Робърт Джордан
Корона от мечове (41)

ГЛАВА 40
Копия

Навсякъде около Галина Касбан се издигаха планини. Не повече от големи хълмове отзад, но увенчани със сняг ридове напред и още по-високи зъбери отвъд тях, макар че тя всъщност не ги виждаше. Камъните по склона деряха босите й крака. Тя дишаше задъхано с изнурените си дробове. Слънцето печеше над главата й сякаш непрестанно през всичките тези безкрайни дни, пот се лееше от нея като река. Всичко, освен да премества единия си крак пред другия, й се струваше непосилно. Странно, че при толкова пот по нея не можеше да намери и капка влага в пресъхналата си уста.

Била беше Айез Седай по-малко от деветдесет години и дългата й коса все още бе съвсем черна, но от близо двадесет от тях бе оглавявала Червената Аджа — наричана Най-висшата от другите Червени сестри, насаме; и беше смятана от останалите Червени сестри за равна на Амирлинския трон — и през всички тези години, без пет, откакто беше носила шала, всъщност беше била от Черната Аджа. Което не изключваше задълженията й като Червена — тя просто стоеше над тях. Мястото й във Върховния съвет на Черната Аджа беше второто след това на самата Ашиарин и тя беше една от само трите други, които знаеха името на жената, оглавяваща тайните им срещи. Можеше да изрече всяко едно име на тези срещи — на някой крал дори — и да е сигурна, че притежателят му скоро ще е мъртъв. И това се беше случвало, с крале, както и с кралици. Беше участвала в прекършването на две Амирлин, на два пъти беше помагала да превърнат най-могъщата жена в света във врещяща от ужас нещастница, готова да издаде всичко, което знаеше, помогнала беше първата от тях да изглежда, че е умряла в съня си, а втората да бъде свалена и усмирена. Такива неща й бяха задължение, както да унищожава мъже, способни да владеят Силата. Не бяха деяния, които да извършва за свое удоволствие, не бяха нищо повече от добре изпълнена задача, но с удоволствие беше водила кръга, усмирил Сюан Санче. Разбира се, че всички тези неща означаваха, че самата Галина Касбан е сред най-могъщите в света, сред най-властните. Разбира се. Трябваше да означават.

Краката й се огъваха и се чувстваше натежала, неспособна да се държи повече, със здраво вързаните и стегнати зад гърба й лакти. Бялата й някога копринена риза, единственото останало на гърба й, отново се разпра, докато се хлъзгаше по отломените камъни, жулещи отоците по стъпалата й. Спря я едно дърво. Тя притисна лице в земята и захлипа.

— Как? — промълви тя измъчено с пресъхналите си устни. — Как можа да ми се случи това?

След малко осъзна, че не я изправят — колкото и често да падаше, никога досега не я бяха оставили да отдъхне и за миг. Примигна да отмахне сълзите си и вдигна глава.

Хълмистият склон беше покрит с айилки, неколкостотин на брой, пръснати сред редките дървета с копията си и с черните си була, сега отпуснати на гърдите им. Дощя й се да се разсмее. Деви. Тези чудовищни жени се наричаха „Деви“. Съжали, че не може да се разсмее. Малка утеха, че мъже поне нямаше. От мъжете кожата й настръхваше, а ако я видеха сега, така оскъдно облечена…

Очите й с тревога пробягаха към Терава и Мъдрите — те стояха накуп на билото, загледани към нещо оттатък склона. Откъм групата им сякаш се носеше тихо мърморене. Може би Мъдрите обсъждаха нещо. Мъдри. Проявили бяха жестоко старание да я научат на правилното име — не просто айилки и в никакъв случай не „дивачки“. Надушваха презрението й, колкото и да го прикриваше.

Повечето Мъдри гледаха оттатък склона, повечето, но не всички. Сиянието на сайдар обгръщаше една млада хубава червенокоса жена с нежни устни, която гледаше Галина с големите си напрегнати сини очи. Навярно в знак на собственото си презрение бяха избрали тази заран да я засланя най-слабата от тях. Микара не беше всъщност никак немощна в Силата — никоя от тях не беше, — но колкото и да бе изкусна, Галина можеше да скърши щита й със съвсем леко усилие. Едно мускулче на бузата й затрепка неудържимо — винаги заиграваше, когато за пореден път си помислеше за бягство. Първият се бе оказал достатъчно окаян. Вторият… Тя потръпна, мъчейки се да не се разхлипа отново. Нямаше да опита повече преди да е сигурна в успеха. Много сигурна.

Терава закрачи към Галина. Задъхана от болезнено очакване, Галина понечи да се изправи, но с вързани отзад ръце и омекнали мускули, едва успя да коленичи. Терава се наведе над нея и златните й и костени накити леко издрънчаха. После хвана Галина за косата и рязко дръпна главата й назад. По-висока от повечето мъже, тя го правеше дори когато бяха прави — извиваше болезнено врата на Галина, та тя да я погледне право в лицето. Терава беше донякъде по-мощна в Силата от нея, при все че малко жени я надминаваха, но не това накара Галина да се разтрепери, а двете много студени тъмносини очи, които се забиха в нея и я задържаха по-силно и от грубата ръка на Терава; сякаш оголиха душата й също тъй лесно, както я държеше Мъдрата. Все още не беше се молила, дори когато я караха да върви по цял ден почти без капчица вода, дори когато я караха да не изостава от тях, докато тичаха с часове, дори когато я шибаха с пръчки и тя виеше от болка. Жестокото, кораво лице на Терава, което сега я изгледа отгоре безстрастно, я накара да й се доще да се помоли. Понякога се будеше в нощта, разпъната между четирите кола, на които я връзваха, будеше се плувнала в сълзи от сънищата, според които щеше да преживее цял живот в ръцете на Терава.

— Прекършва се вече — каза Мъдрата сухо. — Напойте я и я доведете. — Обърна се и си намести шала, забравила сякаш за Галина Касбан. За Терава Галина Касбан бе нещо по-незначително и от псе.

Галина не се опита да се изправи; достатъчно пъти досега я бяха „поили“. Зажадняла за глътка вода, тя не оказа съпротива, когато една едра Дева я хвана за косата като Терава преди малко и изви главата й назад. Само отвори устата си колкото можеше по-широко. Друга Дева, с дълъг белег, пресичащ лицето й през носа и брадичката, вдигна един мях и бавно изля струйка вода в чакащата уста на Галина. Водата беше топла и застояла. Беше превъзходна. Тя загълта на пресекулки, непохватно, задържайки челюстите си широко отворени. Искаше й се да отмести лице, за да я облее оскъдната струйка по бузите и челото. Но задържа главата си съвсем неподвижно, тъй че и последната капчица да се излее в гърлото й. Разливането на вода й беше спечелило още един бой — пребили я бяха пред едно поточе, шест крачки широко, затова, че си бе намокрила брадичката с шепа вода.

Когато най-после прибраха меха, Девата я повдигна да се изправи и Галина изстена. Мъдрите сбираха поли, оголвайки крака много над високите си до коленете чизми. Не можеше да се впуснат в бяг отново. Не и този път. Не и през тези каменисти чукари.

Но Мъдрите се понесоха напред, също тъй леко, както през равнините. Някаква Дева я шибна с пръчка през бедрата и Галина се запрепъва в подобие на бяг. Пръчката шибаше краката й всеки път, щом поддадяха. Ако този бяг продължеше през целия ден, щяха да се редуват — една Дева да размахва пръчката, а друга да я влачи. Тичаше и тичаше Галина, тътреше се, катереше се с усилие по склон след склон и почти се пързаляше надолу. Жълто-кафява планинска котка, нашарена с кафяви ивици и по-тежка от човек, им се озъби от една скалиста издатина над тях; женска — липсваха туфите в ушите й и пухкавите бакенбарди. На Галина й се дощя да й извика да побегне, да избяга преди да я е спипала Терана. Айилките преминаха тичешком под очите на звяра, без нищо да ги притесни, и Галина се разрида от ревност заради свободата му.

Все някой ден щяха да я освободят, знаеше го. Кулата нямаше да позволи една Сестра да остане в плен. Елайда нямаше да позволи една Червена да я държат в плен. Алвиарин със сигурност щеше да й прати избавление. Все някой щеше да го направи, все някой щеше да я освободи от тези чудовища, особено от Терава. За такова освобождение всичко щеше да обещае. Щеше дори да изпълни тези обещания. Беше се освободила от Трите клетви, когато се присъедини към Черната Аджа, замествайки ги с други три, но в този момент искрено вярваше, че ще спази думата си, стига тя да й донесеше избавление. Всяко обещание, пред всеки, който я освободеше. Дори да е мъж.

Докато стигнат първите ниски шатри, чиито цветове се сливаха с гористите планински склонове също както дивата котка, вече я крепяха и теглеха две от Девите. Отвсякъде се занадигаха викове, радостни викове за поздрав, но Галина я завлякоха след Мъдрите, по-навътре и още по-навътре в стана, и я блъскаха на земята.

— Много се забавихте, Терава — чу тя някак познат глас. — Девет дни. Прекалено много.

Девет дни? Откакто айилките бяха простреляли коня под нея, в паметта й беше настанала мешавица от жажда, тичане и бой, но със сигурност бяха много повече от девет дни. Седмици със сигурност. Месец може би, ако не и повече.

— Доведете я — рече нетърпеливо познатият глас.

Нечии ръце я вдигнаха, блъснаха я напред и я вкараха в голяма шатра с вдигнати платнища. Хвърлиха я върху застланите килими с червено-синя тайренска плетеница от застъпващи се цветя. С усилие, тя надигна глава.

Отначало не можа да види нищо друго освен Севанна, седнала на голяма възглавница с жълти ресни. Севанна, с косата й като финоткано злато и с ясните й като смарагди очи. Вероломната Севанна, която им беше дала дума, че ще отвлече вниманието, нахлувайки в Кайриен, а после бе нарушила обета си, опитвайки се да освободи ал-Тор. Севанна, която поне можеше да я измъкне от лапите на Терава.

Тя се изправи с мъка на колене и чак сега разбра, че в шатрата има и други. Терава седеше на възглавница вдясно от Севанна, първа в извита редица от Мъдри, всичко четиринадесет жени, способни да преливат, макар че Микара, която все още държеше щита около нея, по-скоро стоеше, отколкото седеше в края на тази редица. Половината от тях бяха от числото на Мъдрите, които я бяха пленили с такава обидна лекота. Никога вече нямаше да прояви такава небрежност към Мъдри. Никога. Мъже и жени в бели роби се движеха зад Мъдрите и им поднасяха безмълвно тави от злато и сребро с малки чашки, а други вършеха същото от другата страна на просторната шатра, където, вляво от Севанна, седеше сивокоса жена в айилска дреха и панталони на кафяви и сиви шарки, в челото на една редица от дванадесет каменолики айилци. Мъже. А тя нямаше нищо по себе си освен една долна риза, при това раздрана. Галина стисна здраво зъби, за да затаи писъка си. Задържа вдървена главата си, за да не понече да я зарови в постелките и да се скрие от тези очи.

— Изглежда, че Айез Седай могат и да лъжат — каза Севанна и Галина пребледня. Севанна не можеше да знае; просто не можеше. — Дала си обещания, Галина Касбан, а си ги нарушила. Допускаше ли, че можеш да убиеш една Мъдра и после да избягаш от копията ни?

За миг облекчението смрази езика на Галина. Севанна не знаеше за Черната Аджа. Ако не беше изоставила Светлината така отдавна, щеше да й благодари. Облекчението вкочани езика й, както и тънката искрица на възмущение. Бяха нападнали Айез Седай, а се гневяха, че една от тях е загинала? Слаба обаче беше искрицата и бързо угасна. В края на краищата, можеше ли да се сравни изопачаването на фактите от Севанна с безкрайните дни бой и очите на Терава? Болезнен, хриплив смях изригна неволно от напуканите й устни заради целия този абсурд.

— Да сте благодарни, че все още някои от вас са живи — успя да промълви тя през смеха. — Дори и сега не е късно да поправиш грешките си, Севанна. — С усилие, тя преглътна мрачния си смях, преди да се е обърнал на сълзи. Едва на косъм. — Когато се върна в Бялата кула, ще запомня тези, които са ми помогнали. — Щеше да добави и тези, които вършеха противното, но немигащият поглед на Терава накара вътрешностите й да се разпърхат от ужас. Доколкото разбираше, на Терава все още можеха да й позволят да прави с нея каквото си иска. Трябваше да има някакъв начин да убеди Севанна да… да я поеме поне тя. От това й загорча, но по-добре всичко друго, само не и Терава. Севанна беше обзета от болни амбиции и алчност. Както се беше намръщила към Галина, тя мерна с очи ръката си и отправи къса, пълна с възхита усмивка към отрупаните си със златни пръстени пръсти, пръстени с големи смарагди и огнекапки. Носеше пръстени на половината си пръсти, както и нанизи с перли, рубини и диаманти, достойни за същинска кралица, покриващи издутата й гръд. Не можеше да се вярва на Севанна, но пък сигурно можеше да бъде купена. Терава беше природна стихия — все едно да се опиташ да подкупиш морски прилив или лавина. — Вярвам, че ще направиш каквото трябва, Севанна — довърши тя. — Наградите за приятелство с Бялата кула са големи.

Последва продължителна тишина, в която се чуваше само шумоленето на белите роби и стъпките на носещите подносите. А после…

— Ти си да’цанг — каза Севанна. Галина примигна. Тя да е презряна? Бяха й показали съвсем открито презрението си, но защо…

— Ти си да’цанг — обади се една кръглолика Мъдра, която тя не познаваше, а една жена, по-висока и от Терава, потрети:

— Ти си да’цанг.

Ястребовото лице на Терава все едно че беше издялано от дърво, но очите й, вперени в Севанна, блеснаха в безмълвен укор. Галина се почувства като закована на мястото си, неспособна да раздвижи и един мускул. Като хипнотизирана птица, гледаща как усойницата пълзи към нея. Никоя досега не я беше карала да се чувства така. Никоя.

— Три Мъдри го изрекоха. — Доволната усмивка на Севанна й се стори почти добре дошла. Лицето на Терава се беше изопнало. Това, което току-що се беше случило, не й харесваше. А нещо се беше случило, въпреки че Галина не го разбираше. Само дето като че ли я бяха отскубнали от ръцете на Терава. Засега това беше повече от достатъчно. Повече от достатъчно.

Когато Девите срязаха връзките й и започнаха да й навличат някаква черна вълнена роба, тя изпита такава благодарност, че почти не обърна внимание на това как разкъсаха първо остатъците от долната й риза пред ледените очи на мъжете. Дебелата груба вълна беше гореща и дращеше, но тя я посрещна с радост, все едно че бе от коприна. Въпреки че Микара все още я засланяше, щеше почти да се разсмее, докато Девите я извеждаха от шатрата. Но много скоро й се дощя земята да се разтвори под нозете й и да я погълне. Много скоро започна да се чуди дали ако коленичи да се помоли на Севанна, ще има полза. Щеше да го направи, стига да можеше да се доближи до нея, стига Микара да не й бе дала да разбере, че няма да ходи никъде, където не й се каже, и че няма да си отваря устата, без да я заговорят.

 

 

Скръстила ръце, Севанна гледаше как Айез Седай — да’цанг — се смъкна със залитане по склона и спря до една от Девите, клекнала с пръчка в ръка, и пусна големия колкото човешка глава камък, който беше носила. Черната гугла се извърна за миг към Севанна, но да’цанг бързо се наведе да вдигне друг голям камък и се затътри обратно нагоре, за да го домъкне на петдесетина крачки, където я чакаше Микара с друга от Девите. Там пусна втория камък, наведе се да вдигне нов и отново тръгна надолу. Да’цанг винаги се подлагаха на позора да вършат безсмислен труд; освен ако много не се наложеше, на тази жена нямаше да и се позволи дори да поднесе чаша вода, но мъката от безцелния труд щеше да изпълва часовете й, докато не се пръснеше от срам. Слънцето имаше да извърви дълъг път до най-високата си точка, а я чакаха много такива дълги дни.

— Не мислех, че ще се самообвини със собствената си уста — каза Риале до рамото на Севанна. — Ефалин и останалите са почти сигурни, че открито си е признала убийството на Десайне.

— Тя е моя, Севанна. — Терава беше стиснала челюсти. Можеше и да е пленила жената, но да’цанг не принадлежаха на никого. — Мислех да я облека в копринени дрехи на гай-шайн — промърмори тя. — Каква полза от това, Севанна? Очаквах да възразявам срещу предложения да й се среже гърлото, не срещу това.

Риале погледна Севанна накриво и каза:

— Севанна смята да я прекърши. Дълго сме говорили с нея какво да направим, ако пленим някоя Айез Седай. Севанна иска някоя питомна Айез Седай да носи бяло и да й слугува. Но една Айез Седай в черно също върши работа.

Севанна придърпа шала на раменете си, подразнена от тона й. Не чак подигравателен, но с явното съзнание, че тя иска да използва преливането на Айез Седай, все едно че е нейно. Трябваше да е възможно. Двама гай-шайн минаха покрай Мъдрите, понесли огромен обкован с бронз сандък. Ниски и бледолики, съпруг и съпруга, преди те бяха били лорд и лейди, в земите на дървоубийците. Двамата сведоха глави с повече покорство от всеки айилец, обличал някога бялото; тъмните им очи бяха присвити от ужас да не им се каже груба дума, камо ли да ги шибнат с пръчка. Влагоземците човек можеше да ги дресира като коне.

— Тя вече е дресирана — изръмжа Терава. — Видях го в очите й. Тя е като птица, пърхаща в ръката ти, уплашена да полети.

— За девет дни? — възкликна невярващо Риале.

— Тя е Айез Седай, Терава — каза Севанна. — Видя как лицето й пребледня от гняв, когато я обвиних. Чу я как се изсмя, когато заговори за убийство на Мъдри. — Севанна изсумтя сърдито. — И я чу как ни се закани. — Жената беше коварна като всички дървоубийци — говореше за награди и оставяше заканата, премълчана покрай наградите, сама да изкрещи между думите. Но какво друго можеше да се очаква от Айез Седай? Дълго време ще трябва, докато се прекърши, но тази Айез Седай на колене ще падне да се моли да служи, дори да са нужни години. — А постигнеше ли го… Айез Седай не можеха да лъжат, разбира се. Очаквала беше Айез Седай да отрече обвинението й. Закълнеше ли се да й служи…

— Ако искаш да накараш някоя Айез Седай да ти се подчинява — каза един мъжки глас зад гърба й, — това може да помогне.

Севанна рязко се обърна и видя пред себе си Каддар, а до него жената Айез Седай — Майсия, и двамата облечени в тъмна коприна и с фини дантели, както преди шест дни, и двамата с издути торби, увиснали неуместно на раменете им. Каддар й поднесе в тъмната си длан гладка бяла палка, дълга около една стъпка.

— Как се озовахте тук? — попита тя, а после присви ядосано устни. Явно беше дошъл както миналия път; просто се беше изненадала от появата му посред самия стан. Тя дръпна предложената й палка и както винаги той отстъпи назад, за да не може да го достигне с ръка. — Защо си дошъл? — настоя тя. — Какво е това? — Малко по-тънка от китката й, палката беше съвсем гладка с изключение на няколко странни наклонени знаци, всечени в единия й край. Малко приличаше на костена, малко — на стъклена. И беше много хладна на пипане.

— Можеш да я наречеш Клетвена палка — каза й Каддар и си показа зъбите, което несъмнено трябваше да мине за усмивка. — Попадна в ръцете ми едва вчера и веднага се сетих за теб.

Севанна стисна здраво палката, за да не я захвърли. Всеки знаеше какво прави Клетвената палка на Айез Седай. Без да смее дори да го помисли, камо ли да го изрече, тя я затъкна зад колана си.

Риале изгледа навъсено палката на кръста на Севанна и очите й се повдигнаха бавно и хладно към лицето й. Терава намести шала си, гривните й издрънчаха и устните й се свиха в тънка усмивка. Едва ли щеше да има шанс някога някоя от тях да докосне тази палка, както и която и да е Мъдра, но все пак оставаше Галина Касбан, а тя щеше да се прекърши.

Гарванооката Майсия, малко зад Каддар, се усмихна почти толкова тънко, колкото Терава. Видяла беше и беше разбрала. Наблюдателна беше за влагоземка.

— Елате — обърна се Севанна към Каддар. — Ще пием чай в шатрата ми. — И вода нямаше да поиска да сподели с него. Тя надигна полите си и закрачи нагоре по склона.

За нейна изненада, Каддар също се оказа наблюдателен.

— Трябва само някоя Айез Седай — заговори той и се ухили неочаквано, показвайки всичките си зъби на Риале и Терава — или която и да е способна да прелива жена, да хване тази палка и да изрече обетите, които ще й поискаш, докато някоя друга прелее малко Дух в числото. Знаците в единия край — поясни той и вдигна оскърбително вежди. — Можеш да я използваш и за да я освободиш от обета й, но е по-болезнено. Поне доколкото разбирам.

Пръстите на Севанна леко докоснаха палката. По-скоро стъкло, отколкото кост, и много студена.

— Само на жени ли действа? — Тя се пъхна в шатрата пред него. Мъдрите и водачите на бойните общества си бяха отишли, но дузината гай-шайн от земите на дървоубийците още бяха тук, коленичили покорно в единия край. Никой преди не беше държал при себе си дузина гай-шайн, а тя имаше даже две. Трябваше обаче да им се измисли друго име, след като никога вече нямаше да свалят бялото.

— На жени, които могат да преливат, Севанна — отвърна й влезлият след нея Каддар. Тонът му беше невероятно обиден. В тъмните му очи светеше открита насмешка. — Ще трябва да почакаш, докато хванеш ал-Тор, за да ти дам нещо, с което да можеш да го държиш под контрол.

Той свали торбата от рамото си и седна. Не на някоя от възглавниците до нея, разбира се. Майсия не се побоя, че могат да й забият кама в ребрата — изтегна се на лакът почти до хълбока на Севанна. Севанна я изгледа накриво, но после небрежно разхлаби връзките на блузата си. Преди гръдта на тази жена не бе така закръглена като сега. Впрочем и лицето й сега изглеждаше по-красиво. Севанна едва се сдържа да не изскърца със зъби.

— Разбира се — продължи Каддар, — ако имаш предвид някой друг мъж… Има едно нещо, което се нарича обвързващ стол. Обвързването на мъже, които не могат да преливат, е по-трудно, отколкото на тези, които могат. Може би някой обвързващ стол е останал след Разрушението, но ще трябва да почакаш, докато ти намеря.

Севанна отново докосна палката, след което нетърпеливо нареди на един гай-шайн да донесе чай. Можеше да почака. Каддар беше глупак. Рано или късно щеше да й даде всичко, което искаше от него. А сега тази палка можеше да измъкне Майсия от него. Със сигурност жената нямаше да го защити. Само заради обидите му един ден щеше да облече черното. Севанна пое малка зелена чашка от подноса в ръцете на гай-шайн и сама я поднесе на Айез Седай.

— Добавена му е мента, Майсия. Много е освежаващ.

Жената се усмихна, но черните й очи… Е, каквото можеше да се направи с една Айез Седай, можеше да се направи и с друга. Или с повече.

— Какво става с пътуващите кутийки? — попита рязко Севанна.

Каддар отпъди с ръка гай-шайн и потупа торбата до себе си.

— Донесох толкова нар’баха — така се казват, — колкото можах да намеря. Достатъчно, за да се прехвърлите всички за една нощ, ако бързаш. А на твое място бих побързал. Ал-Тор, изглежда, е решил да ви довърши. От юг насам идват два клана, а други два се придвижват, за да ви нападнат от север. С техните Мъдри, всички готови да преливат. Заповядано им е да останат тук, докато ви избият или пленят до последния човек.

Терава изсумтя.

— Това е причина да се подготвим, влагоземецо, но не и да бягаме. Дори четири клана не могат да прехвърлят Камата на Родоубиеца за един ден.

— Че аз не ви ли казах? — Усмивката на Каддар бе всичко друго, но не и почтителна. — Изглежда, ал-Тор също е привързал няколко Айез Седай към себе си и те са научили Мъдрите да Пътуват без помощта на нар’баха, най-малкото — на къси разстояния. По двадесет-тридесет мили. Наскоро са го открили, изглежда. Може да се озоват тук след… хм, още днес. И четирите клана.

Можеше и да я лъже, но рискът все пак… Севанна можеше да си представи какво я чака, ако попадне в ръцете на Сорилея. Без да си позволи да трепне, тя отпрати Риале да уведоми Мъдрите. Тонът й не издаде нищо.

Каддар бръкна в торбата си и извади сив каменен куб, по-малък от говорещата кутийка, която тя бе използвала, за да го вика, и много по-прост на вид, без никакви знаци по него, ако не се смяташе яркочервеният диск, всечен на едната му стена.

— Това е нар’баха — каза той. — Използва сайдин, тъй че никоя от вас няма да види нищо, и има граници. Ако го докосне жена, няма да проработи с дни след това, така че ще трябва да ги раздам лично, а си има и други ограничения. Отвори ли се, Прагът остава за точно определено време, достатъчно, че да минат през него няколко хиляди души, ако не се бавят, а след това трябва да минат три дни, за да се възстанови. Имам достатъчно, които да ни отведат днес където трябва да идем, но…

Терава се наведе напред толкова напрегнато, че за малко щеше да се прекатури, но Севанна едва-едва слушаше. Не точно че се съмняваше в Каддар — той нямаше да посмее да ги подведе, след като жадуваше за златото, което Шайдо му бяха обещали. Но имаше някои дреболии, които… Майсия сякаш го гледаше много съсредоточено над чашката си. Защо? А и след като толкова трябваше да се бърза, защо нямаше и нотка на припряност в гласа му? Нямаше да я подведе, но тя все едно трябваше да вземе някои мерки за сигурност.

 

 

Мерик погледна навъсено каменния куб, който му беше връчил влагоземецът, а после погледна… дупката… която се бе появила, когато натисна с пръсти червения кръг. Дупка, пет стъпки широка и три висока, посред самия въздух. Оттатък се виждаха нагънати хълмове, покрити с кафява трева. Не обичаше той нещата, свързани с Единствената сила, особено пък с мъжката й част. Севанна пристъпи през една друга, по-малка дупка с влагоземеца и една тъмнокоса жена, по стъпките на Мъдрите, които бяха избрали с Риале. Едва шепа Мъдри бяха останали с Мошайн Шайдо. През по-малката дупка можеше да види как Севанна говори с Бендуин. Септата Зелени солници също щеше да се окаже с няколко Мъдри — Мерик бе сигурен в това.

Дирел го докосна по рамото и каза:

— Съпруже, Севанна каза, че ще остане отворено за много кратко.

Мерик кимна. Дирел винаги гледаше на нещата едно към едно. Той се забули, затича се и прескочи през дупката, която сам беше направил. Каквото и да му разправяха Севанна и влагоземецът, нямаше да прати напред нито един от своите гай-шайн преди сам да се увери, че е безопасно.

Стъпи тежко на някакъв хълм, обрасъл със суха трева, и едва не се затъркаля презглава, преди да успее да се задържи. Погледна бързо назад към дупката. От тази страна тя стърчеше на една стъпка над земята.

— Жено! — викна той. — Стръмно е!

Заскачаха Черни очи, забулени и стиснали за бой копия, и Деви — също. Да задържиш Девите да не са сред първите бе все едно да се опиташ да пиеш пясък. Останалите Мошайн ги последваха на бегом, алгай’д’сисвай и след тях жени и деца, скачаха и се пръсваха, след тях занаятчии и търговци, и гай-шайн, теглещи тежко натоварени коне и мулета, близо шест хиляди души вкупом. Неговата септа, народът му. Пак щяха да са неговият народ, отидеше ли в Руйдийн, Севанна нямаше да може да му пречи още дълго да стане вожд на клан.

Съгледвачите започнаха да се пръскат тутакси, докато хората на септата продължаваха да се изсипват на бегом през дупката. Мерик завика команди, с които отпрати отряди алгай’д’сисвай по билата на околните хълмове, докато всички останали се задържаха скрити в ниското. Не можеше да се знае кой или какво ги чака сред тези хълмове. Богати земи, твърдеше влагоземецът, но това наоколо не му приличаше на много богато.

Потокът от хората на септата му прерасна в порой от алгай’д’сисвай, на които той всъщност много не вярваше — мъже, избягали от родните си кланове, защото не вярваха, че Ранд ал-Тор наистина е Кар-а-карн. Мерик не беше сигурен какво точно вярва той самият, но един мъж не можеше да напусне току-така септата и клана си. Тези мъже сега се наричаха Мера’дин, или „Лишените от братя“ — име, което напълно им подхождаше, а той имаше двест…

Дупката изведнъж се затвори и преряза десетки Лишени от братя. Късове от телата им се затъркаляха по склона — ръце и крака. Горната половина от мъжко тяло се хлъзна почти в краката на Мерик.

Зяпнал към мястото, където доскоро се намираше дупката, той натисна с палеца червеното петно. Безполезно, знаеше го, но… Дарин, най-големият му син, беше един от Каменните кучета, които чакаха в ариергарда. Те трябваше да минат последни. Сураил, най-голямата му щерка, беше останала с Каменното куче, заради когото смяташе да остави копието.

Очите му срещнаха очите на Дирел, все така зелени и красиви като в деня, в който бе положила брачния си венец в нозете му. И го беше заплашила гърлото му да пререже, ако не го вдигне.

— Можем да почакаме — промълви той. Влагоземецът беше казал три дни, но може би грешеше. Палецът му отново натисна червеното петно. Дирел кимна. Дано само не се наложеше да плачат, останали сами.

По склона се спусна Дева — казваше се Нейсе, — свали бързо булото си и каза задъхано:

— Мерик, източно от нас има копия, само на няколко мили и тичат право към нас. Мисля, че са Рейин. Поне седем-осем хиляди са.

Дотича и един алгай’д’сисвай — младият Брат на орела Кайрдин — и викна:

— Виждам те, Мерик. Копия на не повече от пет мили на север и влагоземци на коне. По десетина хиляди. Не мисля, че някой от нашите е прехвърлил билото, но копията са се обърнали към нас.

И веднага след него дойде прошареният Водотърсач Лерад и докладва:

— Копия се спущат от един хълм на три-четири мили оттук, южно. Осем хиляди или повече. Някой от тях е видял наше момче. — Лерад не хабеше думите си и никога нямаше да каже кое е момчето, което за Лерад можеше да е всеки без сиво в косата.

Нямаше време за хабене на думи.

— Хамал! — извика Мерик. Нямаше време и за учтивости с един ковач.

Огромният ковач разбра, че нещо не е наред, и се спусна по склона може би по-бързо от всеки път от деня, в който за първи път бе размахал чука.

Мерик му връчи каменния куб.

— Ще натискаш това червено петно и ще продължаваш да го натискаш, каквото и да се случи, колкото и дълго да се наложи, докато тази дупка се отвори пак. Това е единственият начин някой от вас да се измъкне оттук. — Хамал кимна, но Мерик дори не го изчака да потвърди, че ще го направи, а погали Дерил по бузата, без да го интересува колко очи ги гледат. — Заслон на сърцето ми, трябва да се приготвиш да понесеш бялото. — Ръката й се надигна към ножа на колана й — беше била Дева, когато изплете венеца си — но той поклати твърдо глава. — Длъжна си да живееш, жено, надзорнице на покрива, за да събереш под стряхата онези, които оцелеят. — Тя кимна и също го погали по бузата. Това го смути — тя винаги беше сдържана пред хора.

Мерик се забули и размаха едно от копията високо над главата си.

— Мошайн! — изрева той. — Танцуваме!

И те го последваха нагоре по склона — мъже и Деви, близо хиляда души, ако се смятаха и Лишените от братя. Навярно можеше да ги причисли все пак към септата. По склона нагоре и на запад — там бяха най-близките и най-малобройните. Навярно щяха да спечелят достатъчно време, макар че не го вярваше. Зачуди се дали Севанна беше знаела за това. Ах, колко странен бе станал светът, откакто дойде Ранд ал-Тор. Някои неща обаче не можеха да се променят. Мерик се засмя и запя.

Мий с копията — Слънцето се издига високо.

Мий с копията — спуска се Слънцето ниско.

Мий с копията — кой от смъртта бои се?

Мий с копията — не познавам такъв!

И Мошайн Шайдо запяха и се затичаха да изтанцуват смъртта си.

 

 

Навъсена, Грендал изгледа как Прагът се затвори зад последните Джумай Шайдо. Джумай и много, много Мъдри. За разлика от другите, Самаил не просто беше завързал тази паяжина така, че в някой момент да се скъса. Най-малкото я беше удържал до последния миг, реши тя. Инак затварянето му точно зад петите на последния от облечените в кафяво и сиво мъже щеше да е съвсем случайно. Самаил се разсмя и захвърли торбата, все още пълна с няколко от онези безполезни късове камък. Собствената й празна торба отдавна беше разтоварена. Слънцето бе клекнало на хоризонта на Запад.

— Някой ден съвсем ще захитрееш и ще пострадаш — каза му тя сухо. — Кутийки за глупци, а? Ами ако някой се беше досетил?

— Но никой не се сети — отвърна й той, все още загледан натам, където доскоро се намираше Прагът. Или към нещо отвъд. Все още държеше Огледалната маска, придаваща му по-висок ръст. Нейната тя бе махнала още щом Прагът се затвори.

— Признавам, че успя да ги паникьосаш. — Наоколо лежаха доказателствата: няколкото останали ниски шатри, зарязаните постелки, котле за готвене, парцалена кукла, всякакви боклуци, изтървани по време на бягството. — Къде ги изпрати? Някъде пред войските на ал-Тор, предполагам?

— Част от тях — отвърна той унесено. — Достатъчно. — Унесът му се стопи мигом, маската също. Белегът през лицето му изглеждаше смъртнобледен. — Достатъчно да му създадат неприятности, особено с техните преливащи Мъдри, но не толкова, че да ме заподозре някой. Останалите са пръснати от Иллиан до Геалдан. Колкото за това как и защо? Може да го е направил ал-Тор, по някакви си свои причини, но аз лично нямаше да пожертвам повечето от тях, ако беше мое дело, нали? — Той се разсмя отново, заразен от собственото си остроумие.

Тя заоправя корсета си, за да скрие трепета си. Да се бори с него по този начин беше съвсем глупаво — десет хиляди пъти си го беше казвала, — изключително глупаво. Което нямаше нищо общо с трепета й. Той не бе разбрал, че Севанна беше отвела със себе си всяка жена от Шайдо, можеща да прелива. Дали най-сетне не бе настъпил часът да го изостави? Ако се оставеше на милостта на Демандред…

Сякаш прочел мислите й, той каза:

— Вързана си за мен също тъй здраво като колана ми, Грендал. — И си отвори Праг, отвъд който се показаха покоите му в Иллиан. — Истината вече няма значение, доколкото изобщо някога е имала. Или се издигаш с мен, или се сгромолясваш. Великият властелин награждава успеха и никога не го интересува как е постигнат.

— Както кажеш — отвърна му тя. Демандред нямаше милост. А Семирага… — Издигам се или се сгромолясвам с теб. — Все пак нещо трябваше да се направи. Великият властелин награждаваше успеха, но тя нямаше да се остави да се сгромоляса, ако Самаил се провалеше. Тя си отвори Праг към палата си в Арад Доман, към дългата зала с колоните, където се виждаха любимците й, плацикащи се в басейна. — Но какво ще стане, ако ал-Тор лично тръгне срещу теб? Тогава?

— Ал-Тор няма да тръгне никъде — изсмя се Самаил. — Просто трябва да изчакам. — И все така със смях пристъпи през Прага и го остави да се затвори.

 

 

Мърдраалът излезе от гъстите сенки и стана видим. В очите на чудовището Праговете бяха оставили утайка — три петна сияйна мъгла. Не можеше да различи единия поток от другия, но можеше да от личи сайдин от сайдар по мириса. Сайдин миришеше като острия резец на нож, като върха на трън. Сайдар миришеше меко, но като нещо, което все повече ще се втвърдява, колкото повече го натискаш. Никой друг мърдраал не можеше да помирише тази разлика. Шайдар Харан не беше като другите мърдраали.

Шайдар Харан вдигна едно от захвърлените копия, преобърна с него оставената от Самаил торба и размести изпадалите от нея камъни. Много неща вече ставаха извън плана. Дали тези събития щяха да разбъркат хаоса, или…

Свирепи черни пламъци пробягаха по дръжката на копието от ръката на Шайдар Харан, от ръката на Ръката на Сянката. В миг дървената дръжка се овъгли и острието издрънча върху камъните. Мърдраалът изтупа саждите от дланта си. Ако Самаил служеше на хаоса, тогава добре. Ако не…

Внезапна болка прониза тила му; смътно безсилие се плъзна по крайниците му. Твърде далече беше оттук до Шайол Гул. Тази връзка трябваше някак да се пресече. Ръмжейки, съществото се извърна, за да потърси с безокия си взор ръба на една от сенките, от които имаше нужда. Идеше денят. Щеше да дойде.