятието за свобода ще е унищожено? Целият процес на мислене ще е различен. Фактически няма да има мислене, както го разбираме сега. Правоверността не означава мислене, а липсата на необходимост от мислене. Правоверността е безсъзнателност.

Някой от тези дни, помисли си Уинстън с внезапна дълбока убеденост, Сайм ще бъде изпарен. Прекалено е интелигентен. Вижда прекалено ясно и говори прекалено разбираемо. Партията не обича такива хора. Някой ден той ще изчезне. Изписано е на лицето му.

Уинстън беше изял хляба и сиренето си. Леко се извъртя на стола, за да изпие чашата си кафе. На масата вляво от него мъжът с пронизителния глас продължаваше безпощадно да говори. Млада жена, която вероятно беше негова секретарка и седеше с гръб към Уинстън, го слушаше и както изглежда, живо се съгласяваше с всяка негова дума. От време на време Уинстън долавяше фрази като „мисля, че сте напълно прав, напълно съм съгласна с вас“, произнесени от млад и доста глупав женски глас. Но другият не млъкваше нито за миг дори когато момичето говореше. Уинстън бе виждал мъжа и знаеше само, че заема някакъв висок пост в Отдела за художествена литература. Беше около трийсетгодишен, с як врат и голяма, подвижна уста. Леко беше отметнал глава назад и на мястото, където седеше, светлината попадаше в очилата му така, че вместо очи Уинстън виждаше два празни кръга. Ужасяващото бе, че сред потока звуци, който се изливаше от устата му, беше почти невъзможно да се различи и една дума. Само веднъж Уинстън улови фразата „пълното и окончателно разгромяване на голдщайнизма“ — изстреляна много бързо, сякаш беше една дума, като излято изцяло клише. Всичко останало беше само шум, кря-кря-крякане. И въпреки че не се чуваше какво точно казва мъжът, не можеше да има съмнение за общия смисъл. Той можеше да заклеймява Голдщайн и да настоява за по-строги мерки срещу престъпниците на мисълта и вредителите, можеше да сипе огън и жупел срещу жестокостите на евразийската армия, можеше да величае Големия брат или героите от Малабарския фронт — все едно. Каквото и да казваше, всяка негова дума със сигурност беше чиста проба правоверност, чиста проба ангсоц. Докато наблюдаваше безокото лице и бързо подскачащата нагоре-надолу челюст, Уинстън изпита странното чувство, че това не е истинско човешко същество, а някакво чучело. Изразяваше се не умът на мъжа, а неговият ларинкс. От него се изливаха думи, но не говор; това беше несъзнателно издаван шум, като крякането на патица.

Сайм мълчеше и с дръжката на лъжицата си чертаеше из разлятата яхния. Гласът от другата маса продължаваше бързо да кряка, ясно доловим въпреки глъчката наоколо.

— В новговор има дума — каза Сайм, — не зная дали си я чувал: паткореч, да крякаш като патица. Тя е от онези интересни думи, които имат две противоположни значения. Употребена спрямо противник, е обида; употребена спрямо човек, с когото си съгласен, е похвала…

Без съмнение, Сайм ще бъде изпарен, пак си помисли Уинстън. Помисли си го с известна тъга, макар много добре да съзнаваше, че Сайм го презира, не го намира особено приятен и е напълно способен да го предаде като престъпник на мисълта, ако сметне за необходимо. У Сайм имаше някакво неуловимо несъответствие. Нещо му липсваше: потайност, сдържаност, известна доза изкупителна глупост. Не можеше да се каже, че е неправоверен. Той вярваше в принципите на ангсоц, благоговееше пред Големия брат, ликуваше при победите, мразеше еретиците не само от душа, но с нестихващ плам, радваше се на свръхосведоменост, която за редовния член на партията беше недостъпна. И все пак около него витаеше лошата слава. Той казваше неща, които бе по-добре да се премълчат, беше чел прекалено много книги, често посещаваше кафене „Под кестена“, свърталище на художници и музиканти. Нямаше закон, бил той неписан, срещу честото посещаване на кафене „Под кестена“, но въпреки това над него висеше някакво проклятие. Старите дискредитирани ръководители на партията също се събираха в него, докато не ги пометоха чистките. Говореше се, че самият Голдщайн е бил виждан там преди много години, дори десетилетия. Не беше трудно да се предвиди съдбата на Сайм. И въпреки това, доловеше ли само за секунда естеството на собствените му тайни помисли, Сайм със сигурност незабавно би го предал на Полицията на мисълта. Всеки друг би направил същото; но Сайм по-напред от всички. Въпросът не беше само в ентусиазма. Правоверността беше безсъзнателност. Сайм вдигна поглед.

— Ето го и Парсънс — каза той. Нещо в тона му сякаш добавяше „този кръгъл глупак“. И наистина, през помещението си проправяше път съседът на Уинстън от жилищния дом „Победа“ Парсънс — тантурест, среден на ръст мъж със светла коса и жабешко лице. На трийсет и пет години той вече имаше възглавнички тлъстина на шията и кръста, но движенията му бяха пъргави и момчешки. До такава степен приличаше на прекалено израсло момченце, че независимо от униформения комбинезон почти неизбежно беше да си го представиш в сините шорти, сивата риза и червената връзка на Разузнавачите. Във въображението си човек неизменно го виждаше с трапчинки по колената и пухкави ръце под навитите ръкави. Действително Парсънс не пропускаше случай да облече шорти, когато колективен излет или друга физкултурна дейност можеха да му послужат за извинение. Той поздрави и двамата с жизнерадостно „Здрасти! Здрасти!“ и седна на масата, като ги обля със силна миризма на пот. По розовото му лице бяха избили капчици влага. Способността му да се поти беше изключителна. Винаги можеше да се познае кога е играл тенис на маса в Колективния център по пропитата с пот дръжка на хилката. Сайм беше извадил листче с дълъг списък от думи и го изучаваше с химически молив в ръка.

— Гледай го, и в обедната почивка работи — каза Парсънс, като ръгна Уинстън. — Що е запален, а? С какво си се захванал, старо? Май не е за моята глава. Смит, старо, да ти кажа за какво те гоня. Забравил си за подписката.

— Каква подписка? — попита Уинстън и автоматично бръкна за пари. Около една четвърт от заплатата отиваше за доброволни подписки, които бяха толкова многобройни, че им се губеше краят.

— За Седмицата на омразата. Нали знаеш — парите се събират по местоживеене. Аз съм касиер на нашия дом. Напрягаме сили да смаем всички. Ще ми се добрият стар жилищен дом „Победа“ да има най-много знамена от цялата улица. Обещал си ми два долара.

Уинстън намери и му даде две изпомачкани и мръсни банкноти, които Парсънс вписа в малко тефтерче с четливия почерк на неграмотните.

— Между другото, старо — каза той, — чух, че онзи моят малък непрокопсаник вчера те цапардосал с прашката си. Добре го напердаших. Казах му, че ще му взема прашката, ако продължава.

— Мисля, че беше малко разстроен, задето не е ходил на екзекуцията — каза Уинстън.

— Е, да, здрав дух имат, не е ли така? Палави непрокопсаници са и двамата, но пък са огън! В главите им са все Разузнавачите и войната, разбира се. Знаеш ли какво направила малката ми дъщеричка в събота, когато отишла с отряда си на излет към Бъркхампстед? Взела две момиченца със себе си, измъкнала се от излета и цял следобед дебнали някакъв непознат. Два часа вървели по петите му право през гората, а после, като стигнали в Амърши, го предали на патрулите.

— Защо са го направили? — попита Уинстън, леко сепнат.

Парсънс продължи победоносно:

— Дъщеря ми е сигурна, че е вражески агент: спуснат с парашут може би. Но най-важното, старо, знаеш ли какво я насочило към него? Забелязала, че носи странни обувки: казва, че не била виждала друг с такива обувки. А това значело, че е чужденец. Доста умно за седемгодишен дребосък, нали?

— Какво е станало с човека? — попита Уинстън.

— Е, това естествено не мога да знам. Но не бих се учудил, ако… — Парсънс направи жест, като че се прицелва с пушка, и цъкна с език, наподобявайки изстрел.

— Чудесно — обади се Сайм разсеяно, без да вдига поглед от листчето.

— Естествено, не можем да рискуваме — съгласи се раболепно Уинстън.

— Та нали и аз това казвам, война е — заяви Парсънс.

Като потвърждение от телекрана точно над главите им гръмна тръба. Но този път не за да възвести военна победа, а само за съобщение на Министерството на благата.

— Другари! — викна бодър младежки глас. — Внимание, другари! Имаме славни новини за вас. Спечелихме победа на производствения фронт! Получените постъпления от продукцията на всички видове стоки за широко потребление показват, че през изминалата година жизненото равнище се е повишило с не по-малко от двайсет процента. Тази сутрин в цяла Океания се състояха бурни спонтанни манифестации: работниците излязоха от фабрики и учреждения, за да преминат по улиците с развети знамена и да изразят своята благодарност към Големия брат за новия щастлив живот, който неговото мъдро ръководство ни дари. Ето някои от окончателните резултати. Хранителни продукти…

Фразата „нашия нов, щастлив живот“ се повтори няколко пъти. Напоследък тя бе една от любимите на Министерството на благата. Вниманието на Парсънс бе грабнато от звука на тръбата — седеше заслушан, зяпнал благоговейно с уста, олицетворение на назидателната глупост. Не можеше да осмисли данните, но съзнаваше, че очевидно трябва да предизвикат задоволство. Беше измъкнал голяма и мръсна лула, наполовина пълна с обгорял тютюн. Със седмична дажба от сто грама трудно можеше да се напълни цяла лула. Уинстън пушеше цигара „Победа“, като внимаваше да я държи хоризонтално. Оставаха му още само четири, а новата дажба щеше да получи едва на следващия ден. За момент беше изключил от съзнанието си страничните шумове и слушаше излиянията от телекрана. Оказа се, че даже имало манифестации в израз на благодарност към Големия брат, задето повишил дажбите шоколад на двайсет грама седмично. А едва вчера, помисли си той, беше съобщено, че дажбата ще бъде намалена на двайсет грама седмично. Възможно ли бе да преглътнат такова нещо само за двайсет и четири часа? Да, бяха го преглътнали. Парсънс с глупостта си на животно лесно го бе преглътнал. Безокото същество от другата маса го бе преглътнало ревностно, страстно, с неудържимото желание да проследи, разобличи и изпари всеки, който би намекнал, че миналата седмица дажбата е била трийсет грама. И Сайм по някакъв по-сложен начин, изискващ двумисъл, също го бе преглътнал. Нима единствено той притежаваше памет? От телекрана продължаваше да се лее баснословната статистика. В сравнение с миналата година имаше повече храна, повече дрехи, повече къщи, повече мебели, повече тенджери, повече гориво, повече кораби, повече вертолети, повече книги, повече бебета — повече от всичко, освен болести, престъпления и безумие. С всяка година, с всяка минута всички и всичко стремглаво избуяваха нагоре. Както Сайм преди това, Уинстън размазваше с лъжицата си и чертаеше фигури в безцветния сос, който се стичаше през масата. С омерзение размишляваше за физическата страна на живота. Винаги ли е бил такъв? Винаги ли е бил такъв вкусът на храната? Огледа столовата. Ниско претъпкано помещение, изцапани от търкащите се безброй тела стени, очукани поцинковани маси и столове, разположени толкова нагъсто, че седейки, допираш лактите на съседа, изкривени лъжици, нащърбени подноси, груби бели чаши и всичкото мазно, с мръсотия във всеки процеп и възкисел мирис, смесица от долнокачествен джин, долнокачествено кафе, яхния с метален вкус и мръсни дрехи. Стомахът ти, кожата ти постоянно протестират, усещаш, че са ти отнели нещо, на което имаш право. Вярно е, че не познаваше нищо много по-различно. Никога, доколкото можеше точно да си спомни, не е имало достатъчно храна, чорапи или бельо, които да не са целите в дупки; мебелите винаги са били очукани и разнебитени, стаите — недоотоплени, влаковете в метрото — претъпкани, къщите — в развалини, хлябът — черен, чаят — рядкост, кафето — с лош вкус, цигарите — недостатъчни: нищо евтино и в изобилие, с изключение на долнопробния джин. С възрастта, разбира се, човешкото тяло става по-чувствително, но щом сърцето те боли от липсата на елементарни удобства, от мръсотията, немотията, безкрайните зими, лепкавите чорапи, вечно неработещите асансьори, ледената вода, грубия сапун, разсъхналите цигари, храната със странен неприятен вкус — не означаваше ли това, че не такъв е естественият ред на нещата? Щеше ли всичко това да изглежда непоносимо, ако човек не притежаваше наследствена памет, която му нашепваше, че нещата някога са били различни?

Отново огледа столовата. Почти всички бяха грозни и пак щяха да си останат грозни, дори да бяха облечени в нещо друго, а не в униформените сини комбинезони. В отдалечения край на помещението, сам на масата, седеше дребен, приличен на бръмбар човек и пиеше кафето си, а малките му очички хвърляха подозрителни погледи насам-натам. Ако не се вглеждаш, помисли си Уинстън, колко лесно беше да повярваш, че физическият тип, издигнат от партията за идеал — високи мускулести младежи и гърдести девойки; русокоси, жизнени, загорели и безгрижни — съществува и дори преобладава. Всъщност, доколкото можеше да съди, повечето хора от Първа писта бяха дребни, мургави и отблъскващи. Любопитно беше до каква степен бръмбаровидният тип преобладаваше в министерствата: дребни тантурести мъже, които затлъстяват на младини, с къси крака, с бързи плашливи движения и налети непроницаеми лица с много малки очички. Изглежда, под господството на партията този тип вирееше най-добре.

След съобщението на Министерството на изобилието отново гръмна тръба, която отстъпи на креслива музика. Парсънс, у когото потокът от цифри бе събудил някакъв неопределен ентусиазъм, извади лулата от уста.

— Добре се е потрудило тази година Министерството на изобилието — каза той, като клатеше многознайно глава. — Между другото, Смит, старо, да ти се намира някое ножче за бръснене?

— Нито едно — отвърна Уинстън. — От месец и половина все със същото ножче се бръсна.

— Ясно, просто попитах.

— Съжалявам — каза Уинстън.

Крякащият глас от съседната маса, който временно беше млъкнал заради съобщението на министерството, отново се обади, все така гръмко. Кой знае защо Уинстън изведнъж се сети за мисис Парсънс, с рядката й коса и посипаните с прах бръчки. Няма да минат и две години, и децата й ще я предадат на Полицията на мисълта. Мисис Парсънс ще бъде изпарена. Сайм ще бъде изпарен. Уинстън ще бъде изпарен. О’Брайън ще бъде изпарен. Парсънс, напротив, никога няма да бъде изпарен. Безокото същество с крякащия глас също никога няма да бъде изпарено. И бръмбаровидните мъже, които така пъргаво сноват из лабиринтите от коридори на министерствата, също никога няма да бъдат изпарени. И тъмнокосото момиче, момичето от Отдела за Художествена литература — и то никога няма да бъде изпарено. Струваше му се, че инстинктивно може да познае кой ще оцелее и кой ще загине: въпреки че не му бе леко да определи какъв трябва да си, за да оцелееш.

Изведнъж сепнато се откъсна от размислите си. Момичето от съседната маса леко се беше обърнало и го гледаше. Беше тъмнокосото момиче. Гледаше го изкосо, но с необичайна настойчивост. Щом улови погледа му обаче, извърна очи.

По гърба на Уинстън изби пот. Прониза го остър, болезнен ужас. Премина почти веднага, но остави чувството на дразнеща тревога. Защо го наблюдава? Защо го следи? За съжаление не можеше да си спомни дали вече беше на тази маса, когато той дойде, или бе седнала след него. Но вчера, на Двеминутката на омразата, седеше точно зад него, без нищо да го налага. Много вероятно е да е слухтяла — дали вика достатъчно силно.

Отново си помисли: навярно не е от Полицията на мисълта, но именно любителите шпиони бяха най-опасни. Не знаеше колко дълго го е гледала, може би поне пет минути, беше възможно да не е контролирал напълно изражението си. Ужасно опасно беше да потънеш в мисли на обществено място или в обсега на телекрана. И най-малката дреболия може да те издаде. Нервен тик, несъзнателен тревожен поглед, навикът да си мърмориш — всичко, което предполага нещо нередно, нещо за криене. Впрочем, неуместното изражение (да гледаш скептично, когато съобщават за победа например) само по себе си беше наказуемо престъпление. В новговор за това дори си имаше дума: наричаше се грешлиц.

Момичето отново беше с гръб към него. Може би все пак не го следеше, може би случайно сядаше толкова близо до него два дни поред. Цигарата му беше угаснала и той внимателно я остави на ръба на масата. Ще я допуши след работа, стига да не се разсипе тютюнът. Съвсем вероятно беше момичето на съседната маса да е шпионин, от Полицията на мисълта, съвсем вероятно беше той да се окаже в килиите на Министерството на любовта до три дни, но един фас никога не бива да се изхвърля. Сайм беше сгънал листчето и го прибираше в джоба си. Парсънс отново говореше:

— Казах ли ти, старо — подхвана той, като се подхилкваше с лула в устата, — как двамата мои хлапаци подпалили полите на една бабичка на пазара, защото я видели да завива наденици в плакат с ГБ? Промъкнали се зад нея и драснали кибрита. Май доста я опърлили. Големи непрокопсаници, а? Но пък са ентусиасти! При Разузнавачите днес им дават първокласно възпитание — по-добро дори, отколкото по наше време. И какво, мислиш, е последното нещо, което им дадоха? Слухови тръби, за да подслушват през ключалките! Дъщеричката донесе една оная вечер — опита я на вратата на всекидневната и реши, че чува два пъти по-добре, отколкото с долепено ухо. Все пак, това е само играчка, разбира се. Но в правилна насока ги възпитават, нали?

В този момент от телекрана се разнесе пронизително свирене — сигнал, че трябва да се връщат на работните си места. И тримата скочиха на крака, за да се присъединят към тълпите около асансьорите, остатъкът от тютюна падна от цигарата на Уинстън.