Робърт Джордан
Корона от мечове (12)

ГЛАВА 11
Клетва

— Помолихте да ви събудя преди изгрев, майко.

Егвийн отвори широко очи — определила си беше да се събуди едва няколко мига по-късно — и неволно се сепна и се дръпна от надвесилото се над нея лице. Строго лице, под лъсналата пот, то съвсем не беше най-приятната гледка, която можеше да види човек със събуждането си. Поведението на Мери беше съвсем почтително, но дългият нос, вечно присвитите устни и черните очи с този рязък и укорителен поглед говореха, че никога не е срещала човек поне наполовина толкова добър, колкото би трябвало да е или колкото претендира да бъде, а хладният й тон обръщаше всичко, което кажеше, с главата надолу.

— Надявам се, че сте спали добре, майко — каза тя, докато в същото време физиономията и изобрази откровен упрек в леност. Черната й коса, с дебели къдрици над ушите, правеше лицето й болезнено издължено. Неизменното потискащо тъмносиво, което носеше винаги, колкото и да се потеше под него, само я правеше да изглежда още по-мрачно.

Жалко, че не бе успяла наистина да си отдъхне поне малко. Егвийн се прозя, надигна се от тесния си креват и изтърка зъбите си със сол, после изми лицето и ръцете си, докато Мери подреждаше дрехите й за през деня: надяна чорапи и чиста риза и се подложи на страданието да я облекат. „Страдание“ бе точната дума.

— Косата ви така се е заплела на възли, че се боя, че някои ще се отскубнат, майко — скръбно промърмори намръщената жена, докато прокарваше четката през косата на Егвийн и Егвийн едва се сдържа да не започне да се оправдава и да обяснява, че не си е разчорлила косата нарочно.

— Разбирам, че днес ще отдъхваме тук, майко. — Ледено безгрижие в тона, и кипналото от възмущение лице на Мери в огледалото на стойката.

— Този оттенък на синьото много ще отива на очите ви, майко — заяви Мери, докато закопчаваше копчетата на Егвийн. Лицето й бе стегнато и я обвиняваше в неприлична суетност.

Изпълнена с облекчение, че довечера поне при нея ще бъде Чеза, Егвийн наметна шарфа и излезе преди жената да е довършила.

Слънцето още не се беше показало над хълмовете. Местността се диплеше във всички посоки на издължени ридове и чудато закривени могили и канари, понякога стотици стъпки високи и наподобяващи огромни пръсти. Сенки като по здрач къпеха стана, но той вече се беше разбудил в жегата, която така и не се беше вдигала. Миризми от приготвяната закуска се носеха из въздуха и хората се суетяха около огнищата, макар да липсваше суматохата, предвещаваща поредния ден в поход. Облечени в бяло новачки шетаха почти тичешком — всяка разумна новачка гледаше да си свърши шетнята колкото може по-бързо. Стражниците не изглеждаха припрени, разбира се, но днес дори слугите, носещи сутрешната храна на Айез Седай, като че ли се помайваха. Е, почти. В сравнение с новачките. Целият стан се възползваше колкото може от дадения отдих. Трополене и люти ругатни след някой изтърван лост подсказваха, че фургонджиите са се заловили с ремонт, а екотът на чукове говореше, че налбантите са се захванали да подковават конете. Дузина свещари вече бяха разставили калъпите си и загряваха котлетата, в които щяха да разтопят грижливо събираните остатъци восък от недогорелите свещи. Други големи котли стояха върху триноги над огнищата, за да се кипне в тях вода за бани и за пране, и край тях мъже и жени трупаха купчини дрехи. Егвийн почти не обърна внимание на цялата тази дейност.

Цялата работа беше в това, че тя бе сигурна, че Мери не прави тези неща нарочно — за физиономията си поне нищо не можеше да направи. И все пак беше толкова лошо, колкото ако самата Романда й станеше слугиня. Тази мисъл я накара да се изсмее на глас. Ако Романда беше слугиня на някоя дама, щеше тутакси да накара господарката си да влезе в правия път; никакво съмнение нямаше коя щеше да тича и да шета при такава двойка. Един сивокос готвач, който тъкмо разбъркваше жарта в желязната печка, спря и й се ухили, за да сподели веселото й настроение. За миг поне. После се усети, че се хили на Амирлинския трон, а не просто на някоя минаваща край него млада жена, усмивката му се стопи и той се сви в поклон.

Ако изгонеше Мери обаче, Романда просто щеше да намери и да й натрапи нова шпионка. А Мери отново щеше да тръгне да скита, умирайки от глад, от село на село. Докато оправяше роклята си — тя наистина беше изхвърчала от шатрата преди жената да си е довършила работата, — Егвийн напипа малка ленена торбичка, чиито върви бяха натикани зад колана й. Не беше нужно да я надига до носа си, за да помирише аромата на розови цветчета, смесени с билки, излъчващи прохладен мирис. Егвийн въздъхна. Жената с лице на пазач, която без съмнение я шпионираше за Романда, в същото време се стараеше да изпълнява задълженията си колкото може по-добре. Защо всичко трябваше да е толкова заплетено?

Като приближи до шатрата, предназначена за кабинет — мнозина я наричаха „кабинета на Амирлин“, сякаш беше помещение в Кулата — чувството на тържествено задоволство замени притесненията й около Мери. Всеки път, когато спираха за ден, Шериам вече я чакаше с купища жалби. Перачка, молеща за милост по обвинение в кражба, след като била хваната с накити, пришити под роклята й, или ковач, молещ да му се издаде свидетелство за майсторство, което нямаше за какво да му послужи, освен ако не е решил да напусне, а най-вероятно дори и тогава. Сарачка, молеща се за молитвите на Амирлин, за да може да роди дъщеря. Някой от войниците на лорд Брин, молещ за личната благословия на Амирлин, та да се ожени за някаква шивачка. Винаги имаше наплив от по-стари новачки, които молеха за разрешение да посетят Тиана или дори за допълнителни задължения. Всеки имаше право да отправя жалби и молби към Амирлин, но тези, които служеха в Кулата, го правеха рядко, а новачките — никога. Егвийн подозираше, че Шериам усърдно издирва молители, нещо, с което да я залъже, та самата тя да може да се грижи за това, което смята за важно. Тази заран Егвийн си помисли, че като нищо ще накара Шериам да си изяде всичките молби и жалби за закуска.

Но Шериам я нямаше. Което вероятно не трябваше да я изненада предвид случилото се предната нощ. Шатрата обаче не беше празна.

— Светлината да ви освети това утро, майко — каза Теодрин и се поклони толкова дълбоко, че кафявите ресни на шала й се развяха. Прословутият съблазнителен чар на Доманките никак не й беше чужд, въпреки че роклята й с високо деколте беше съвсем скромна. Доманките не бяха известни със скромност. — Направихме каквото ни заповядахте, но никой не е виждал никого снощи край шатрата на Мариган.

— Някои от мъжете казват, че били видели Халима — каза кисело Фаолайн и се поклони много по-сдържано, — но като се изключи това, никой не си спомня дали са се прибрали да спят. — Много от жените не одобряваха секретарката на Делана, но това, от което лицето на Фаолайн помръкна повече от обичайното, беше следващата й реплика: — Докато ровехме, се натъкнахме на Тиана. Тя ни нареди да си лягаме, и то колкото може по-бързо. — Тя несъзнателно погали сините ресни на шала си. Новите Айез Седай почти винаги носеха шала си по-често, отколкото е необходимо. Сюан беше на същото мнение.

Егвийн им отвърна с усмивка, която се надяваше да приемат за гостоприемна, и зае мястото си зад малката сгъваема масичка. Направи го предпазливо, но въпреки това столът се килна и тя се пресегна да изправи разклатения му крак. Под каменната мастилница се показваше късче сгънат пергамент. Ръцете й помръднаха към него, но тя се овладя и ги спря. Твърде много от Сестрите не смятаха за нужно да спазват учтивост. Тя не смяташе да става една от тях. Освен това тези двете бяха дошли при нея с някакво искане.

— Съжалявам за трудностите, които изпитвате, дъщери. — Издигнати за Айез Седай според нейния декрет в деня, в който бе избрана за Амирлин, те се натъкваха на същото пренебрежение, каквото срещаше и тя, а освен това им липсваше защитата на амирлинския шарф — слаба защита, както се оказваше. Повечето Сестри се държаха с тях все едно, че още си бяха само Посветени. Това, което ставаше вътре в Аджите, рядко се разбираше отвън, но се носеха слухове, че наистина им се налага да се молят за достъп и че са им определени пазачки, които да следят поведението им. Никой не беше чувал за нещо подобно досега, но всички го приемаха като факт. Беше им оказала благодеяние. Макар да бе просто едно от поредните неща, които трябваше да направи. — Ще поговоря с Тиана. — Можеше да свърши работа. За ден поне. За час.

— Благодаря ви, майко — каза Теодрин, — но не е нужно да си правите този труд. Тиана искаше също така да разбере защо сме останали будни толкова до късно — каза тя след малко, — но ние не й казахме.

— Не е имало нужда да го пазите в тайна, дъще. — Жалко обаче, че не бяха намерили свидетел. Незабелязан, спасителят на Могедиен щеше да остане в сянка. И това бе най-опасното. Крадешком хвърли поглед към късчето пергамент и ръцете я засърбяха да посегне към него. Може би Сюан бе открила нещо. — Благодаря ви и на двете. — Теодрин долови в това знак да напуснат и понечи да изрази почитта си и да си тръгне, но спря, понеже Фаолайн си остана на мястото, без да помръдне.

— Съжалявам, че все още не съм положила Трите клетви — обърна се Фаолайн към Егвийн с нотка на безсилие, — за да знаете, че това, което казвам е истина.

— Не е най-подходящият момент да притесняваме Амирлин — заговори Теодрин, но после скръсти ръце и се вгледа в Егвийн. Търпеливостта се смеси с още нещо на лицето й. Безспорно по-силна от двете в Силата, тя винаги беше начело, но този път сякаш бе готова да отстъпи. В подкрепа на какво?

— Не Клетвената палка превръща една жена в Айез Седай, дъще. — Каквото и да вярваха някои. — Говори ми истината и аз ще ти повярвам.

— Аз не ви обичам. — Фаолайн поклати глава да го подчертае и тъмните й къдрици се разлюляха. — Трябва да го знаете. Вероятно сте смятали, че съм била подла към вас, докато бяхте новачка, когато се върнахте в Бялата кула, след като бяхте избягали, но все още съм убедена, че не сте изтърпяла и половината наказание, което заслужавахте. Може би признанието ми ще ви помогне да разберете, че ви говоря истината. Не че двете нямаме избор дори и сега. Романда ни предложи да ни вземе под свое покровителство, както и Лелейн. Казаха, че ще се погрижат да бъдем изпитани и издигнати, както е редно, веднага щом се завърнем в Кулата. — Лицето й стана още по-гневно.

— Майко — намеси се Теодрин, — това, около което Фаолайн обикаля сега пипнешком, без да се докосне до същността, е, че двете не сме се залепили за вас защото нямаме друг избор. И не го правим от благодарност заради шала. — Тя присви устни, сякаш смяташе, че издигането им в Айез Седай по начина, по който го беше направила Егвийн, едва ли е дар, който да заслужава чак толкова благодарност.

— Тогава защо? — попита Егвийн и се облегна назад. Столът помръдна, но се задържа, слава на Светлината.

— Защото вие сте Амирлинския трон — каза Фаолайн все така ядосано. — Виждаме много добре какво става. Някои от Сестрите смятат, че вие сте куклата на Шериам, но повечето са убедени, че Романда или Лелейн ви казват къде и кога да стъпвате. Това не е редно. — Лицето й се навъси. — Аз напуснах Кулата, защото това, което направи Елайда, не беше редно. Те ви издигнаха за Амирлин. Така че аз съм ваша. Стига да го приемате и да можете да разчитате на мен. Стига да можете да ми се доверите и без Клетвената палка. Трябва да ми вярвате.

— А ти, Теодрин? — бързо каза Егвийн, мъчейки се да запази спокойствие. Достатъчно лошо беше, че знае какво изпитват Сестрите, да го чуе беше… болезнено.

— Аз също съм ваша — въздъхна Теодрин, — стига да ме приемете. — Тя вдигна предупредително ръце. — Знаем, че не сме кой знае какво, но изглежда, сме всичко, с което разполагате. Длъжна съм да ви призная, че се колебаех, майко. Фаолайн бе тази, която настояваше да направим това. Честно казано… — Тя заоправя ненужно шала на раменете си и гласът й стана по-решителен. — Честно казано, не виждам как бихте могли да надвиете Романда или Лелейн. Но ние се опитваме да се държим като Айез Седай, макар все още да не сме такива. Няма да бъдем такива, майко, каквото и да твърдите, докато другите Сестри не започнат наистина да ни възприемат като Айез Седай, а това няма да стане, докато не бъдем изпитани и не се закълнем в Трите клетви.

Егвийн замислено измъкна сгънатото късче пергамент изпод мастилницата и го заопипва. Фаолайн ли беше движещата сила зад всичко това? Изглеждаше толкова невероятно, колкото вълк да се сприятели с пастир. Подозираше, че „неприязън“ е слаба дума за онова, което Фаолайн изпитваше към нея, а и жената трябваше да знае, че Егвийн едва ли вижда в нея потенциална приятелка. Ако двете бяха приели уговорките на която и да е от Заседателките, то това предложение щеше да се окаже добро средство да обезоръжат подозренията й.

— Майко — каза Фаолайн и млъкна, изненадана от самата себе си. За първи път се бе обърнала по този начин към Егвийн. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Майко, сигурно ви е много трудно да ни повярвате, след като така и не сме държали в ръцете си Клетвената палка, но…

— Бих предпочела да престанете да повдигате този въпрос — каза Егвийн. Хубаво беше да е предпазлива, но не можеше да си позволи да отказва всяко предложение за помощ поради страх от заговори. — Нима смятате, че всички вярват на Айез Седай заради Трите клетви? Хората, които познават Айез Седай, много добре знаят, че една Айез Седай може да преобърне истината наопаки, стига да реши. Аз лично смятам, че Трите клетви вредят толкова, колкото и помагат, ако не и повече. Ще ви вярвам, докато не разбера, че сте ме излъгали, и ще ви се доверявам, докато не покажете, че не заслужавате доверието ми. Както е между всички други хора. — Като си помислиш, Клетвите наистина не променяха нищо. Човек все пак трябваше да приеме една Сестра на доверие. Клетвите просто караха хората да бъдат още повече нащрек, чудейки се дали и как точно ги манипулират. — И още нещо. Вие двете наистина сте Айез Седай. Не желая повече да чувам, че трябва да бъдете изпитвани или да държите Клетвената палка, или каквото и да е там. Предостатъчно е, че ще се наложи да понесете тези глупости, за да ги повтаряте непрекъснато като папагали. Ясно ли се изразих?

Двете жени измърмориха припряно, че са я разбрали, след което се изгледаха продължително. Този път по-нерешителната беше Фаолайн. Най-сетне Теодрин коленичи до стола на Егвийн и целуна пръстена й.

— Под взора на Светлината и в името на своята надежда за спасение и за прерождение аз, Теодрин Дабай, се заклевам във вярност към теб, Егвийн ал-Вийр, да ти служа вярно и да ти се подчинявам с цената на живота и честта си. — И вдигна въпросителен поглед към Егвийн.

Единственото, което остана на Егвийн, бе да кимне. Това не беше част от ритуала за една Айез Седай — така един благородник се заклеваше на своя владетел. Дори някои владетели не приемаха толкова силна клетва. И все пак веднага щом Теодрин се изправи с усмивка на облекчение, Фаолайн зае нейното място.

— Под взора на Светлината и в името на своята надежда за спасение и за прерождение аз, Фаолайн Оранде…

Всичко, което тя можеше да пожелае, и много повече.

— Майко, остава открит въпросът за моето наказание. За това, което ви казах — че не ви обичам. Сама ще си го определя, ако пожелаете, но правото е ваше. — Гласът й беше непреклонен като стойката й, без капка боязън. Изглеждаше готова да се пребори с лъв. Не само готова, но и нетърпелива.

Егвийн прехапа устни и почти се изсмя. Може би щяха да го приемат за хлъцване. Колкото и да твърдяха, че все още не са истински Айез Седай, Фаолайн току-що бе доказала, че напълно заслужава титлата. Понякога Сестрите сами си налагаха наказания, за да поддържат подходящото равновесие между своята гордост и унижението си — това равновесие уж се ценеше високо и то бе единствената изтъквана причина, — но определено никоя не търсеше да й бъде наложено. Наказанието, наложено от други, можеше да се окаже много жестоко, а Амирлин уж трябваше да е по-сурова дори от Аджите. Така или иначе обаче, много Сестри високомерно се покоряваха пред по-висшата воля на Айез Седай, в надменен израз на своята липса на надменност. Гордостта от унижението, както го наричаше Сюан. Хрумна й дали да не накара жената пред нея да изяде половин калъп сапун, просто за да види физиономията й — Фаолайн наистина имаше долен език, — но вместо това…

— Не налагам наказания затова, че ми е казана истината, дъще. Или затова, че някоя не ме харесва. Можеш да не ме харесваш с цялото си сърце, стига да спазиш клетвата си. Точно тази клетва никой освен Мраколюбец не можеше да наруши. И все пак винаги се намираха начини да заобиколиш нещо. Но и тънките пръчки са по-добре от нищо, когато се пазиш от мечка.

Очите на Фаолайн се разшириха и Егвийн с въздишка й даде знак да стане. Ако местата им бяха разменени, Фаолайн сто на сто щеше да я накаже.

— За начало ви възлагам две задачи, дъщери — продължи Егвийн.

Те я изслушаха внимателно, Фаолайн без да примигне дори, а Теодрин — опряла замислено пръст на устните си, и този път, след като ги освободи, казаха в хор: „Както заповядате, майко“ и приклекнаха.

Доброто настроение на Егвийн обаче бързо отшумя, защото веднага щом Теодрин и Фаолайн си отидоха, дойде Мери с подноса със закуската и когато Егвийн й поблагодари за торбичката с благовонията, каза само: „Намерих няколко свободни минути, майко.“ Ако се съдеше по изражението й, това можеше да е обвинение или защото Егвийн й създава твърде много работа, или защото самата Егвийн не работи достатъчно. Съвсем неприятна подправка за плодовата каша, която й бе донесла. Колкото до това, физиономията й можеше да направи ментовия чай кисел и топлата хрупкава кифла твърда като камък. Егвийн я отпрати преди да се захване с храната. Чаят все едно се оказа слаб. Чаят беше едно от нещата, които започваха да не стигат.

Бележката под мастилницата също не се оказа особено добра подправка. „Нищо интересно в съня“, гласеше ситният почерк на Сюан. Значи Сюан също бе посетила Тел-айеран-риод — големи усилия полагаше да шпионира там. Беше все едно дали бе търсила някаква следа от Могедиен, въпреки че това щеше да бъде безумно глупаво, или нещо друго. Нищото си беше нищо.

Егвийн направи гримаса и не толкова заради „нищо“-то. Посещението на Сюан в Тел-айеран-риод през нощта означаваше визита на Леане днес, с оплакване. На Сюан категорично й беше забранено да посяга към някой от съновните тер-ангреали, особено след като се беше опитала да научи част от останалите Сестри за Света на сънищата. И не толкова защото не знаеше много повече от тях, нито защото малко от Сестрите вярваха, че се нуждаят от учителка, за да научат каквото и да е, а защото езикът на Сюан беше груб като дърводелска пила и много несдържан. Обикновено успяваше да сдържа нервите си, но само две избухвания с крясъци и размахване на юмрук, и щеше да има късмет, ако само й забраняха да посяга към тер-ангреала. На Леане обаче й го даваха всеки път, когато поискаше, и много често Сюан го използваше тайно. Това всъщност бе една от малкото съществени връзки между двете: и двете щяха да прескачат в Тел-айеран-риод всяка нощ, стига да можеха.

С гримаса, Егвийн преля съвсем тънка искрица на Огън, за да подпали крайчеца на пергамента, и го задържа между пръстите си, докато пламъчето почти не ги опари. Не можеше да остави нищо, което да се намери от някоя, по-веща във вещите й, за да докладва там, където уликата може да събуди подозрения.

Почти беше привършила със закуската и все още беше сама, а това не беше обичайно. Шериам като нищо можеше да я отбягва, но Сюан вече трябваше да се е появила. Тя лапна последната хапка от кифлата и отпи още една глътка от редкия чай, след което се надигна да я потърси — и точно тогава обектът на интереса й се шмугна в шатрата. Ако Сюан имаше опашка, в този момент сигурно щеше да я размаха.

— Къде беше? — попита Егвийн настойчиво, като бързо запреде преграда срещу подслушване.

— Елдин ме забави — изръмжа Сюан и се свлече на едно от столчетата. — Тая още си въобразява, че ще измъкне амирлинските очи и уши от ръцете ми. Никоя няма да го постигне! Никоя!

Когато Сюан се бе появила в Салидар като усмирена и бегълка, свалена от поста си жена, за която светът мислеше, че е загинала, Сестрите спокойно можеха да не й позволят да остане, ако не беше обстоятелството, че тя познаваше не само цялата мрежа от очи и уши на Амирлинския трон, но също така и на Синята Аджа, която бе ръководила преди да бъде издигната до шарфа. Това й беше осигурило известно влияние, също както мрежата от агенти на Леане в Тар Валон. Пристигането на Елдин Камен мост, която бе заела нейното място с очите и ушите на Сините, бе променило положението на Сюан. Елдин беше побесняла, че донесенията от шепата агенти на Сините, до които Сюан бе успяла да се добере, бяха предадени на жени извън нейната Аджа. Това, че бе разкрит постът на самата Елдин, сигурно го знаеха само две-три жени от Сините, — я гневеше почти до припадък. Тя не само си беше измъкнала със зъби и нокти контрола върху мрежата на Сините, не само беше нахокала Сюан с глас, който можеше да се чуе на цяла миля, ами и за малко да стисне Сюан за гърлото и да я удуши. Елдин бе родом от едно андорско рударско село в Мъгливите планини и разправяха, че носът й бил крив от бой с юмруци още от когато била момиче. Действията на Елдин бяха накарали доста други да се замислят.

Егвийн избута подноса със закуската настрани.

— Елдин няма да ти отнеме мрежата, Сюан, нито никоя друга. — Когато Елдин бе изявила претенции за очите и ушите на Сините, други бяха помислили, че Сините не бива да получат и тези на Амирлин. Никоя не бе предложила те да останат под контрола на Егвийн. Съветът трябваше да разполага с тях. Така казваха Романда и Лелейн. Всяка от тях се надяваше да ги оглави, разбира се, да стане тази, при която донесенията стигат първи, защото да си първата, до която стигат знанията, си имаше предимства. Елдин смяташе, че тези агенти трябва да се добавят към мрежата на Сините, тъй като Сюан беше Синя. Шериам поне беше доволна просто да й се връчват всички донесения, които Сюан получаваше. Както ставаше обикновено. — Не могат да те принудят да предадеш връзките си.

Егвийн наля чай в чашката си и я постави заедно с гледжосаното синьо гърненце с мед на ъгъла на масичката по-близо до Сюан, но тя само се взря в тях. Гневът я беше напуснал. Тя се отпусна на столчето.

— Ти всъщност никога не си мислила за Силата — каза тя почти на себе си. — Даваш си сметка за нея, дали си по-силна от някоя друга, но не се замисляш за това. Просто знаеш, че тя ти отстъпва или че ти на нея. Преди нямаше нито една, която да е по-силна от мен. Нито една след… — Очите й се сведоха, ръцете й неловко се размърдаха в скута й. — Понякога, когато Романда се стовари върху мен, или Лелейн, изведнъж тази мисъл ме връхлита като вихър. Те са толкова над мен сега, че би трябвало да си държа езика зад зъбите, докато не ми позволят да проговоря. Дори Елдин е по-високо от мен, а тя стои едва по средата. — Тя изправи с усилие глава, стисна устни и гласът й се изпълни с горчивина. — Предполагам, че се приспособявам към реалността. Това също така ни е всадено, дълбоко в душите ни, още преди да бъдем изпитани за шала. Но не ми харесва. Не ми харесва!

Егвийн вдигна перото до мастилницата и каничката с пясък и го завъртя между пръстите си, докато подбираше думите си.

— Сюан, знаеш какво изпитвам за нещата, които трябва да се променят. Твърде много неща правим само защото Айез Седай винаги са ги правили по този начин. Но нещата се променят, все едно дали сме или не сме убедени, че всичко това ще ни отведе обратно до онова, което е било. Съмнявам се някоя някога да е била издигана за Амирлин, без преди това да е била Айез Седай. — Това трябваше да предизвика коментар за скритите записки на Бялата кула — Сюан често твърдеше, че не съществува нищо, което да не се е случвало поне веднъж в историята на Кулата, въпреки че точно нейният случай като че ли беше първият — но сега Сюан остана на мястото си мълчалива, обезсърчена и отпусната. — Сюан, пътят на Айез Седай не е единственият и при това не винаги е най-добрият. Смятам да се погрижа да тръгнем по най-добрия път и всеки, който не успее да се приучи към промяната, или не иска, ще е по-добре да се научи да живее без това. — Тя се наведе над масата и се постара да придаде на гласа си повече кураж. — Аз така и не можах да разбера по какво точно Мъдрите определят превъзходството помежду си, но във всеки случай не е заради могъществото в Силата. Има жени, които могат да преливат и които отстъпват пред такива, които не могат. Една от тях, Сорилея, никога не би успяла да стане дори Посветена, но дори най-мощните в Силата подскачат само като ги погледне.

— Дивачки — отвърна Сюан пренебрежително, но и неуверено.

— Добре, да вземем тогава за пример Айез Седай. Аз самата не бях издигната за Амирлин, защото съм най-силната. Най-мъдрите биват избирани за Заседателки или да бъдат посланички или съветнички, във всеки случай най-опитните, а не онези, които притежават най-голяма мощ. — Най-добре беше да не уточнява в какво са най-умели, въпреки че Сюан също притежаваше точно тези умения.

— Съветът? Съветът може да ме прати чай да им донеса. Могат да ме накарат да помета, след като са си свършили заседанието.

Егвийн захвърли перото на масата. Дощя й се да хване жената пред себе си и здраво да я раздруса. Сюан бе продължила да върви, когато изобщо не можеше да прелива, а сега коленете й бяха започнали да се огъват. Егвийн тъкмо се накани да й каже за Теодрин и Фаолайн — това щеше да предизвика поне някакво въодушевление и одобрение, — когато забеляза една мургава жена, която тъкмо минаваше на кон пред шатрата.

— Сюан, това е Миреле. — Тя се затича навън и викна: — Миреле! — Сюан имаше нужда от победа, с която да отмие вкуса на унижението от устата си, и това можеше да е тъкмо подходящото нещо. Миреле беше от приближените на Шериам и както бе умислена, явно носеше някаква тайна.

Миреле дръпна юздите на дорестия си кон, огледа се и се сепна, щом видя Егвийн. Ако се съдеше по изражението на Зелената, тя все още не беше съвсем наясно през коя част на стана преминава. Беше наметнала тънка пътна пелерина върху бледосивата си рокля.

— Майко — промълви тя колебливо, — ако ми простите, аз…

— Няма да ти простя — сряза я Егвийн и тя се стресна. Капка съмнение нямаше, че Миреле бе чула от Шериам за случилото се снощи. — Трябва да поговорим. Веднага.

Сюан също бе излязла, но вместо да гледа Сестрата, смъкваща се колебливо от седлото, се бе взряла в един набит мъж с посивяла коса, с очукана гръдна броня върху светложълтата камизола, който водеше към тях червено-кафявия си жребец. Появата му беше изненадваща — лорд Брин обикновено поддържаше връзка със Съвета чрез пратеници и редките му гостувания в повечето случаи завършваха преди Егвийн да е разбрала, че е идвал. Сюан мигом си придаде такава айезседайска строгост, че човек можеше почти да забрави младото й лице.

Брин хвърли бегъл поглед към Сюан и се поклони, като докосна със сдържано изящество с десница дръжката на меча си. Обрулен от времето мъж, той не беше висок, но стойката му го правеше да изглежда по-висок. Нищо крещящо и показно нямаше в него; потта по широкото му лице просто му придаваше вид на човек, дошъл да си свърши работата.

— Майко, може ли да поговоря с вас? Насаме?

Миреле се обърна като да си тръгне и Егвийн се сопна:

— Ти да останеш тук! Няма да мърдаш! — Долната челюст на Миреле увисна. Изглежда, се беше стъписала колкото заради собственото си покорство, толкова и заради решителния тон на Егвийн, и тази изненада се стопи в горчиво примирение, прикрито набързо и издавано само от нервността, с която заопипва юздите на коня.

Брин дори не примигна, макар Егвийн да беше сигурна, че има поне смътна представа за положението й. Малко неща можеха да го изненадат или да нарушат спокойствието му. Самата му поява бе накарала Сюан да настръхне, готова да се брани, макар да беше явно кой от двамата предизвиква свадите. Вече бе опряла юмруци на кръста си и вещаещият й лоши прокоби поглед се бе приковал в него така, че можеше да притесни всекиго, дори да не идеше от Айез Седай.

— Смятах да ви поканя да дойдете днес следобед, лорд Брин. — Имаше да го пита нещо. — Тогава ще можем да поговорим. Ако ме извините…

Вместо да приеме знака й да напусне, мъжът каза:

— Майко, един от моите патрули е открил нещо призори, нещо, което смятам, че трябва да видите лично. Мога да ви осигуря ескорт след…

— Не е необходимо — прекъсна го тя бързо. — Миреле, ти ще дойдеш с нас. Сюан, би ли помолила да доведат коня ми? И по-бързо.

Да поязди извън стана с Миреле щеше да е по-добре, отколкото да се кара с нея тук, стига скърпените заключения на Сюан наистина да имаха някакво основание, а по време на ездата можеше да зададе въпросите си и на Брин, но нито едното, нито другото бе възпламенило нетърпението й. Току-що бе мернала Лелейн, крачеща към нея между редиците шатри, а до нея Такима. С едно изключение всички жени, които бяха Заседателки преди свалянето на Сюан, бяха преминали на страната или на Лелейн, или на Романда. Повечето новоизбрани Заседателки я караха по свой път, което беше малко по-добре за Егвийн. Съвсем малко.

Дори от това разстояние си личаха изпънатите рамене на Лелейн. Изглеждаше готова да прекрачи всичко, което можеше да се изпречи на пътя й. Сюан също я забеляза и изчезна, без да се забави дори за небрежен реверанс.

Лелейн се изстъпи пред Егвийн, но този, когото прикова с очи като с пирони, беше Брин — преценяваше го и пресмяташе какво ли може да търси пък той тук. Но рибата, която се канеше да хвърли на жарта, бе по-голяма.

— Трябва да поговоря с Амирлин — заяви тя безапелационно и кимна на Миреле. — Ти да почакаш: с теб ще поговоря след това. — Брин се поклони, не съвсем дълбоко, и поведе коня си натам, където му посочиха. Всеки мъж, който имаше поне малко разум в главата, скоро разбираше, че няма много смисъл да се спори с една Айез Седай, а със Заседателка — съвсем.

Преди Лелейн да отвори отново уста, ето че се появи и Романда — излъчваше толкова властност, че Егвийн отначало дори не забеляза крачещата с нея Вирилин, макар слабата червенокоса Заседателка за Сивите да беше с няколко пръста по-висока от повечето мъже. Изненада я само, че Романда не се беше появила по-рано. Двете с Лелейн се дебнеха една друга и нито едната не позволяваше на другата да се доближи до Егвийн сама. В същия миг сиянието на сайдар обкръжи двете жени и те запредаха преграда около петте, за да спрат всяко подслушване. Погледите им се сблъскаха предизвикателно, но ни една от двете не изпусна преградата си.

Егвийн прехапа език. На публично място се полагаше на най-силната присъстваща Сестра да реши дали един разговор трябва да бъде защитен с преграда, а според протокола, щом присъстваше Амирлин, тя трябваше да реши това. Но не изпита желание да чуе неискрените им извинения. Ако ги натиснеше, щяха да се подчинят, разбира се. И да се държат с нея като със сприхаво дете. Прехапа език, но отвътре кипна.

Романда първа се отказа от надпреварата с погледи, но не като поражение, защото се обърна към Егвийн така внезапно, че Лелейн я зяпна глупаво.

— Делана пак създава неприятности. — Високото й гласче звучеше почти сладко, но съдържаше острота, подчертаваща липсата на каквото и да било титулуване и почит. Косата на Романда беше съвсем побеляла и прибрана на спретната плитка на тила й, но възрастта определено не беше смекчила характера й. Такима, с дългата си черна коса и жълтеникав тен, беше Кафява сестра почти от девет години и също толкова властна в Съвета, колкото и в класната стая като учителка, но сега стоеше покорно на крачка назад. Романда предвождаше фракцията си също толкова твърдо, колкото Сорилея. Беше една от тези, за които Силата наистина бе най-важното, и честно казано, Лелейн не й отстъпваше много.

— Тя се кани да внесе предложение в Съвета — вметна кисело Лелейн, без да поглежда към Романда. Това, че трябваше да се съгласи с нея, определено не й харесваше повече, отколкото че се наложи да заговори втора. Усетила, че е спечелила преднина, Романда се усмихна едва доловимо.

— За какво? — попита Егвийн, за да спечели време. Сигурна беше, че знае. Много трудно й беше да не въздъхне. Много трудно й беше да се сдържи да не разтърка слепоочията си.

— Как за какво? За Черната Аджа, разбира се, майко — отвърна Вирилин, сякаш изненадана от въпроса. И имаше право, Делана беше побесняла на тази тема. — Иска Съветът открито да обвини Елайда, че е Черна. — Лелейн вдигна ръка и тя изведнъж млъкна. Лелейн позволяваше повечко волности на своите последователки от Романда, или може би не ги държеше чак толкова изкъсо, но достатъчно.

— Трябва да поговорите с нея, майко. — Лелейн имаше топла усмивка — когато решеше да я използва. Сюан й беше казвала, че някога били приятелки — Лелейн охотно бе приела подкрепата й, — но Егвийн все пак смяташе, че тази усмивка е по-скоро изпитано сечиво.

— И какво да й кажа? — Дланите я засърбяха да си разтрие слепоочията. Тези двете гледаха винаги Съветът да приема точно онова, което предлага всяка от тях, и съвсем малко от онова, което предлагаше Егвийн, в резултат на което не се приемаше почти нищо, и сега искаха тя да им реши противоречията с една Заседателка? Вярно, Делана подкрепяше нейните предложения… когато й изнасяше. Делана беше като ветропоказател, обръщаше се при всеки полъх във въздуха и ако напоследък често се обръщаше по посока на Егвийн, това все още не означаваше кой знае какво. Черната Аджа, изглежда, беше единственото, което я тревожеше. И къде се бавеше Сюан? Защо вече не идваше с конете?

— Кажете й да престане, майко. — Усмивката и тонът на Лелейн й придаваха вид на майка, съветваща щерката си. — Тази глупост — по-лошо и от глупост — е изнервила всички. Някои от Сестрите дори започват да го вярват, майко. Няма да мине много време и ще го чуят и повярват и слугите, и войниците. — Погледът, който хвърли към Брин, беше изпълнен със съмнение. Брин като че ли се опитваше да заговори Миреле, която гледаше втренчено към обкръжената с невидимата преграда група и притеснено мачкаше юздите в облечените си в ръкавици ръце.

— Да се повярва в нещо, което е очевидно, едва ли е глупост — изръмжа Романда. — Майко… — в нейната уста обръщението звучеше почти като „момиченце“ — причината Делана да бъде спряна е, че тя не носи нищо добро, а вредата ще е значителна. Елайда може би е Черна — въпреки че силно се съмнявам, независимо от клюките втора ръка, които донесе онази никаквица Халима; Елайда е крива колкото си иска и направи големи безобразия, но не мога да повярвам, че чак е продала душата си на злото — но дори и да е, ако го разгласим на всеослушание, това само ще направи всички подозрителни към всяка Айез Седай и ще накара Черните да се скрият още по-надълбоко. Има си начини да ги изровим, стига да не ги плашим и да не ги принудим да избягат.

— Дори тази нелепица да се окаже истина, никоя уважаваща себе си Сестра не би приела твоите начини, Романда — изсумтя презрително Лелейн. — Това, което предлагаш, е да бъдат подложени едва ли не на инквизиция. — Егвийн примигна объркано: нито Сюан, нито Леане не й бяха казвали и думичка за това. За щастие, двете Заседателки не й обърнаха достатъчно внимание, за да го забележат. Както обикновено.

Романда опря ръце на бедрата си и изгледа Лелейн накриво.

— Отчаяните времена изискват отчаяни средства. Човек би могъл да се запита защо някоя ще предпочете достойнството си пред това да бъдат разкрити слугите на Тъмния.

— Това опасно ми прилича на обвинение — отвърна Лелейн и присви очи.

Този път бе ред на Романда да се усмихне — с хладна усмивка и опасно пламъче в погледа.

— Аз ще съм първата, която ще се подложи на моите начини, Лелейн, стига ти да приемеш да си втората.

Лелейн буквално заръмжа и направи една крачка към Романда, а тя пък се наведе леко напред, с издадена брадичка. Изглеждаха готови да си заскубят косите и да се затъркалят по земята. Вирилин и Такима се загледаха свирепо като слугини, подкрепящи господарките си, като дългокрак щъркел и настръхнал врабец. И четирите като че ли съвсем забравиха за присъствието на Егвийн.

Сюан се появи тичешком, с широка сламена шапка на главата. Водеше дебел сиво-кафяв кон с бели чорапки на задните крака, и се закова на място, като видя оградената група. С нея беше и един от конярите — длъгнест мъж с дълга опърпана жилетка и риза на кръпки — той пък държеше юздите на висок червеникавокафяв кон. Преградите за него бяха невидими, но сайдар не можеше да скрие лицата им. Очите му се разшириха и човечецът заоблизва устни. Минаващите случайно ги заобикаляха отдалече: правеха се, че не виждат нищо — както слуги, така и Айез Седай и Стражници. Само Брин продължи да ги гледа намръщено, зачуден какво ли крият от ушите му. Миреле явно се канеше да се махне.

— След като вие решите какво трябва да кажа — обяви Егвийн, — тогава и аз ще реша какво да направя. — Те наистина бяха забравили за нея и я изгледаха слисано, когато мина между Романда и Лелейн и излезе извън двойната преграда. Нищо не усети, докато се отриваше през сплитовете — естествено, те не бяха направени, за да спрат нещо толкова плътно като човешко тяло.

След като тя яхна червено-кафявия кон, Миреле въздъхна дълбоко и покорно последва примера й. Преградите бяха изчезнали, въпреки че сиянието все още обгръщаше двете Заседателки — те я гледаха с пълно безсилие. Егвийн си наметна ленената пътна пелерина, сгъната пред седлото на коня, сложи си и ръкавиците, грижливо поставени в малкото джобче на пелерината. Отпред на седлото бе окачена шапка с широка периферия, тъмносиня, за да отива на роклята й, и накичена пищно с бели пера, закачени с игли отпред — личеше си ръката на Чеза. Горещината можеше да преодолее със силата на волята си, но слънчевият пек бе друго нещо. Тя махна перата и иглите, натика ги в дисагите, нахлупи шапката на главата си и завърза лентичките под брадичката си.

— Да тръгваме ли, майко? — попита Брин. Той също вече бе яхнал коня си и шлемът, който доскоро висеше на седлото, сега скриваше лицето му зад стоманена решетка. Изглеждаше съвсем естествено, все едно че се беше родил в броня.

Тя кимна. Опит да ги спрат не последва. Лелейн нямаше да се унизи да се развика „стой!“ пред хората, разбира се, но Романда… Егвийн изпита чувство на облекчение, след като се отдалечиха, но главата продължаваше да я цепи. Какво наистина трябваше да направи с Делана? Какво можеше да направи?

Пътят в този участък — широк и толкова здраво утъпкан, че нищо не можеше да вдигне прах по него — минаваше през войсковия лагер и покрай празното пространство между него и лагера на Айез Седай.

Макар лагерът на войниците да побираше тридесет или повече пъти хора от стана на Айез Седай, тук шатрите като че ли не бяха много повече от тези за Сестрите и обслужващото ги множество, пръснати по поляните и нагоре по хълмистите склонове. Повечето войници спяха на открито. Макар че, от друга страна, едва ли някой вече си спомняше кога за последен път беше валял дъжд. Странно, но тук като че ли имаше повече жени, отколкото в стана на Сестрите, въпреки че на пръв поглед изглеждаха по-малко сред толкова много мъже. Готвачки наглеждаха котлите над огнищата и перачки се бяха навели на купищата бельо, други пък се трудеха при коне и фургони. Немалко от тях, изглежда, бяха войнишки съпруги — поне седяха тук-там над плетиво или кърпеха рокли или ризи, или бъркаха котлета с вряща храна. Оръжейници се мяркаха накъдето и да обърнеше очи Егвийн, стомана звънеше под чуковете върху наковалните, стрелари трупаха стрели на купове пред краката си, налбанти оглеждаха конете и ги подковаваха. Навсякъде имаше фургони с всякакви форми и размери, стотици, дори навярно хиляди: войската, изглежда, повличаше със себе си всеки, когото срещнеше по пътя си. Продоволствието и фуражът бяха на привършване, но няколко коли и фургони вече се тътреха навън, за да подирят околни ферми и села. Тук-там войниците занадигаха възгласи, докато минаваха покрай тях: „Лорд Брин!“ и „Бика! Бика!“ — това беше девизът на Гарет Брин. За Айез Седай и Амирлинския трон — нищо.

Егвийн се обърна да види дали Миреле ги следва. Тя беше оставила коня си да върви сам, и изглеждаше унесена и някак болнава. Сюан яздеше най-отзад, като пастирка на самотното им стадо. Но пък може би просто я беше страх да пришпори коня си напред. Тлъстият й кон изглеждаше съвсем кротък, но Сюан не бе свикнала много с ездата и щеше и на някое муле да гледа като на боен кон.

Егвийн изпита леко раздразнение от собствения си кон. Името му беше Дайшар — „Слава“ на Древния език. Би предпочела да язди Бела, рунтавата ниска кобила, не много по-стройна от коня на Сюан, с която навремето бе тръгнала от Две реки. Понякога си мислеше, че сигурно прилича на кукла, кацнала на гърба на кон, който можеше да мине дори за боен, но на Амирлин се полагаше да язди прилично животно. А не някакви си рунтави селски кончета. Макар да си беше наложила сама това правило, се чувстваше ограничена като последната новачка.

— Очаквате ли някаква съпротива напред, лорд Брин? — попита тя.

Той я изгледа косо. Същото го бе запитала веднъж преди да потеглят от Салидар, и втори път, докато пресичаха Алтара. Не чак толкова много, че да предизвика подозрения у него, поне според нея.

— Муранди е като Алтара, майко. Съседи, които са заети непрекъснато със заговори един срещу друг или с открити вражди, така че не могат да се обединят за нищо, освен при война, а и тогава — не съвсем. — Тонът му беше сух. Беше служил като капитан-генерал на гвардията на кралицата в Андор и години наред бе участвал в погранични схватки с мурандийците. — Но в Андор ще е друга работа, боя се. За там не ми се мисли.

Егвийн едва сдържа гримасата си. Андор. Преди той просто й беше отвръщал с „не“. Тук сега бе краят на Кумбарските хълмове, някъде южно от Люгард, главния град на Муранди. Дори да имаха късмет, границата на Андор отстоеше поне на десет дни път.

— А когато стигнем Тар Валон, лорд Брин? Как смятате да завземете града?

— Никой досега не ме е питал за това, майко. — Преди малко тя само си беше помислила, че гласът му е сух. Сега наистина беше сух. — Докато стигнем до Тар Валон, ако е волята на Светлината, ще разполагам с два до три пъти повече мъже от сега. — Егвийн трепна при мисълта, че ще трябва да плаща на толкова много войници; той като че ли не го забеляза. — И ще мога да обсадя града. Най-трудното ще е да се намерят кораби, за да ги потопим и да блокираме Северния пристан и Южния пристан. За островните градове пристанищата до голяма степен са ключовете към тях, майко. Тар Валон е по-голям от Кемлин и Кайриен, взети заедно. Но спре ли да пристига храната… — Той сви рамене. — По-голямата част от войниклъка е чакане, когато не сме в поход.

— А ако не съберете толкова много войска? — Никога не си беше помисляла, че всички тези хора ще гладуват, жени и деца. Всъщност досега май не се беше замисляла за нищо освен за Айез Седай и войниците. Как можеше да бъде толкова глупава? Видяла бе с очите си плодовете на войната в Кайриен. А Брин сякаш го приемаше толкова леко. Но от друга страна, той беше войник, а за войниците оскъдицата и смъртта сигурно бяха ежедневие. — Ако разполагате… да речем… с толкова, колкото сега?

— Обсада ли? — Явно част от думите им най-сетне бяха пробили унесеността на Миреле. Тя сръга коня си напред. — Артур Ястребовото крило е обсаждал Тар Валон цели двадесет години и се е провалил. — Миреле изведнъж осъзна, че може да я чуят чужди уши, и сниши глас, но продължи все така жлъчно: — Да не би да смятате да ни накарате да чакаме двадесет години?

Гарет Брин все едно не забеляза жлъчта й.

— А вие да не би да предпочитате пряк щурм тутакси, Миреле Седай? — Все едно че я попита дали иска чая си сладък, или горчив. — Някои от пълководците на Ястребовото крило са го опитвали, но хората им били изклани до крак. Никоя армия не е успявала да пробие стените на Тар Валон.

Това не беше съвсем вярно и Егвийн го знаеше. По време на Тролокските войни армия предвождани от Властелини на ужаса тролоци всъщност бе успяла да проникне с щурм и да опожари част от самата Бяла кула. В края на Войната на Втория Дракон армия, опитала се да освободи Гуаир Амалазан преди да бъде опитомен, също бе стигнала до Кулата. Миреле обаче не можеше да го знае, още по-малко Брин. Достъпът до тези секретни хроники, скрити дълбоко в библиотеката на Кулата, бе забранен със закон, самият той също таен. Разкриването на съществуването както на хрониките, така и на закона се считаше за измяна. Сюан твърдеше, че ако човек можел да чете между редовете, можел да улови намеци за неща, които не били записани дори там. Айез Седай бяха много добри в криенето на истини, когато решаха, че е необходимо, дори от самите себе си.

— С тези около сто хиляди, с които разполагам сега — продължи Брин, — ще бъда първият. Стига да мога да блокирам пристанищата. Пълководците на Ястребовото крило така и не са успели да го направят. Айез Седай винаги са вдигали железните вериги навреме, за да попречат на корабите да влязат в устията на заливите, и са ги потапяли преди да стигнат плитчините и да попречат на търговията. Така си осигурявали храна и продоволствие. Все ще стигнем и до вашия щурм, но не и преди градът да изнемощее, ако бъда оставен да си свърша работата както си знам. — Гласът му продължаваше да е… съвсем обикновен. Като на човек, обсъждащ предстояща разходка. Гледаше Миреле и макар тонът му да не се промени, напрежението в очите му беше доловимо дори зад предпазителя на шлема му. — А всички вие се съгласихте, че ще ме оставите сам да решавам, щом става дума за войската. Няма да си хабя хората за нищо.

Миреле отвори уста и бавно я затвори. Явно искаше да каже нещо, но не знаеше какво. Те наистина му бяха дали дума, тя самата заедно с Шериам и онези, които бяха ръководили нещата преди Егвийн да пристигне в Салидар, колкото и да я дразнеше това сега. Колкото и да се опитваха Заседателките да я заобиколят. Виж, те не бяха му дали такава дума. Брин обаче се държеше все едно, че са, и засега се измъкваше. Засега.

Егвийн усети, че й прилошава. Тя беше виждала лицето на войната. В главата й проблеснаха образи — на сражаващи се мъже, сеещи смърт по улиците на Тар Валон, и на самите загиващи. Очите й попаднаха на някакъв здравеняк с квадратни челюсти, който точеше острието на пиката си. Дали щеше да загине и той? Или онзи побелял и почти плешив мъж, прокарващ толкова внимателно пръсти по всяка стрела, преди да я пъхне в колчана си? Или онзи там? Онзи момък, пристъпващ наперено с високите си ботуши? Изглеждаше все още твърде млад за бръснене. Светлина, колко много от тях бяха още момчета! Колко ли от тях щяха да загинат? За нея. За справедливостта, за правото, заради света, но всъщност заради нея.

Сюан вдигна ръка, но бързо я отпусна. Не можеше да потупа Амирлинския трон по рамото пред очите на всички.

Егвийн изправи гръб.

— Лорд Брин — каза тя хладно, — какво искахте да видя?

Стори й се, че той погледна крадешком към Миреле, преди да отговори.

— По-добре ще е да го видите сама, майко — каза Гарет Брин.