Кристин Хана
Отново у дома (11)

Глава 10

Кражба в магазин.

Телефонната слушалка се изплъзна от ръката на Маделин и падна на пода. Тя се олюля и се подпря на кухненската маса. Пое си дълбоко въздух, после отново и отново. Раменете й увиснаха. „Престани да се цупиш, момиче.“

Тя чуваше гърмящия глас на баща си, сякаш беше тук, в стаята. „Вдигни глава, дръж се като една Хилиърд, а не като изплашен, глупав заек. За бога, ти ме караш да се срамувам, момиче.“

Маделин потрепери и пропъди спомена.

— Вземи си чантата, Маделин — каза на глас тя в празната стая.

Наведе се вдървено, вдигна слушалката и я сложи на телефона. Взе чантата си от масата, метна я през рамо и тръгна към вратата.

Тъкмо когато посегна към бравата, някой почука. Вратата се отвори и Маделин спря.

Пред нея стоеше Франсис.

— Здравей, Мади.

Забеляза, че той не се усмихва. Странно, но нямаше време да се замисли за това, не можеше да мисли за това.

— Здрасти, Франсис — отвърна машинално. Чакаше го да каже или да направи нещо. Премига озадачена. — Да не би да сме се уговорили да излезем на вечеря?

— Тази вечер заминавам за Портланд. Няма да ме има няколко седмици. Има… Има нещо, за което исках да поговорим… Видях Ейн…

— О, да. Портланд. Приятно пътуване. — Тя се усмихна разсеяно и го зачака да си тръгне. Но тъй като той не го направи, тя каза: — Трябва да отида до… града.

— Мади? Опитвам се да ти кажа нещо важно. — Той се приближи. Гледаше я загрижено. — Какво има, Мади?

От нежността му й се прииска да заплаче. Беше й мъчно, че дори сега, дори с Франсис, й беше толкова трудно да говори за проблемите си.

— Лина. Била е… — Гласът й се снижи в шепот. — Била е арестувана за кражба в магазин.

— О, господи! Аз съм виновен.

— Какво?

— Ела, ще те закарам до участъка.

Той я прегърна през кръста и я поведе към колата.

Тя се остави да я води, да й помага. Но когато стигнаха до гаража, разбра, че греши. Беше се отказала от много подобни моменти с Лина, бе използвала достатъчно често рамото на Франсис. Трябваше да се вземе в ръце и да бъде толкова силен родител, какъвто лекар беше.

Спря.

Франсис се обърна към нея.

— Мади?

— Трябва да го направя сама, Франсис. Аз съм й майка.

Той отстъпи назад.

— Оставих номера си в Портланд на електронната ти поща.

Тя нежно сложи един кичур коса зад ухото му.

— Ще ти се обадя довечера, за да ти кажа как е минало.

— Ще го направиш ли?

Той не я погледна и в гласа му се усети странно напрежение.

Тя докосна бузата му и обърна лицето му към свое то. Когато погледите им се срещнаха, видя сълзи в очите му и това я обърка. Изглеждаше наранен.

— Франсис?

Той стисна очи и поклати глава.

— Лина дойде при мен днес. Аз я разочаровах.

— О, Франсис… — Тя се опита да се усмихне. — Аз я разочаровах, Франсис. Аз.

— Не. Самонаказваш се както винаги, Мади. Но този път аз съм виновен.

Тя се поколеба.

— Може би би трябвало да дойдеш с мен, Франсис…

— Не, тя е твоя дъщеря и ти трябва да се справиш. Освен това трябва да тръгвам. Четири новобрачни двойки имат нужда от съвета, който само непорочният им свещеник може да им даде. — Той се усмихна и поклати глава на иронията си.

Искаше да му каже още нещо, но не знаеше какво иска да чуе той. За първи път го чувстваше като непознат.

— Карай внимателно — каза тя, не знаейки какво друго да каже.

— Нима не карам винаги внимателно?

Тя погледна многозначително към ударената лява страна на колата му.

Той й се ухили.

— Тръгвам, преди да си започнала да обсъждаш шофирането ми. Довиждане.

Тя изчака, докато старият фолксваген костенурка зави зад ъгъла. Отново беше сама.

Взираше се в празната улица. Въздъхна тихо. Франсис, нейният Франсис, който беше толкова добър и почтен, Франсис, който ги обичаше всичките толкова много и просто искаше да бъде част от живота им. Всичко, което искаше, беше да помогне. Понякога забравяше колко бе лесно да бъде наранен.

Започна да съжалява. Отново бе направила погрешния избор, бе направила погрешното нещо в погрешното време.

Но щеше да компенсира.

Когато Франсис се върнеше след пътуването си, тя щеше да компенсира това, че днес го нарани.

 

 

В Отдела за малолетни престъпници цареше оживление. Забързани мъже и жени търчаха насам-натам и разговаряха помежду си. Покрай стените бяха наредени дивани, повечето от които — празни, но на някои седяха възрастни, нервни като Маделин. В средата на цялата лудница имаше голямо бюро, зад което седеше белокоса жена. Тя говореше по телефона и направляваше движението с кимване на главата или с ръка.

Маделин се насочи към бюрото.

Жената вдигна поглед към нея.

— Здравейте.

Маделин трябваше да говори високо, за да надвика шума.

— Дойдох да взема дъщеря си. Лина Хилиърд.

Жената прегледа някакви документи.

— О! Крала е в магазин. Джон Спенсър е социалният работник, който се занимава със случая й. Ще го намерите в стая 108, надолу по коридора, втората врата вляво.

Маделин тръгна по претъпкания коридор, без да поглежда никого в очите, стиснала здраво чантата си. Когато стигна до стаята, стомахът й болезнено се сви и тя се изплаши, че може да повърне.

Спря пред отворената врата. Вътре, зад метално бюро, седеше един афроамериканец. Пред него, върху бюрото, бяха подредени в редица три чаши очевидно студено кафе. Когато Маделин влезе, той вдигна глава.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм доктор Маделин Хилиърд. Майката на Лина.

Той кимна и прерови купа с папки на бюрото си. Извади една, отвори я и посочи един стол.

— Моля, седнете, доктор Хилиърд.

Маделин седна на ръба.

След малко мъжът вдигна поглед от папката.

— Охраната в магазина „Сейвмор“ е хванала дъщеря ви в кражба на някакво козметично средство. Записана е и на охранителните камери. Искате ли да видите записа?

Маделин знаеше, че Лина го е направила. Знаеше и защо. Това беше нейният начин да си го върне на майка си заради неизпълненото обещание.

— Не.

— Добре. Някои родители просто не могат да повярват, че скъпоценните им деца могат да направят нещо лошо. — Той се изправи. — Ето как стоят нещата — това е първото й нарушение и управата на магазина е склонна да си затвори очите.

Маделин за малко не припадна от облекчение, но преди да се е осъзнала напълно, Спенсър продължи:

— Разбира се, това няма да е от голяма полза за дъщеря ви. Тя трябва да понесе последствията от постъпката си. — Той впери поглед в Маделин. — Изплашена е — всички са изплашени първия път. Но отсега нататък… всичко зависи от вас.

Маделин искаше да попита какво да направи, да помоли за помощ, но не знаеше как. Думите не можеха да излязат от устата й. Беше прочела десетки книги за родители и във всичките я съветваха да разговаря с Лина, да предлага на дъщеря си възможности за избор, да я учи сама да взема решения. Това беше добър съвет, Маделин беше сигурна, но не вършеше работа, поне не при нея и Лина. А единственият друг начин за възпитаване, който знаеше, бяха методите на баща й.

— Работя тук от доста време, доктор Хилиърд. Дъщеря ви е на ръба на пропастта. — Спенсър излезе иззад бюрото си и седна на стола до нея. — Това е вик за внимание. А следващият може би няма да може да се разреши толкова лесно. Процентът на самоубийствата сред тийнейджърите…

Маделин изстена и се втренчи в ръцете си, скръстени в скута й. Самоубийство. По гърба й полази студена тръпка.

— Правила ли го е и друг път? — Това беше въпросът, който зададе, думите, които излязоха от устата й, но това, което наистина искаше да попита, беше: „Колко още викове съм пропуснала?“.

— Има определена рутина. Струва ми се, че го е правила и преди.

Маделин стисна очи. Разбира се, че Лина го е правила и преди. Ако Лина беше нечия друга дъщеря, Маделин щеше да забележи предупредителните признаци много отдавна — недоволен и сърдит тийнейджър, жаден за внимание.

Лина отговаряше съвсем точно на това описание. Интересът й към хевиметъла, решението й да пробие толкова дупки на ушите си, гардеробът й, отношението към майка й. Лина беше един тийнейджър в беда и кражбата — без значение дали тя самата го осъзнаваше, или не — беше вик за помощ. И Маделин трябваше да е достатъчно силна, за да отговори на този вик.

— Доктор Хилиърд?

Тя бавно вдигна глава и погледна социалния работник.

— Искам да й помогна, господин Спенсър, но…

Думите сякаш я задушаваха и тя още повече се натъжи от това, че се страхува. Как е възможно един толкова уважаван лекар да бъде силен с непознати и толкова слаб със собственото си дете? Очите й се напълниха със сълзи. От срам и страх.

— Аз самият имам шестнайсетгодишна дъщеря, доктор Хилиърд. Може да ги обичаме повече от самия живот и да им даваме всичко, което поискат… И… — Той сви рамене. — Тогава идва страшното.

— Аз… Трябваше да я възпитавам по-добре… Да бъда по-често…

— Тук не става въпрос за това, чия е грешката, доктор Хилиърд. Вие сте родител, тя е тийнейджър. Повярвайте ми, няма смисъл да търсите у кого е вината. Това, което трябва да направите сега, е да съсредоточите усилията си към промяна.

Тя се стегна.

— Как да го направя?

— Това е много труден въпрос. Аз, например, използвам честност и постоянство. — Той се усмихваше, очите му блестяха. — А когато това не помага — забранявам гледането на телевизия, забранявам излизането и използването на телефона.

Маделин вдигна глава, изненадана. Не беше очаквала подобен съвет. През съзнанието й отново преминаха тъмните, страховити спомени от „дисциплината“ на баща й и стомахът й се сви.

— И това върши работа? В книгите пише, че…

Той махна с ръка, сякаш за да омаловажи мнението на експертите.

— Мисля, че на книгите им няма нищо, само че идва един момент, когато разговорите вече не вършат работа. Едно дете има нужда от правила — прости и ясни. О, и освен това бих я накарал да се извини на управителя на магазина. — Той се изправи. — Е, доктор Хилиърд, защо да не освободим вече дъщеря ви?

 

 

Лина лежеше, свита на кълбо, на тясното, миризливо легло. Сълзите й отдавна бяха изсъхнали.

В това тъмно място се чуваха всякакви шумове — дрънченето на решетките, когато се отваряха и затваряха, приглушени гласове, писъци и тежки стъпки по каменния под. Всеки звук я караше да се свива все повече и повече на тясното легло.

„Това място ще ти се стори като райско кътче, малка лейди, ако те изпратят в главното отделение.“

Думите на социалния работник отново изплуваха в съзнанието на Лина и отново я изпълниха с ужас. Непрекъснато си мислеше за леглото си вкъщи — голямо, с аромат на чисто, с хубави чаршафи.

— Обичам омлети с шунка и сирене — прошепна тя и усети как сълзите напират отново и стягат гърлото й.

Защо й трябваше да се държи толкова лошо с майка си?

Да, знаеше, че майка й я обича, знаеше, че тя просто иска най-доброто за Лина. Защо тогава Лина не се държеше добре? Защо се събуждаше сърдита и оставаше сърдита през целия ден? Понякога знаеше какво я дразни, но най-често не можеше да намери причината. Просто не беше щастлива. Някои сутрини се чувстваше дебела, на следващия ден решаваше, че е кльощава. Почти непрекъснато й се плачеше, макар да не знаеше защо.

Искаше всичко да е така, както беше преди. Не искаше непрекъснато да се чувства толкова грозна и изгубена. Искаше да намери мястото си.

Знаеше, че е голямо разочарование за идеалната си майка — Маделин, детето чудо, завършило гимназия, преди да е навършило и петнайсет години. Света Маделин, която не бе пропиляла напразно нито един час от живота си, която сама бе отглеждала дъщеря си, докато посещаваше медицинското училище, която никога не губеше самообладание, нито плачеше, нито искаше помощ.

— Никога повече няма да крада, Господи! — прошепна накъсано тя и стисна очи, защото сълзите отново се канеха да рукнат.

Внезапно в ключалката се превъртя ключ, изтрака силно и вратата се отвори със скърцане.

— Хилиърд, стани.

Лина се обърна и стана разтревожена.

— Къде ще ме водите?

Дебелата униформена жена я изгледа зловещо.

— Приличам ли ти на екскурзовод? — Тя посочи с глава към коридора. — Тръгвай.

Лина излезе и бавно тръгна по коридора, свела очи. Стигнаха до друга заключена врата. Жената натисна бутона на интеркома и каза:

— Хилиърд.

Вратата се отвори.

За момент Лина се поколеба. Вдигна поглед, видя две лица и залитна напред. Първото лице на Джон Спенсър. Второто — на Маделин.

Видя тъгата в очите на Маделин, разочарованието, което свиваше устните й, и изпита силно чувство за вина. Искаше й се да пристъпи напред, да се хвърли в ръцете на майка си и да се гушне, да се наплаче, но не можеше да помръдне от мястото си.

— Лина — каза господин Спенсър, — майка ти е готова да те заведе вкъщи… след като се извиниш на управителя на магазина. — Той пусна раницата й на масата между тях.

Лина преглътна.

— Добре. — Гласът й беше изтънял.

Спенсър се приближи и сянката му падна върху лицето на Лина.

— Прекара един час в карцера, момиченце. Повярвай ми, не искаш никога повече да се върнеш там.

Тя беше толкова уплашена, че едва успя да кимне.

— Ще поддържам връзка с майка ти и ако продължиш да създаваш неприятности… — Той остави заплахата да увисне във въздуха. — Разбираш ли ме добре?

— Да — прошепна тя.

— Да какво? — избоботи той.

— Да, с-сър.

— Добре. — Той се обърна към Маделин. — Сега ще ви позволя да отведете непълнолетното си дете вкъщи, доктор Хилиърд, но ще ви се обаждам веднъж седмично. Надявам се, че това ще е последният подобен инцидент, за който чувам.

Маделин кимна.

— Благодаря ви, господин Спенсър.

Спенсър излезе от стаята и Лина остана сама с майка си. Стояха известно време, взирайки се една в друга.

Лина се опитваше да измисли какво да каже, как да го каже.

— Аз… Аз съжалявам, майко.

Мина невероятно дълго време, преди майка й да отговори. Изглеждаше объркана. Толкова объркана, колкото изплашена се чувстваше Лина.

— И аз съжалявам. — Тя пристъпи колебливо напред и протегна ръка.

Това не беше достатъчно, само предложената ръка. Лина искаше да потъне в прегръдката на майка си, но не знаеше как да помоли за нещо подобно, а и се страхуваше да не се покаже като глупачка.

Маделин спря. Ръката й бавно се отпусна.

— Мисля, че е най-добре да се приберем вкъщи и сериозно да поговорим.

Лина се взираше в майка си. Чувстваше се много надалеч, по-самотна отвсякога. Сълзите бяха готови да рукнат, затова тя извърна глава. Заби поглед в пода.

— Да, разбира се. Щом трябва.

 

 

Маделин знаеше, че Лина се страхува, но точно сега трябваше да се държи като родител, не като приятел. Трябваше да постави правила и ако се провалеше — отново — щеше да причини зло на дъщеря си.

— Вземи си нещата — глухо каза тя. — Трябва да се прибираме вкъщи.

Една до друга, в почти непоносимо мълчание, те излязоха от сградата. Слънцето огряваше лицата им. Все още без да продумват, те се качиха на волвото и тръгнаха към магазина. Маделин наблюдаваше от разстояние как Лина се извинява на управителя за откраднатата спирала и когато най-после Лина се обърна, Маделин видя сълзите в очите на детето си.

Господи, колко болезнено бе да вижда болката на дъщеря си. Маделин искаше да прегърне Лина и да я приласкае, но единствено със силата на волята си успя да остане на мястото си. Със сухи очи. После безмълвно заведе Лина до колата и тръгнаха към вкъщи.

Когато наближиха къщата, нервите на Маделин вече бяха опънати до краен предел. Едно беше да решиш да създаваш правила, друго — да гледаш единствената си дъщеря, която обичаш повече от живота, и да казваш не.

Изгаси колата и взе чантата си. Лина скочи от колата и изтича в къщата.

Когато Маделин влезе, Лина вече беше на телефона. Гласът на дъщеря й беше висок, жизнерадостен, прекъсван от кикотене.

— И после ме затвориха в онази малка стаичка… Да, страхотно беше. Точно като това, което се случи на Британи Левин…

Маделин се взираше в дъщеря си с недоумение. Това беше един от онези кристализиращи моменти в живота, мигове, които отминават и те оставят коренно променен. Лина бе стояла в Отдела за малолетни престъпници, беше изплашена и готова да се извини, но тези чувства я бяха напуснали с увеличаването на разстоянието между нея и затворническата килия.

И разчиташе на Маделин да прогони спомените, разчиташе на майка си да й създаде някакъв измислен свят, в който кражбата не се бе състояла.

Маделин изпита силен гняв. Лина беше сигурна, че сега Маделин ще иска да прикрие цялата неприятна случка, че кражбата е още една точка от безкрайния списък неща, за които Маделин се страхува да говори.

Не и този път.

Маделин вдигна глава и прекоси кухнята. Без да казва нищо, взе слушалката от ръката на дъщеря си и затвори телефона.

— Ка… ка… — заекна Лина, слагайки ръце на хълбоците си. — Чудесно, майко. Сега ще трябва още веднъж да звъня на Джет.

— Не, няма — отвърна равно Маделин. — Повече няма да се обаждаш по телефона. — Тя протегна разтворената си длан към Лина. — Ключовете за заключване на колелото. Веднага.

Лина се взираше учудено в майка си.

— Сигурно се шегуваш.

— Така ли ти изглежда?

Лина изведнъж се намръщи и направи една крачка назад.

— Ей, майко, хайде…

— Дай ми ключовете.

Тя ги извади от чантата си и ги хвърли към Маделин.

— Добре. Джет може да ме кара до училище.

Маделин поклати глава.

— Аз ще те карам до училище всяка сутрин и ще те вземам след това. Никъде няма да ходиш — никъде — без да съм ти разрешила.

Лина избухна в смях.

— Да, добре. Госпожа „Никога не съм си вкъщи“ ще управлява социалния ми живот.

— Аз мога да си бъда вкъщи, Лина. Мога да си взема отпуска и да стоя тук непрекъснато. Това ли искаш?

— Искам баща си — изкрещя тя.

Трябваше да се досети. Беше само въпрос на време, преди Лина да използва невероятния си незнаен баща, за да нарани майка си.

— Да поговорим за него, Лина. Това искаш, нали? Искаш да ти разкажа за баща ти. Е, добре. Баща ти беше буен, сърдит млад човек, който не искаше да има семейство.

— Ти си тази, която не е искал.

Маделин почувства как гневът я обзема, предизвикан от простата истина.

— Така е — тихо каза тя. — Аз бях тази, която той не искаше, аз бях тази, която не обичаше. Но той също така не искаше… — Маделин се взираше в дъщеря си, не знаейки какво да каже, коя истина да й предаде.

— Мен? — прошепна Лина.

— Не. — Гласът на Маделин беше тих, почти шепот. — Не искаше да порасне, да прави трудни избори и саможертви. Просто искаше да се забавлява, а да станеш родител на седемнайсет, определено не е особено забавно.

Лина извърна поглед и скръсти ръце на гърдите си.

— Сега вече е възрастен — заинати се тя. — Ще ме иска.

Маделин гледаше профила на дъщеря си, треперещите устни и бледата кожа, сълзите, които се стичаха от очите й. Приближи се до нея и притисна топлата си длан към студената й буза.

— Аз искам той да те обича, Лина. Искам той да те иска, но…

Лина се обърна.

— Но какво?

— Страхувам се, Лина. Просто се страхувам.

Тя премига. По бузата й се търкулна сълза.

— Той жесток ли е?

— Не, не е това. — Маделин изтри сълзата на дъщеря си. — Той е… егоист. Страхувам се, че ще разбие сърцето ти.

Лина се взираше в нея.

— Не разбираш ли, майко? Той разбива сърцето ми сега.

Маделин въздъхна, спомняйки си всички обещания, които бе нарушила в течение на годините — малки неща, пропусната вечеря, пропуснат филм — как всичко се бе събрало, за да ги доведе до този момент сега. Майка и дъщеря, които се обичат и се нараняват и не знаят как да се променят.

— Знам, че не ми вярваш, скъпа — прошепна тя. — Но аз наистина искам да направя това, което е най-правилно.

— Искам да ти вярвам, майко — отвърна Лина.

Маделин чу тихите думи и те й дадоха мъничък, светъл лъч надежда. Замисли се как да отговори, но всичко това би било само думи, празни думи, обещания, направени от жена, която вече бе нарушила толкова много.

Най-накрая каза единственото нещо, което имаше значение:

— Обичам те, Лина.

Очите на дъщеря й се напълниха със сълзи.

— Знам, че ме обичаш, майко.

Това не бяха думите, които Маделин искаше да чуе. Въобще не бяха те.