Робърт Джордан
Корона от мечове (31)

ГЛАВА 30
Първата купа

— Това не го разбирам — възрази Елейн. Стол не й бяха предложили; всъщност когато бе понечила да седне, я скастриха да остане права. Пет чифта очи се бяха приковали в нея, пет жени със стегнати, мрачни лица. — Държите се така, сякаш сме направили нещо ужасно, след като единственото, което сме направили, е да намерим Купата на ветровете! — Надяваше се, че поне са на ръба; съобщението, което Нейлсийн бе донесъл тичешком, не беше съвсем ясно. Мат беше тръгнал нанякъде, като казал, че я бил намерил. Или нещо подобно, призна Нейлсийн; колкото повече обясняваше, толкова повече се мяташе между абсолютната увереност и съмнението. Биргит беше останала да дебне къщата на Реане; тя, изглежда, се потеше там и се съсипваше от скука. Във всеки случай нещата се бяха раздвижили. Елейн се зачуди как ли се справя Нинив в този момент. По-добре от самата нея, надяваше се. Определено не беше очаквала това, когато сподели за успеха им.

— Вие сте застрашили една тайна, пазена зорко от всички жени, носили шала от над две хиляди години. — Мерилил бе стиснала устни, почти на ръба на апоплексията. — Трябва да сте обезумели! Само лудост може да извини това!

— Каква тайна? — настоя Елейн.

Вандийн, застанала до Мерилил от едната страна, със сестра й от другата, оправи раздразнено гънките на светлозелените си поли и каза:

— Ще научиш, когато наистина те издигнат за Сестра, чедо. Надявах се обаче, че си малко по-умна. — Аделиз, в тъмносиня вълна, гарнирана с тъмнокафяво, закима, подсилвайки укора на Вандийн.

— Детето не може да бъде упреквано, че е разкрило тайна, за която не е знаело — намеси се Кареане Франси вляво от Елейн, и намести телесата си в зеленото кресло с позлата. Не беше чак дебела, но почти, с широки рамене и яки ръце като на мъж.

— Законът на Кулата не допуска оправдания — вметна бързо Сарейта с някак самодоволен тон. Очите й гледаха сурово. — Позволят ли се веднъж каквито и да било оправдания, неизбежно ще започнат да се приемат все по-нищожни и по-нищожни, докато не бъде заличен накрая самият закон. — Нейният стол с висок гръб се намираше вдясно. Само тя носеше шала си, но дневната на Мерилил бе подредена като съдилище, въпреки че никоя от присъстващите не го наричаше така. Поне засега. Мерилил, Аделиз и Вандийн разпитваха Елейн като съдийки, столът на Сарейта бе поставен на мястото, където щеше да се намира Обвинението, а този на Кареане — на мястото на Защитата, но Зелената доманка, която уж трябваше да я защитава, закима замислено на думите на обвинителката й, Кафявата тайренка. — Тя си призна вината със собствената си уста. Предлагам детето да бъде задържано в палата, докато напуснем, като й се възложи някоя подходяща тежка работа, за да са заети и умът, и ръцете й. Предлагам също така една здрава доза с чехъла по главата, та да запомни друг път да не се промъква зад гърба на Сестрите. И същото, разбира се, за Нинив, щом бъде намерена.

Елейн преглътна. Да я задържат? Сигурно за да го направят не беше нужно да го нарекат съд. Въпреки че Сарейта все още не бе достигнала годините, за да придобие ликът й безвременност, тежестта на годините на останалите жени я потискаше. Аделиз и Вандийн — с почти напълно побелели коси, и дори от лишените им от възраст лица екнеха години и години. Косата на Мерилил бе черна, но въпреки това Елейн нямаше да се изненада, ако научеше, че носи шала от няколко десетки години. Колкото до последното, Кареане също изглеждаше дълголетница. Никоя от тях не можеше да я доближи по мощ в Силата, но… Всичкият им опит като Айез Седай, цялото това знание. Целият този… авторитет. Твърде тежко напомняне, че тя самата е едва осемнадесетгодишна и само допреди година е носила бялото на новачка.

Кареане не предприе нищо, за да отхвърли предложенията на Сарейта. Май щеше да е най-добре да продължи да се защитава сама.

— Очевидно тази тайна, за която говорите, има нещо общо с Кръга, но…

— Родството теб не те интересува, чедо — рязко я прекъсна Мерилил. Пое си дълбоко дъх и приглади нашарените си със златно везмо поли от сребриста коприна. — Предлагам да си изречете присъдите.

— Приемам почтително вашето решение — изрече Аделиз, изгледа разочаровано Елейн и поклати глава.

Вандийн махна пренебрежително с ръка.

— Приемам почтително. Но съм съгласна със Защитата. — Погледът на Кареане сякаш съдържаше трошица съчувствие. Трошица може би. Не повече.

В настъпилата моментна тишина плахото почукване на вратата отекна като гръм.

— Какво, в името на Светлината? — измърмори ядосано Мерилил. — Казах на Пол да не позволява на никого да ни прекъсва. Кареане?

Не най-младата, но най-немощната в Силата, Кареане стана и се плъзна към вратата. Въпреки тежестта си се движеше като лебед.

Оказа се самата Пол, слугинята на Мерилил. Слаба сивокоса жена с осанка и достойнство, неотстъпващо на това на господарката й, сега тя се беше навъсила, притеснена, че нарушава наредбите на Мерилил. Елейн не бе изпитвала такава радост да види някого след… след като Мат Каутон се беше появил в Тийрския камък. Ужасна мисъл. Ако Авиенда не й кажеше по-скоро, че най-после е срещнала своя тох, може би просто щеше да го помоли да я набие, та тази агония да свърши.

— Кралицата донесе това лично — каза Пол и подаде някакво писмо с голям червен восъчен печат. — Каза, че се отнасяло за майката на детето. — Елейн едва не стисна зъби. Слугините на Сестрите бяха прихванали начина, по който те се изразяваха за нея и Нинив, макар и да избягваха да го правят пред тях двете.

Кипнала от яд, тя дръпна писмото, без да изчака разрешението на Мерилил — ако изобщо й разрешеше, — и счупи печата с палец.

„Милейди Елейн, Поздравявам Щерката-наследница на Андор с радостна вест.

Току-що научих, че майка Ви, кралица Мургейз, понастоящем е гостенка на Педрон Ниал в Амадор и желае повече от всичко да се събере с Вас, за да можете двете да се завърнете заедно в Андор с триумф. Предлагам Ви ескорт, който да Ви опази от разбойниците, които сега опустошават Алтара, за да можете да стигнете при майка си в безопасност и без никакво забавяне.

Простете ми за тези бедни слова, написани така набързо, но съм сигурен, че ще поискате да чуете благословената вест колкото е възможно по-скоро.

С надежда, че ще мога да Ви видя в обятията на майка Ви,

Впечатано в Светлината,

Джайчим Карридин“

Хартията се смачка в юмрука й. Как смее! Болката от смъртта на майка й, без тяло дори, което да бъде погребано, тъкмо бе започнала да заглъхва, а Карридин бе посмял да й се подиграе по този начин? Прегръщайки Верния извор, тя изхвърли лъжите от себе си и преля; пламък лумна във въздуха, толкова горещ, че писмото стана на пепел, която се посипа по синьо-златистите плочки на пода. Толкова за Джайчим Карридин. А колкото до тези… жени! Гордостта на хилядата години андорски кралици вля стомана в гръбнака й.

Мерилил скочи.

— Не ти е позволено да преливаш! Веднага да пуснеш…

— Излез, Пол! — каза Елейн. — Веднага. — Слугинята зяпна, но майката на Елейн добре я беше научила на заповедния глас, на гласа на кралица от трона й. Пол приклекна вдървено и тръгна към вратата. Поколеба се само за миг, после бързо прекрачи прага и затвори вратата. Каквото и да имаше да става, явно бе работа единствено на Айез Седай.

— Какво те прихвана, дете? — Гняв занапира под останките на едва съвзелото се спокойствие на Мерилил. — Освободи незабавно Извора, или кълна се, лично ще те напердаша с някой чехъл!

— Аз съм Айез Седай. — Думите излязоха смразяващи и твърди като скала, точно както Елейн искаше да прозвучат. Лъжите на Карридин, а и тези жени отгоре на всичко! Мерилил да я заплашва да я напердаши с чехъл? Щяха да признаят те подобаващото й се място на Сестра. Тя и Нинив бяха намерили Купата! Най-малкото бяха вече на път, а и начинът на използването й вече се подреждаше. — Предлагаш да бъда наказана затова, че съм застрашила тайна, която явно е известна само на Сестрите, но никоя от вас не си направи труда да ми каже за тази тайна, когато придобих шала. Предлагаш да бъда наказана като някоя новачка или Посветена, но аз съм Айез Седай. Издигната бях от Егвийн ал-Вийр, Амирлин, на която твърдите, че служите. Ако отричаш, че Нинив и аз сме Айез Седай, то значи отричаш Амирлинския трон, която ме изпрати да намеря Купата на ветровете, нещо, което ние направихме. Няма да го приема! Настоявам за обяснението ти, Мерилил Цийндевин. Подчини се на волята на Амирлинския трон или ще те призова на съд за бунт и измяна!

Очите на Мерилил се изцъклиха и устата й увисна, но дори така изглеждаше спокойна в сравнение с Кареане и Сарейта, задавени в неверието си и изгубили ума и дума. Вандийн изглеждаше само стъписана, притиснала замислено пръст на устните си, докато Аделиз се взираше в Елейн все едно, че я виждаше за първи път.

Елейн преля, та един от високите столове с облегалки да прелети във въздуха към нея, седна и намести полите си.

— Ти също можеш да седнеш, Мерилил. — Все още използваше заповедния глас — явно това беше единственият начин да ги накара да я слушат, — но се стресна, когато Мерилил наистина се отпусна бавно на стола си, втренчена в нея с опулени очи.

Външно си придаде спокойна и хладна фасада, но отвътре гневът й клокочеше. Не, вреше. Тайни. Винаги беше смятала, че Айез Седай крият твърде много тайни, дори една от друга. Особено една от друга. Наистина, и тя самата криеше някои тайни, но само по необходимост и не от тези, които трябваше да ги знаят. А тези жени се канеха да накажат нея!

— Твоята власт произтича от Съвета на Кулата, Мерилил, Правомощията на Нинив и мен са от Амирлинския трон. Нашите превъзхождат твоите. Отсега ти ще получаваш указания от Нинив или от мен. Ние, разбира се, ще се вслушваме във всеки съвет, който можеш да ни предложиш. — Допреди малко си беше мислила, че очите на Мерилил са се изцъклили, но сега…

— Невъзможно — заекна Сивата. — Вие сте…

— Мерилил! — рязко я прекъсна Елейн. — Все още ли отричаш властта на своята Амирлин? Все още ли смееш? — Устата на Мерилил се размърда беззвучно и тя овлажни устни с език. После поклати боязливо глава. Елейн изпита ликуваща тръпка. Всичко онова как Мерилил щяла да получава указания от тях, си беше пълна глупост, разбира се, но щяха да я признаят. Том и майка й й бяха казвали много пъти, че трябва да поискаш десет, за да получиш едно. Все пак това не беше достатъчно да заглуши гнева й. Мина й през ум дори дали не награби някой чехъл и да види докъде ще се стигне. Само че така щеше да разруши всичко. Тогава те набързо щяха да си спомнят за възрастта й и колко малко време беше минало, откак бе захвърлила дрехата на новачка; можеха дори да си помислят отново, че е само едно глупаво дете. Която мисъл наново подсили гнева й. Но се задоволи само с: — Докато обмисляте спокойно какво още сте длъжни да споделите с мен като с Айез Седай, Мерилил, Аделиз и Вандийн ще бъдат така добри да ме въведат в тази тайна, която съм застрашила. Да не би да искате да ми кажете, че Кулата е знаела за Кръга — това Родство, както ги наричате — през цялото време? Бедната Реане, с нейните надежди да избегне вниманието на Айез Седай.

— Дотолкова, доколкото са се издавали пред Сестрите, предполагам — отвърна Вандийн. Предпазливо. И изгледа Елейн също тъй напрегнато, както и сестра й. Макар да беше Зелена, поведението й почти не се отличаваше от това на Аделиз. Кареане и Сарейта изглеждаха все още зашеметени, разширените им от неверие очи се мятаха от смълчаната и изчервена Мерилил към Елейн и обратно.

— Дори по време на Тролокските войни някои жени са се проваляли на изпитанията или им е липсвала мощ, или просто са били прогонвани от Кулата по някоя от обичайните причини. — Аделиз говореше поучително, но не и обидно. Кафявите го правеха често, когато се впускаха в обяснения. — При тези обстоятелства едва ли е изненадващо, че много от тях са се бояли да се озоват сам-сами сред външния свят, след като са могли да се приютят в Барашта, както се наричал градът, съществувал на това място. Въпреки че главната част на тогавашния Барашта се намирала, разбира се, на мястото на сегашния Рахад. Не че от Барашта е останал и един камък. Тролокските войни всъщност засегнали Еарон едва в края, но и Барашта бил сринат също тъй безмилостно, както Барзине или Шемал, или…

— Родството — намеси се кротко Вандийн. Аделиз примигна, след което кимна и продължи:

— Родството се съхранило дори след падането на Барашта, в същия си вид като преди, и продължило да приема дивачки и жени, прогонени от Кулата. — Елейн се намръщи; вярно, госпожа Анан се беше изтървала, че Родството прибирало и дивачки, но най-голямата тревога на Реане като че ли се бе изразила в това да се увери, че тя и Нинив не са такива.

— Никоя не се задържала за дълго — добави Аделиз. — Пет, най-много до десет години. И тогава, предполагам, както и сега. След като разберат, че малката им група не може да замести Бялата кула, си отиват и стават селски Знахарки или Премъдри, или нещо подобно, или понякога просто забравят за Силата, престават да преливат и се захващат с някой занаят или търговия. — Елейн се зачуди как би могла някоя да забрави Единствената сила; поривът да прелееш, изкушението на Извора винаги бяха налице, научиш ли се веднъж как да го правиш. Айез Седай обаче, изглежда, вярваха, че отхвърлените могат да го загърбят.

Вандийн продължи обяснението: двете сестри често говореха една през друга, като всяка продължаваше плавно от фразата на предишната.

— Кулата е знаела за Родството почти от самото начало, може би още от възникването му. Първоначално естествено вниманието било ангажирано от Войните. А и въпреки че се нарекли „Родство“, те постъпвали точно по начина, по който сме очаквали да се държат жени като тях. Да се прикриват, да крият дори факта, че могат да преливат, да не привличат никакво внимание към себе си. През годините те дори известявали Кулата — тайно, разбира се, и съвсем дискретно — щом откриели някоя жена лъжливо да твърди, че притежава шала… Каза ли нещо?

Елейн поклати глава, после каза:

— Кареане, има ли чай в този чайник? — Кареане леко се сепна. — Струва ми се, че Аделиз и Вандийн имат нужда да овлажнят гърлата си. — Доманката дори не погледна към все още слисаната Мерилил преди да пристъпи към масата със сребърния поднос и чашите. — Това все още не обяснява защо — продължи Елейн. — Защо знанието за тях се държи в такава дълбока тайна? Защо не са били разпръснати още преди много време?

— Как защо, заради бегълките, разбира се. — Аделиз го изрече така, сякаш беше най-очевидното нещо на този свят. — Факт е, че други подобни групи са били разбивани още щом бъдат открити — последната преди около двеста години, — но в Родството наистина си държат главите ниско и не вдигат шум. Последната група са се наричали „Щерките на тишината“, но далеч не са били тихи. Едва двадесет и три всичко на всичко, дивачки, събрани и обучавани донякъде от две бивши Посветени, но те…

— Бегълки — вметна Елейн и пое чашката от ръцете на Кареане с благодарна усмивка. За себе си не бе помолила, но разсеяно забеляза, че жената бе предложила първо на нея. Вандийн и сестра й бяха споменавали нещо за бегълки на път към Ебу Дар.

Аделиз примигна и отново се върна на темата.

— Родството помага на бегълки. Те винаги държат по две-три свои жени в Тар Валон, които наблюдават. Първо, те се обръщат почти към всяка жена, озовала се навън, по много заобиколен начин, и второ — успяват да издирят всяка бегълка, било то новачка или Посветена. Най-малкото никоя, озовала се извън острова, не е минавала без тяхната помощ от Тролокските войни насам.

— О, да — подхвана Вандийн, когато Аделиз спря, за да си вземе чашката от Кареане. Преди това бе предложено и на Мерилил, но Мерилил седеше отпусната и зареяла поглед в празното. — Така, щом някоя успее да се измъкне, ние знаем точно къде да я подирим и тя почти винаги се озовава отново в Кулата. И така ще е, докато Родството не узнае, че ние знаем. Стане ли това, ще се получи както е било преди Родството, когато една жена, избягала от Кулата, може да хукне накъдето й хрумне. Тогава броят им е бил по-голям — Айез Седай, Посветени, новачки и бегълки в добавка — и в някои години по две на всеки три са се измъквали от ръцете ни, в други — по три на всеки четири. С помощта на Родството ние връщаме поне по девет от всеки десет. Можеш да разбереш защо Кулата е съхранила Родството и тайната за него като безценно съкровище.

Елейн можеше да разбере. Една жена не приключваше връзката си с Бялата кула преди самата Кула да е приключила с нея. Освен това съвсем нямаше да навреди на славата на Кулата за нейната несъкрушимост това, че винаги залавя бегълките си. Почти винаги. Е, сега вече го знаеше.

Тя се изправи и за нейна изненада Аделиз също се изправи, както и Вандийн, която махна с ръка да откаже предложения и от Кареане чай, а също и Сарейта. Дори Мерилил, след кратко колебание. Всички я загледаха с очакване, дори Мерилил.

Вандийн забеляза изненадата й, и се усмихна.

— Още нещо, което трябва да знаеш. В много отношения ние, Айез Седай, сме свадливи и опърничави. Всяка от нас изпитва ревност за своето място и права, но когато някоя бъде поставена над нас или сама се издигне над нас, склонни сме да я следваме съвсем покорно в повечето случаи. Дори да негодуваме насаме от решенията й.

— Ами да, така е — измърмори щастливо Аделиз, сякаш току-що сама го беше открила.

Мерилил въздъхна дълбоко и заяви:

— Вандийн е права. Ти сама се издигна над нас и трябва да призная, че определено си поставена над нас. Ако поведението ни изисква наказание… Какво пък, ако е така, сама ще ни го кажеш. Къде и в какво да те последваме? Ако мога да попитам? — В думите й нямаше и капка сарказъм, тонът и беше по-учтив от всякога.

Елейн си помисли, че всяка живяла някога Айез Седай би могла да се гордее с умението да владее израза си така добре, както тя го постигна в този момент. Единственото, което бе искала от тях, беше само да признаят, че е Айез Седай. Дори и се наложи да потисне мигновения подтик да възрази, че е твърде млада и неопитна. „Не можеш да върнеш меда обратно в питата“, обичаше да й казва Лини, когато беше момиченце. А и Егвийн не беше по-голяма от нея.

Тя вдиша дълбоко и им се усмихна топло.

— Първото нещо, което съм длъжна да ви напомня, е, че всички ние сме сестри, в пълния смисъл на думата. Трябва да действаме заедно. Купата на ветровете е твърде важна. — Можеше само да се надява, че ще закимат също толкова ентусиазирано, след като им кажеше за намеренията на Егвийн. — Хайде да седнем и да обсъдили нещата. — Те я изчакаха да седне първа. Можеше само да се надява, че и Нинив се оправя в този момент поне на една десета толкова добре. Когато научеше за всичко това, Нинив сигурно щеше да припадне от изненада. — Аз също имам да ви поразкажа някои неща за Родството.

Много скоро тази, която изглеждаше на ръба да припадне от изненада, се оказа Мерилил, а дори Аделиз и Вандийн не й отстъпваха много. Но всички продължиха да кимат и да повтарят:

„Да, Елейн“ и „Както кажеш, Елейн“. Може би наистина всичко щеше да тръгне гладко.

 

 

Носилката се поклащаше през гъстата тълпа празнуващи по крайбрежната улица, когато Могедиен забеляза жената. Тя слезе от една карета и някакъв слуга, облечен в зелено и бяло, я поведе към един от кейовете. Широката маска с пера скриваше лицето й, но Могедиен не можеше да не познае тази изпълнена с решимост походка, не можеше да не познае тази жена — от всякакъв ъгъл и при всякаква светлина. Дървените решетки на прозорчетата в затворената й носилка също не можеха да бъдат пречка. Двама мъже с мечове на бедрата скочиха от стъпенките на каретата и последваха маскираната жена.

— Спрете! — извика Могедиен.

Носачите заковаха на място така бързо, че тя залитна напред.

Тук, покрай реката, множеството оредяваше и тя можеше да вижда какво става на кея. Жената се качи на една лодка. Покривът на ниската каюта отзад беше боядисан червено; друга такава лодка сред спрелите край дългия каменен кей нямаше.

Тя облиза устни и потръпна. Указанията на Моридин бяха изрични, цената на неподчинението — изтъкната със съкрушителна яснота. Но едно малко забавяне нямаше да навреди. Още повече ако той не разбереше.

Могедиен стъпи на улицата и се огледа припряно. Ето там онзи хан, гледащ към кейовете. Тя надигна поли и се забърза без ни най-малка боязън, че друг някой може да й наеме носилката: докато не развържеше паяжината на Принуда, с която ги беше оплела, носачите й щяха да отвръщат на всеки, който ги попиташе, че са заети, и щяха да стоят тук, докато умрат от глад. Пред нея се отвори пътека — мъже и жени с пернати маски заотскачаха настрани преди да ги е стигнала, подрипваха с грак и писъци и се стискаха там, където им се струваше, че нещо ги е уболо. И с пълно право — тя нямаше време да заприда тънки струйки към умовете на толкова много хора, но вихрушката от тънки иглички, изпредени от Въздух, свърши същата работа.

Дебелата ханджийка на „Гордостта на весларя“ също подскочи и се взря в Могедиен, която крачеше през гостилницата й, облечена в алена коприна, извезана със златни нишки и черен сатен, неотстъпващ по лъскавина на златото. Маската й представляваше порой от катраненочерни перца и остър черен клюн. Гарван. Това бе шега на самия Моридин — бе направена по негова заповед, както и роклята, впрочем. Казал й бе, че неговите цветове са черното и червеното и че тя ще ги носи, докато му служи. Беше в ливрея, колкото и елегантна да бе, и бе готова да убие всеки, който си го помислеше.

Могедиен бързо изпреде паяжината около розовобузестата ханджийка и тя се изпъна и очите й се опулиха. За изтънченост време нямаше. При командата на Могедиен да я заведе на покрива жената се затича по стълбата в другия край на помещението. Едва ли някой от пиячите би намерил поведението на ханджийката за необичайно, помисли си със смях Могедиен — „Гордостта на весларя“ едва ли беше посрещала досега клиент от нейния ранг.

Когато излязоха на плоския покрив, тя набързо претегли рисковете да остави ханджийката жива срещу тези, ако я убиеше. Труповете имаха свойството да издават. Искаш ли да останеш скрит в сенките, трябва да избягваш убийствата, освен когато е неизбежно. Тя припряно затегна паяжината на Принуда и нареди на жената да се прибере в стаята си, да си легне да спи и да забрави, че изобщо я е виждала. При толкова бързане беше възможно ханджийката да си проспи целия ден и да се събуди малко по-затъпяла от обикновено — толкова много неща в живота на Могедиен щяха да бъдат далеч по-лесни, ако притежаваше по-голям талант за Принуда — но тъй или иначе жената изприпка в неудържимо желание да се подчини и я остави сама.

Могедиен внезапно усети нечии пръсти, галещи ума й, опипващи душата й, и изпъшка. Моридин го правеше понякога; само като напомняне, твърдеше той, сякаш тя все още имаше нужда от такова. Тя едва се сдържа да не се огледа; кожата й настръхна, сякаш докосната от ненадеен леден полъх. Докосването престана и тя потръпна отново. То се появяваше и изчезваше така нечакано, че наистина не я оставяше да забрави. Самият Моридин също можеше да се появи навсякъде и по всяко време.

Тя пристъпи към ниския парапет, обграждащ покрива, и огледа просналата се долу река. Рояци лодки с всевъзможна големина се носеха по течението, тласкани от веслата покрай по-големите съдове, закотвени или в движение. Повечето каюти като онази, която бе видяла, бяха дървени, но ето там се мерна жълт покрив, до него син, а по-нататък, посред реката, поел бързо на юг… червен. Трябваше да е лодката, която търсеше. Нямаше време за губене.

Тя вдигна ръце, но докато белфир политаше, нещо изпърха съвсем близо до нея и тя трепна. Моридин беше дошъл! Той беше тук и щеше да… Тя се взря в запърхалите отлитащи от покрива гълъби. Гълъби! Едва не повърна. Един поглед към реката и тя изръмжа от бяс.

Защото бе трепнала и белфир, с който искаше да пререже каютата с пътничката вътре, се бе отместил и бе прерязал косо средата на лодката, там където стояха весларите и двамата телохранители. Тъй като весларите бяха заличени от гибелния плам и изхвърлени от Шарката преди да ги удари самият белфир. Двете половини на лодката сега се оказаха на цели стотина крачки назад по реката. Все пак не беше толкова лошо, понеже прерязаната на две лодка вече потъваше сред кипнали мехури, отнасяйки пътничката към дъното.

Изведнъж това, което бе направила, я порази. Тя винаги се беше прокрадвала в сумрака, винаги се беше крила, винаги… Всяка жена в града, която можеше да прелива, щеше да разбере, че някоя е привлякла огромно количество сайдар, макар и да не разбереше защо, и всяко будно и следящо око сигурно бе видяло лъча от втечнен пламък, понесъл се в светлината на ранния следобед. Криле даваше страхът! Не страхът. Ужасът.

Тя се затича надолу по стълбите, профуча на бегом през гостилницата, изтича на улицата, скочи в носилката и изкрещя:

— Бегом! Тичайте!

Носачите се понесоха напред, подмятайки я наляво-надясно, но й беше все едно. Тя се хвана здраво за решетките на прозорчетата и потръпна. Не беше й го забранил. Можеше да опрости или дори да пренебрегне своеволните й действия тук, стига да изпълнеше нарежданията му бързо и резултатно. В това беше единствената й надежда. Щеше да накара Фалион и Испан да запълзят!