Кристин Хана
Отново у дома (23)

Глава 22

Закусвалнята в болницата беше необичайно тиха през последните няколко минути преди края на дневната смяна. Масите бяха покрити с празни пластмасови чаши, чинии и вилици.

Маделин седеше на най-близката до прозореца маса, стиснала порцеланова чаша. Приятният аромат на френско кафе се носеше във въздуха.

Точно в пет и една минута Аленфорд и Сарандън влязоха в закусвалнята, сваляйки едновременно маските от лицата си. Двамата й кимнаха и се насочиха към автомата за кафе, пуснаха монетите си един след друг и зачакаха кафетата си. След това дойдоха при нея.

Крис носеше под мишница куп таблоиди, които сложи на масата. Заглавията се изпречиха пред погледа й: „Ейнджъл де Марко в болницата «Сейнт Джоузеф»…“, „СПИН…“, „рак…“, „сърдечна операция…“, „сърдечна трансплантация…“.

Колегите й седнаха срещу нея. Крис посегна машинално към цигарите в джоба си. Извади една и се втренчи в нея, като я мачкаше разсеяно.

Маделин беше свикнала с малкия му ритуал. Беше спрял да пуши преди три години, но все още вадеше цигара след тежък ден или когато трябваше да обмисли нещо.

След известно време вдигна поглед към нея.

— Положението Де Марко става все по-сериозно.

Маделин кимна.

— Чух, че някакъв фотограф го е хванал вчера, докато е бил на физиотерапия.

Сарандън се усмихна уморено.

— Не беше щастлив… И се постара всички на етажа да го разберат.

Маделин се засмя тихо.

— Не се и съмнявам.

— Работата е в това — каза Аленфорд, — че не можем повече да удържаме положението. Охраната ни вече не може да се справя. Очевидно сме заблудили пресата, като сме намекнали, че е претърпял обикновена сърдечна операция, но това няма да трае дълго. — Аленфорд отпи голяма глътка от кафето си. Наблюдаваше Маделин. — Знаеш, че сигурността не е единственият проблем.

Маделин знаеше какво ще каже още преди да го е казал. Опитваше се да не мисли за известността на Ейнджъл, но тя не спираше да я тревожи и да трови радостта й от подобряването му.

— Говориш за Франсис — каза мрачно тя.

Аленфорд я погледна със съчувствие.

— Някой репортер ще открие връзката рано или късно. Единствената причина, поради която още не са се досетили, е, че още няма официално потвърждение за трансплантацията — прекалено са заети да открият жената, която по всяка вероятност го е заразила със СПИН. Интересуват се повече от сексуалния му живот, отколкото от сърдечната му дейност, но това няма да трае дълго. Само веднъж да разберат за трансплантацията, някой умен репортер ще проследи реда на събитията… и ще открие пациента в Орегон, дарил органите си в същата нощ, в която на Ейнджъл бе присадено сърце. Когато открият името на този пациент, то ще взриви пресата. Ако той не е подготвен… — Крис не каза нищо повече, просто остави думите да увиснат във въздуха.

Маделин сведе поглед към масата. Знаеше, че Крис е прав — знаеше го отдавна, но просто не бе искала да се изправи пред проблема.

— Ще му кажа — тихо каза тя.

Сарандън стана и остави полупразната си чаша на масата.

— Само ме уведоми кога точно смяташ да го направиш. — Той се ухили. — Ще предупредя персонала да си сложи бронирани жилетки. — Той премести стола си и излезе.

Маделин го гледаше как се отдалечава, без да казва нищо. Опита се да си представи как ще каже истината на Ейнджъл, и й призля. Не искаше да му каже какво е направила… какво бяха направили всички те. Ужасяваше се от реакцията му, и то не само заради очевидната причина.

Сънищата я тревожеха.

Изведнъж осъзна, че мълчи прекалено дълго. Усещаше погледа на Крис върху себе си и вдигна очи, за да го посрещне.

— Какво?

Той се усмихна.

— Никога не си била добра в игрите, Маделин. Просто кажи какво ти се върти в главата.

Знаеше, че ще е най-умно да не казва нищо, но през последните няколко седмици бе разбрала, че да бъдеш умен, понякога означава да се чувстваш самотен и объркан.

— Ейнджъл — каза внимателно тя. — Той се… променя.

— Добрите хора се променят.

— Мисля, че е… по-изненадващо от това. Той се превръща… — Не можеше да го изговори. Думите се спираха в гърлото й.

Аленфорд се загледа в нея и тя разбра, че той разбира какво не може да му каже. Очите му се присвиха, той се намръщи.

— Той слуша любимата музика на Франсис, яде любимата храна на Франсис. Казва, че преди операцията е бил алергичен към мляко, а сега го обича. Той е… внимателен по начин, какъвто не му е присъщ.

— Казваш, че не си го виждала, откакто сте били деца. Хората се променят, Маделин. Освен това те са братя.

— Може би. — Тя се облегна назад, кръстоса ръце и се втренчи в стария си приятел. — Възможно ли е сърцето да има памет на клетъчно ниво? Както способността на клетката да се възпроизвежда или да се дели, или…

— Престани — каза тихо Аленфорд и докосна ръката й. — Ти тъгуваш, Маделин. Остави мъката. Приеми Ейнджъл такъв, какъвто е, и се радвай, че все още го има. Всичко останало… остави.

— Опитвам се, но понякога, когато ме поглежда…

— Не мислиш ли, че ти искаш да видиш Франсис в очите на Ейнджъл?

Тя не можеше да отрече, че в това има известна истина. Франсис й липсваше толкова много, че си го представяше навсякъде — седнал на дивана й, люлеещ се на люлката на верандата, стиснал волана на старата си таратайка. Понякога беше готова да се обърне и да му заговори само за да разбере, че той не е там, че си е въобразила, че чува стъпките му зад себе си.

— Да — прошепна тя.

— Ами ако не знаеше за трансплантацията, нямаше ли да мислиш, че всичките тези промени са просто резултат от възстановяването му? Помисли. Когато един пациент преминава през тази програма, той е склонен да промени живота си. Обикновено стават по-внимателни и по-консервативни. Научават, че всеки ден, всеки миг е едно чудо. Това би трябвало да промени мирогледа на всеки.

Разумните думи на Крис я поуспокоиха. Беше възможно да вижда Франсис в Ейнджъл, защото отчаяно искаше да повярва, че частица от най-добрия й приятел продължава да живее.

— Сигурно си прав.

Той я изгледа продължително.

— Не вярвам в тези неща, но всички ние сме виждали потвърждения на това, за което говориш. Оперирани, които изглежда знаят някои неща за донорите си, които по принцип е невъзможно да знаят. Все пак не съм такъв егоист, че да вярвам, че е възможно да има нещо невъзможно на този свят. — Той докосна ръката й. — Аз познавах Франсис, макар и бегло, и съм сигурен в едно.

— Какво е то?

— Ако съществува памет на клетъчно ниво, то твоят Ейнджъл не би могъл да намери по-добро сърце.

 

 

С уморена въздишка Ейнджъл влезе в дневната, която Маделин и Лина бяха обзавели за него. Включи телевизора и чу един репортер да казва:

— Източници, близки до звездата, потвърждават, че му е било присадено сърце от песоглавец и операцията е преминала успешно. Все пак, кардиолозите в болницата „Сейнт Джоузеф“ казват само, че…

Ейнджъл изключи телевизора и светна лампата.

Тук беше уютно и удобно, в тази дневна, която не беше негова. Големи дивани и тапицирани столове бяха наредени до камината, облицована с речни камъни. Бяха сложили дори няколко снимки в рамки — Лина в училище, Лина и Франсис на ски и една стара, пожълтяла снимка на Ейнджъл и Франсис до колата на майка им.

Нямаше снимка само на Маделин.

Беше му заложила всички капани на семейния живот — удобни мебели, снимки, мляко (обезмаслено, разбира се) в хладилника, но всичко беше прекалено тихо, за да е истинско. По стъклото върху снимките нямаше отпечатъци от пръсти, под мебелите нямаше прах.

Единственото нещо, което не си беше на мястото в тази идеална малка къща, беше самият той. Това го потискаше. Ето, че още веднъж само минаваше през живота, наблюдавайки го отстрани. Досега това не му пречеше. По дяволите, дори му беше добре така, точно това искаше. Никога не бе искал да е истински като повечето хора. Бе искал да е Питър Пан. Да си играе със заблудени души, да играе комар, да пие и да пренебрегва правилата на възрастните. Точно затова му харесваше да бъде знаменитост.

И ако не се променеше — наистина да се промени, — знаеше, че скоро ще започне да се подхлъзва. Щеше да се върне към живота, който преди му харесваше. Щеше да се обади на някой неистински приятел и да прецени, че една глътка текила — само една — няма да му навреди. Но първата щеше да бъде последвана от втора, после трета и той отново щеше да се завърти на старата въртележка.

Мястото му не беше там, в стария му живот. Но също така не принадлежеше и на този нов свят. Беше като призрак, движещ се като сянка в някакво измерение, където никога не би могъл да докосне нищо, където нищо не можеше да го докосне. Не можеше да се върне обратно, но и не знаеше как, по дяволите, да продължи напред.

На вратата се почука и той изпита облекчение. Премина през малката дневна и отвори.

Пред него стоеше Вал, захапал цигара, с бутилка текила в ръка.

— Не мога да повярвам, че живееш в предградията. — Той потрепери. — Какво смяташ да правиш оттук нататък — да косиш ливадата ли?

Ейнджъл се втренчи в бутилката, в блестящите златисти капки върху стъклото. Сладкият, познат мирис на цигарен дим се носеше към него и в душата му се надигна копнеж.

Старият му живот. Той беше тук, стоеше пред него, облечен в дънки, с дълга коса и цинична усмивка. И изведнъж отново го пожела, прииска му се отново да бъде такъв, какъвто беше някога. Искаше този живот, който миришеше на цигарен дим и евтин парфюм.

Ухилен, отстъпи встрани.

— Валънтайн. Къде, по дяволите, беше?

— Опитвах се да намеря алкохол в град, чиито магазини затварят на здрачаване. — Той потрепери драматично. — За бога, що за архаичен обичай.

Ейнджъл го поведе навътре. Вал го последва, ботушите му зачаткаха по дървения под. Остави бутилката на масата.

— „Куерво Голд“. Любимата ти марка.

Ейнджъл погледна с копнеж към бутилката. Нима едно питие наистина щеше да му навреди?

Димът го изкушаваше, виеше се невидим под носа му.

Вал се отпусна на дивана.

— Хубави мебели.

Ейнджъл си помисли за къщата си в Лас Вегас — искрящо бели стени и черни кожени мебели, масите от хром и стъкло, барът…

— Маделин ги избра.

Едната вежда на Вал подскочи нагоре.

— Ах…

Ейнджъл видя цинизма в очите на приятеля си, неспособността му да оцени дом като този или жена като Маделин и отново се почувства изгубен. Човек, който не знае къде му е мястото. Изведнъж си спомни за Лина, за начина, по който го гледаше — сякаш й бе свалил луната — и за нещата, за които го бе помолила, без дори да си отваря устата.

„Бъди мой баща… Обичам те… Бъди до мен… Бъди до мен… Бъди до мен…“

Само щеше да я разочарова, ако се опиташе да й бъде истински баща. Какво, по дяволите, знаеше той за това? И все пак, щеше да разбие сърцето й, ако се провали.

— Пийни си — каза тихо Вал и побутна бутилката към него.

Ейнджъл направи една крачка към масата, без да откъсва поглед от текилата. Тихият, равномерен глас на Вал отекваше в главата му и той знаеше, че гласът на дявола би звучал по същия начин — успокояващ, разумен. И казващ това, което искаш да чуеш…

Той протегна ръка и хвана бутилката. Вдигна я, отвори я и подуши сладкия аромат на алкохола. Прииска му се да я изпие на един дъх, да почувства как изгаря вътрешностите му, искаше да позволи на текилата да изтрие всичко — пък дори и само за една нощ.

Но знаеше, че ако отпие веднъж — дори само веднъж — щеше да влезе в тази бутилка и да се озове там, откъдето бе започнал.

Затвори очи. Трепереше. Толкова много искаше да пие, че чак му прилоша, но остави бутилката на масата.

— Не мога да го направя, Вал.

Вал се намръщи. Нещо проблесна в очите му — завист или страх? Ейнджъл не беше сигурен.

— Винаги си го правил. Предишните сърдечни пристъпи…

— Вече не е същото. Не може да бъде същото. Аз… Аз имам дете. — Той се усмихна. За първи път го казваше гласно и това го накара да се почувства изненадващо добре. — Маделин… Спомняш ли си момичето, за което ти говорех някога? — Вал бързо кимна и той продължи: — Изглежда тя… ние… сме имали бебе. Казва се Лина и е на шестнайсет години. Казах й, че ще престана да пия и да пуша, ако и тя го направи.

— Значи тя ти е дъщеря, така ли?

Ейнджъл се засмя неспокойно.

— Така е.

Вал въздъхна. Настъпи дълга тишина, преди най-после отново да се обади:

— Гордея се с теб, Ейнджъл. Винаги съм ти казвал, че си по-силен, отколкото си мислиш. Бог ми е свидетел, че си по-силен от мен.

— Не съм силен. — Каза го съвсем тихо, дори не беше сигурен, че Вал го е чул.

— Мислех да тръгнем за Ню Йорк — имам добра оферта за филмова роля. Мислех, че може да се заинтересуваш, но… Сигурно не е така.

Ейнджъл гледаше приятеля си. Разбра, че това е начинът на Вал да се сбогува, да се оттегли от приятелство, което никога повече нямаше да бъде същото. Заболя го, но разбираше.

— Всичко е наред, Вал. — Каза най-лесните думи, тези, които се очакваше да каже, макар да знаеше, че Вал вижда истината в очите му, разочарованието и съжалението. — Обаждай се.

Вал бавно стана.

— Ти ще се справиш, Ейнджъл.

Ейнджъл кимна, въпреки че съвсем не беше сигурен.

— Да. Разбира се, че ще се справя.

 

 

Ейнджъл се събуди, викайки името на брат си. Лежеше в тъмнината и се опитваше да успокои забързаното си дишане. Сърцето биеше бързо в гърдите му. Чувстваше се така, сякаш Франсис е съвсем наблизо и може да го докосне.

Отви се и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и се втренчи, невиждащ в бурканите и кутиите, които Лина и Маделин му бяха оставили. Без да се замисля, посегна към бутилка мляко. Когато пръстите му докоснаха студената пластмаса, той се дръпна. Щеше да пие мляко, за бога! Какво ли щеше да последва…

Вдигна глава и се втренчи в дървения таван.

— Излез от главата ми, Франко. — Думите го накараха да изпита чувство за вина. Тресна вратата на хладилника и стисна очи. — Трябва да продължа моя живот. Моят живот…

Но какъв беше неговият живот и как да го разбере? Отиде в дневната и се отпусна на дивана.

— Какво да правя, Франко? Как да се променя?

Чакаше и чакаше, но не получи отговор. След няколко минути започна да се чувства като идиот. „Яко съм я закъсал, братко. Започвам да искам съвети от умрелите.“

Усмивката му изчезна. Не беше смешно.

Неспокоен и раздразнителен, той стана, отиде до задната врата и я отвори. Утрото настъпваше и хвърляше розови отблясъци върху спокойната повърхност на езерото. Вятърът свиреше в дърветата и за миг му заприлича на смеха на Франсис.

— Как да се променя, Франко? Как?

„Ти вече се промени.“

Думите дойдоха отдалеч, примесени с шума на вятъра. В първия момент не ги разбра, не си спомняше въпроса си. И после всичко си дойде на мястото.

Усмихна се.

— Разбира се, Франко. Винаги се измъкваш с най-лесния отговор.

Той се изсмя дрезгаво и затвори вратата. Сега пък говореше с призраци. Сигурно съвсем скоро щеше да се побърка.

Ейнджъл знаеше, че се е променил, но сякаш разликата не беше кой знае каква. Малки промени — вкус към музиката и храната, необходимост да бъде сред хора. Нямаше коренна разлика. Не беше направил нищо по-различно, а той беше човек, който винаги съдеше за себе си по действията си, не по думите или чувствата. Да се откаже от едно питие и цигара, не беше достатъчно. Трябваше да направи нещо.

Живееше в тази къща вече повече от седмица и не бе излизал нито веднъж. Маделин му носеше храна и я оставяше на верандата, сякаш той беше някой Квазимодо на диета. Отвън беше паркиран чисто нов мерцедес — за първи път притежаваше кола с повече от два предпазни колана и с метален покрив — и чисто нов „Харлей Дейвидсън“. Още не беше карал нито едното.

Криеше се тук, защото се страхуваше какво може да се случи, когато светът разбереше за трансплантацията. Засега не бяха сигурни в диагнозата, но това нямаше да трае дълго.

Светът щеше да разбере всичко, знаеше го. Всеки ден журналистите предлагаха все повече и повече пари, за да разберат истината. Съвсем скоро някой щеше да проговори.

„Би трябвало да си ти, Ейнджъл.“

Сякаш наистина чу гласа на брат си. Франсис би казал точно това.

Франсис би му казал да излезе от скривалището си и да разкаже истината за това, което му се е случило. Да му напомни, че може да бъде модел за подражание за някой друг, за някой нещастник, който лежи в самотното си болнично легло и чака сърце.

Почти се изсмя на мисълта да бъде — той! — пример за подражание на когото и да било. Май лекарствата не му действаха добре.

Но вече знаеше какво трябва да направи.

Преди да е имал време да се замисли по-сериозно, той започна да действа. Взе телефона и се обади на „Услуги“. Поиска номера на болницата „Сейнт Джоузеф“ и го избра. Един добре обучен женски глас му отговори и го свърза с доктор Аленфорд. Ейнджъл остави просто и ясно съобщение — „Моля, насрочете пресконференция за десет часа сутринта в четвъртък“.

Когато затвори телефона, се почувства по-добре, но знаеше, че това не е всичко, което трябва да направи. Имаше още нещо…

Но нямаше представа, какво е то.

Нещо, свързано със сърцето.

За първи път се замисли за семейството на донора си, за това, което сигурно са преживели. Вместо да се чуди кой е донорът и как ли е умрял, Ейнджъл се замисли за семейството на този мъж (никога не бе допускал, че донорът му е жена), за хората, избрали да дадат на Ейнджъл втори шанс в живота.

Преди единственото, което го интересуваше, беше името на донора. Беше направил безброй опити да принуди Маделин да наруши тайната. Фантазираше си какво ли не за този загадъчен мъж, чудеше се откъде е и как е умрял, в какво е вярвал. Но дали това беше най-важното? Дали наистина имаше такова значение, чие е сърцето в гърдите му, или най-важното беше просто да направи най-доброто с подаръка, който бе получил? С чудото.

Те заслужаваха нещо.

Благодарността му.

Хрумна му внезапно, че дължи някому нещо в този живот. Взе химикалка и лист хартия. Втренчи се в празните редове и нарисува малко сърчице в ъгъла.

Преди дори да е осъзнал какво смята да прави, започна да пише.

„Скъпо семейство на донора,

Това е може би най-трудното нещо, което някога съм правил — да напиша писмо на непознати, които чувствам като мое семейство. Няма достатъчно силни думи, които да изразят благодарността ми, а дори и да ги има, аз не съм в състояние да ги намеря.

Бях в кома, на смъртно легло, когато обичният член на вашето семейство е загинал при трагични обстоятелства. Не бях в състояние да проумея как сте се чувствали тогава, но скоро и аз загубих брат си в автомобилна катастрофа. Никога преди не съм изпитвал подобна мъка — една рана, която непрекъснато се отваря.

Как е възможно в момент като този семейството ви да помисли за подобно нещо? Дори в несравнимата ви мъка, вие сте помислили за мен и за други като мен. Направили сте го, без да знаете името ми, без да знаете нищо за живота ми или за мен самия. Смелостта и състраданието във вашия жест ме накараха да повярвам в света, в ближния си, за първи път от много години насам. И още по-изненадващо, това ме накара да повярвам в самия себе си.

Вие ми дадохте най-скъпия от всички подаръци — чудото на живота — и въпреки че сигурно никога няма да се запозная с вас, искам да знаете, че винаги ще нося частица от вас и от цялото ви семейство в сърцето си. Ще направя всичко по силите си, за да заслужа втория шанс, който ми дадохте.

Нека Бог ви благослови.“

Когато написа последното изречение, Ейнджъл усети промяна в себе си. Сякаш някаква чиста, ярка светлина проникна в душата му, осветявайки места, които са били студени и тъмни в продължение на години. За първи път в живота си той знаеше — сляпо и уверено — че е постъпил правилно.

 

 

Маделин отвори гардероба си, за да се преоблече. Пръстите й докоснаха мека, поизносена материя. Тя бавно премести копринените си блузи и извади една риза в сиво и синьо, която някога беше на Франсис.

Спомни си деня, в който той я остави тук — времето беше студено и ветровито сутринта, но до обяд се промени и се стопли. Франсис бе съблякъл старата си вълнена риза, за да облече една от онези огромни рекламни тениски, които производителите на лекарства непрекъснато й даваха.

За миг изпита непоносима болка. Заслепена от сълзите, тя свали ризата от закачалката. Поднесе я към носа си и вдиша дълбоко.

Можеше да го подуши. Леката миризма на афтършейв изпълни съзнанието й със спомени. Франсис отваря малката червена кутия, засмян, както винаги, когато видеше афтършейва. О, слава богу, вече почти го бях свършил.

Изведнъж тя осъзна, че тази Коледа той нямаше да бъде тук, нямаше да го има и за Деня на благодарността. Тя и Лина трябваше да бъдат сами. Как щяха да се справят? Всеки от обичаите, които си бяха създали, включваха трима. Кой щеше да разреже пуйката, кой щеше да закачи коледните лампички, кой щеше да изяде сладкишите, които оставяха за Дядо Коледа?

Тя притисна ризата към лицето си и си пое дълбоко въздух, сякаш така можеше да го върне към живота единствено със силата на волята си.

Господи, как й се искаше да се обърне и да го види — нейният свещеник със сините, сини очи и заразителния смях. Искаше да се втурне към разтворените му ръце и да чуе гласа му. Стисна очи. Само още веднъж, Господи… Само още веднъж.

Но тук нямаше никой. Чуваше само тихото цъкане на стенния часовник и свиренето на вятъра отвън.

Стоеше в собствената си спалня, в собствената си къща, но никога не се бе чувствала толкова самотна.

Изведнъж усети, че повече не може да издържа. Облече ризата на Франсис, закопча я и изтича през къщата. Отвори входната врата и почувства студения вятър, който я блъсна в лицето.

Когато отвори очи, видя Ейнджъл. Стоеше, подпрян на сивия си мерцедес. Стоеше там и я гледаше, сякаш нищо в този свят не го притесняваше.

Тръгна към нея и когато му оставаха само няколко крачки до верандата, спря.

— Искам да видя гроба на Франсис.

Тя се намръщи. Не беше очаквала да чуе подобно нещо от него.

— Намира се в… Магнолия Хайтс.

— Мислех, че сигурно ще искаш да дойдеш с мен. — Той й се усмихна с усмивката, която грееше от толкова много корици на списания, и тя забеляза за първи път, че всъщност усмивката му е малко тъжна, че не достига до очите му.

— Какво има, Ейнджъл?

Изкуствената му усмивка помръкна.

— Той ме преследва, Мад. Сигурно защото има толкова много неща, които не съм казал, когато трябва. Мислех си, че може би… ако ги кажа сега, ще ме остави да продължа сам собствения си живот. — Пристъпи към нея. — Започвам да проумявам някои неща, Мад. За първи път виждам живота пред себе си, но…

Тя се потопи във водовъртежа на думите, които той не изказа. Имаше чувството, че потъва в миналото, но не я беше грижа. Знаеше единствено, че е самотна, била е самотна в продължение на много дълго време, а той й протягаше ръката си. Тя я пое, усети как силните му пръсти се сключват около нейните и пулсът й се ускори.

— Аз ще те закарам — каза тихо тя. Знаеше, че ако отиде с него на гроба на Франсис, щеше да му каже истината за сърцето му и той може би отново щеше да й предложи ръката си.

Той я поведе по пътеката, двамата се качиха в колата и тръгнаха към гробището. Наближаваше четири, когато пристигнаха.

Тръгнаха по пътеката към мястото, което бе избрала за гроба на Франсис. Църквата беше сложила прекрасна бяла мраморна надгробна плоча, до нея имаше метална пейка.

Двамата приседнаха. Взираха се известно време в надгробната плоча, всеки обзет от спомените си. Изведнъж Маделин се изправи.

— Ще те оставя малко насаме с него — каза тя и се обърна.

Той сграбчи ръката й.

— Не си отивай.

Тя го погледна и видя болката в очите му, страха, раздразнението и самотата и те я върнаха в едно друго време, много отдавна, когато той я бе погледнал по същия начин и бе казал същите думи. Тя бавно се отпусна на пейката.

Ейнджъл каза тихо:

— Щях да променя всичко, ако беше по силите ми.

Тя не знаеше на кого говори той — на нея или на Франсис, но това нямаше значение. Признанието му сякаш ги свърза с невидима нишка.

— Знам какво имаш предвид.

Той се засмя глухо.

— Как би могла да знаеш? Ти никога от нищо не си бягала.

Маделин въздъхна.

— Това само потвърждава колко малко знаеш за мен, Ейнджъл. Допуснах много грешки с дъщеря ни и мисля, че вземах Франсис като нещо дадено. Мислех си, че винаги ще бъде до мен. — Тя вдигна брадичка и се загледа в далечината. — Страхувах се от Франсис и от Лина. Те и двамата обичаха толкова лесно и толкова добре. За разлика от мен. Аз сякаш винаги грешах, особено с Лина. Винаги се страхувах, че ще направя нещо не както трябва, че ще кажа нещо не както трябва и че тя ще ме напусне… Просто ще изчезне някой ден и никога повече няма да се върне.

Той помълча за момент, после докосна брадичката й и обърна главата й към себе си, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Както направих аз.

Тя не можеше да се преструва, че предателството му не бе означавало нищо за нея.

— Не спирах да те чакам да се върнеш.

— Това не беше твоя грешка, Мад. Моя беше. Аз се страхувах от теб, от мен, от бебето. Страхувах се от чувствата ми към теб. Как бих могъл да знам…

Той я погледна настойчиво. Тя чакаше, затаила дъх, полуизплашена от това, което щеше да й каже. Той се обърна, загледа се в нощното небе и когато отново за говори, гласът му беше дрезгав.

— Как бих могъл да знам, че никога повече няма да се почувствам по същия начин?

Думите прозвучаха като заклинание, сграбчиха сърцето й. Искаше да му каже нещо, но думите я плашеха. Той говореше за миналото, знаеше това, но сякаш ставаше въпрос за бъдещето.

Тя продължи да мълчи, тишината увисна между тях и най-накрая Ейнджъл отново се обади:

— Кажи нещо, Мад.

Тя се обърна към него. Знаеше, че очите й издават чувствата, които се страхува да освободи.

— Какво мога да кажа, Ейнджъл? Искаш да знаеш дали някога отново съм се почувствала по същия начин? Отговорът е не.

— Мислиш ли, че би могла?

Тя знаеше, че веднъж отговорила на този въпрос, никога не би могла да си вземе думите обратно. Щеше отново да му покаже слабостта си, като му даде власт отново да разбие сърцето й. Замисли се дали изобщо да отговаря, или пък да излъже, но знаеше, че няма смисъл. Някак си, вече му беше дала тази власт.

— Да — прошепна тя.

Бърза усмивка разтегли устните му и той се извърна, вперил отново поглед в надгробната плоча.

— Трябва ми време, Мад. Не съм човекът, който бях преди… но още не съм и някой друг. Не мога да давам никакви обещания…

Изненадващо, думите, от които би трябвало да я заболи, й дадоха надежда. Предишният Ейнджъл никога не би бил толкова искрен.

— Ние вече не сме деца, Ейнджъл.

— Какво означава това?

— Означава, че не е задължително всичко да става за един ден. Означава, че истината не се дава и не се взема толкова лесно.

— Да. — Ейнджъл отново замълча. След известно време извади лист хартия от джоба си. — Искам да прочетеш това.

Тя сбърчи вежди на тази внезапна промяна.

— Какво е?

— Просто го прочети.

Тя разгъна листа и го приглади в скута си. Първите три думи й подействаха като физически удар. „Скъпо семейство на донора.“

Тя го погледна.

— Това е писмо до семейството на донора ми. Писах го цели шест часа, но сякаш още не е много сполучливо. Помислих си, че сигурно ще искаш да ми помогнеш…

Маделин видя несигурността в очите му, молбата, и те я трогнаха дълбоко. Тя сведе поглед към писмото и го прочете. Когато свърши, от очите й се стичаха сълзи. Внимателно го сгъна и погледна към Ейнджъл. Опита се да каже, че е прекрасно, но от устните й не излезе и звук.

Разбра, че времето беше дошло.

— Някои смятат, че истината те освобождава — каза тихо тя.

— Писмото… е моят начин да опитам да се променя, да насоча живота си в правилна посока. Искам да съм добър баща на Лина, но не знам как. Понякога я гледам и се чудя къде са отишли всички онези години и какъв ли щеше да бъде животът ми, ако я бях водил на детска градина и на училищни тържества. Знам, че имам много да наваксвам, но трябва да започна отнякъде — и сърцето сякаш е добро начало.

Маделин внимателно остави писмото на пейката и се обърна, за да го погледне право в очите. В този момент разбра, че никога не е спирала да го обича.

— Когато казах, че истината те освобождава, нямах предвид теб. Говорех за себе си.

Той й се ухили.

— Още една тъмна тайна, която си крила от мен? — Забеляза колко е сериозна, и усмивката му помръкна. — Лина моя дъщеря ли е?

— Разбира се, че е.

Маделин се приведе към него. Почти против волята си докосна гръдния му кош, почувства ударите на сърцето. Търсеше думите, подходящите думи.

— Плашиш ме, Мад.

— Страхувам се, че няма да ми простиш — прошепна тя. Искаше да го затрупа с обяснения и извинения, да го накара да разбере чудото, което му бе дала, но той я гледаше толкова втренчено, че не можеше да се съсредоточи. — Една трагедия се превърна в чудо, не го забравяй. Нямаше време да решавам, нямаше време да разговарям с някого. Ти беше в кома. Ти умираше и аз трябваше да те спася.

— Маделин. — Той докосна брадичката й, надигна я и я погледна в очите. — Знам всичко това. Защо…

— Това беше сърцето на Франсис — каза тя и сълзите рукнаха по бузите й. — Дадохме ти сърцето на Франсис.

Той замръзна, отдръпна ръката си. Така се вцепени, че тя се изплаши.

— Кажи нещо — помоли го.

Ейнджъл се взираше в нея с пребледняло лице.

— Позволила си им да извадят сърцето на Франко?

Тя трепна.

— Той беше в мозъчна смърт, Ейнджъл. Нямаше да се оправи. Трябва да разбереш…

— Исусе Христе! Позволила си им да му извадят сърцето?

— Ейнджъл…

— Ти ме излъга.

Маделин поклати глава.

— Това не беше лъжа… Просто те оставих да вярваш… — Тя извърна засрамено глава. — Излъгах — призна си тихо. — Излъгах.

Той скочи на крака и се втурна по тъмната пътека.

Тя изтича след него.

— Ейнджъл, моля…

Той се обърна, удряйки я със студенината на погледа си.

— Моля какво? Моля да разбереш, че е било правилно да сложат сърцето на Франсис в моето тяло?

Маделин плачеше толкова силно, че почти не го виждаше.

— Той би пожелал да стане така…

— И си мислиш, че това помага?

Той изчезна бързо в сенките.

Тя остана там, задъхана. После вдървено се обърна и се върна при пейката. Сви се напред, зарови лице в ръцете си и заплака за всички тях.

Не знаеше колко време е стояла там, но когато вдигна глава, вече беше съвсем тъмно. В гробището светеха няколко лампи.

Към нея бавно се приближаваха стъпки.

Тя се изправи. Опитваше се да различи сянката му в тъмнината.

— Ейнджъл?

Той пристъпи в кръга светлина на около три метра от нея. Стоеше там — висок и строен, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Не виждаше лицето му.

— Затова съм го сънувал — каза приглушено той.

Маделин не знаеше какво да му отговори. Лекарят в нея искаше да отрече, искаше да обясни, че сърцето е просто един орган, не по-различен от бъбрек или черен дроб. Но жената в нея, жената, която бе обичала Франсис и брат му, не беше толкова сигурна.

— Може би. — Разбра, че това е само полуотговор, а полуотговорите бяха разбили живота й. — Да. Вярвам, че затова го сънуваш.

Той се премести към нея и тя видя следите от сълзи по бузите му и я заболя от това, че го е наранила толкова много. Никога не бе искала да го направи, дори и преди години. Искаше да му каже, че съжалява, но думите бяха дребни и безполезни. Седеше там, загледана в него, и чакаше.

Той седна до нея на пейката.

— Искам да те мразя за това — каза най-после.

— Знам.

— Но ти си човекът, до когото написах писмото си.

— Да.

Той не я поглеждаше.

— Това сигурно те е съсипало.

Искаше да хване лицето му с ръце и да го принуди да я погледне, но нямаше смелостта да го докосне.

— Знаеш ли какво ми помогна да го преживея?

— Кажи ми.

— Франсис. Той имаше нежна, любяща душа, би дал живота си, за да спаси някой непознат, да не говорим за брат му. Той те обичаше, Ейнджъл, и не може да става и дума за съмнение какво би пожелал след смъртта си.

— Той беше толкова добър — прошепна Ейнджъл. — Дори когато бяхме хлапета и аз се държах като истински задник… той винаги вярваше, че съм добър.

— Той не се е отказал от живота си заради теб. Много е важно да го разбереш. Той умря. Точка. А това, което се случи след това, е дар от Бога, който той обичаше. Нещо добро произлезе от смъртта му, но той не е причината за него. Ти не си причинил смъртта му.

— Ти не разбираш, Мад…

Този път тя не успя да се въздържи да не го докосне. Болката в гласа му режеше като нож. Тя се наведе и докосна леко, нежно, бузата му.

— Обясни ми.

Той се вцепени и тя беше сигурна, че се опитва да запази самообладание.

— Аз не заслужавам това сърце. Аз не мога… да бъда като него.

— О, Ейнджъл! Би го заболяло, ако те чуе как говориш.

Той се отдръпна.

— Не мога да живея заради него. Не мога да бъда толкова благороден.

Тя докосна гърдите му, почувства ударите на сърцето му и изпита надежда.

— Ти имаш сърцето на Франсис и твоята душа, Ейнджъл. Можеш да бъдеш какъвто поискаш.

Когато я погледна, очите му бяха пълни със сълзи. Тя обви ръце около врата му и го притегли към себе си. Ейнджъл зарови лице в сгъвката на раменете й. Маделин погали косата му и леко го залюля, повтаряйки му, че всичко е наред.

След доста време той се отдръпна.

— Страхувам се, Мади…

— Знам.

— Не знам накъде да вървя отсега нататък, накъде би искал да тръгна Франсис.

— Просто върши нещата едно по едно.

Той се засмя.

— Звучиш ми като педагогическия ми съветник.

Тя се усмихна.

— Накъде искаш да вървиш отсега нататък, Ейнджъл? Защо не започнеш с това?

Той я погледна и тя можеше да се закълне, че очите му бяха пълни с любов.

— Вкъщи — каза просто той. — Искам да си отида вкъщи.