Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nineteen Eighty-Four, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 251 гласа)

По-долу е показана статията за 1984 (книга) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за романа. За годината вижте 1984.

1984
Nineteen Eighty-Four
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Изображение на Министерството на истината (Миниправ по новговор)
Автор Джордж Оруел
Първо издание 8 юни 1949 г.
Англия
Издателство Secker and Warburg
Оригинален език английски
Жанр политическа и социална фантастика
Вид 326 страници
1984 в Общомедия

1984 ([1]на английски: Nineteen Eighty-Four) е антиутопичен политически роман написан от британския писател Джордж Оруел през 1948 г. като противопоставяне на тоталитаризма. Книгата е публикувана за първи път на 8 юни 1949 г.[1] в Лондон. Името на романа в оригинал е „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ (Nineteen Eighty-Four). Романът е ситуиран в Aistrip One, част от супердържавата Океания, в която тече вечна война, има вездесъщ държавен контрол и публична манипулация. Супердържавата е под диктатурата на политически режим, наречен Английски Социализъм, съкратен до „Ingsoc“ в Новговор – език, създаден от правителството. Супердържавата е под контрола на привилегирования елит на Вътрешната партия, , която преследва индивидуализма и независимото мислене като „мисловна престъпност“, която се преследва от Полицията на мисълта. Романът е дисутопична научна фантастика. Много от темите и концепциите от книгата са останали като нарицателни в културата, например идеята за Новговор, Стая 101 и Големия брат. Популяризира се прилагателното „Orwellian“, което описва официалната измама, тайното наблюдение и манипулацията. През 2005 г. романът е избран от списания Times за един от 100-те най-добри романи на английски език от 1923 г. до 2005 г. В списъка на Modern Library 100-те най-добри романи той достига 13-то място по редакторска преценка и 6-то по мнение на читателите. 

История на романа

Джордж Оруел пише своя роман, провокиран от разделянето на света на „Зони на влияние“, определени на Техеранската конференция. Пише романа в продължение на три години на шотландския остров Жура, тежко болен от туберкулоза. На 4 декември 1948 г. той изпраща финалния ръкопис и на 8 юни 1949 г. романът е публикуван. До 1989 г. книгата е преведена на шейсет и пет езика, повече от всеки друг роман на английски език по това време. Измисленият от Оруел език Новговор усмива лицемерието и укриването от страна на държавата:

Министерството на любовта ръководи изтезанията и промиването на мозъци,

Министерството на изобилието наблюдава недостига и купонната система,

Министерството на мира ръководи войната и жестокостта,

а Министерството на истината ръководи пропагандата и историческия ревизионизъм.

„Последният човек в Европа“ (Тhe last man in Europe) е едно от ранните заглавия на романа, но в писмо от 22 октомври 1948 г. до издателя си Фредерик Уорбърг, осем месеца преди публикуването, Оруел пише за колебанието си между него и „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. Издателят препоръчва по-комерсиално заглавие. В романа 1985 г. (1978 г.), Антъни Бърджис предполага, че Оруел, разочарован от началото на Студената война (1945 – 91 г.), възнамерявал да кръсти книгата „1948“. Увода на Penguin Books Modern Classics съобщава, че Оруел първоначално залага действието на романа през 1980 г., но по-късно измества датата на 1982 г. , а след това на 1984.

Крайното заглавието също е пермутация на 1948 г., годината на съставянето. През цялата си история книгата е била обект на спорове, точно както други антиутопични книги като „Ние“ на Евгени Замятин и „451 по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри. Откриват се множество прилики на романа на Оруел с този на Замятин, като безспорно руската класика е повлияла Оруел. 

Светът на „1984“

Всичко в супердържавата Океания се наблюдава от Големия брат, лидерът на партията, към когото има култ към личността, която реално не съществува. Партията не се интересува от нищо друго, освен от абсолютната власт. Главният герой на романа Уинстън Смит е член на Външната партия, който работи за Министерството на истината и отговаря за пропагандата. Неговата работа е да пренаписва минали статии от вестниците, които да отговарят на поддържаната партийна линия. Голяма част от това министерство се занимава с унищоването на документи, които не са редактирани. Поради тази причина не съществува никаква опозиция на официално изказаната от Партията позиция. Смит е усърден и умел работник, но тайно мрази Партията и мечтае за бунт срещу Големия брат. Прототип на главния женски персонаж Джулия е втората съпруга на Оруел. 

Сюжетът на книгата е ситуиран в Океания, една от трите супердържави в света след Глобалната война. Големи плакати на Големия брат са из цялата страна, невъзможни са изключването на множеството екрани, които непрекъснато бълват информация за „просперитета“ и военните действия, които води Океания. Има три обществени прослойки

– Висшата класа на Вътрешната партия, която е 2% от населението.

– Средната класа на Външната партия, която е 13% от населението.

– Ниската класа – пролетариат – която е 85 % от населението и представлява работническата класа.

Историята на главния герой започва на 4 април 1984 г. Въпреки това самият той не е убеден в истинността на датата, предвид факта, че професията му е да променя всякакви дати, факти и новини. В книгата на основния лидер на Съпротивата Емануил Голдщайн се разкрива, че след Втората световна война Обединеното кралство попада в гражданска война и е погълната от една от супердържавите – Океания. Едновременно с това СССР завладява континентална Европа и обособява втората супердържава – Евразия. Източноазия е третата супер държава, която обхваща регионите на Източна и Югоизточна Азия. Трите супердържави водят непрекъсната война помежду си. Информацията с коя от тях се бие Океания непрекъснато се променя, фактите се заличават и заменят с други. 

Властта е строго разпределена. Съществуват следните министерства:

– Министерство на мира – занимава се с войната и военните действия,

– Министерство на истината – занимава се с новини, забавление, образование и изкуство – изцяло пропагандни,

– Министерство на изобилието – занимава се с икономически афери (купонна система и гладуване),

– Министерство на любовта – занимава се със закона и реда, както и с мъчения и промиване на мозъци.

Първи превод на български

Първият български превод на „1984“ е направен в Лондон от Петър Увалиев, който го адаптира за радиотеатър. Драматизацията е излъчена в цяла поредица по българската емисия на радио Би Би Си през пролетта и лятото на 1984 година. Поради липса на български артисти във Великобритания ролите се изпълняват от почти всички журналисти и автори, работещи по това време в българската редакция на радиото: Димитър Димитров, Люси Ню, Павлина Джоунс, Ани Арнолд и др.[2]

Вижте също

Източници

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

6

Уинстън пишеше в дневника си:

Беше преди три години. Случи се в късна вечер в тясна странична уличка, близо до една от големите гари. Тя стоеше до някакъв вход, под мъждива улична лампа. Лицето й беше младо, много силно гримирано. Всъщност гримът ме привлече, белотата му като на маска и яркочервените устни. Партийките никога не се гримират. На улицата нямаше жива душа, нямаше и телекран. Тя каза, два долара. Аз…

Беше му прекалено трудно да продължи. Затвори очи и натисна с пръсти клепачите си, като се опитваше да изтръгне от тях образа, който постоянно го преследваше. Изпитваше почти непреодолимото желание да изкрещи с пълен глас цяла поредица мръсни думи. Или да разбие главата си о стената, да рита масата, да изхвърли мастилницата през прозореца — да направи нещо необуздано или шумно, или болезнено, което да изтрие терзаещия го спомен.

Най-лошият ти враг, каза си той, е собствената ти нервна система. Всеки миг напрежението вътре в теб лесно може да избие в някакъв външен симптом. Спомни си за едного, с когото се бе разминал на улицата преди няколко седмици: съвсем обикновен човек, член на партията, трийсет и пет-четирийсетгодишен, висок и слаб, с куфарче в ръка. Бяха на няколко метра един от друг, когато лявата страна на лицето му внезапно се сви от спазъм. Същото се повтори точно когато се разминаваха: съвсем лек спазъм, трепване, мигновено като затварянето на окото на обектив, но явно привично. Спомни си как тогава си помисли: горкият, свършено е с него. Страшното бе, че трепването съвсем сигурно бе несъзнателно. Най-опасно обаче беше да говориш насън. А от това няма начин да се предпазиш — или поне той не знаеше такъв начин.

Пое дъх и продължи да пише:

Влязохме във входа и през задния двор отидохме в приземна кухня. До стената имаше легло, а на масата — лампа, която едва мъждееше. Тя…

Стисна зъби. Идеше му да се изхрачи. Спомняйки си жената в приземната кухня, си помисли и за Катрин, своята жена. Уинстън беше женен — поне някога, вероятно все още беше женен, тъй като, доколкото знаеше, жена му не беше умряла. Стори му се, че отново вдишва топлия застоял въздух на приземната кухня с мирис на дървеници, на мръсни дрехи, на евтин парфюм — отвратителен и все пак привлекателен, защото нито една жена от партията не използва парфюм, това изобщо бе немислимо. Само пролите употребяваха парфюм. В съзнанието му неговият мирис беше неразделно свързан с прелюбодеянието.

Тази жена беше първото му прегрешение от около две години. Естествено ходенето по проститутки беше забранено, но това беше една от забраните, които, стига да събереш кураж, можеш от време на време да нарушаваш. Беше опасно, но не и въпрос на живот и на смърт. Ако те спипат с проститутка, могат да ти лепнат пет години принудителен труд в лагер, не повече, освен ако имаш и други прегрешения. И не беше трудно, стига да не те хванат на място. Бедните квартали гъмжаха от жени, готови да се продават. Някои можеха да се купят само за бутилка джин, какъвто на пролите не разрешаваха да пият. Негласно партията дори беше склонна да насърчава проституцията като отдушник на инстинкти, които не бе в състояние докрай да задуши. На разврата не се придаваше значение, стига да се правеше скришно, без наслада и с жени само от най-бедната и презряна класа. Непростимото престъпление беше промискуитет между членове на партията. Но въпреки че това беше едно от престъпленията, което обвинените в големите чистки неизменно си признаваха, почти немислимо бе действително да се случи нещо подобно.

Целта на партията беше не само да попречи на мъжа и жената да се привързват един към друг и така да убягват от контрола й. Всъщност необявената задача беше сексуалният акт да се лиши от всякакво удоволствие. Не толкова любовта, колкото чувствеността беше врагът, както вътре, така и извън брака. Всички бракове между партийни членове трябваше да бъдат санкционирани от специална комисия и въпреки че принципът никога не бе формулиран открито, разрешение неизменно се отказваше, ако въпросната двойка създаваше впечатление за взаимно физическо привличане. Единствената призната цел на брака бе да се създават деца, които да служат на партията. На половото сношение трябваше да се гледа като на незначително и не съвсем приятно задължение, нещо като клизма. Това също никога не се разясняваше обстойно, но непряко се внушаваше на всеки партиен член още от ранно детство. Съществуваха даже организации като Младежкия антисекссъюз, който проповядваше пълно безбрачие за двата пола. Всички деца трябваше да се заченат чрез изкуствено осеменяване (на новговор изосем) и да се отглеждат в обществени заведения. Това, както Уинстън добре съзнаваше, не трябваше да се разбира съвсем буквално, и все пак повече или по-малко отговаряше на общата идеология на партията. Партията се опитваше да унищожи сексуалния инстинкт или ако не можеше да го унищожи, да го изврати и омърси. Не знаеше защо е така, но му се струваше, че е в реда на нещата. Що се отнася до жените, усилията на партията в общи линии се увенчаваха с успех.

Отново си помисли за Катрин. Бяха минали девет, десет — близо единайсет години, откак се разделиха. Странно колко рядко се сещаше за нея. С дни можеше да не си спомни, че някога е бил женен. Заедно бяха живели само около година и половина. Партията забраняваше разводите, но насърчаваше раздялата на бездетните семейства.

Катрин беше висока и руса, много стройна, с грациозни движения. Лицето й беше дръзко, с орлов профил, лице, което човек можеше да нарече благородно, докато не разбере, че зад него няма абсолютно нищо. В самото начало на семейния им живот установи — впрочем може би само защото я опозна по-добре, отколкото познаваше другите, — че не е срещал по-глупаво, по-вулгарно и празноглаво същество от нея. Съзнанието й беше пълно с лозунги и нямаше глупост, която да не е готова да попие, щом идваше от партията. И въпреки това той беше в състояние да понесе съвместния им живот, ако не беше едно-единствено нещо — сексът.

Достатъчно бе да я докосне, и тя някак трепваше и се вцепеняваше. Прегърнеше ли я, струваше му се, че прегръща движеща се дървена кукла. Странно, но дори когато тя го притискаше към себе си, той имаше чувството, че същевременно го отблъсква с всичка сила. Това впечатление се създаваше от вцепенените й мускули. Тя лежеше със затворени очи, като нито се съпротивляваше, нито участваше, а понасяше. Беше изключително неловко и в крайна сметка ужасно. Но дори и това не би му попречило да издържи съвместния живот, ако се бяха споразумели да останат без деца. Любопитното беше обаче, че именно Катрин не беше съгласна. Длъжни сме, казваше тя, ако можем, да родим дете. Така че, когато беше възможно, упражнението се изпълняваше съвсем редовно, веднъж в седмицата. Сутрин тя даже му напомняше за него като за нещо, което трябва да се свърши вечерта и не бива да се забравя. Наричаше го по два начина. Единият беше „правене на бебе“, а другият — „нашият дълг към партията“ (да, тя наистина се изразяваше точно така). Съвсем скоро той започна да изпитва истински ужас при наближаването на определения ден. За късмет, дете не се роди и накрая тя се съгласи да изостави опитите, а скоро след това се разделиха.

Уинстън недоловимо въздъхна. Взе отново писалката и написа:

Тя се хвърли на леглото и веднага, без никакво встъпление, по най-долния и вулгарен начин, който човек може да си представи, вдигна полата си. Аз…

Видя се как стои там, в слабата светлина на лампата, с мириса на дървеници и евтин парфюм в ноздрите, а в сърцето с чувство на поражение и отвращение, което даже в този миг си оставаше примесено с мисълта за бялото тяло на Катрин, смразено завинаги от хипнотичната сила на партията. Защо все така трябваше да става? Защо не можеше да има собствена жена, вместо веднъж на няколко години да се задоволява с подобна животинска схватка? Но истинска любовна връзка беше почти немислима. Всички жени от партията си приличаха. Въздържанието бе толкова дълбоко вкоренено в тях, колкото и предаността към партията. Природното чувство бе задушавано с целенасочено възпитание от ранни години, с игри, студени бани и глупостите, с които им тъпчеха главите в училище, в организацията на Разузнавачите и в Младежкия съюз, с лекции, паради, песни, лозунги и маршове. Разумът му подсказваше, че сигурно има изключения, но сърцето му не го вярваше. Всички те бяха непоколебими, както изискваше от тях партията. Повече, отколкото да бъде обичан, той искаше да пробие тази стена от целомъдрие поне веднъж в живота си. Успешният полов акт беше бунт. Желанието беше престъпмисъл. Ако беше успял поне да пробуди Катрин, това би било нещо като прелъстяване, въпреки че му беше съпруга.

Но случилото се трябваше да бъде доразказано. Той изписа:

Запалих лампата. Когато я видях на светло…

В тъмнината слабата светлина на газената лампа му се стори много ярка. За първи път можа да разгледа жената. Тъкмо беше пристъпил към нея, и спря, изпълнен с похот и ужас. Много добре съзнаваше на каква опасност се бе изложил с идването си тук. Съвсем вероятно бе на излизане да го спипа патрулът: може би дори вече го чакаха пред вратата. А да си отиде, без да е направил онова, за което бе дошъл!…

Трябваше да го напише, трябваше да се изповяда. В светлината на лампата изведнъж беше видял, че жената е стара. Толкова дебел слой грим покриваше лицето й, че то сякаш щеше да се напука като картонена маска. В косите й имаше бели кичури: но най-зловеща бе устата — полуотворена черна кухина. Нямаше никакви зъби.

Той написа бързо с разкривен почерк:

Когато я видях на светло, беше истинска старица, поне петдесет годишна. Но все едно, направих го.

Отново притисна клепачите си с пръсти. Накрая го беше написал, но това с нищо не промени нещата. Терапията се оказа безуспешна. Изпитваше все същото силно желание да крещи мръсни думи колкото му глас държи.