Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 256 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, , която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шестдесет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език, Новговор, осмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

  • Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци;
  • Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система;
  • Министерството на мира ръководи войната и жестокостта;
  • Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (на английски: The last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 1991 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на „Penguin Books Modern Classics“ съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г. , а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история, книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищожаването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина, не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж, Джулия, е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки:

  1. Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението;
  2. Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението;
  3. Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това, самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война, Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълнато от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

  • Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия;
  • Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни;
  • Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване);
  • Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

2

В момента, когато хващаше дръжката на вратата, Уинстън забеляза, че е оставил дневника си отворен на масата. Целият беше изписан с ДОЛУ ГОЛЕМИЯ БРАТ и буквите бяха толкова едри, че почти се разчитаха от другия край на стаята. Беше извършил невъобразима глупост. Осъзна, че даже в паниката си се бе постарал да не размаже незасъхналото мастило по меката хартия, като затвори дневника.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата. И веднага го обля топла вълна на облекчение. Отвън стоеше невзрачна, смазана женица с рядка коса и сбръчкано лице.

— О, другарю — захвана тя с досадно хленчещ глас. — Стори ми се, че ви чух да се прибирате. Ще можете ли да прескочите у нас да видите кухненската мивка? Пак се е запушила и…

Беше мисис Парсънс, жената на съседа от същия етаж. (Партията не одобряваше думи като „мисис“ — към всички трябваше да се обръщаш с „другарю“, — но към някои жени човек я употребяваше инстинктивно.) Беше около трийсетгодишна, но изглеждаше много по-възрастна. Бръчките по лицето й сякаш бяха посипани с прах. Уинстън я последва в коридора. Почти всеки ден му досаждаха за подобни самодейни ремонти: Жилищният дом „Победа“ беше стар, строен някъде към 1930 година, и се рушеше. Мазилката постоянно се лющеше от тавани и стени, при големи студове тръбите се пукаха, покривът течеше, когато валеше сняг, парното работеше на половин мощност, ако изобщо не го изключваха за икономия. Ремонтите, с които не можеш да се справиш сам, трябваше да бъдат одобрени от някакви незнайни комисии, а те забавяха с две години дори слагането на стъкло на прозорец:

— Естествено, ако Том си беше у дома… — неуверено промълви мисис Парсънс.

Апартаментът на семейство Парсънс беше по-голям от този на Уинстън, но и той бе по своему мизерен. Всичко изглеждаше очукано и изпомачкано, сякаш някакъв огромен звяр току-що бе вилнял из него. Навсякъде по пода се виждаха разхвърляни спортни принадлежности — стикове за хокей, боксьорски ръкавици, спукана футболна топка, обърнати наопаки, подгизвали от пот гащета, а по масата се валяха мръсни чинии и оръфани ученически тетрадки. По стените висяха червени знамена на Младежкия съюз и на Разузнавачите, плакат на Големия брат в естествен ръст. И тук, както и в целия жилищен дом, се носеше мирисът на варено зеле, но пропит с по-острата воня на пот — от първото вдишване се разбираше, неизвестно как, че това беше потта на човек, който в момента отсъства. В съседната стая някой се опитваше да приглася с помощта на гребен и тоалетна хартия на военната музика, която все още се носеше от телекрана.

— Децата — каза мисис Парсънс, като хвърли леко неспокоен поглед към вратата. — Днес не са излизали. И естествено…

Имаше навика да прекъсва изречението по средата. Кухненската мивка беше пълна почти до ръба с мръсна зеленикава вода, която миришеше по-лошо и от зелето. Уинстън клекна и огледа сифона. Мразеше да си цапа ръцете, мразеше и да се навежда, защото от това винаги започваше да кашля. Мисис Парсънс го гледаше безпомощно.

— Естествено, ако Том си беше в къщи, незабавно щеше да я оправи — каза тя. — Той обича такива неща. Всичко му идва отръки.

Парсънс беше колега на Уинстън от Министерството на истината. Беше пълен, но енергичен мъж, отчайващо глупав и преливащ от идиотски ентусиазъм — един от онези безрезервно предани труженици, от които повече и от Полицията на мисълта зависеше могъществото на партията. Едва го изхвърлиха от Младежкия съюз на трийсет и пет години, а преди да влезе в него, беше останал в Разузнавачите цяла година след определената възраст. В министерството заемаше нисък пост, за който интелигентност не се изискваше, но от друга страна, беше водеща фигура в спортния и във всевъзможни други комитети, които се занимаваха с организирането на колективни излети, спонтанни манифестации, кампании за икономии и всякакви други доброволни акции. Между две всмуквания на лулата съобщаваше със смирена гордост, че през последните четири години не е пропускал вечер в Колективния център. Където и да отидеше, го следваше и даже оставаше, след като си замине, непоносим мирис на пот — неволно свидетелство за напрегнатия му живот.

— Имате ли гаечен ключ? — попита Уинстън, докато развърташе капачката на сифона.

— Гаечен ключ — повтори мисис Парсънс и моментално се засуети безпомощно. — Не зная със сигурност. Може би децата…

Като трополяха и духаха в гребена, децата нахлуха в хола. Мисис Парсънс донесе гаечния ключ. Уинстън източи водата и с отвращение махна снопчето косми, което бе запушило сифона. Изми, доколкото можеше ръцете си със студена вода от крана и отиде в другата стая.

— Горе ръцете! — изрева дивашки глас.

Хубаво и ячко деветгодишно момче бе изскочило иззад масата и го заплашваше с автоматичен пистолет играчка, а сестричката му, с около две години по-малка от него, правеше същото с дървена пръчка. И двамата носеха униформата на Разузнавачите — сини шорти, сиви ризи и червени връзки. Уинстън вдигна ръце над главата си, но някак боязливо — момчето се държеше толкова застрашително, че не приличаше съвсем на игра.

— Предател! — крещеше момчето. — Мислопрестъпник! Евразийски шпионин! Ще те застрелям, ще те изпаря, ще те изпратя в солните мини!

Изведнъж и двамата заскачаха около него, крещейки „Предател!“ и „мислопрестъпник!“, като момиченцето повтаряше всяко движение на брат си. Беше зловещо, като играта на тигърчета, които скоро ще пораснат и ще се нахвърлят върху хората. В очите на момчето прозираше премерена жестокост, съвсем очевидното желание да удари или ритне Уинстън и съзнанието, че скоро ще е достатъчно голям, за да го направи. Добре, че пистолетът в ръката му не е истински, каза си Уинстън.

Погледът на мисис Парсънс скачаше неспокойно от Уинстън към децата и обратно. В по-ярката светлина в хола той с интерес отбеляза, че в бръчките на лицето й наистина имаше прах.

— Толкова са шумни — каза тя. — Ядосват се, че не можаха да видят обесването. Прекалено съм заета, за да ги заведа, а Том няма да се върне от работа навреме.

— Защо да не видим обесването? — крещеше момчето с пълен глас.

— Искам да видя обесването! Искам да видя обесването! — опяваше момиченцето и продължаваше да подскача.

Уинстън си спомни, че тази вечер в парка щяха да бесят някакви евразийски пленници, обвинени във военни престъпления. Това ставаше веднъж месечно и представляваше популярно зрелище. Децата винаги вдигаха врява да ги водят. Той се раздели с мисис Парсънс и се запъти към вратата. Но не беше направил и шест крачки по коридора, когато нещо го удари по врата и почувства пареща болка. Сякаш в плътта му се бе впила нажежена до червено тел. Обърна се точно навреме, за да види как мисис Парсънс тегли сина си обратно в апартамента, а той прибира прашката в джоба си.

— Голдщайн! — изрева момчето, докато вратата се затваряше зад него. Но Уинстън бе най-силно поразен от погледа на безпомощен ужас върху сивото лице на жената.

Вече в апартамента си той мина бързо край телекрана и отново седна пред масата, като продължаваше да търка врата си. Музиката от телекрана беше спряла. Вместо нея насечен военен глас четеше с животинско наслаждение описанието на въоръжението на новата плаваща крепост, току-що пуснала котва между Исландия и островите Фароу.

С тези деца животът на клетата жена трябва да е същински ад, помисли си Уинстън. Още година-две и ще започнат да я дебнат ден и нощ за признаци на неправоверност. Сега почти всички деца бяха ужасни. Най-лошото обаче беше, че с помощта на организация като Разузнавачите систематично ги превръщаха в неуправляеми зверчета, но това ни най-малко не ги подтикваше да се бунтуват срещу дисциплината на партията. Напротив, те боготворяха партията и всичко, свързано с нея. Песните, парадите, знамената, излетите, ученията с пушки играчки, скандирането на лозунги, обожествяването на Големия брат — за тях всичко това бе славна игра. Цялата им свирепост се насочваше навън, срещу враговете на държавата, срещу чужденците, предателите, вредителите, мислопрестъпниците. Беше почти в реда на нещата хора над трийсет години да се страхуват от собствените си деца. И с пълно основание, защото не минаваше седмица, без „Таймс“ да публикува съобщение как някакъв малък подслушвач доносник — обичайният израз бе „дете герой“ подочул компрометиращо изказване и предал родителите си на Полицията на мисълта.

Болката от прашката бе минала, Уинстън взе вяло писалката, като се чудеше дали ще намери какво друго да напише в дневника си. Изведнъж отново се замисли за О’Брайън.

Преди години — преди колко ли?, навярно седем — беше сънувал, че минава през тъмна като гроб стая. И както си вървеше, някой, седнал отстрани, му каза: „Ще се срещнем там, където няма тъмнина!“ Беше подхвърлено съвсем тихо, почти между другото — не заповед, а просто изречение. Той беше продължил да върви, без да спира. Любопитното бе, че тогава в съня думите не му направиха силно впечатление. Едва по-късно и постепенно започнаха да придобиват смисъл. Сега не можеше да си спомни кога бе видял О’Брайън за пръв път — преди или след този сън, не можеше да си спомни и кога беше познал, че гласът е на О’Брайън. Във всеки случай, беше го познал. О’Брайън му беше проговорил в тъмнината.

Уинстън така и не знаеше със сигурност — дори след разменения тази сутрин поглед все още не знаеше — дали О’Брайън е приятел или враг. Но това нямаше голямо значение. Свързваше ги разбирателството, по-важно от обич или пристрастие. „Ще се срещнем там, където няма тъмнина“ — беше казал О’Брайън. Уинстън не знаеше какво означава това, знаеше само, че по някакъв начин ще се сбъдне.

Гласът на телекрана замлъкна. Тръбен зов, чист и звучен, разцепи застоялия въздух. Гласът продължи със скрибуцане:

— Внимание! Моля за вашето внимание! Току-що пристигна извънредно съобщение от Малабарския фронт. Нашите войски в Южна Индия са спечелили славна победа. Упълномощен съм да заявя, че акцията, която ви известяваме, може значително да ускори края на войната. Ето извънредното съобщение…

Лоши новини, помисли си Уинстън. И наистина, след кърваво описание на унищожението на една евразийска армия, със смайващ брой убити и пленени, дойде съобщението, че от следващата седмица дажбата шоколад ще бъде намалена от трийсет на двайсет грама.

Уинстън отново се уригна. Въздействието на джина се изпаряваше и го оставяше потиснат. От телекрана — дали за да ознаменува победата, или за да удави мисълта за загубения шоколад — гръмна „За теб, Океания“. Трябваше да се изправи и да застане мирно. На сегашното си място обаче той беше невидим.

„За теб, Океания“ бе последвана от по-лека музика. Уинстън отиде до прозореца с гръб към телекрана. Денят бе още студен и ясен. Някъде далеч избухна снаряд с глух, отекващ тътен. Напоследък в Лондон падаха около двайсет или трийсет снаряда седмично.

Долу на улицата вятърът развяваше скъсания плакат и думата АНГСОЦ ту се появяваше, ту се скриваше. Ангсоц. Свещените принципи на ангсоц. Новговор, двумисъл, променливост на миналото. Струваше му се, че скита из дебри по морското дъно, изгубен в един чудовищен свят, където той самият е чудовище. Беше сам, миналото беше мъртво, а бъдещето — немислимо. Каква гаранция имаше той, че дори едно-единствено човешко същество, живеещо сега, е на негова страна? И можеше ли да узнае дали властта на партията ще продължи вечно? Вместо отговор пред погледа му се откроиха трите лозунга върху бялата фасада на Министерството на истината:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

От джоба си извади монета от двайсет и пет цента. И на нея с дребни, четливи букви бяха изписани същите лозунги, а от другата страна бе изсечена главата на Големия брат. Очите му преследваха дори от монетата. От монети, от марки, от корици на книги, от знамена, от плакати, от опаковки на цигарени кутии — отвсякъде. Очите неизменно те следят, а гласът те обгръща. Заспал или буден, на работа или на масата, у дома или навън, в банята или в леглото — не можеш да се измъкнеш. Нищо не ти принадлежи освен няколкото кубически сантиметра в черепа.

Слънцето се беше преместило и безчетните прозорци на Министерството на истината, които вече не бяха осветени, изглеждаха мрачни като бойници на крепост. Сърцето му спря да бие от страх пред силуета на огромната пирамида. Беше прекалено здрава, не можеше да бъде щурмувана. Хиляда снаряда не биха успели да я разбият. Зачуди се отново за кого води дневника. За бъдещето, за миналото — за някаква въображаема епоха. Ала него го очакваше не смърт, а унищожение. Дневникът ще бъде превърнат в пепел, а самият той — в пара. Само Полицията на мисълта ще прочете какво е написал, преди да го изличи от живота и от паметта. Как можеш да се обръщаш към бъдещето, когато от теб няма да остане нито следа, нито дори анонимна дума, надраскана върху къс хартия?

Телекранът отброи четиринайсет часа. След десет минути трябваше да тръгва. До четиринайсет и трийсет трябваше да се върне на работа.

Странно, но удрянето на часа като че ли му вдъхна нови сили. Той бе самотен призрак, изричащ истина, която никой нямаше да чуе. Но докато продължаваше да я изрича, по някакъв необясним начин приемствеността не се прекъсваше. Паметта на човечеството се предава не като накараш другите да те чуят, а като пазиш здрав разсъдък в себе си. Върна се при масата, натопи писалката в мастилото и написа:

На бъдещето или на миналото, на времето, когато мисълта ще е свободна, когато хората ще се различават един от друг и няма да живеят в самота — на времето, когато истината ще съществува и направеното няма да може да бъде преправено:

От епохата на монотонното еднообразие, от епохата на отчуждението, от епохата на Големия брат, от епохата на двумисълта — привет!

Вече съм покойник, помисли си той. Струваше му се, че беше направил решителната крачка едва сега, когато вече съумяваше да изрази мислите си. Последствията от всяко действие са включени в самото действие. Написа:

Престъпмисълта не предполага смърт; престъпмисълта Е смърт.

След като вече бе осъзнал, че е покойник, за него изведнъж стана важно да живее колкото може по-дълго. Двата пръста на дясната му ръка бяха изцапани с мастило. Точно такава дреболия можеше да го издаде. Някой въвиращ навред носа си фанатик в министерството (вероятно жена: като дребната сламеноруса или като тъмнокосото момиче от Отдела за художествена литература) може да се запита защо е писал през обедната почивка, защо е писал със старомодна писалка, какво е писал — а после да подхвърли за това, където трябва. Отиде в банята и внимателно изтри мастилото с грубия тъмнокафяв сапун, който стържеше кожата като шкурка и в случая беше много подходящ.

Прибра дневника в чекмеджето. Нямаше смисъл да се опитва да го крие, но можеше поне да се увери дали е бил открит или не. Прекалено очевидно бе да поставя косъм между страниците. С върха на пръста си взе едва различима прашинка и я сложи в края на корицата, откъдето би изпаднала, докоснеше ли някой книгата.