Кристин Хана
Отново у дома (3)

Глава 2

Ейнджъл се взираше в тавана.

Тук беше толкова тихо. Тишината вече му лазеше по нервите. Искаше му се изведнъж всичко да се изпълни с шум — силен, бумтящ звук, който казваше „тук съм, все още съм жив“. Искаше да почерпи сила от това просто изречение, от увереността, че дробовете му все още дишат. Но това вече не беше достатъчно, съвсем не беше достатъчно. Дробовете му можеха да избухнат всеки момент. Всяка секунда.

Само едно бип на монитора и всичко щеше да свърши. Права линия.

Затвори очи. Опитваше се да не обръща внимание на болката, която пулсираше в слепоочията му. Не искаше да мисли повече за това. Искаше просто всичко да изчезне.

— Изглеждаш ужасно.

Ейнджъл чу провлечения южен говор и почти се усмихна. Би се усмихнал, ако не се чувстваше толкова зле. Отвори очи и премига, когато луминесцентната светлина прониза мозъка му.

— Благодаря. — Той се понадигна и седна в леглото. Иглите във вените му го пробождаха при всяко движение. Гърдите ужасно го боляха.

Вал стоеше до вратата, подпрял елегантната си, добре облечена фигура на рамката. Тръгна към леглото с онази провлечена походка, която винаги привличаше вниманието. Хвана облегалката на стола до леглото с дългите си, деликатни пръсти и го завъртя, отпускайки се върху него. Наведе се напред и подпря брадичката си на облегалката. Лицето му леко се смръщи, докато гледаше Ейнджъл.

— Искам да кажа, че наистина изглеждаш ужасно. Дори по-зле, отколкото последния път.

Ейнджъл нямаше достатъчно сили, за да се усмихне.

— Дай ми една цигара, а?

Вал бръкна в джоба си и извади кутия „Марлборо“. Отвори я и сви рамене.

— Празна е. Съжалявам, не съм се сетил за това. — Извади една малка бутилка текила от сакото си и се ухили. — Но не съм съвсем за изхвърляне. — Сложи бутилката на шкафчето до леглото. — Току-що прегледах вчерашните ежедневници. Тази твоя сцена беше невероятна… Дори аз не знаех, че си толкова добър. Когато излезеш оттук, веднага ще атакуваме Оскарите. Журналистът смята…

Бъра, бъра, бъра. Гласът на Вал продължаваше монотонно, но Ейнджъл спря да чува, спря да слуша.

Взираше се в човека, който първо му беше приятел, после мениджър — в продължение на шестнайсет години — и се опита да се усмихне, да се държи като на снимачната площадка. Но не можеше да го направи — не беше чак толкова добър актьор.

Изведнъж си спомни нощта, в която се запозна с Вал — беше в Ню Йорк посред зима, в една задимена кръчма. И двамата бяха гладни, самотни, примрели от студ. Ейнджъл беше още съвсем дете — едва на осемнайсет, а вече повече от година се справяше сам в живота.

Сприятелиха се почти в мига, в който се видяха, и прекараха следващата година, като пътуваха от град на град. Бягаха, когато вече не можеха да се забавляват. Една безкрайна серия от пълни с въшки мотели в градове без имена.

Учудващо, всичко се бе променило само за един ден… Един ден, който започнаха със закуска от риба тон с изтекъл срок на годност. Вал се почувства много зле от сандвича с риба тон, който бе откраднал от един павилион на открито. Обади се на родителите си от болницата и само след няколко часа двете момчета вече бяха във великолепния апартамент на семейство Лайтнър в Ню Йорк.

Майката на Вал беше най-красивата жена, която Ейнджъл някога беше виждал. Студена като лед, твърда като диамант. Вал се забавляваше да й разказва къде са ходили и какво са правили. Тя беше ужасена, разбира се, и Вал успя да я накара да обещае да им даде апартамент и да ги запише в колеж.

— Но вие дори не сте завършили гимназия — каза тя с носовия си глас.

Вал само се изсмя.

— Моля те, майко. Ти си богата.

Тя размаха пръст към него.

— В живота невинаги ще става на твоята, Валънтайн.

Той й се усмихна обезоръжаващо.

— Човек винаги се надява, майко.

Ейнджъл разтърси глава, за да пропъди спомените, и погледна към Вал.

— Искат да ми извадят сърцето.

Вал потупа друг джоб, все още търсейки цигари.

— Първо ще трябва да го намерят.

— Сериозно говоря, Вал. Искат да ми направят сърдечна трансплантация.

Усмивката на Вал помръкна.

— Искаш да кажеш — да ти извадят сърцето и да ти сложат някое от умрял?

На Ейнджъл му се повдигна.

— Горе-долу.

— Исусе! — Вал се наведе още по-напред.

Ейнджъл въздъхна. Беше очаквал нещо повече от Вал, макар че не знаеше какво точно.

— Имам нужда от донор. — Насили се да се усмихне. — Един добър мениджър ще свърши работа.

— Бих ти дал мозъка си, приятел. Бог ми е свидетел, че въобще не го използвам. Но сърцето ми… — Той поклати глава. — Исусе…

— Стига да не се молиш — сопна се Ейнджъл, — опитай да кажеш нещо по-полезно. Имам нужда от съвет. По дяволите, ако знаех, че ми предстои трансплантация, щях да спра да пуша и да пия още преди години.

Това беше още една лъжа, още една от поредицата, с която сам се залъгваше. Знаеше от години, че сърцето му е зле, но това не му бе попречило да пуши и да пие. Единствената промяна беше, че глътваше едно хапче за сърце, преди да се надруса с кокаин.

Никога не си бе губил времето в мисли за бъдещето. Животът му беше едно непрекъснато бясно препускане. Дните и нощите преминаваха с невъобразима бързина. Никога не забавяха, никога не спираха.

Досега, до вчера, когато въртележката се блъсна в нещо, в стената на собствената му безсмъртност.

И сякаш смъртта не беше достатъчно ужасна, че искаха от него да отиде в Сиатъл за операцията. Господи, каква бъркотия…

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше. Не беше честно. Не го заслужаваше. Вярно е, беше истински задник, нараняваше хората и ги лъжеше. Но се предполагаше, че за подобни неща се отива в ада. Беше възпитан като католик и знаеше правилата.

Адът идваше след смъртта.

Не ад на земята, не сърдечна трансплантация, не полуживот.

— Това е глупаво — каза Ейнджъл. — Няма повече да се тревожа. Какво може да знае за напредъка на медицината един посредствен лекар от тъпата болница в този забутан град? Сигурно не би разпознал пациент, нуждаещ се от сърдечна трансплантация, освен ако не го блъсне с колата си.

— А ти много разбираш, така ли? — Вал смачка празната цигарена кутия. — И кога ще се подложиш на операция?

— Няма да се подлагам.

Вал се намръщи.

— Не се прави на идиот, Ейнджъл. Ако имаш нужда от ново сърце, намери си. Предполагам, че сега въобще не е толкова трудно. По дяволите, вече разделят сиамски близнаци и превръщат мъже в жени. Какъв е проблемът?

— Може и да не съм Алберт Швайцер, Вал, но смятам, че едно ново сърце ще промени живота ми.

— Смъртта едва ли е по-приемливият вариант.

Вал се опитваше да изглежда спокоен, но Ейнджъл виждаше страха в очите на приятеля си. Това го изплаши, защото Вал по принцип не се страхуваше от нищо, единственият човек, който Ейнджъл познаваше и който стоеше толкова близко до ръба и живееше безразсъдно, също като Ейнджъл. Едно лошо момче, което държеше в ръцете си кариерите на някои от най-известните холивудски знаменитости.

Ейнджъл искаше да извърне поглед от Вал, но не можеше.

— Гледа ли онзи филм, „Ръката“, с Майкъл Кейн? Мисля, че беше пианист и изгуби ръката си. Зашиха му ръка от донор. За зла беда обаче ръката била на някакъв сериен убиец и Кейн започна да убива наляво и надясно.

— О, за бога, Ейнджъл.

— Е? Може и да е истина, възможно е да се случи. Ами ако ми сложат някое женско сърце и след операцията единствената ми мечта е да се обличам като Дорис Дей?

Вал се разсмя.

— Не знам. Имаш страхотни крака. Сигурно ще успея да те уредя в някой нощен клуб. Можеш да станеш новата Лайза Минели. — Още докато говореше, Вал спря да се усмихва. Наведе се още напред и изгледа страшно Ейнджъл. — Цялата работа е в това, че сърцето ти си отива. Това е факт.

— Лесно е да се каже.

— Лесно? — повтори Вал и се намръщи. — Ти си най-добрият ми приятел. Въобще не е толкова лесно.

— Ами кариерата ми? В „Ню Йорк Таймс“ писаха, че влагам сърцето си в играта.

Вал не извърна поглед, но Ейнджъл усети, че точно това иска да направи.

— Кариерата ти е най-малкият ти проблем. Този последен екшън ти донесе толкова много пари.

Ейнджъл се втренчи в празната цигарена кутия в ръката на Вал. Искаше цигара, глътка текила. Нещо, което ще превърне настоящия момент в нещо друго. Искаше да е още вчера, миналия месец, миналата година.

Искаше да не е на смъртно легло.

Но с всеки дъх, с всяко болезнено вдишване усещаше истината. Сърцето му си отиваше и тази мисъл го изпълваше с чувство за загуба и раздразнение.

— Не искам това да се разчува, човече.

— Ще измисля някаква история, че си преуморен — всички ще си помислят, че си взел свръхдоза, но това не е кой знае какво. — Вал изчака около минута, очевидно мислеше. Когато отново проговори, беше неимоверно сериозен. Ейнджъл никога не го беше виждал такъв. — Но, Ейнджъл, трябва да помислиш разумно. Имиджът ти не е най-важният проблем.

Настана тягостно мълчание. Ейнджъл не искаше да казва нищо, не знаеше какво да каже, но тишината толкова го нервира, че най-после я наруши:

— Ще ми се да се сърдя на Господ, знаеш ли? Но ако има Господ, трябва да има и ад. А ако има ад, значи животът ми е бил просто едно препускане към адските огньове.

Вал трепна.

— Хайде да не задълбаваме във философски разсъждения. В лимузината долу има две жени и кокаин. — Той се усмихваше, но очите му бяха тъжни.

И Ейнджъл изведнъж разбра какво си мисли приятелят му. Те двамата бяха използвали едни и същи наркотици, бяха чукали едни и същи жени, бяха вървели по ръба на един и същ бръснач. Ако Ейнджъл умираше, Вал сигурно скоро щеше да го последва.

Какво щеше да стане с приятелството им?

Ейнджъл се паникьоса. Изведнъж осъзна каква е цената на разгулния му живот и за миг му се прииска всичко да се върне обратно, да промени живота, който бе живял. Да промени всичко така, че сега да има приятели, истински, верни приятели, които го обичат…

— Съжалявам, приятел — каза тихо Вал, — но това свърши. Свърши. Алкохолът, наркотиците, купоните — свърши. Не ме интересува дали ще се подложиш на операцията, или не, но всичко това остава в миналото. Съвсем сигурен съм, че никога повече няма да отида с теб на купон. За бога, та ти можеш да смръкнеш малко кокаин и да се строполиш мъртъв на масата. — Той потрепери при тази мисъл и приближи още стола си към леглото. — Знам, че си изплашен, а когато се изплашиш, се чувстваш ужасно, но трябва да помислиш трезво, Ейнджъл. Става въпрос за живота ти.

— Някакъв си живот. Но още не си чул най-интересното — изпращат ме в Сиатъл за „процедурата“. В Сиатъл.

— Хубаво.

Ейнджъл се намръщи.

— Какво, по дяволите, му е хубавото?

— Брат ти ще бъде близо до теб. Страхувах се да не си сам. Аз трябва да ходя на филмовия фестивал и съм наел къща в Аспен за две седмици.

— Моля те, не позволявай на смъртта ми да ти провали ваканцията.

Вал го погледна виновно.

— Бих могъл да отложа…

Ейнджъл никога не се бе чувствал толкова самотен. Беше световноизвестен, но това не означаваше нищо. Животът му беше също като звездата му на холивудския Булевард на славата. Едно блестящо, красиво нещо, прекрасно наглед, но запечатано в паважа и студено като лед.

— Не, не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

Вал мълча доста време, преди да каже:

— Ти си по-силен, отколкото си мислиш, Ейнджъл. Винаги си бил силен. Ще се справиш.

— Знам.

Вече нямаше какво повече да си кажат.

 

 

Д-р Маделин Хилиърд влетя в реанимацията, докато името й още отекваше по високоговорителя.

Стаята беше малка, светла и безлична. В средата й имаше едно-единствено легло. До него — маса, отрупана с чаши и ампули.

Пациентът й, Том Грант, лежеше в тясното легло — едно бледо, неподвижно тяло със затворени очи, от гърлото му излизаше тръба, свързваща го с животоподдържащата система. Във вените му имаше забити игли. Две огромни тръби стърчаха от ребрата му — изсмукваха кръвта от раните след операцията и я вливаха в един бълбукащ, съскащ цилиндър.

Сюзън Грант седеше свита до леглото, облегнала лакти на металните тръби отстрани, стиснала здраво безчувствените пръсти на съпруга си.

— Здравейте, доктор Хилиърд.

Маделин се усмихна приятелски на жената и отиде до леглото. Без да казва нищо, тя провери тръбичките, отбеляза в картона, че е необходимо цилиндърът да се изпразва по-често, и провери лекарствата му. Повишаващи кръвното налягане медикаменти и антибиотици, които трябваше да помогнат на изтощеното, оперирано тяло на Том да приеме новото сърце.

— Всичко изглежда добре, Сюзън. Би трябвало да дойде в съзнание всеки момент.

От очите на жената бликнаха сълзи.

— Децата питаха за него. Аз… Аз не знаех какво да им кажа.

На Маделин й се искаше да й каже, че всичко ще бъде наред — ще бъде повече от наред — че Том ще се събуди и ще се усмихне на жена си и ще прегърне децата си и животът ще продължи както преди.

Но Том беше много специален пациент. Това беше втората му сърдечна трансплантация. През дванайсетте години, минали от първата операция, той бе доказал, че трансплантациите наистина могат да дадат на човек втори шанс в живота — Том бе станал баща на две деца, занимаваше се с бягане на дълги разстояния, бе станал активист на движението за сърдечни трансплантации. И все пак сърцето му отново се бе износило и той отново беше там, откъдето започна всичко. Един от малкото пациенти, които получаваха трета възможност.

— Не знам как да ви благодаря — каза тихо Сюзън.

Маделин не отговори, не беше необходимо. Тя взе един стол и седна. Знаеше, че присъствието й успокоява Сюзън, даваше на жената един спокоен пристан в тихия, страшен свят на постоперативното възстановяване. Тя погледна към стенния часовник и безмълвно отчете времето. Имаше четирийсет и пет минути до срещата й. Можеше да остане за малко при Том.

Мъжът се изкашля слабо. Клепачите му трепнаха.

Сюзън се наведе напред.

— Томи? Том?

Маделин натисна бутона, с който се извикваха сестрите, и стана, навеждайки се над леглото.

— Том? Чувате ли ме?

Той отвори очи и се опита да се усмихне зад тръбата в гърлото си. Вдигна ръка и докосна лицето на жена си.

После погледна Маделин и вдигна красноречиво палец.

Това бяха миговете, които осмисляха живота на Маделин. Без значение колко пъти бе стояла до такова легло, така и не бе успяла да свикне с адреналина, с вълнуващото усещане за успех.

— Добре дошъл.

— О, Томи! — Сюзън вече плачеше с глас. Сълзите се стичаха по лицето й и капеха върху светлосиньото одеяло.

Маделин го прегледа набързо, преди да излезе от стаята, за да ги остави насаме. В коридора спря, за да даде някои нареждания на старшата сестра, после грабна палтото от кабинета си и бързо излезе от сградата.

Излезе от паркинга и даде газ, насочвайки се към магистралата. За известно време се чувстваше окрилена от подобряването на Том. Съвсем скоро той щеше да стане от леглото, да целува децата си, да ги държи в скута си, да се разхожда с тях в някой красив пролетен ден.

Тя, останалите членове на групата за трансплантации и семейството на донора бяха дали своя принос за това чудо. Колкото и често да се случваше, тя винаги изпитваше онова невероятно чувство на страхопочитание. Когато неин пациент се събуждаше след операция, тя се чувстваше като най-силния човек на света. О, знаеше, че всичко може да свърши още утре, знаеше, че тялото може да отхвърли сърцето. Но тя винаги вярваше в най-доброто, молеше се за него, работеше за него.

Вдигна поглед, видя знака за изход от магистралата и доброто й настроение изчезна толкова бързо, колкото бе дошло.

Имаше среща с педагогическия съветник на дъщеря си и не смяташе, че всичко ще мине добре.

Маделин въздъхна. Усещаше първите признаци на мигрената. Да, хора като Том Грант бяха причината да прави това, което правеше, причината, поради която бе прекарала години в колежа, години на безсъние и отказ от социални контакти, работейки с всички сили, за да стане кардиолог. Но това си имаше своята цена. С напредването на годините започваше да го разбира все по-добре — всяко нещо си имаше цена.

Започваше да губи дъщеря си, виждаше как Лина все повече и повече се отдалечава от нея. Маделин се стараеше да бъде идеалната майка, точно както се стараеше да бъде идеалният лекар. Но да бъдеш лекар беше нищо в сравнение с това да си родител. Колкото и да се опитваше, така и не постигна успех с Лина и нещата ставаха все по-лоши и по-лоши. Напоследък връзката между тях се бе превърнала в съвсем тънка нишка, заплашваща всеки момент да се скъса.

Маделин толкова много искаше да направи това, което трябва, да бъде това, което трябва, но какво разбираше тя от майчинство? Беше забременяла съвсем млада. Знаеше, че трябва да се грижи за дъщеря си, да осигури на Лина спокоен, стабилен живот! Медицинското училище беше най-голямата й цел. Беше й трудно да повярва, че е успяла, но продължаваше напред, харчейки парите от наследството на майка си. Беше работила упорито, за да бъде най-добрата в курса, и успя да завърши по-рано.

Но някъде по пътя бе допуснала грешка. В началото това бяха дребни неща — пропуснат рожден ден, спешно повикване посред някое семейно тържество, екскурзия, на която не можеше да отиде. Маделин така бе обзета от амбицията си, че не забеляза кога дъщеря й спря да разчита на нея.

И сега си плащаше.

Тя спря на паркинга на училището, излезе от колата и тръгна към кабинета на педагогическия съветник. Почука силно на затворената врата.

Отвътре се чу приглушено „Влезте“.

Маделин си пое дълбоко въздух и натисна бравата.

Съветничката, дребна брюнетка на име Вики Оуен, се усмихна широко и протегна ръка.

— Здравейте, доктор Хилиърд. Заповядайте, седнете.

Маделин стисна ръката й.

— Наричайте ме Маделин, моля.

Вики седна на мястото си зад бюрото и извади куп книжа.

— Помолих ви за тази среща, защото Лина напоследък има сериозни проблеми с поведението си. Бяга от училище, забравя да си пише домашните, отговаря. Откровено казано, учителите са вдигнали ръце от нея. А беше толкова добра ученичка.

Всяка дума беше като удар за Маделин. Знаеше, че всичко това е вярно, знаеше, че дъщеря й има проблеми, но не знаеше какво да направи.

Изражението на Вики омекна. Тя разбираше.

— Не се тревожете, Маделин, не сте единствената. Всяка майка на шестнайсетгодишна дъщеря се чувства по същия начин.

На Маделин й се искаше да й повярва, но не биваше да си позволява да се измъква по този начин.

— Благодаря ви — смотолеви.

— Искате ли да поговорим за това?

Маделин погледна в тъмните очи на съветничката. Искаше й се да сподели товара си с тази млада жена, да сложи картите си на масата и да каже: „Помогнете ми, не знам какво да правя“, но не знаеше как да бъде толкова открита. Откакто се помнеше, я бяха учили да стиска зъби и да бъде силна. Проявата на слабост беше нещо, което почти не разбираше.

— Не мисля, че разговорът ще реши проблема ми — каза равно тя.

Вики помълча малко, изчаквайки, после продължи:

— Учителите на Лина казват, че тя се поддава на дисциплина. На правила.

Маделин трепна при загатнатия укор.

— Да, така е. Аз просто… — Тя се втренчи във Вики. — Просто не знам как. Мисля, че е необходимо да прекарва повече време с мен.

— Може би — отвърна Вики със съмнение в гласа.

— Ще поговоря с нея.

Вики подпря ръце на масата.

— Знаете ли, Маделин, за някои неща не може просто да се поговори. Понякога тийнейджърите наистина трябва да усетят, че ги наказват. Може би баща й.

— Не — бързо каза Маделин. Прекалено бързо. Опита да се усмихне. — Аз съм самотна майка.

— Разбирам.

Маделин не можеше повече да остане тук, не можеше да понесе това, което виждаше в очите на съветничката. Срамът и чувството за вина бяха огромни. Тя скочи на крака.

— Ще се справя с това, Вики. Имате думата ми.

Вики кимна.

— Дори и много силна майка едва ли може да се справи сама, Маделин. Има някои помощни групи, които биха могли да ви помогнат.

— Благодаря ви. Оценявам загрижеността ви. — С последно кимване Маделин се обърна и излезе от канцеларията. Когато вратата се затвори след нея, тя затвори очи за миг.

Може би баща й…

Тя изстена. За бога, не искаше да мисли за бащата на Лина. В продължение на години бе успявала да го изтиква от съзнанието си. И все пак, ако понякога, късно нощем, спомените се връщаха, тя ги пропъждаше със студен душ или с няколко обиколки на блока.

И беше успявала. След известно време спря да мисли за него, спря да има нужда от него. По едно време дори беше забравила как изглежда.

И тогава Лина започна да се променя. Тези промени в началото бяха почти незабележими. Още няколко дупки на ушите, скъсани дънки, тъмна спирала, наплескана покрай красивите й сини очи.

Както обикновено, Маделин почти не забелязваше. Докато един ден, поглеждайки дъщеря си, тя видя него. И разбра какво е трябвало да види още от детството й. Лина беше истинско копие на баща си — една непокорна тийнейджърка, която живееше живота си на бързи обороти, без да иска нищо. Също като баща си, Лина успяваше да надникне в душата на Маделин, да види слабата жена зад фасадата. Жена, която не можеше да създава правила, която не можеше да наложи и най-простите условия. Жена, която толкова отчаяно се нуждае от любов, че позволява на хората да я тъпчат.

 

 

Лина Хилиърд дръпна силно от цигарата. Сивият дим се изви нагоре и се сля с облака, който вече висеше под тавана на колата. Истинско усилие на волята й струваше да не се закашля.

Тя се размърда неспокойно на седалката и погледна към момчето до себе си. Джет караше бързо, както обикновено, натиснал педала на газта, стиснал със свободната си ръка бутилка „Джак Даниълс“, която бе откраднал от родителите си. От другата й страна Британи Левин пиеше от бутилка текила. Всички се смееха, разговаряха и пееха заедно с радиото.

Песента свърши и започна някакъв блус. Джет изпсува и изключи радиото, след това зави към банкета и натисна толкова силно спирачките, че всички полетяха напред. Лина инстинктивно подпря ръка в предното стъкло, цигарата й се удари в таблото и падна.

Вратите на малкия „датсун“ се отвориха и всички излязоха навън. Лина потърси цигарата си. Докато я вземе, цялата група вече беше навън. Бяха седнали под едно дърво в средата на полянката.

Това беше мястото за съботните им купони. Земята беше покрита с фасове, празни бутилки от алкохол и смачкани цигарени кутии. Някой беше донесъл касетофон и въздухът кънтеше от силната музика.

Лина пусна цигарата си на земята и я стъпка, после тръгна към другите. Джет стоеше до дървото и пиеше уиски, сякаш беше вода. Златистата течност течеше по брадичката му и капеше върху тениската му.

Щеше й се да знае какво да му каже — просто нещо, което да го накара да я погледне, да я види. Беше се опитвала да привлече вниманието му, откакто се помнеше — беше толкова готин. И двамата имаха нещо общо. Джет беше израснал без баща. Лина беше сигурна, че това означава нещо — пръст на съдбата, може би — че съдбите им толкова си приличат. Но той сякаш никога не я забелязваше, никой от тях не я забелязваше. Тя беше като призрак, витаещ над групата приятели, търсещ думите, които щяха да я допуснат между тях.

— Хей, Хилиърд — извика Джет и изтри устата си с опакото на ръката. — Имаш ли пари? Свършваме цигарите.

Лина се ухили и сложи един кичур черна коса зад ухото си. Знаеше, че не е кой знае какво, но той искаше нещо от нея, имаше нужда от нещо. Тя винаги имаше повече пари от останалите. (Това беше единственото хубаво нещо, което правеше злата й майка.)

— Да, имам достатъчно за няколко кутии — отвърна тя и бръкна в джоба на дънките си.

Британи я погледна, извади малка бутилка текила от чантата си и й я подаде.

— Ето, Лина, пийни си.

Лина я сграбчи и жадно отпи. Текилата опари гърлото й и изгори вътрешностите й.

Британи прокара ръка през късо подстриганата си коса и застана до Джет. Гледайки триумфиращо към Лина, тя лепна на устните му дълга, влажна целувка. Джет я прегърна през кръста и я придърпа по-близо.

— Имаш вкус на текила — промълви той и се огледа наоколо. — У кого е дрогата?

Само след секунди нощният въздух се изпълни със сладкото ухание на марихуана. Цигарата обикаляше децата, наредени в кръг. Те се смееха и танцуваха.

Лина усети действието на наркотика. Всичко се движеше на бавни обороти. Тялото й се превърна в някаква гъста течност и тя бавно, бавно, потъваше надолу.

Затвори очи и се олюля. Господи, толкова хубаво беше да си надрусан. Когато беше в такова състояние, не й пукаше за нищо. Вече не я интересуваше, че днес идеалната й майка е имала среща с педагогическия съветник. Нищо не можеше да я достигне, когато се надруса.

Дори въпросите, които иначе я преследваха непрекъснато, сега бяха нещо толкова незначително — като дима, извиващ се от цигарата й.

Британи седна до нея.

— Днес видях тъпата ти майка да влиза в кабинета на госпожица Оуен.

Джет се изсмя.

— О-о, загазила си, Хилиърд.

— Да, и аз я видях — намеси се друг. — Може и да е кучка, но майка ти наистина е страшно парче.

— Като фотомодел е — отново се обади Британи и се наведе напред. — Ти определено не приличаш на нея. На кого от семейството си приличаш?

Лина трепна и посегна към цигарите си. Понякога ужасно мразеше Британи.

— На баща ми, предполагам.

Британи я изгледа студено.

— Разбира се, това е само предположение. — Тя отпи голяма глътка текила и скочи на крака. — Ей, имам една идея. — Тя отиде при Джет и му прошепна нещо в ухото, после двамата започнаха силно да се смеят.

Джет пусна празната бутилка „Джак Даниелс“ и препъвайки се, тръгна към колата. Отвори багажника и почна да рови вътре. Взе нещо и се върна на полянката. На лицето му грееше широка, пиянска усмивка.

— Хилиърд, смятаме да разберем кой е баща ти.

Лина не отговори. Те не разбираха — никой не разбираше — колко много я нараняваха с необмислените си думи.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо тя.

Той се приведе и очите му се спряха на нивото на нейните.

— Ще разберем на кого приличаш. Няма нищо страшно. Ще видиш. — Преди да е успяла да измисли какво да каже, той сложи една стара бейзболна шапка на главата й и извади една ножица. — Ще те подстрижа по шапката — ще станеш страхотна.

Той изхълца пиянски и се засмя.

Лина се изплаши.

— Чакай малко…

— Моята бабичка е фризьорка. Знам какво правя — каза Джет.

Британи се взираше в нея.

— Не си страхливка, нали, Лина?

Останалите деца се скупчиха около тях.

Лина прехапа долната си устна, за да спре треперенето й, но не извърна поглед от лицето на Британи.

— Не съм страхливка — каза тя. — Освен това късата коса е модерна. — Тя се обърна към Джет и се усмихна с най-широката си, най-смела усмивка. — Давай.

Джет започна да стриже. Кичури гарвановочерна коса западаха по дънковото й яке. Тя потрепваше при всяко щрак-щрак, имаше чувството, че режат жива плът от тялото й.

Британи извади едно огледало от чантата си и го подаде на Лина. Кафявите й очи блестяха победоносно.

Лина бавно вдигна огледалото и погледна лицето си. За миг спря да диша, но след малко спря да гледа новата си прическа. Гледаше отражението си.

Въпросите отново се върнаха и този път алкохолът и марихуаната не й предложиха успокоението си. Тя се замисли за баща си — загадъчния й баща — който бе белязал лицето й и сложил отпечатък върху душата й. Както винаги, се запита какво ли правеше той в момента. Дали се прибираше вкъщи след работа? Дали не целува някое друго дете, на което е станал баща междувременно, някое дете, при което е останал?

„Всичко щеше да е различно, ако те познавах“ — помисли си за хиляден път.

— Така прилича на господин Сиърс — засмя се пискливо Британи. — Хей, Хилиърд, може би портиерът на училището е баща ти.

Джет взе една цигара с марихуана и я запали. От устата му излизаше дим, когато каза:

— Не знам защо просто не попиташ твоята бабичка. Моята майка ми даде адреса на баща ми преди няколко години. Каза ми да отида да живея при него.

„Просто попитай.“

Лина потрепери. Може би този път щеше да го направи. Шестнайсетият й рожден ден наближаваше…

Мисълта постепенно се оформи в ума й. Вече знаеше какво иска за рождения си ден.

— Време е — каза тя на себе си и се усмихна леко.

— За какво мислиш, Лина? — Носовият глас на Британи прекъсна мислите й.

Лина бързо вдигна поглед. За момент не можа да си спомни какво чакат всички те, но изведнъж се сети. Прическата. Тя погледна първо към Джет, после към Британи, която беше толкова тъпа, че си мислеше, че някаква си прическа има значение.

— Много е готина. Благодаря ти, Джет. А сега, подай ми текилата.