Робърт Джордан
Корона от мечове (5)

ГЛАВА 4
В Кайриен

Перин щеше да наложи и по-голяма скорост от Ранд, макар да знаеше, че конете няма да издържат дълго. Половината време яздеха, другата половина тичаха редом с конете. Ранд сякаш не забелязваше никой друг, само дето винаги подаваше ръка на Мин, когато тя се препънеше. Колкото до останалите, беше като изгубил се в някакъв друг свят — примигваше изненадано, видеше ли Перин или Лоиал. Честно казано, никой не изглеждаше по-добре. Хората на Добрайн и Хавиен гледаха право напред и предъвкваха наум собствените си тревоги какво ли ги чака. Мъжете от Две реки бяха пропити от мрачното настроение на Перин. Те обичаха Файле — честно казано, някои изпитваха направо благоговение към нея — и ако тя беше пострадала по някакъв начин… Дори възторгът на Ейрам се позамъгли, когато разбра, че Файле може да е в опасност. Всички се бяха съсредоточили в левгите, проснали се пред тях. С изключение на ашаманите, впрочем; плътно около Ранд като рояк гарвани, те оглеждаха околността нащрек да не се натъкнат на засада. Дашива се беше отпуснал на седлото като чувал и мрачно измърморваше, когато се наложеше да тича, и гледаше сърдито, сякаш се надяваше най-после да попаднат на засада.

Но за такова нещо — никакъв шанс. Сюлин с десетина Фар Дарейз Май тичаше пред колоната, още толкова имаше по-напред по пътя и още по толкова по фланговете. Някои от тях бяха натикали късите си копия в презрамките, които придържаха калъфите с лъковете на гърбовете им, тъй че остриетата на копията се поклащаха над главите им; късите рогови лъкове бяха извадени и с опнати тетиви. Те следяха с остър взор както всичко, което можеше да застраши Кар-а-карн, така и самия Ранд, сякаш го подозираха, че пак ще им изчезне. И да ги чакаше някакъв капан или някаква опасност, щяха да я открият.

Чиад беше една от Девите със Сюлин — висока жена с тъмночервеникава коса и сиви очи. Перин се беше втренчил в гърба й и му се искаше тя да поизостане от другите и да поговори с него. От време на време тя го поглеждаше крадешком, но го отбягваше, все едно че се беше поболял от три болести, и трите заразни. Баин не беше с колоната, повечето Деви следваха същия маршрут с Руарк и алгай’д’сисвай, но се движеха по-бавно, заради фургоните и пленниците.

Черната кобила на Файле подтичваше зад Стъпко, юздите й бяха привързани към седлото му. Мъжете от Две реки бяха довели Лястовица от Кемлин, когато се присъединиха към него пред Думайски кладенци. Всеки път, когато погледнеше към кобилката, подскачаща зад него, лицето на жена му се появяваше в мислите му, с острия си нос и пълните си устни, с бляскащите си черни очи над високите скули. Тя обичаше Лястовица, може би почти толкова, колкото и него. Жена, толкова горда, колкото беше красива, и толкова свирепа, колкото беше горда. Щерката на Даврам Башийр нямаше да се скрие, нито да си сдържи езика, не и пред такива като Колавер.

На четири пъти спираха, та конете да отпочинат, и той скърцаше със зъби, че се бавят. Да се грижи добре за конете му беше станало втора природа, но сега само оглеждаше разсеяно Стъпко и му даваше малко вода, без да мисли. С Лястовица беше по-грижлив. Ако Лястовица стигнеше Кайриен безопасно… Мисълта сама се вгнезди в ума му. Ако доведеше кобилата в Кайриен, Файле щеше да е жива и здрава. Беше тъпо, момчешка измишльотина, глупава измишльотина на малко момче, но не искаше да се махне.

При всяко от тези спирания Мин се опитваше да го успокои. Ухилваше се добродушно и му казваше, че приличал на мъртвец в зимна утрин, само чакащ някой да му зарови гроба. Казваше му, че ако се появи с такова лице пред жена си, Файле ще му затръшне вратата под носа. Но трябваше да признае, че нито едно от виденията й не гарантираше, че Файле не е пострадала.

— Светлина, Перин — викна му тя най-накрая раздразнено, — ако някой се опита да посегне на тази жена, тя ще го накара първо да почака навън в коридора, докато намери време за него.

Той за малко не й изръмжа. Не че двете се обичаха много.

Лоиал напомни на Перин, че Ловците на Рога могат сами да се грижат за себе си и че Файле е преживяла нападенията на тролоците дори без драскотина.

— Добре е тя, Перин — избоботи убедено огиерът, докато подтичваше до Стъпко с дългата брадва на рамо. — Сигурен съм, че е добре. — Но го повтори поне двадесет пъти и всеки следващ път — все по-малко убедено.

Последният опит на огиера да му вдъхне кураж стигна малко по-далече, отколкото Лоиал възнамеряваше.

— Сигурен съм, че Файле може да се погрижи за себе си, Перин. Тя не е като Ерит. Изгарям от нетърпение Ерит да ме вземе за мъж, че да мога да си я пазя; мисля, че ще умра, ако се откаже. — и след като изтърси това, остана с отворена уста и големите му очи се опулиха. — Изобщо не исках да кажа това — изломоти той дрезгаво и ушите му потръпнаха. — Не съм сигурен дали искам да… Много съм млад още, за да… — Лоиал преглътна тежко и хвърли обвиняващ поглед към Перин, без да пощади и Ранд напред. — Хич не е безопасно да си отваряш устата с двама тавирени около теб. Може да излезе какво ли не! — Не че не можеше да се изтърси от езика му просто ей така, без да му е виновен никакъв тавирен. Лоиал го знаеше много добре и този факт, изглежда, го изплаши повече от всичко. Доста време мина, докато ушите му престанаха да пърхат.

Файле беше изпълнила ума на Перин, но той не беше сляп. Не съвсем. Това, което отначало виждаше, без да гледа, докато яздеха на югозапад, започна полека да се просмуква в съзнанието му. Времето беше доста горещо, когато бе тръгнал на север от Кайриен, преди по-малко от две седмици, но сега изглеждаше, че досегът на Тъмния е станал още по-силен и земята се беше напекла още по-непоносимо. Тревата под копитата на коня пращеше, съвсем изсъхнала и чуплива, сгърчени бурени пълзяха като паяжини по камънаците, голите храсталаци, не просто обезлистени, а направо мъртви, се кършеха, духнеше ли знойният вятър. Вечнозелените пинии и кожолисти стърчаха по-скоро кафяви.

След още няколко левги започнаха да изникват ферми — скромни постройки от сивкав камък с квадратна форма, отначало по самотни поляни и сечища сред гората, после — все по-начесто, когато лесът оредя. По хълмовете залъкатуши черен коларски път, пригоден повече към каменните синори на нивите, отколкото към терена. Повечето от тези доскорошни ферми изглеждаха запуснати, мяркаше се ту груб дървен стол, килнат на една страна пред вратата на някоя къща, ту парцалена кукличка, паднала край коловоза. Мършав добитък и сънени овци лениво се тътреха по пасищата, над тях летяха гарвани. Нямаше пасище без огризани трупове на животни. Поточета течаха на жалки струйки сред дерета със засъхнала глина. Нивя, които отдавна трябваше да спят под юргана на дебелия сняг, изглеждаха готови да се разсипят на прах, ако вече не бяха станали на прах и отвени от вятъра.

Висок облак прах бележеше пътя на колоната, докато тесният черен път не се вля в широко, настлано с камъни шосе, водещо от Джангайски проход. Тук вече се мяркаха хора, макар и нарядко, и те потънали в сънен унес. Слънцето вече се беше смъкнало към хоризонта, а въздухът беше като в пещ. По някоя волска кола или теглен от конски впряг фургон свиваше бързо встрани от пътя и поемаше по тесни коловози встрани към нивите, по-далече от колоната. Коларите, както и шепата селяци, излезли на полето, стояха загледани с безизразни лица в отминаващите три пряпореца.

Най-сетне, когато една трета от слънцето вече се беше скрила, пътят преодоля една височина и ето че на две-три мили пред тях изникна Кайриен. Ранд дръпна юздите и Девите, вече събрани около него, наклякаха всяка където си беше. Продължиха обаче да оглеждат внимателно околността.

Нищо сякаш не помръдваше по почти голите хълмове около града — огромна камара от сив камък, снишаваща се постепенно към река Алгуеня на запад, с квадратни стени и квадратни кули. В реката мудно се поклащаха закотвени кораби с всякаква големина, а някои бяха привързани към кейовете на отсрещния бряг, където бяха житните силози; няколко се движеха, опънали платна или тласкани с дълги весла. Отдалече създаваха впечатление за мир и благоденствие. При това безоблачно небе светлината беше рязка и огромните знамена, издигнати над градските кули, ясно се открояваха пред очите на Перин. Пурпурното Знаме на Светлината и бялото знаме на Дракона с онова змиеподобно същество с алените и златни люспи, както и вълнистите лъчи на Изгряващото слънце на Кайриен, златно върху синьо поле. И още едно, четвърто, не по-малко от другите три. Сребрист диамант върху шахматни жълти и червени квадрати.

Намръщен, Добрайн свали далекогледа си и го прибра в кожената тръба, вързана на седлото му.

— Надявах се, че диваците нещо са се объркали, но щом Домът Сайган се вее редом до Изгряващото слънце, значи Колавер е седнала на трона. Сигурно сега всеки ден раздава дарове из града — монети, храна, дрънкулки. Това е традиция по време на Празника на коронясването. Един владетел е най-популярен през първата седмица, след като вземе трона. — Той изгледа Ранд накриво; от напрежението, че трябваше да му го каже открито, лицето му помръкна. — Простолюдието може да се разбунтува, ако не хареса това, което направиш. Улиците може да се залеят с кръв.

Сивият кон на Хавиен заигра с нетърпението на ездача си, а самият мъж запремества поглед от Ранд към града и обратно. Това не беше неговият град; отдавна беше дал да се разбере, че му е все едно какво тече по улиците, стига собственият му владетел да е жив и здрав.

Дълго време Ранд просто остана загледан към града. Или поне така изглеждаше външно; каквото и да виждаше, лицето му беше посърнало. Мин го изгледа загрижено, или може би съжалително.

— Ще се постарая да им хареса — каза най-сетне той. — Флин, ти остани тук с войниците. Мин…

Тя го прекъсна рязко.

— Не! Аз идвам с теб, Ранд ал-Тор. Имаш нужда от мен и го знаеш. — Последното прозвуча повече като молба, отколкото като настояване, въпреки че когато една жена опре така юмруци на бедрата си и те прикове с очи, едва ли ти се моли.

— И аз идвам — добави Лоиал. — Ти все успяваш да направиш разни неща, когато ме няма. — В гласа му се промъкна жалка нотка. — Не бива така, Ранд. За книгата не е добре. Как да ги опиша нещата, като ме няма, когато стават?

Все още загледан в Мин, Ранд вдигна ръка към нея, но после я отпусна. Тя срещна погледа му, без да мигне.

— Това е… лудост! — обади се Дашива и се намръщи недоволно. — Достатъчен е само един мъж с лък или с нож, и да не го видиш навреме. Прати някой Аша’ман да направи каквото трябва, или повече, ако решиш, че трябва. Един Портал към двореца и може да стане преди някой да е разбрал какво…

— И да седим тук, докато се стъмни — прекъсна го Ранд, — и да им оставим достатъчно време, за да се подготвят? Така със сигурност ще причиним кръвопролитие. Те са ни видели от стените, освен ако не са слепи. Рано или късно ще пратят хора да разберат кои сме и колко сме. — Останалата част от колоната се беше задържала оттатък височината и знамената също бяха там, но няколко конници на билото, с Деви за спътнички, нямаше как да не привлекат любопитството. — Ще го направя, както аз си знам. — Гласът му стана гневен и той замириса на хладна ярост. — Никой няма да загине, освен ако не стане неизбежно, Дашива. Омръзна ми от смърт. Разбра ли ме? Никой!

— Както заповяда милорд Дракона. — Мъжът склони глава, но го каза някак кисело и замириса…

Перин потърка носа си. Миризмата… заигра, мятайки се диво от страх към омраза и гняв, и дузина още чувства, толкова бързо, че трудно можеше да ги отличи. Вече не се съмняваше, че мъжът е луд, колкото и да си придаваше нормален вид. Всъщност на Перин вече му беше все едно. Толкова близо…

Той смуши Стъпко и пое към града и към Файле, без да чака никого. Не беше нужно и да поглежда към Ейрам, за да знае, че ще тръгне с него. За нищо друго не можеше да мисли, освен за Файле. Ако закараше Лястовица здрава и читава в града… Принуди се да подкара Стъпко в тръс. Препускащ в галоп ездач щеше да привлече и погледи, и въпроси.

При тази скорост останалите ги настигнаха много бързо — тези, които тръгнаха. Мин, изглежда, се беше наложила, както и Лоиал. Девите се развърнаха напред във ветрило и някои от тях му хвърляха съчувствени погледи, докато минаваха тичешком покрай него. Чиад заби очи в земята, чак докато не го подмина.

— Все пак този план не ми харесва — измърмори Хавиен от едната страна на Ранд. — Да ме прощаваш, лорд Дракон, но никак не ми харесва.

Добрайн, от другата страна на Ранд, изпръхтя.

— Това го обсъдихме вече, майенецо. Ако постъпехме, както ти искаш, щяха да затворят портите преди да сме покрили и една миля.

Хавиен изръмжа недоволно. Той беше държал всички мъже да последват Ранд до града.

Перин се озърна през рамо, над главите на ашаманите. Деймир Флин и още няколко мъже от Две реки се виждаха на билото — бяха слезли от конете си и ги държаха за юздите. Перин въздъхна. Нямаше да е зле, ако мъжете на Две реки им бяха подръка. Но Ранд може би беше прав, а и Добрайн го беше подкрепил.

Няколко души можеха да преминат там, където дори малка войска щеше да бъде спряна. Ако портите се затръшнеха, щеше да се наложи айилците да обсадят града, стига да се съгласяха, след което убийствата щяха да се почнат отново. Ранд беше напъхал Драконовия скиптър в дисагите на коня си така, че отвън стърчеше само краят на дръжката, а и простоватото му палто с нищо не приличаше на облекло, подобаващо за Преродения Дракон. Колкото до ашаманите, никой в града нямаше представа какво може да значат черните им палта. Но неколцина мъже можеха по-лесно да бъдат избити от една малка войска, та дори повечето от тях да можеха да преливат. Перин беше видял с очите си как един Аша’ман бе пронизан от копие на Шайдо и си умря като всеки друг.

Дашива ръмжеше под нос; Перин долови само „герой“ и „глупак“, изречени с еднакво пренебрежителен тон. Да не беше Файле, сигурно щеше да се съгласи. По едно време Ранд погледна към стана на айилците, проснал се по хълмовете на две-три мили източно от града, и Перин затаи дъх, но каквито и мисли да се бяха родили в главата на Ранд, той продължи кротко по пътя. Нищо не можеше да е по-важно от Файле. Нищо, все едно какво смяташе Ранд.

На половин миля пред портите имаше друг бивак, при вида на който Перин се навъси. Сам по себе си той беше колкото цял град — дебел пояс от паянтови колиби и парцаливи шатри, скърпени от дрипи върху обгорена земя, стигащ до високите сиви външни стени, доколкото можеше да се види. Това някога се наричаше Предвратието — истински зайчарник от криви улици и улички, преди Шайдо да го опожарят. Някои от хората се заглеждаха мълчаливо в странната група, минаваща покрай тях, с жив огиер и айилски Деви, но повечето щъкаха, всеки улисан в работата си, и с угрижени, посърнали лица. Ярките цветове и дрипавите останки от някога фини облекла, носени от жителите на Предвратието, се смесваха със строгото облекло, по-обичайно за същински кайриенец, и с грубите дрехи на селяци и фермери. Когато Перин бе тръгнал, жителите на Предвратието бяха вътре в града, наред с хиляди бежанци от вътрешността на страната. По много от тези лица личаха отоци и зейнали рани, често непревързани. Колавер, изглежда, бе прогонила тези хора навън. Сами едва ли щяха да изоставят подслона на яките стени — всички от Предвратието, както и бежанците, се бояха да не се върнат Шайдо така, както горил се до кокала човек се бои от нажежено желязо.

Пътят минаваше право през бивака към Джангайските порти — три високи ръбести арки с кули от двете им страни. Мъже с шлемове крачеха лениво по бойниците и надничаха иззад каменните зъбери. Някои се бяха втренчили към мъжете на хълма и един офицер с кон държеше пред окото си далекоглед. Малката групичка с Ранд привлече озадачени погледи. Мъже на коне и айилски Деви — доста необичайни спътници. По назъбената стена се показаха арбалети, но никой не вдигна оръжие и обкованите с желязо порти останаха отворени. Перин затаи дъх. Много му се искаше да се втурне в галоп към Слънчевия палат и Файле.

Точно зад портите имаше грубо иззидана каменна будка, в която странниците, дошли в града, трябваше да се регистрират. Един кайриенец с плоско лице ги изгледа намръщено, докато подминаваха, и особено Девите. Но не каза нищо. Просто си стоеше и гледаше.

— Точно както ви казах — заяви Добрайн, след като подминаха стражевата будка. — Колавер е разрешила свободен достъп в града за Празника на коронясването. Дори на човек, за когото има заповед за арестуване, не може да му се откаже или да го задържат. Такава е традицията. — Изглеждаше обаче облекчен. Мин шумно въздъхна, а Лоиал така си пое дъх, че можеха да го чуят през две улици. Гърдите на Перин все още бяха твърде стегнати, за да може да въздъхне. Лястовица вече бе влязла в града. Сега оставаше само да може да я отведе до Слънчевия палат.

Отвътре Кайриен предлагаше това, което обещаваше отдалеч. Най-високите хълмове се намираха отсам стените му, но терасирани и покрити с камък така, че вече не приличаха на хълмове. Широките многолюдни улици се кръстосваха под прави ъгли. В този град дори задънените алеи образуваха правилна решетка. Улиците неохотно се катереха и спущаха по хълмовете, като в повечето случаи просто ги прерязваха. От дюкяните до палатите, всички сгради бяха съставени само от изрядни квадрати и строги правоъгълници, дори огромните кули, всяка обгърната със скеле, някогашните приказни безвърхи кули на Кайриен, които продължаваха да се възстановяват след Айилската война. Градът изглеждаше по-корав и от камък, потискащо място, и сенките, проснали се над всичко, само усилваха ефекта. Туфестите уши на Лоиал мърдаха почти неспирно; челото му се набръчка угрижено и провисналите му вежди затъркаха бузите му.

Оскъдни бяха признаците както за Празника на коронясването, така и за Велики Чазалайн. Перин нямаше представа как точно би трябвало да изглежда един празник тук, но в Две реки Денят на възпоминанието беше време за веселба и за забрава на зимните несгоди. Тук във въздуха бе надвиснало безмълвие, въпреки многото хора. Навсякъде другаде Перин щеше да си помисли, че неестественият зной е смъкнал духа на хората, но с изключение на обитателите на Предвратието, гражданите на Кайриен бяха суров и аскетичен народ. Поне повърхностно — за това, което можеше да лежи под повърхността, Перин не искаше и да си помисли. Уличните продавачи, които помнеше, бяха изчезнали заедно с музикантите, акробатите и куклените представления — сигурно бяха прогонени в дрипавия стан отвън стените. Тук-там плътно затворени, боядисани тъмно носилки се промъкваха през смълчаните тълпи, някои със знамената на Домове, малко по-големи от стърчащите отгоре цон. Чуждоземците изпъкваха, колкото и безцветно да бяха облечени, тъй като малцина освен тях яздеха. Айилците, разбира се, също изпъкваха. По петима или десетима, те крачеха сред широки просеки в тълпата; всички ги гледаха боязливо и където и да минеха, пространството просто само се отваряше пред тях.

Айилски лица се заизвръщаха към групата, пробиваща си път през множеството. Макар не всички да познаха Ранд в зеленото му палто, досещаха се кой ще да е този влагоземец, придружаван от Деви. Умислените им лица предизвикаха ледени тръпки по гърба на Перин. Накараха го да изпита благодарност към Ранд, че бе оставил назад всички Айез Седай. Като се изключеха айилците, Преродения Дракон се движеше сред река от безразличие, която се разделяше заради Девите и отново се затваряше след Аша’ман.

Кралският палат на Кайриен, Слънчевият палат или „Дворецът на Слънцето, изгряващо във великолепие“ — кайриенците страшно си падаха по величавите имена, всяко от които — по-натруфено от предишното — се издигаше на най-високия хълм, тъмна маса от квадратни камъни със стъпаловидни кули, надвиснали над всичко останало. Улицата, или „Пътя на короната“, се превърна в дълга просторна рампа и Перин си пое дълбоко дъх, когато тръгнаха нагоре по нея. Файле беше там, горе. Трябваше да е там, и в безопасност. Каквото и да беше станало, трябваше да е жива и здрава. Той опипа възела, придържащ юздите на Лястовица към седлото му, и потупа секирата на кръста си. Подкованите копита на конете закънтяха звънко по каменната настилка. Девите не издаваха никакъв звук.

Стражите при огромните, широко отворени бронзови порти наблюдаваха приближаването им и се споглеждаха. Бяха доста пъстри за кайриенски войници — десет мъже със златното Изгряващо слънце върху черните брони и с ленти с цветовете на Дома Сайган, завързани под остриетата на алебардите. Перин можеше направо да опише мислите, които им се въртяха в главите. Тринадесет мъже на коне, но без да бързат, и само двама в броня, единият от които — в червена, майенска. Неприятности можеха да дойдат само от Каралайн Дамодред и Торам Риатин, но не и от майенците. И освен това с тях имаше една жена и един огиер, които, разбира се, не можеха да създадат неприятности. Но все пак Девите, подтичващи пред конете, едва ли идваха за чашка чай. За миг всичко увисна на косъм. После една от Девите се забули и стражите настръхнаха, един се затича към портите, но направи само две крачки и спря, скован като статуя. Всички стражи се вдървиха — нищо по телата им не мърдаше освен главите.

— Добре — измърмори Ранд. — Сега завържете потоците и ги оставете за по-късно.

Перин потръпна. Ашаманите се бяха развърнали отзад по ширината на рампата; изглежда, използваха Силата. Осмината най-вероятно можеха да сринат целия дворец. Ранд навярно можеше да го направи и сам. Но ако тези кули започнеха да храчат железните стрели на арбалетите, щяха да загинат всички — нали бяха на открито на тази рампа, която вече никак не изглеждаше широка.

Никой не се забърза, така че ничии очи от високите тесни прозорци на двореца или по високите пасажи с колонадите нямаше да забележат нищо необичайно. Сюлин замята пръсти в ръчния говор на Девите и забулената бързо свали черния парцал и лицето и се изчерви. Бавно, бавно — нагоре по каменната рампа. Главите на някои от стражите се тръскаха диво и очите им се въртяха; един от тях като че ли бе изпаднал в несвяст, люлееше се прав, с брадичка, опряна на гърдите. Устите им се напрягаха широко отворени, но от тях не излизаше ни звук. Перин се постара да не мисли какво ги е запушило. Бавно, бавно — през отворените бронзови порти и в главния вътрешен двор.

Тук войници нямаше. Каменните тераси около двора бяха празни. Изсипаха се слуги в ливреи, със сведени очи, и поеха юздите на конете. По ръкавите на иначе тъмните палта и рокли се виеха червени, жълти и сребърни ивици и всеки носеше малко Изгряващо слънце на лявата си гръд. Толкова цвят по слугинските дрехи Перин не беше виждал досега в Кайриен. Те не можеха да видят стражите отвън, но и да ги видеха, едва ли щяха да постъпят различно. В Кайриен слугите играеха своя вариант на Даес Дай-мар, или Играта на Домове, но се правеха, че не забелязват какво правят благородниците. Ако обръщаш прекалено внимание на това, което става между по-горните от теб — или най-малкото ако те забележат, че обръщаш — може да означава, че си се замесил. В Кайриен навярно повече, отколкото във всяка друга страна, простите хора можеха да бъдат смачкани, без никой да забележи, от тежките стъпки на могъщите.

Една едра жена отведе Стъпко и Лястовица, без дори да го погледне. Лястовица вече беше в Слънчевия палат, но разлика никаква. Той все още не беше сигурен дали Файле е жива, или мъртва. Глупави фантазии на глупаво момче.

Перин намести секирата на бедрото си и последва Ранд нагоре по широките сиви стъпала в отсрещния край на двора. Мъже в ливреи разтвориха големите крила на вратата, бронзова като външните порти и белязана с голямото Изгряващо слънце на Кайриен.

Някога преддверието на дворцовия коридор щеше да смае Перин със своята величественост. Дебели квадратни колони от черен мрамор крепяха таван с ръбести сводове на десет крачки над пода, чиито плочки преливаха от тъмносиньо до тъмнозлатисто. Позлатени Изгряващи слънца маршируваха по корнизите, безброй фрески по стените изобразяваха кайриенските бойни триумфи. Коридорът беше празен, ако се изключеха шепата млади хора, струпали се до едната стена — те се умълчаха, щом Перин и останалите влязоха.

Той веднага забеляза, че не всички са мъже. Всички носеха мечове, но четири от седмината бяха жени, с палта и впити панталони като на Мин и с късо подрязани коси като на мъжете. Не че всъщност бяха толкова къси — мъжете и жените бяха прибрали косите си в нещо като опашка, стигаща до раменете им и завързана с тъмна лента. Една от жените се беше облякла в малко по-светло зелено, отколкото бе обичайно за кайриенка, а другата — в яркосиньо; всички останали бяха в тъмни цветове, с по няколко светли ивици през гърдите. Те огледаха изпитателно групата на Ранд — и особено Перин, жълтите му очи наистина стряскаха хората — огледаха ги мълчаливо, докато и последния Аша’ман не влезе и вратата не се затвори. Екът от затръшналите се крила заглуши краткия им шепот. После те пристъпиха наперено — жените дори надминаха в перченето си мъжете, което никак не беше лесно. Дори поклоните им изглеждаха нахални.

Жената в зелено стрелна с очи онази в синьото, която беше свела глава, и каза:

— Милорд Дракон, аз съм Камайле Нолаисен. Селанде Даренгил оглавява нашето общество… — Онази в синьото я изгледа свирепо и тя примигна. Въпреки гневния поглед, Селанде замириса на страх. Камайле се окашля и продължи: — Не мислехме, че… Не очаквахме, че ще се завърнете… толкова бързо.

— Да — отвърна тихо Ранд. — Съмнявам се някой да е очаквал, че ще се върна… толкова бързо. Никой от вас няма основание да се страхува от мен. Никой. Ако изобщо вярвате в нещо, това поне повярвайте. — И погледна Селанде. Тя рязко вдигна глава и когато се взря в очите му, мирисът на страх заглъхна. Не напълно, но се сви до тънка струйка. Как беше разбрал Ранд, че е от нея? — Къде е Колавер? — попита Ранд.

Камайле отвори уста, но отговори Селанде.

— Във Великата зала на Слънцето. — Гласът й стана по-спокоен, а миризмата на страха й — по-слаба. Странно, но по едно време в нея се прокрадна и жилка на ревност, когато погледна крадешком към Мин. Понякога усетът му за миризмите наистина го притесняваше. — Сега е Великото събрание на Третия залез — продължи тя. — Ние не сме достатъчно важни особи, за да участваме. Освен това ми се струва, че ние от обществата я притесняваме.

— Третото — измърмори Добрайн. — Вече е деветият залез след коронацията. Не си е губила времето. Поне всички ще са събрани. Никой с висок ранг и претенции няма да го пропусне, било то кайриенец или тайренец.

Макар и свела глава, Селанде успяваше някак да създаде впечатлението, че гледа Ранд право в очите.

— Готови сме да танцуваме мечовете за теб, милорд Дракон. — Сюлин поклати глава и присви очи, а една от Девите изпъшка. Сякаш бяха готови да затанцуват копията тук и на часа. Айилците така и не можеха да решат как да възприемат тези млади влагоземци, които се опитваха да се държат като айилци и да следват джи-е-тох, поне в собствения си вариант. И тези седмината не бяха единствените — из града можеха да се намерят стотици идиоти, организирани в общества по подражание на айилците. Половината айилци, които Перин беше чувал, искаха да им помогнат; другата половина искаха да ги удушат.

Колкото до него самия, беше му все едно дори да им стриеха тъпия джи-е-тох на сол.

— Жена ми къде е? — изрева той. — Къде е Файле? — Младите глупаци се спогледаха предпазливо. Предпазливо!

— Тя е във Великата зала на Слънцето — бавно отвърна Селанде. — Тя… тя е една от… от придворните дами на кралицата… на Колавер.

— По-спокойно, Перин — сгълча го шепнешком Мин. — Тя сигурно има причини. Знаеш, че е така.

Перин се помъчи да се овладее. Придворна дама на Колавер? Каквито и да й бяха причините, трябваше да са основателни. Поне дотолкова беше сигурен. Но какви можеха да са?

Селанде и другите отново започнаха да се споглеждат предпазливо. Един от мъжете, младеж с остър нос, зашепна свирепо и тихо:

— Заклеваме се да не казваме на никого! На никого! Водна клетва!

И преди Перин да успее да ги попита за причините, Ранд рече:

— Селанде, води ни към Великата зала. Танци с мечове няма да има. Дошъл съм тук да въздам справедливост на всички, които са я заслужили.

Нещо в гласа му накара Перин да настръхне. Твърдост, безмилостна като чук. Файле си имаше причини. Трябваше да има.