Кристин Хана
Отново у дома (24)

Глава 23

Той знае, че става по-студено. Вижда свидетелства за студа, въпреки че не може да го почувства. Небето бе станало съвсем черно, както често се случва през последните дни на ноември. Дърветата се гушат едно в друго покрай пътя и ако се заслушаше внимателно, можеше да ги чуе как шепнат. Чуди се защо никога преди не ги е чувал да говорят.

Но сега чува толкова много различни неща — барабаненето на дъждовните капки, падането на мъртво листо. Дори светлината на звездите имаше свой звук, едно напевно бръмчене, което му напомняше за жуженето на пчелите в розовата градина в първите дни на лятото. Всичко издава звук, с изключение на люлката, която виси отпусната и неподвижна под него. Както и той самият. Той е най-тихото нещо на света.

Животните в квартала знаят, че той е тук. През студени и тъмни нощи като тази те минаваха покрай къщата, вперили златистите си очи в него, с настръхнала козина. Когато ги вижда, има чувството, че усеща нещо, някакво изтръпване в пръстите, което прилича на спомен, сякаш можеше да си спомни колко мили бяха те, колко успокояващо му действаше някога да приласкае някоя улична котка. Но изтръпването не е истинско. Знае, че вече няма истински сетива. Просто си го спомня, защото така му е хубаво и не му остава нищо друго.

Една кола завива към къщата. Когато светлината от фаровете докосва дърветата, те спират да говорят. Колата спира и фаровете изгасват.

Чува как вратата се отваря, после стъпките на Ейнджъл, който отива до другата врата и я отваря. В слабата светлина от таблото той вижда Маделин, седнала на мястото до шофьора.

Тя слиза от колата. Усмихва се, за първи път от дни насам. Той инстинктивно разбира, че Ейнджъл е този, който й е върнал усмивката.

Би трябвало да го заболи от това, че тя гледа друг мъж с очи, пълни с любов, и чака болката да го прониже, но тя не идва и липсата й го изненадва.

Знае, че все още може да чувства болка. Беше я почувствал по-рано днес, когато видя Маделин да излиза от къщата. Очите й бяха подути и зачервени от плач и той знаеше, че е плакала за него. Заболя го, когато я видя да стои на верандата, облякла старата му риза. Болеше го някъде дълбоко, дълбоко — там, където някога беше сърцето му.

Но сега тя се усмихва и е толкова красива. Сякаш плува към него. Главата й е склонена към Ейнджъл, красивото й лице — осветено от златиста светлина.

Изведнъж разбира, че те изглеждат млади и щастливи. И двамата. По този начин се гледаха и преди, по начин, по който тя никога не го погледна.

Странно, но тази мисъл го стопля, кара го да се чувства достатъчно лек, за да се надигне от люлката. Някакво странно усещане се заражда в тялото му и този път той е почти сигурен, че е истинско. Започва в пръстите на краката му и се движи нагоре. Сякаш блестяща светлина преминава през вените му, осветявайки го отвътре. Изпитва чувството, че е в безтегловност.

Очаква да се надигне, но когато това не става, той поглежда надолу, за да открие, че още нещо от него е изчезнало. От кръста надолу няма нищо, освен сянка.

Това го изненадва и обърква, това бавно изчезване на тялото му, но не го плаши. Сякаш е… нормално.

Когато отново вдига поглед, вижда, че Маделин е на верандата до него. Чува приглушения й глас, който говори на брат му, въпреки че не може да различи думите. Отговорът на Ейнджъл е провлечен звук, който прилича на шепота на дърветата.

Иска му се да бъде до тях, да махне с ръка и да каже: „Аз съм тук, вижте ме“.

Тя отваря вратата и светва лампата на верандата и тогава той вижда една сянка, която стои до тях.

Знае, че това е сянката на мъжа, който някога беше. Като хипнотизиран, се вижда как се слива със сянката на брат си и остава там, достатъчно близо, за да може да ги докосне.

Хубаво му е да бъде в сянката на брат си — част от Ейнджъл и в същото време разделен. Усеща как се отпуска и отново сяда на люлката. От устните му излиза въздишка на облекчение и при звука някаква птица изпляска с криле откъм ябълковото дърво в градината.

Най-после разбира какво е чакал, както и това, че чакането му вече е към своя край.

 

 

Лина погледна към небето. Имаше чувството, че пред нея се открива един съвсем нов свят. Не знаеше точно защо. Това си беше същото нощно небе, което бе гледала, откакто се помни, същите звезди. Но тази вечер ги виждаше по начин, различен отпреди. Млечният път представляваше размазано петно от сиво-бяла светлина, напръскано от премигващи звезди. Както лежаха, загледани нагоре, една звезда се откъсна от небето, оставяйки блестяща светлинна диря, преди да изчезне.

— Пожелай си нещо — каза Зак.

Лина се усмихна. Джет за нищо на света не би казал нещо толкова сантиментално. Думите му я стоплиха.

Тя се претърколи на една страна и го погледна. Той лежеше до нея, пъхнал ръце под главата си. Пясъчнорусата му коса бе паднала назад. Тя виждаше светлината на звездите, отразена в очите му, и замечтано се замисли, че точно така трябва да бъде — той беше този, който й показа магията на нощното небе.

Зак се обърна към нея и й се усмихна бавно, сънливо.

— Пожела ли си нещо?

Тя за малко не го докосна, но той никога не й бе давал да разбере, че го иска. Бяха прекарали последните две седмици заедно — обядваха, мотаеха се по коридорите на училището, чакаха автобуса. Разговаряха за всичко — за това, колко самотно е понякога да бъдеш на шестнайсет и как родителите често не могат да те разберат. Зак беше този, който първи накара Лина да се запита за чувствата, които изпитва към майка си. Беше го казал съвсем непринудено, в една нощ като тази, когато седяха на пейките на стадиона. Тя не смяташе, че той се опитва да промени възгледите й, просто й говореше, а тя слушаше…

— Спомням си, когато се обадиха от болницата — беше казал той. — В един миг нашите са тук, дрънкат ми глупости за косата, за дрехите и за оценките, и в следващия миг вече ги няма. Просто — пуф! — и оставаш сам.

Тя се бе притиснала към него. Не знаеше какво да каже.

— Бих се отказал от всичко, Лина, от всичко, само за да чуя още веднъж майка ми да ми се кара.

Лина си спомни последните груби думи, които бе казала на Франсис, и как така и не получи възможност да му се извини, да му каже, че той е бащата, когото е търсила. Сега вече знаеше, че понякога животът не ти дава втори шанс да се извиниш. Понякога едно ужасно, трагично телефонно позвъняване проваля всичко.

Тя обичаше майка си. Разбра го в този момент, разбра го съвсем ясно. Ако нещо се случеше с майка й, Лина щеше да поиска да умре. И въпреки това тя я нараняваше непрекъснато, замеряше я с горчиви, злобни думи, за които не би й стигнал цял живот да се извини.

— Ти си такава късметлийка — прошепна Зак в тъмнината.

Искаше да му каже, че се чувства късметлийка, но също така — очукана от живота, засрамена от собствения си егоизъм. Но изпитваше и още нещо. Надежда. Беше прекарала последната година, противопоставяйки се на живота — държеше се като бунтарка, за да прави напук на майка си и се правеше на наркоманка, за да се хареса на Джет. Сега просто искаше да бъде себе си — която и да беше. Сякаш изведнъж светът се отваряше за нея, изпълнен с възможности.

И това й го беше дал Зак — само с няколко искрени думи. Беше си помислила дали да не хване ръката му и да я стисне, за да му покаже, че разбира, но не посмя.

Сега се премести малко към него, достатъчно близо, за да различи мъничките лунички, обсипали носа му. Чакаше го да я погледне, но той не го направи. Просто продължаваше да се взира в небето. Тя затвори очи и съсредоточи цялото си съзнание върху една мисъл: „Целуни ме“.

Той не помръдна.

Тя въздъхна отчаяно. Нищо чудно, че още е девствена. Не можеше дори да накара едно момче да я целуне. През изминалите две години бе направила какво ли не, за да накара Джет да я забележи, но той така и не й обърна внимание. А сега Зак се отнасяше с нея, сякаш беше най-добрата приятелка на по-малката му сестра.

— Нещо не ми е съвсем наред — промърмори тя и веднага се ужаси, че го бе казала гласно.

Той се обърна към нея. Надигна се на лакът и й се усмихна.

Сините му очи изглеждаха почти черни в тъмнината, ноздрите му потрепваха, когато си поемаше дъх. Имаше лице като това на чичо й Франсис — такова, което те караше да се чувстваш близък. Искаше да го попита дали я смята за красива или дебела, но не й достигаше смелост, затова не каза нищо.

Той се усмихна и тя изпита неприятното чувство, че е разбрал за какво си мисли. Това беше унизително — мисълта, че липсата й на самочувствие е толкова очевидна. Тя нервно пъхна косата зад ушите си.

— Какво има?

— Ти си най-красивото момиче, което съм виждал — каза той.

От думите му й се прииска да се разплаче и тя се зачуди дали това означава да се влюбиш. Искаше й се да знае какво да каже — подходящите думи на зрял човек, но не можеше да ги намери.

— Знаеш ли, зимният бал наближава — каза той. — Какво… какво ще кажеш да отидем заедно?

Тя изпита внезапен страх: той сигурно се шегуваше с нея.

— Ще изглеждаме като Къртни Лав и мистър Роджърс.

Той се засмя и смехът му толкова й хареса, че тя се присъедини към него.

— Е, и?

Лина го погледна със страхопочитание. Чувствата й бяха в безпорядък, сърцето й биеше като обезумяло.

— Добре.

Той й се усмихна с една от своите усмивки — бавна и сигурна, от които гърлото й пресъхваше. И тогава я целуна.

 

 

Лина все още витаеше из облаците час след като Зак я закара вкъщи. Беше спрял колата си, излезе пръв и дойде да й отвори вратата.

Тя хвана ръката му и излезе сковано. Щеше й се да има достатъчно смелост да го помоли за още една целувка, но не се осмели. Страхуваше се, че може да се размекне и да се разтопи.

Той се приближи.

— За бала… облечи нещо синьо — като очите ти.

Тя не можа дори да отговори, само кимна.

Усмихнат, той я поведе по пътеката към къщата. Почти бяха стигнали, когато видя баща си, седнал на стълбите на верандата. Просто седеше там, съвсем сам.

Лина и Зак спряха пред него.

Ейнджъл се изправи бавно, изтупа дънките си и протегна ръка към Зак.

— Аз съм Ейнджъл — каза той, макар че едва ли имаше нужда, сякаш не беше известна холивудска звезда. — Бащата на Анджелина.

Зак пое ръката му.

— Аз съм Закари Оуен, господин Де Марко. Ще заведа Лина на зимния бал, ако нямате нищо против.

Ейнджъл се засмя.

— Аз не съм такъв баща. Тези въпроси трябва да се уреждат с майка й.

Заболя я от начина, по който отклони отговорността. Лина се намръщи.

Зак се обърна към нея.

— Лека нощ, Лина. До утре.

Тя кимна разсеяно и когато Зак си тръгна, тя се обърна към Ейнджъл.

— Какво правиш тук?

— Чакам те.

Заля я топло чувство. Ухили се.

— Страхотно.

— Може би, а може би не. Ела тук. — Той я заведе до най-горното стъпало и седнаха там, един до друг. — Имам да ти казвам нещо. — От думите му я обзе тревожно предчувствие. — То може би ще те разстрои.

Обърна се към него.

— Какво има?

Той извърна поглед, сякаш не можеше да я гледа в очите, и тревогата й прерасна в страх. „Той си тръгва, точно както каза майка. Сега ще ми каже, че вече не иска да бъде баща.“

— Става въпрос за операцията ми.

Тя изпита за миг облекчение, после страхът я сграбчи още по-силно.

— Добре ли си?

Той се усмихна нежно.

— Добре съм. Всъщност доста добре за… — Гласът му се сниши, той се взираше в нея с настойчивост, която почти я подразни. — Доста добре за човек, преживял сърдечна трансплантация.

Изглеждаше толкова сериозен и изплашен, че тя за малко не се засмя.

— Това ли е страшното „Имам да ти казвам нещо?“ Господи, а аз си помислих, че сигурно умираш.

— Това не те ли тревожи?

— Господи, татко, та аз съм дете на кардиолог! Израснала съм в болницата — обзалагам се, че познавам повече хора със сърдечни трансплантации от теб.

Усмивката му проблесна внезапно, после бавно изчезна.

— Това не е всичко.

Тя се ухили.

— Знам, таблоидите бяха прави. Присадили са ти сърце от извънземно.

Той се засмя.

— Това ли е най-новото?

Замълчаха. Лина се облегна назад на лакти и се загледа в тъмните розови храсти покрай оградата.

Ейнджъл се опъна до нея.

— Става въпрос за това, Лина… Имам… Искам да кажа… Получих… — Той си пое рязко въздух, но не каза нищо повече.

Лина се обърна към него. Слабата светлина къпеше лицето му и бледата кожа придобиваше златист оттенък. Тъмнокафява коса, с цвят на кафе, се къдреше покрай яката на дънковата му риза. Той погледна към осеяното със звезди ноемврийско небе и въздъхна тежко.

Лина разбра, че му е трудно. Беше странно, но дори само преди седмица не би забелязала нещо подобно — възрастен човек да не знае какво да каже. Щеше да изсумти и да му каже да изплюе камъчето, защото няма цял ден на разположение.

Но последните няколко седмици я бяха променили. И ако имаше нещо, което наистина да разбира, то беше колко трудно е понякога да изкажеш мислите си. Затова чакаше търпеливо, без да казва нищо.

След известно време той опита отново:

— Страх ме е да ти го кажа, Лина. Не искам да те нараня…

Тя не го поглеждаше. Нямаше нужда — лицето му беше като жигосано в съзнанието й. Носеше го като скъп медальон до сърцето си.

— Чичо Франсис обичаше да казва: „Любовта наранява, Анджелина-балерина, но също и лекува“. — Тя въздъхна. Спомни си всичките нощи, през които бе седяла точно на това място с чичо Франсис и говореше с него за всичко, което я тревожеше. Беше свикнала да мисли, че той би останал с нея тук завинаги, стига да го помолеше.

— Ти обичаше Франсис, нали?

— Да — прошепна тя. — Обичах го.

— Ами ако той е някак си все още… Все още тук.

— Той е тук — отвърна тихо тя. — В сърцето ми. И в сърцето на мама.

— И в моето.

Думите му я изненадаха, тя изведнъж се зачуди как ли приема Ейнджъл смъртта на брат си. Не бяха се виждали в продължение на години, а Франсис никога не бе споменавал, че брат му е известният Ейнджъл де Марко.

— Ти ми се подиграваш — обвини го тя.

— Не. Просто се опитвам да намеря начин да ти кажа нещо, но явно не успявам.

— Просто го кажи. Аз не съм дете.

Той се обърна към нея. Хвана ръката й и я сложи на гърдите си. Тя усети ритмичното биене под блузата му.

— Почувствай ударите на сърцето ми.

Тя кимна.

— Това е от… — Той преглътна, сякаш изведнъж му призля. — Това е сърцето на Франсис.

Беше необходимо малко време, за да осъзнае значението на думите. Тя рязко дръпна ръката си и премига срещу него.

— Д-да не би да казваш…

— В мен бие сърцето на чичо ти Франсис.

Тя не знаеше как да реагира.

— Лина?

Долови страха в гласа му и това я обърка. Обърна се към него. Взря се за миг в разтревожените му очи и изпита чувството, че пада в непрогледен мрак. Помисли си налудничаво: „Аз въобще не познавам този човек. Той е мой баща, а аз въобще не го познавам…“.

И тогава разбра, че той се страхува, защото я обича. Страхуваше се тя да не си помисли, че е направил нещо лошо. Той се страхуваше от нея. Още едно парченце от мозайката си дойде на мястото — любовта означаваше винаги да изпитваш малко страх.

Тя му се усмихна. Изпълни я някакво ново, невероятно чувство, от което й се прииска да закрещи от радост.

— Ти носиш сърцето на Франсис — тихо каза тя.

Той затаи дъх.

— Да.

Тя знаеше, че сега държи всичко в ръцете си. Каквото и да кажеше, то щеше да определи отношенията им завинаги. Сълзи замъглиха погледа й и тя ги избърса с ръкав.

— Знаех си, че не ме е изоставил — прошепна.

По лицето му премина сянка на облекчение.

— Ти наистина си невероятна, Лина.

Той бавно разтвори ръце и тя се сгуши в прегръдката му. Това беше първият път, в който я прегръщаше, и тя знаеше, че никога няма да го забрави, никога. Беше като прегръдката на Франсис… и на Ейнджъл, сякаш те двамата я прегръщаха едновременно, двамата мъже, които толкова много обичаше.

Нямаше никаква представа, колко дълго са седели така, прегърнати на горното стъпало. Разговаряйки за всичко, което им идваше на ума. Някъде към десет, когато госпожа Хендикот отваряше задната си врата, за да изхвърли котарака навън, заваля. Капките затупаха по земята, понесени от странно топъл вятър. Още по-странно — на небето нямаше облаци.

Люлката зад тях изскърца и се разлюля, сякаш я бе докоснала невидима ръка. Вятърът се изви и засвири в стрехите и прозвуча — странно — като смеха на чичо Франсис.