Кристин Хана
Отново у дома (25)

Глава 24

Журналистите се изсипаха в болницата „Сейнт Джоузеф“ като скакалци. Репортери и оператори от цялата страна се събраха на паркинга, разхождаха се насам-натам, проверяваха апаратурата си.

Кафенето, отворено заради пресконференцията на Ейнджъл, определена за десет часа, вече пукаше по шевовете от хора.

Ейнджъл стоеше в сервизното помещение зад кафенето и наблюдаваше суматохата отвън през малкото овално прозорче на вратата. Беше застанал до огромен фризер, но не той беше причината да изпитва студ.

Беше от нерви.

Някой докосна рамото му и той подскочи, обръщайки се назад. Маделин, Крис и новият му кардиолог, Сарандън, стояха зад него. Маделин бавно дръпна ръката си от рамото му.

Ейнджъл се опита да се усмихне.

— Не мога да повярвам… Нервен съм. По дяволите, правил съм това стотици пъти.

Тя го изгледа изпитателно.

— Трезвен ли?

Той се замисли.

— Май не съвсем.

Аленфорд погледна часовника си.

— Десет часът е.

Ейнджъл сграбчи ръката на Маделин.

— Не знам дали мога да го направя.

— Можеш да направиш всичко, Ейнджъл де Марко. Кога ще го проумееш?

Тя го каза толкова спокойно, толкова делово, сякаш беше неоспорима истина, че Ейнджъл може да направи всичко, да бъде всичко. Вярата й в него го изуми.

— Какво щях да правя без теб?

Тя се засмя, но смехът й беше нервен.

— Готов ли си?

— Не казвай на Лина, че съм се държал така. Тя смята, че съм страхотен.

Аленфорд стисна рамото на Ейнджъл и тръгна към вратата. Сарандън го последва.

В мига, в който двамата лекари излязоха навън, започнаха да святкат прожектори, да бръмчат камери.

Аленфорд отиде до подиума, почука по микрофона, за да провери дали работи, и започна да чете предварително подготвено изявление.

Иззад вратата Ейнджъл чуваше части от речта му.

„… Анджело де Марко беше приет в болницата «Сейнт Джоузеф» след третия си, най-сериозен пристъп… Само сърдечна трансплантация можеше да спаси живота му… Господин Де Марко беше записан в списъка на Банката за донори като потенциален получател…“

Някой зададе въпрос, който Ейнджъл не успя да чуе добре.

— Не — отвърна Аленфорд. Гласът му бе по-строг от обикновено. — Господин Де Марко не се е ползвал със специални привилегии заради известността си и финансовото си положение. Беше сложен в началото на списъка, защото беше в критично състояние. — Аленфорд сгъна листовете с изявлението си и ги пъхна в джоба на престилката си. — Той чакаше за сърце, както всички останали. Повече от някои, по-малко от други. Аз извърших операцията, която премина много добре. Господин Де Марко остана известно време в болницата, след което беше изписан. Сега той се намира в нов етап от живота си. Благодаря ви.

Въпросите заваляха като град. Репортерите подскачаха, вдигнали ръце. Ейнджъл не чуваше въпросите, но знаеше, че те нямат значение. Аленфорд можеше да каже каквото си поиска, но бъркотията навън нямаше да престане, докато не се появеше Ейнджъл.

Маделин стисна ръката му.

— Не е задължително да излизаш.

— Малко е страшничко — призна той. — Сякаш чувам в главата си песента от „Челюсти“. Или Франсис пее, или наистина съм в опасност.

Тя се засмя.

— Ти не си нормален, Ейнджъл де Марко.

През опушеното стъкло видяха как Аленфорд отстъпва вляво от подиума — сигналът за появяването на Ейнджъл, ако искаше да го направи.

Той се обърна към Маделин.

— Ела с мен.

— Разбира се.

Внезапно му се прииска да я целуне. Но само се усмихна. Само мисълта, че тя ще е до него, ще го подкрепя и ще вярва в него, му даваше сили да направи и невъзможното. Това го изненада — колко е хубаво да имаш на кого да се опреш. Започваше да се чуди дали не се е страхувал, защото е сам.

— Най-добре ти да излезеш първа. Ако ни видят заедно, скъпо ще си платим. Утре сутринта ще преровят кошчето ти за боклук, за да търсят бельото ми. Някоя стриптийзьорка ще го опише.

Зачака тя да се засмее, но Маделин не го направи. Просто стоеше там и го гледаше.

— Ще се справиш.

Стисна за последен път ръката му и излезе от кухнята. Заобиколи подиума и седна в дъното на стаята.

Това е. Той си пое въздух и се приготви точно както би направил преди някой дубъл. С лекота, родена от практиката, се вмъкна в кожата на известния Ейнджъл де Марко.

Излезе усмихнат от кухнята. Знаеше, че изглежда така, сякаш е най-безгрижният човек на света. Качи се на подиума и спря.

— Това е той!

Светкавиците блеснаха, камерите забръмчаха. Отвсякъде долитаха въпроси, но нито един не се чу ясно.

Някой започна да ръкопляска и изведнъж въпросите спряха и всички започнаха да го аплодират.

За първи път от два месеца насам отново беше Ейнджъл де Марко — не някой анонимен Марк Джоунс, не оперираният от стая 264-W, не неблагодарен по-малък брат, не избягал от детето си баща. Той беше Ейнджъл де Марко, лошото момче, актьорът от Холивуд, и това му харесваше.

Старите чувства отново се върнаха, изпълниха го. Шумът на аплодисментите сякаш напомпваха егото му и той изпита чувството, че ще избухне. Как бе забравил тези магични моменти, в които се чувстваше обичан и обожаван от целия свят?

Вдигна ръка усмихнат.

— Хайде, хайде, аз не съм извършил операцията, само я преживях.

Избухна смях. Аплодисментите бавно стихнаха и Ейнджъл забеляза как в настъпилата тишина всички го наблюдаваха с неприкрито любопитство.

Обикновено не го гледаха така. Дългият червен белег, прорязващ гърдите му, започна да го сърби.

Надутият балон на егото му спадна и той се почувства празен и обикновен. Внезапно се замисли дали ще успее да оцелее така — бидейки просто обикновен човек.

Никога не бе мислил за такива неща. В миналото се присмиваше на мъжете със съпруги и семейства.

Винаги бе смятал, че животът е един безкраен купон — или си поканен, или не си. Ако не си поканен, си част от обслужващия персонал, който никога не се забавлява.

Но вече бе започнал да разбира, че забавлението е само част от живота. Спомни си предишната вечер, времето, което бе прекарал с Лина на верандата, нейната прегръдка. Спомни си и Маделин на гроба на Франсис, нежните думи и усмивките, с които му бе помогнала да преодолее болката. Беше изпитал повече чувства през онези няколко минути с тях, отколкото през всичките предишни трийсет и четири години.

— Преди всичко — каза тихо той, — искам да благодаря на болницата за изключителната им грижа. Моите лекари — Крис Аленфорд, Маркъс Сарандън и Маделин Хилиърд — се бореха за спасението на живота ми дори когато се държах отвратително. А сестрите и терапевтите…

— Ейнджъл, покажи ни белега си!

Грубото подвикване измъкна Ейнджъл от мислите му и му напомни къде се намира. Веднага разбра, че е мълчал прекалено дълго. Сега те наистина се чудеха какво му става.

Той се засмя непринудено.

— Хайде, Джеф, не ставай смешен! Наистина ли мислиш, че Америка иска да види точно белега ми?

— Как се чувстваш, Ейнджъл?

— Страхотно, благодаря. Персоналът на болницата свърши чудесна работа с мен.

Някой се изсмя.

— Свършиха чудесна работа и с нас. Никаква информация за теб не можа да излезе.

Ейнджъл кимна.

— Такава беше молбата ми. По дяволите, трябваше ми доста време, за да призная пред себе си, че съм болен. Не бях готов да го съобщя на света.

— А сега си готов, така ли?

Ейнджъл познаваше предизвикателствата. Бръкна в джоба си за изявлението, което си беше подготвил предварително, но изведнъж реши, че е прекалено официално. Облегна се на лакти на подиума и погледна тълпата.

— Ето цялата история. Още съм болен, но се оправям и сигурно ще живея дълго, но се възстановявам от сериозна операция. Имам нужда от време и наистина ще съм ви много благодарен, ако ми го дадете.

За миг настъпи пълна тишина, после някой се обади:

— Ейнджъл де Марко не би казал това.

Ейнджъл погледна към репортера на списание „Пийпъл“ — тази жена го бе интервюирала миналата година.

— Това съм самият аз, Боби. Но човек обикновено се променя след такива неща — или се променяш, или умираш. — Той се засмя. — Хайде да говорим направо — блъснах стената с глава и извадих дяволски късмет, че се случи в болницата „Сейнт Джоузеф“. Това би трябвало да разкажеш на читателите си, Боби. Аз съм късметлия. Близо четирийсет хиляди души годишно умират, чакайки за органи.

— Кой беше донорът ти? — остро попита тя.

Журналистите възбудено зашепнаха.

Ейнджъл изпъна рамене.

— Това е поверително.

— Мъж или жена? — обади се някой от ъгъла.

Ейнджъл се насили да се усмихне.

— Да.

— Кога точно беше извършена операцията? — попита Боби, готова да запише датата, която щеше да даде началото на разследването.

— Това си е лично моя работа. — Ейнджъл се усмихна още веднъж, за да омекоти значението на думите.

— Какво ще правиш сега? Чува се, че смяташ да започнеш снимките на нов екшън?

Странно, но това му прозвуча толкова незначително. Само преди година щеше да изпрати Вал да изкопчи тази роля, с нареждания да направи всичко възможно, но да я получи. А сега му беше абсолютно безразлично. Мисълта завинаги да напусне Холивуд предизвикваше у него само съвсем малко съжаление. Старият му живот бе започнал да избледнява като сън, който почти не си спомня.

Замисли се дали да не им каже истинското си намерение — да основе фондация на името на Франсис Ксавиер де Марко за трансплантиране на органи. Но ако споменеше името на Франсис, някои ненормалник щеше да се опита да интервюира мистериозния му брат и когато откриеха, че е мъртъв, когато откриеха кога и как е загинал, всичко щеше да свърши. Някой трудолюбив репортер щеше да копае, докато извади цялата история на бял свят.

Не, щеше да им каже за Франсис по-късно, когато раната позаздравее. Някой ден — ако и когато поиска — щеше да сподели със света истината за станалото чудо.

Някой ден, но не днес.

Той отново се усмихна.

— Възнамерявам да се установя на едно място и да заживея нормален живот.

— Ти? — възкликна някой през смях.

Боби го наблюдаваше съсредоточено.

— Казвал си го веднъж и преди.

Ейнджъл дори не премига. Тя беше права. И двамата го знаеха, защото сам й го беше казал.

— Така е, Боби — потвърди тихо той. — Само че има известна разлика. Тогава знаех, че лъжа. Не можех да си представя живота си по друг начин, освен като един безкраен купон. — Не можа да се въздържи и погледна към Маделин. — Сега пред мен се разкриват много нови възможности.

— Колко още ще живееш? — попита някой.

Той погледна към репортера.

— А ти?

— Възнамеряваш ли да се установиш и да се ожениш?

Ейнджъл долови присмеха във въпроса и знаеше, че го заслужава. Известните хора, изпаднали в беда, често говореха точно като него. Огромните заглавия в „Пийпъл“ за сватби — и за разводи — го потвърждаваха. Медиите и публиката се бяха научили да не вярват на звездите, които се кълняха, че ще променят начина си на живот.

Не можеше да убеди нито тях, нито себе си. Единственото, което можеше да направи, бе да опита и когато се провали, да опита отново.

— Не отговори на въпроса.

Ейнджъл погледна към репортера, седнал на последния ред. Изглеждаше изморен и смачкан. Лицето му не изразяваше никакви емоции — просто отегчен поглед, който сякаш казваше: „Изплюй камъчето, Де Марко, нямам цял ден на разположение“.

— Добре, момчета и момичета, ето ви новината на деня: „Ейнджъл де Марко се оттегля“.

Всички започнаха да се подхилват. Бяха чували същите думи много пъти преди и вече не им вярваха. Никой никога не бе изоставял истински славата.

— Хей, Ейнджъл — извика някой от дъното на стаята. — Да не би всичко това да е заради СПИН-а? Онази проститутка във Флорида…

Ейнджъл избухна в смях — въпросът беше толкова абсурден. Изведнъж се почувства млад и безгрижен, почти безтегловен. „Аз просто се оттеглих“ — помисли си. Не беше възнамерявал да го прави, да го каже, но сега, когато го направи, се почувства свободен, както не се бе чувствал от години насам. Тези хора щяха да продължат да го наблюдават още няколко дни или седмици, но един ден щеше да се събуди и тях нямаше да ги има — вече нямаше да се интересуват от него. Щеше да живее така, както иска, без да се тревожи, че всяка негова дума или стъпка ще бъде наблюдавана под микроскоп. Можеше да бъде един обикновен човек и този път мисълта му хареса.

— Определено нямам СПИН — каза той. — Единствената заразна болест, която някога съм имал, беше славата. — Усети как започва да се усмихва, бавна, естествена усмивка, която сякаш идваше от дъното на новото му сърце. — И сега съм излекуван. — Изчака още малко, откривайки, че се надява никога повече да не застава пред тях. — Довиждане.

 

 

Усмихнатото лице на Ейнджъл се появи на телевизионния екран. Голите стени на кафенето зад него го правеха да изглежда невероятно жизнен. Въпреки лошата картина на малкия портативен телевизор, очите му бяха хипнотизиращо зелени.

Маделин взе дистанционното и започна да сменя каналите — той беше навсякъде, повтаряйки същите думи отново и отново. „Добре, момчета и момичета, ето ви новината на деня: Ейнджъл де Марко се оттегля… се оттегля… се оттегля…“

Дори сега, часове след пресконференцията, думите му продължаваха да я изненадват. Никога не беше намеквал, че възнамерява да се откаже от шоубизнеса.

Какво щеше да прави сега?

Обзе я страх. Не й се искаше да си го признава, но през последните няколко седмици Ейнджъл й беше истинска опора. След операцията се бе превърнал в човека, който тя винаги бе очаквала да бъде. Знаеше, че той смята, че това е заради сърцето на Франсис, и може би отчасти беше прав, но не напълно. В известен смисъл тя вярваше, че го познава по-добре, отколкото самият той се познаваше. Защото тя успяваше да погледне по-навътре от избухливия нрав и буйната натура. Вярваше в него — винаги бе вярвала, дори тогава, когато не искаше. Той винаги бе притежавал нещо добро. Единственото, което трябваше да направи, бе да повярва и да го развие.

Лицето му отново се появи на екрана — CNN. Сърцето й подскочи, когато го видя — беше толкова дяволски красив. И въпреки това, колкото и красив да изглеждаше на екрана, на живо беше още по-хубав. На екрана не се виждаха малките бръчици покрай очите му, когато се усмихваше, не се виждаше тъничкият белег над лявата му вежда. Камерите улавяха цялото му физическо съвършенство, но не и душата му.

Тя принадлежеше на нея и на Лина.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. Тя остави дистанционното и отиде в кухнята.

— Ало?

— Здрасти, майко — чу въодушевения глас на Лина.

Не можа да не се усмихне. Лина беше толкова щастлива напоследък — Ейнджъл и Закари й бяха подарили щастието. Въпреки че изпитваше малко ревност, Маделин беше толкова доволна, че Лина е намерила своя път, че не я интересуваше кой беше причината за това.

— В къщата на Вики Оуен съм. Играем на „Монополи“, а после ще ходим със Зак на кино. Става ли?

Прииска й се да помоли да поговори С Вики, но знаеше, че Лина ще се обиди от очевидната липса на доверие. Започваха да изграждат нови отношения помежду си и този път Маделин нямаше намерение да допуска грешки.

— Ще се прибереш ли до единайсет?

— Господи, майко. Да не съм бебе?

Маделин се засмя на познатите думи.

— Ти винаги ще си останеш моето бебе.

— Да, да. Ей, майко, гледа ли пресконференцията на татко?

— Да, дори ти я записах.

Последва пауза, после Лина съвсем тихо каза:

— Той не спомена за мен.

Маделин долови разочарованието в гласа на дъщеря си и не знаеше какво да направи. Знаеше, че за Лина новооткритият й баща е истински идол, а това беше опасно. Ако Лина не пораснеше и не започнеше да вижда човека в Ейнджъл — с всичките му недостатъци — можеше да бъде наранена. Всеки ден щеше да открива малки дефекти в идеалния образ и всеки от тях щеше да й причинява болка, щеше да я кара да се чувства така, сякаш той я е разочаровал.

Какво щеше да направи Лина, когато осъзнаеше, че баща й не е Ейнджъл де Марко — актьорът, а добрият стар Ейнджъл — съвсем обикновен човек.

Подбра думите внимателно:

— Ейнджъл говори с мен за това. Не иска журналистите да започнат да те преследват, но много се гордее с теб.

— Той спомена теб.

— Аз съм един от лекуващите лекари.

Последва още една кратка пауза.

— Той наистина ли каза, че се гордее с мен? — В гласа й се промъкваше съмнение.

— Да, каза.

Лина се засмя — къс, остър смях, който бързо заглъхна.

— Да, добре, имам си ключ. Ако си заспала, просто ще вляза и ще си легна.

— Как ли пък не? Сякаш мога да спя, когато си навън. Ще те чакам.

Лина се засмя.

— Е, все пак мога да продължавам да се надявам, че някой път ще заспиш. Ще се видим в единайсет и половина, майко.

— В единайсет. Забавлявай се, но внимавай. Слагай си предпазния колан.

— Майко… — Тя драматично въздъхна. — Хайде…

Маделин се засмя.

— Имаш късмет, че не те карам да носиш каска. Поздрави Вики и Зак от мен. И, Лина…

— Да?

— Обичам те.

Последва още една пауза, в която Маделин чуваше единствено дишането на дъщеря си.

— Да, майко. И аз те обичам.

Маделин затвори телефона и се огледа. Къщата беше празна без Лина. Странно как дори една тиха, сърдита тийнейджърка може да оживи една стая.

Направи си чаша чай и отиде в дневната. Светна лампите.

Тъкмо щеше да пусне водата, за да напълни ваната, когато на вратата се позвъни. Остави чашата на ръба на ваната от розов мрамор и забърза да отвори.

Пред нея стоеше Ейнджъл и изглеждаше така, сякаш точно там му е мястото — на нейната веранда.

— Здрасти, Мад — каза той и й се усмихна с широка момчешка усмивка, която накара сърцето й да подскочи. После извади иззад гърба си букет маргаритки.

Тя се втренчи в тях изненадана. Опитваше се да си спомни последния път, когато мъж й беше подарявал цветя.

— Красиви са — смотолеви, но не знаеше какво друго да каже. Беше толкова красив, застанал на фона на звездното небе.

Той погледна към скромния букет, после отново вдигна поглед към нея.

— Щях да ти купувам дузина червени рози — дори отидох до магазина за цветя, но почувствах, че бих направил това в стария си живот. Това, което правех за жени, които всъщност нямаха значение. — Той сви рамене. — Както и да е, видях тези маргаритки и се сетих за онези, които цъфтят в двора на къщата ми. Реших, че са много подходящи за теб.

Това я трогна толкова дълбоко, че за момент изгуби дар слово. Чувстваше се смешна и незряла… Чувстваше се прекрасно. Опита се да измисли нещо остроумно, но не успя. Махна нервно с ръка към кухнята.

— Ще ги натопя.

Той се ухили.

— Нима?

Тя взе цветята и ги поднесе към лицето си, вдишвайки свежия им аромат. Обърна се и тръгна към кухнята. Извади една стара порцеланова ваза — единствената, която имаше. Сви рамене.

— В дома ми рядко има цветя.

Той я погледна.

— А би трябвало — каза тихо. — А сега ги сложи във вода, за да можем да тръгваме.

Маделин ги сложи във вазата и за миг й се прииска да разбира от изкуството за подреждане на цветя.

— Да тръгваме? — повтори разсеяно, намествайки един едър цвят в средата на вазата. Той се пречупи и тя трепна.

— Имам страхотни планове за тази вечер.

Маделин намести счупеното цвете.

— Не мога да излизам… Лина…

— Лина ми се обади, преди да изляза. Каза, че ще ходи на кино със Зак.

Тя се обърна и го погледна.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че излизаме на среща?

Той се засмя.

— Виждам, че петнайсетте години в колежа не са били абсолютна загуба на време.

Тя също се усмихна. От мисълта да излезе с Ейнджъл почти й се замайваше главата.

— Къде ще ходим?

Усмивката му изчезна и за миг той придоби сериозен вид, който я накара да си помисли, че всъщност се е пошегувал, но тогава той се усмихна отново.

— Ще видиш.

Преди да е успяла да отговори, той извади една черна лента от джоба на панталоните си и я размаха пред нея.

— Какво е това?

— Ще ти завържа очите.

Тя се засмя, изненадана.

— Значи онази стриптийзьорка наистина е казвала истината.

— Стига глупости, докторе. Просто имам малка изненада за теб.

— Надявам се, че това не означава белезници и кучешки каишки.

Той пристъпи към нея.

— Обърни се.

Тя се подчини. Ейнджъл застана зад нея — толкова близо, че тя усети топлия му дъх до врата си.

— Затвори очи.

Тя го направи и той завърза лентата и в тъмнината се събудиха всичките й останали сетива. Чу тихото цъкане на стенния часовник, неговото дишане, усети уханието на маргаритките и мускусния аромат на афтършейва му. Ръцете му се плъзнаха по раменете й и той бавно я обърна към себе си.

Усещаше го — стоеше точно пред нея — усещаше топлината на тялото му. Искаше да види очите му, да разбере как я гледа точно в този момент.

Пръстът му нежно докосна горната й устна и тя потрепери в отговор. Той хвана ръката й и я поведе през стаята. Маделин чу скърцането на входната врата, почувства студения въздух, който я лъхна в лицето.

Докосна превръзката.

— Чувствам се наистина странно.

— Довери ми се — прошепна той.

Щеше й се да направи някоя остроумна забележка, но се отказа. Искаше да му вярва, толкова отчаяно искаше.

— Добре.

— А сега стой тук. Ще ида да ти донеса някакви обувки и ще изгася всички лампи.

— Стаята ми е първата по коридора, вляво. Обувките са в гардероба.

— Слава богу, че ми каза. Смятах да ги търся в хладилника.

Тя чу отдалечаващите се по коридора стъпки. Внимателно пристъпи на верандата.

Нощта беше пълна със звуци. Чу как някъде на улицата се отваря и затваря врата. Слабият ветрец шумолеше в последните листа на ябълковото дърво, развяваше косите й. Люлката зад нея изскърца. Стори й се, че чу въздишка, после сякаш усети аромата на афтършейва на Франсис.

— Франсис? — прошепна тя. Чувстваше се като глупачка.

Ейнджъл затвори вратата зад нея и я поведе към люлката. Помогна й да седне. Колената му изпукаха, когато коленичи пред нея, за да свали чехлите й и да й обуе обувките.

Чувстваше се като Пепеляшка.

После той хвана ръката й и я поведе надолу по стълбите, през двора, помогна й да се качи в мерцедеса му. Без да продумва, запали колата и потегли.

Маделин се опита да разбере накъде отиват и се справяше добре, докато не отминаха първите няколко сгради. После всичко в съзнанието й се обърка и тя се облегна назад. Наслаждаваше се на спокойствието.

Най-после той спря и изгаси мотора. Тя остана на мястото си, чакайки го да й отвори вратата. Предчувствието беше като сладка болка в гърдите й.

Той й помогна да излезе от колата. Усети пръстите му върху превръзката. Когато я развърза, не я свали веднага, а се наведе и прошепна в ухото й:

— Добре дошла в 1978 година.

Тогава свали превръзката и тя не можа да повярва на очите си. Бяха в парка Карингтън, но той беше превърнат в лунапарк, чиито ярки светлини блестяха в кадифената тъмнина на нощта. В средата имаше огромна въртележка.

Тя усети как я обгръща магията на лунапарка, как я връща в миналото и тя отново се превърна в младо момиче, застанало на ръба на бъдещето с момчето на мечтите си. Всичко беше толкова истинско. Миришеше на пуканки, чуваше се музика от мюзикбокс.

Тя се обърна към него удивена.

— Откъде знаеше, че всичко това е тук?

Той се усмихна и махна един кичур коса от челото й.

— Аз го докарах тук. За теб… и за мен.

Тя поклати глава.

— Искаш да кажеш, че…

— Бившата ми лекарка е истински тиранин. Знаех, че няма да ми позволи да се появя на публично място, затова наех тези момчета. Обещавам да нося маска пред непознати и да я свалям само за теб.

— Вече нямаш нужда от маска…

— Какво смяташ да правиш — да стоиш и да анализираш или да се забавляваш?

Тя погледна към ярко осветения лунапарк. Затвори очи и се потопи в магията му. Миналото и настоящето се сляха в едно в съзнанието й и всички „тогава“ и „сега“ изчезнаха, за да останат само тя и Ейнджъл и магията на лунапарка.

— Смятам да се забавлявам.

— Слава богу.

Той хвана ръката й и я поведе към светлините. Тя го последва, усмихната, стиснала ръката му, докато той я водеше към мястото, където бе започнало всичко.