Кристин Хана
Отново у дома (30)

Епилог

Той седи на люлката на верандата и се опитва да я залюлее. Из въздуха се носи звънливият смях на Лина. В двора, точно пред него, Маделин, Лина и Ейнджъл размотават коледни лампички. На ъгъла, в сянката на столетен дъб, стои млад мъж, пъхнал ръце в джобовете на дънките си. Никой на двора още не го е видял, но той знае, че ще го видят. Съвсем скоро Лина ще вдигне поглед и ще се втурне по пътеката към него.

Усеща, че започва да се усмихва. Приятно е — това бавно, леко свиване на устните — и изведнъж осъзнава, че усеща как се смее. Забелязва, че вятърът докосва бузите му, роши косата му, че усеща студа. Забелязва, че и птиците са се върнали, и чува чуруликането им.

Поглежда надолу и за пръв път от толкова време насам се вижда целият. Стъпва на земята и натиска. Люлката започва бавно, съвсем бавно, да се люлее под него. Чува тихото й скърцане.

На двора Маделин се обръща и очите й — красивите й зелени очи — се спират на люлката. Той усеща топлината на погледа й върху себе си и му става все по-топло и по-топло, докато започна да изпитва чувството, че ще се разтопи. Сякаш го огрява слънцето и го топли, о, как го топли…

— Вижте — казва тихо Ейнджъл, който плъзва ръка по талията на Маделин и я придърпва към себе си.

— Люлката — казва Лина и тръгва към родителите си.

Те заедно тръгват към него. Усеща погледите им върху себе си и му се приисква да закрещи от радост. Концентрира се и става.

Усеща как смехът клокочи в него, разлива се наоколо, докато той се носи над земята, безтегловен и свободен. Чува смеха си в десетки звуци — в чуруликането на птиците, в скърцането на люлката, в падането на снега…

И през всичко това чува старото си сърце, биещо в гърдите на Ейнджъл. Биещо, биещо, биещо…

За първи път в живота си не се чувства така, сякаш в него има огромна празнина, а напротив — чувства се по-лек от въздуха. Поглежда към небето, след това към Маделин, неговата Маделин, и за миг вижда целия й живот, въртящ се пред него като кинолента от черно-бял филм. Косата й щеше да побелее, а тя щеше да остане в тази къща, посръбвайки си лимонада на люлката на верандата до деня на смъртта си. Щеше да носи развлечени пуловери, когато остарее, и никога нямаше да има нужда от очила. Тя и Ейнджъл щяха да кръстят сина си Франсис, а щяха да го наричат Франк.

Защото вече беше съществувал един Франсис.

Знае, че той ще й липсва, винаги, през целия й живот, точно както тя щеше да липсва на него. Но тя щеше да има Ейнджъл, един Ейнджъл, който той така и не опозна, но в когото винаги бе вярвал. Щеше да има и Лина. Неговата скъпа Лина.

И изведнъж разбира какво го задържаше на люлката в продължение на толкова дни. Той все още е част от това семейство и винаги щеше да бъде. Беше объркал всичко и сега разбираше, че може би това е животът — да объркваш нещата и да продължаваш да вярваш, винаги да вярваш.

Усеща как се издига все по-високо и по-високо, докато тримата се превърнаха в три тъмни точки на белия сняг. След миг люлката спира и семейството долу отново се връща към заниманието си.

Той се взира в тях, тримата, които обича толкова много, и разбира, че те ще говорят за този момент в продължение на години.

Ще говорят за онзи следобед, когато люлката на верандата се е разлюляла сама. Ще си предлагат един на друг успокоението на вярата, обещанието за чудо и цял живот щяха да гледат тази стара люлка и да мислят за един човек, когото са обичали.

Франсис се усмихва при тази мисъл. И в шепота на вятъра чува смеха им за последен път.