Робърт Джордан
Корона от мечове (19)

ГЛАВА 18
Докато плугът цепи земята

Сграбчил сайдин достатъчно дълго, за да развърже преградата, която бе изпрел в единия ъгъл на преддверието, Ранд надигна обкованата си със сребро чашка и каза:

— Още чай.

Луз Терин измърмори сърдито в главата му.

Резбовани и тежко отрупани с позлата столове стояха в две редици от двете страни на Изгряващото слънце, две крачки широко, всечено в лъскавия каменен под, и още един стол, толкова позлатен, че изглеждаше излят от злато, увенчаваше малък подиум, също така пищен, но самият Ранд седеше на килим, опънат специално за случая, с тайренска плетеница от зелени, златисти и сини шарки. Тримата вождове на кланове, които седяха насреща му, щяха да го укорят, ако ги посрещнеше на стол, дори да им беше предложил и на тях по един. Те също така представляваха плетеница, през която трябваше да се стъпва много предпазливо. Ранд беше по риза със запретнати ръкави, за да се виждат червено-златистите Дракони, виещи се по ръцете му. Айилският кадин-сор покриваше техните — само на лявата ръка. Навярно това напомняне кой все пак е той — че той също е влизал в Руйдийн още когато пътуването дотам значеше смърт за повечето мъже — та навярно то беше излишно. Навярно.

Тримата насреща му леко се сепнаха, когато Мерана, току-що освободена, пристъпи от ъгъла, в който доскоро бе запечатана. Сбръчканото лице на Джанвин все едно че беше изсечено от старо дърво, но то винаги беше такова и макар синкавосините му очи да изглеждаха буреносни, те също тъй винаги си бяха такива. Косата му дори напомняше за буреносни облаци. Иначе той беше уравновесен човек. Индириан и едноокият Манделайн като че ли се бяха замислили за нещо друго, само дето немигащите им очи я проследиха. Луз Терин изведнъж се смълча, сякаш и той се беше загледал в нея през очите на Ранд.

Лишените от възраст черти на Мерана разкриваха още по-малко и от тези на вождовете. Тя приглади бледосивите си поли, коленичи пред Ранди вдигна чайника. Масивното сребърно кълбо, покрито със златен варак, с леопарди за крачета и дръжка и още един, присвит на капачето, бе тежко и й се наложи да го прихване с две ръце, докато внимателно напълни чашата на Ранд. Поведението й сякаш говореше, че го прави, защото иска да го прави, по някакви си нейни причини, каквито те не са в състояние дори и да проумеят. Поведението й просто крещеше, че е Айез Седай, много повече дори от лицето й. Това за добро ли беше, или за лошо?

— Не им позволявам да преливат без разрешение — каза той. Вождовете на кланове запазиха мълчание, а Мерана започна да налива чай и на тях, като коленичеше пред всеки. Манделайн покри чашата си с длан да покаже, че не иска повече. Другите двама протегнаха своите чаши и сиво-сините очи, както и зелените, я изгледаха еднакво съсредоточено. Какво виждаха те? Какво повече можеше да направи той?

Тя сложи тежкия чайник върху дебелия поднос и остана коленичила.

— С какво още бих могла да послужа на милорд Дракона?

Самият й глас беше олицетворение на самоконтрол, но след като той й махна с ръка да се върне в ъгъла и след като тя се изправи и се обърна, тънките й пръсти за миг стиснаха полите й. Все пак това можеше да се дължи на факта, че обръщането й я накара да се озове точно срещу Дашива и Наришма. Двамата Аша’ман — за да бъдем по-точни, Наришма все още беше само воин, най-ниската степен на Аша’ман, без да има нито меч, нито Дракон на яката си — та ашаманите стояха съвсем безизразни между две от високите огледала в златни рамки, покриващи стените. Във всеки случай, по-младият мъж поне изглеждаше безстрастен. На пръв поглед. С палци, затъкнати зад колана, той сякаш напълно пренебрегваше Мерана и обръщаше внимание съвсем малко повече на Ранд или на айилците, но на втори поглед човек щеше да забележи, че тъмните му големи очи шарят неспирно, сякаш той очаква неочакваното всеки момент да изскочи от въздуха. А и кой можеше да каже със сигурност, че няма да изскочи? Дашива, на свой ред, като че ли витаеше из облаците — устните му помръдваха беззвучно и той примигваше и се мръщеше на нещо си.

Луз Терин изръмжа, когато Ранд погледна ашаманите, но това, което задържаше вниманието на мъртвия в главата на Ранд, все пак беше Мерана. „Само глупак може да си мисли, че лъв и жена могат да се дресират.“

Раздразнен, Ранд потисна гласа до приглушено бръмчене, сграбчи наново сайдин и запреде преградата, отделяща Мерана от гласовете им. Отпускането на Извора отново усили раздразнението му — това съскане в главата му, като от вода, капеща по нажежени въглени. Ехо, пулсиращо в ритъм с далечния налудничав гняв на Луз Терин.

Мерана стоеше зад преградата, която не можеше нито да види, нито да усети, изправила глава — Айез Седай от глава до пети. Гледаше него и вождовете със студени очи, светлокафяви очи с жълти точици в тях. „Не всички мои Сестри все още разбират каква голяма нужда имаме ние от теб — беше му казала тя в същата тази зала тази заран, — но всички ние, които ти се заклехме, ще направим всичко, което поискаш, стига да не нарушава Трите клетви.“ Той тъкмо се беше събудил, когато тя пристигна, водена от Сорилея. Нито една от двете като че ли изобщо не се притесни, че той все още не се е облякъл и не е закусил. „Аз имам немалко умения в преговорите и посредничеството. Сестрите ми притежават други. Позволи ни да ти служим, както ти се врекохме. Позволи на мен да ти служа. Ние имаме нужда от теб, но ти също имаш нужда от нас.“

Вечно присъстваща, Аланна лежеше сгушена в едно от ъгълчетата в мозъка му. Пак плачеше. Той така и не можеше да разбере защо плаче толкова. Забранил й беше да се приближава до него, освен ако не бъде повикана, както и да напуска стаята си без ескорт от Деви — предната нощ за Сестрите, които му се бяха заклели, бяха намерени стаи в Двореца, където можеше да ги държи под око — но беше почувствал сълзите й от мига, в който го бе обвързала, сълзи и сурова скръб, сякаш издрана с нокти. Понякога тази скръб ставаше по-силна, друг път отслабваше, но винаги я имаше. Аланна също му беше казала, че той има нужда от заклетите Сестри, изкрещяла му го беше най-накрая с пламнало лице и се бе разплакала, а после буквално бе побягнала. И тя също му беше споменавала за лично служене, макар той да се съмняваше, че сегашните задължения на Мерана са точно това, което и двете бяха имали предвид. Дали пък някоя слугинска ливрея нямаше да го изясни?

Вождовете гледаха наблюдаващата ги Мерана. Никакво мускулче по лицата им не издаваше мислите им.

— Мъдрите трябва да са ви обяснили къде са поставени Айез Седай — глухо промълви Ранд. Сорилея го беше уверила, че знаят, но това трябваше да проличи по липсата на изненада още когато видяха как Мерана му шета и му прикляка. — Сами се уверихте, че донесе подноса и ви сипа чай. Видяхте, че идва и си отива, както аз й кажа. Ако искате, мога да я накарам и да ви потанцува. — Най-важното в момента беше да убеди айилците, че не е вързан на каишка, държана от някоя Айез Седай. Ако се наложеше, всички щеше да накара да затанцуват.

Манделайн намести сиво-зелената превръзка над дясното си око, както правеше винаги, когато имаше нужда от миг за размисъл. Дебел издут белег минаваше по челото му от кожената превръзка чак до средата на почти оплешивялото му теме. Когато най-сетне заговори, гласът му се оказа съвсем с малко не толкова глух, колкото на Ранд.

— Казват, че Айез Седай са готови да направят всичко, за да получат това, което искат.

Индириан свъси тежките си бели вежди и се вгледа в чая си. Среден на ръст за айилец, той беше с половин длан по-нисък от Ранд, но въпреки това всичко по него изглеждаше дълго. Жегата в Пустошта като че ли беше стопила всичко излишно по тялото му, че и повече. Скулите му изпъкваха рязко, а очите му приличаха на смарагди, просветващи от пещери.

— Не обичам да говоря за Айез Седай. — Дълбокият му глас винаги будеше изненада — и как инак при това мършаво лице. — Стореното — сторено. Нека Мъдрите да се оправят с тях.

— По-добре да говориш за псетата Шайдо — каза кротко Джанвин. Което будеше не по-малка изненада, като се имаше предвид свирепото му лице. — След няколко месеца, половин година най-много, всеки Шайдо, който още може да е жив, ще е мъртъв или гай-шайн. — Това, че гласът му беше мек, още не означаваше, че и той е такъв. Другите двама кимнаха.

Все още не изглеждаха убедени. Шайдо беше привидният повод за тази среща. Не маловажен повод — Шайдо бяха създали предостатъчно неприятности, — но просто не беше на същата страница в тефтера на Ранд. Шайдо обаче създаваха проблеми. Три клана, присъединени към Миагома на Тимолан, вече недалече от Камата на Родоубиеца, като нищо можеха да постигнат това, което каза Джанвин, но имаше и такива, които не можеха да бъдат обърнати в гай-шайн и не можеха да бъдат убити. А някои от тях бяха по-съдбовно важни от други.

— А Мъдрите? — попита той.

За миг лицата им станаха неразгадаеми — дори Айез Седай не го умееха това така добре, както айилците. Това, че можеха да се изправят срещу Единствената сила, не ги плашеше, поне не и открито: никой не може да надбяга смъртта, така вярваха айилците, и дори сто разгневени Айез Седай не можеха да накарат един-единствен айилец да свали булото си, след като се е забулил. Но когато научиха, че Мъдрите са взели участие в битката при Думайски кладенци, това ги порази толкова, колкото ако бяха видели слънцето да изгрява нощем и луната денем посред кървавочервено небе.

— Саринде казва, че почти всички Мъдри ще затичат с алгай’д’сисвай — промълви Индириан с неохота. Саринде беше Мъдрата, която го беше последвала от Червени извори, твърдина на клана Кодарра. Или може би „последвала“ не беше подходящата дума — Мъдрите рядко го правеха. Във всеки случай, повечето от Мъдрите на Кодарра, както и на Шианде и на Дарайн щяха да тръгнат на север с копията. — С Мъдрите на Шайдо ще се оправят… Мъдрите! — Устата му се изкриви от отвращение.

— Всички неща се променят. — Гласът на Джанвин стана дори по-мек от обичайното. Вярваше го, но не му се искаше да е така. Участието на Мъдрите в битки нарушаваше закони, древни като самия Айил.

Манделайн внимателно остави чашата си на пода и каза:

— Кореюин иска да се види с Джаир преди сънят да свърши. Аз също. — Също като Баел и Руарк, той имаше две жени; останалите вождове имаха само по една, освен Тимолан, но един овдовял вожд рядко оставаше такъв за дълго. Ако той се ослушаше, Мъдрите се погрижваха за това. — Дали някой ще види отново изгрева на слънцето в Триделната земя?

— Надявам се — отвърна умислено Ранд. „Докато плугът цепи земята, ще руши той съдбите човешки и всичко, що е било, ще се погълне от огъня в очите му. Бойни тръби ще ехтят по стъпките му и гарвани ще се хранят по неговия глас, и ще носи той корона от мечове.“ Пророчествата за Дракона предлагаха малко надежда, освен за победа над Тъмния, и при това — само надежда. Пророчеството на Руйдийн — айилското Пророчество — твърдеше, че той ще ги унищожи. Замъгляването помиташе клановете заради него и древни обичаи биваха раздирани на две. И без Айез Седай не беше никак чудно, ако някои от вождовете размисляха дали са прави да последват Ранд ал-Тор, с Драконите по ръцете му или без тях. — Надявам се.

— Дано винаги намериш вода и заслон, Ранд ал-Тор — каза Индириан.

След като вождовете излязоха, Ранд остана да седи, загледан намръщено в чашата си. Но не можеше да намери отговори в тъмния чай. Накрая остави чашата до подноса и смъкна ръкавите си. Очите на Мерана си останаха напрегнато приковани в него, сякаш се мъчеха да изтръгнат мислите му. Около нея също се долавяше нотка на нетърпение. Беше й казал да си стои в ъгъла, докато не започне да чува гласове. Тя очевидно не виждаше причина да не може да излезе оттам, след като вождовете вече си бяха отишли. Да излезе и да разбере какво са си казали.

— Смятате ли, че вярват, че Айез Седай ми дърпат конците? — каза той.

Младият Наришма се сепна. Всъщност той беше малко по-възрастен от Ранд, но приличаше на пет-шест години по-малко момче. Той погледна към Мерана, сякаш тя знаеше отговора, и неловко помръдна рамене.

— Аз… не знам, милорд.

Дашива примигна, спря да си мърмори и изгледа Ранд накриво.

— Има ли значение, след като ти се покоряват?

— Има — каза Ранд. Дашива сви рамене, а Наришма се намръщи замислено. И двамата сякаш не разбираха, но Наришма все пак като че ли беше на път.

Каменният под зад трона на подиума беше осеян с карти — завити на рула, сгънати или разгънати. Той заотмества някои с тока на ботуша си. Толкова неща, с които трябваше да жонглира едновременно. Северен Кайриен и планините, наречени Камата на Родоубиеца, и територията около града. Иллиан и Равнините на Маредон, чак до Фар Мадинг. Островът на Тар Валон и всички околни градчета и села. Геалдан и част от Амадиция. В главата му закръжиха цветове. Луз Терин стенеше и се смееше някъде отдалеко, глухо, налудничаво мърморене: да избиел Аша’ман, да избиел Отстъпниците. Да убиел себе си. Аланна спря да плаче, мъката секна под тънката нишка на гнева. Ранд прокара длани през косата си и притисна слепоочията си. Какво ли беше да си е сам вътре в собствения си череп? Вече не помнеше.

Едно от високите крила на вратата се отвори и пропусна една от Девите, които пазеха на стража в коридора. Казваше се Риалин — с буйна жълто-червеникава коса, вечно ухилена и приятно закръглена. Доколкото беше възможно една Дева да е закръглена.

— Берелайн сур Пейендраг и Анура Ларисен желаят да се видят с Кар-а-карн — обяви тя. Гласът й преля от топла дружелюбност на първото име към хладно равнодушие на второто, без да развали широката й усмивка.

Ранд въздъхна и отвори уста да им разреши да влязат, но Берелайн не изчака, а нахълта. Доста по-спокойната Анура я следваше по петите. Айез Седай се сви малко притеснена при вида на Дашива и Наришма и зяпна с любопитство стоящата в ъгъла Мерана. Не и Берелайн обаче.

— Какво означава това, милорд Дракон? — викна тя и размаха писмото, което той й бе изпратил тази заран. — Защо трябва да се връщам в Майен? Управлявах добре тук от ваше име и вие го знаете. Не можах да спра Колавер да се коронова, но поне й попречих да промени наложените от вас закони. Защо трябва да бъда отпращана? Защо трябваше това да ми се съобщи с писмо? А не лице в лице. С писмо с благодарност за добрата ми служба — изгонена като последния чиновник, който е събрал данъците и от него няма повече нужда.

Първата на Майен беше една от най-красивите жени, които Ранд бе виждал. Черната й коса падаше на блестящи вълни по раменете й, ограждайки лице, пред което щеше да зяпне и слепец. Човек можеше да се удави в тъмните й очи. Днес се беше облякла в лъскава сребриста коприна, тънка и впита по тялото й, по-подходяща да радва очите на някой любовник насаме. Всъщност, ако деколтето й беше с един косъм по-ниско, тя нямаше да може да облече тази рокля за пред хора. От друга страна, той не беше сигурен, че е съвсем за пред хора. Докато пишеше писмото, си беше казал, че го прави само защото е прекалено зает и няма време да спори с нея. Истината беше, че му доставяше прекалено удоволствие да я гледа; странно защо, не беше започнал да усеща, че това е… е, не точно грешно, но почти.

Веднага щом тя се появи, Луз Терин престана да мрънка и тихичко си затананика — имаше този навик, когато се възхищаваше от някоя жена. Ранд изведнъж се усети, че се опипва по ухото, и се сепна. Инстинктивно осъзна, че и това е едно от нещата, които Луз Терин правеше несъзнателно, също като тананикането. Свали ръката си, но за миг му се дощя отново да си попипа ухото.

„Да те изгори дано, това си е моето тяло! — изръмжа той наум. — Моето!“ Луз Терин спря тананикането си, изненадан и объркан; а после побягна нанякъде и се скри дълбоко в гънките на мозъка на Ранд.

Мълчанието на Ранд подейства. Берелайн свали писмото и гневът й се уталожи. Малко. Приковала очи в неговите, тя вдиша така дълбоко, че бузите му се сгорещиха.

— Милорд Дракон…

— Знаеш защо — сряза я той. Никак не беше лесно да я гледа само в очите. Странно, но му се дощя Мин да е тук. Много странно, наистина. Точно нейните видения едва ли щяха да му помогнат сега. — Когато си се връщала тази сутрин от онзи кораб на Морския народ, на кея те е причакал някакъв тип с нож.

Берелайн отметна глава с презрение.

— Той не се приближи на повече от три стъпки. Придружаваха ме дузина крилати гвардейци и лично лорд-капитан Гален. — Нурел беше предвождал част от Крилатата гвардия в Думайски кладенци, но като цяло Гален командваше гвардейците й. Тя разполагаше с осемстотин души от тях в града, без да се броят онези, които се бяха завърнали с Нурел. — Очаквате да си подвия опашката заради някакъв уличен обирджия?

— Не се прави на глупава — изръмжа той. — Обирджия? С дузина войници около теб? — На бузите й изби червенина. Разбираше за какво става дума, и още как. Той не й остави възможност за възражения, обяснения и други такива глупости. — Добрайн ми каза, че вече е чул приказки из Двореца, че ти си предала Колавер. Тези, които са я поддържали, може и да не смеят да джафнат срещу мен, но са готови да платят, та някой да ти забие ножа. — Както и на Файле, впрочем, по думите на Добрайн. За нея вече се беше погрижил. — Но няма да получат такава възможност, защото ти ще се върнеш в Майен. Добрайн ще заеме мястото ти тук, докато Елейн не се върне да поеме Слънчевия трон.

Очите й се разшириха опасно. Той се беше зарадвал, когато Берелайн престана да се бои от него, но сега не беше толкова сигурен. Тя тъкмо отвори уста да избухне, но Анура я докосна по рамото и кипежът на Берелайн затихна.

Мерана се беше изпънала на самия ръб на невидимата преграда. Той дори се зачуди дали не я е престъпила — как иначе щеше да реагира така точно на това, което не можеше да чуе? Когато той извърна глава към нея, тя запристъпва назад, докато не опря гръб в стената, без да откъсва очи от него. Ако можеше да съди по лицето й, беше готова още десет години всеки ден да му налива чая, само да може да чуе какво се говори.

— Милорд Дракон — каза с усмивка Берелайн, — все още остава открит въпросът с Ата-ан Миере. — Меден и топъл беше гласът й, а от извивката на устните й и камък щеше да заискри от мисъл за целувки. — Надзорницата на вълните Харайн никак не е доволна, че е оставена да чака на кораба си толкова дълго. Няколко пъти я посетих. Трудностите с тях бих могла да изгладя, но не мисля, че лорд Добрайн би се справил. Убедена съм, че Морският народ е също така съдбовно важен за вас, независимо дали Пророчествата за Дракона споменават за него. Вие сте най-важното звено в техните пророчества, въпреки че те, изглежда, не желаят да обясняват защо и как.

Ранд я зяпна. Защо толкова упорито се бореше да задържи в ръцете си една толкова трудна работа, спечелила й твърде малко благодарности от Кайриенците още преди някои от тях да поискат да я убият? Тя беше владетелка, свикнала да се занимава с други владетели и да посреща пратеничества, а не с улични разбойници и с ножове в тъмното. Пък и никой не би могъл да изпитва особено желание да стои близо до Ранд ал-Тор. Тя беше… е, беше му се предложила… веднъж, но суровата истина беше, че Майен бе малка държавица и Берелайн използваше красотата си така, както някой мъж би използвал меча си, за да запази страната си от по-могъщия си съсед. Съседът бе Тийр. Всъщност точно това бе обяснението. Толкова беше просто.

— Берелайн, не знам какво още бих могъл да направя, за да ти гарантирам Майен, но съм готов да подпиша всякакви… — Цветовете се завихриха толкова силно в главата му, че езикът му се смрази. Луз Терин изграчи: „Жена, която знае къде се крие опасността и не се бои от нея, е съкровище, от което би се отказал само луд.“

— Гаранции. — Тъга погълна ледената топлота и гневът закипя отново, хладен този път. Анура отново дръпна Берелайн за ръкава, но сега тя не й обърна внимание. — Докато аз си седя чинно в Майен с вашите гаранции, други ще ви служат. Те ще искат своята отплата, а службата, която изпълних тук, ще се забрави и ще избледнее, докато техните заслуги ще са ярки и нови. Ако върховният лорд Вейрамон ви предложи Иллиан и ви поиска Майен в замяна, какво ще му кажете? Ако той ви даде Муранди и Алтара, и всичко чак до Аритски океан?

— А ти не ще ли продължиш да ми служиш, дори това да означава да си отидеш? — попита той кротко. — Ще бъдеш извън взора ми, но не и извън ума ми. — Луз Терин отново се изсмя, и то така, че Ранд почти се изчерви. Той самият обичаше да я гледа, но онова, което този Луз Терин понякога си помисляше…

Берелайн го изгледа с непокорните си очи и отвори уста…

И вратата отново се отвори и Риалин каза:

— Една Айез Седай е дошла да види Кар-а-карн. — Каза го хладно и в същото време неуверено. — Казвала се Кацуан Мелайдрин.

Някаква смайващо обаятелна жена, със стоманеносива коса, събрана на кок и окичена пищно със златни украси, я избута и влезе — всичко сякаш стана наведнъж.

— Мислех, че си мъртва! — ахна Анура и очите й едва не изхвърчаха от кухините си.

Мерана се понесе през преградата с протегнати ръце.

— Не, Кацуан! — изпищя тя. — Не можеш да му навредиш! Не го докосвай!

Кожата на Ранд настръхна — някоя от жените в стаята бе прегърнала сайдар. Не някоя — повече от една. Той плавно се дръпна от Берелайн, пресегна се и сграбчи Извора, изпълни се със сайдин, усети как осквернената половина на Силата изпълни и двамата Аша’ман. Лицето на Дашива трепна и той изгледа с ярост трите Айез Седай. Въпреки Силата, която бе прихванал, Наришма сграбчи дръжката на меча си с две ръце и зае стойката, наречена „Леопард на дървото“, готов за удар. Луз Терин заръмжа за убийство и гибел. Риалин се забули, извика нещо и в залата мигом нахлуха дузина Деви, забулени и с копия, готови за битка. Едва ли беше изненадващо, че Берелайн остана зяпнала и удивена, сякаш всички около нея изведнъж са полудели.

За човек, предизвикал всичко това, въпросната Кацуан запази смайващо спокойствие. Тя погледна Девите и поклати глава; златните звездици, луни и птици в косата й леко се разлюляха.

— Да се мъчиш да отгледаш прилични рози чак в северен Геалдан може да си е почти смърт, Анура — рече тя сухо, — но чак да те вкара в гроба — едва ли. О, я по-спокойно, Мерана, че току-виж си изплашила някого. Пък аз си мислех, че откак си свалила новашкото бяло, си се понаучила да си сдържаш малко нрава.

Мерана отвори и затвори уста, засрамена на всичко отгоре, и тръпките по кожата на Ранд изчезнаха моментално. Той обаче не изпусна сайдин, нито ашаманите.

— Коя си ти? — запита Ранд настойчиво. — От коя Аджа? — Червена трябваше да е, ако можеше да се съди по реакцията на Мерана, но за да влезе една Червена по този начин, сама, бе нужен самоубийствен кураж. — Какво искаш?

Погледът на Кацуан се плъзна по него само за кратък миг, но тя не отговори. Устните на Мерана леко се разтвориха, но сивокосата жена я погледна, вдигнала вежда — и толкова. Мерана буквално се изчерви и сведе очи. Анура продължи да гледа новодошлата втренчено, сякаш е някакъв призрак. Или гигант.

Без дума да каже, Кацуан бързо тръгна към двамата ашамани. Ранд имаше чувството, че тя винаги се движи така — изящно и все пак без да си губи времето и да позволява нещо да й се изпречва на пътя. Дашива я изгледа от глава до пети и изкриви устни в насмешка. Макар да го гледаше право в лицето, тя сякаш не го забеляза повече, отколкото обърна внимание на ръцете на Наришма върху дръжката на меча му, когато подпря брадичката му с пръст и размърда главата му наляво-надясно, преди той да се дръпне.

— Хубави очи — промърмори тя. Наришма примигна колебливо, а насмешката на устните на Дашива прерасна в гадно хилене.

— Стой спокойно — сопна се Ранд. Дашива има дързостта да го изгледа свирепо, но след това примирено опря пестник в гърдите си в поздрава на Аша’ман. — Какво търсиш тук, Кацуан? — продължи Ранд. — Погледни ме, да те изгори дано!

Тя го направи, но доста небрежно.

— Значи ти си Ранд ал-Тор, Преродения Дракон. Все пак дори детенце като Моарейн би могло да те научи на малко приличие.

Риалин размърда пръсти в речта на жестовете на Девите. Никоя от тях обаче не се разсмя и този път поне Ранд беше сигурен, че казаното не е някоя шега по негов адрес.

— Спокойно, Риалин — каза той и вдигна ръка. — Всички запазете спокойствие.

Без да обръща внимание и на това, Кацуан изгледа с усмивка Берелайн.

— Значи това била твоята Берелайн, Анура. По-красива е дори от описанията, които чух. — И кимна на Берелайн без намек за раболепие, без най-малък намек, че тя самата е и на косъм по-малко красива. Чиста проява на етикет, нищо повече. — Милейди Първа на Майен, налага се да поговоря с този младеж и трябва да задържа за малко съветничката ви. Чух, че сте поели много задължения тук. Не бих ви задържала повече встрани от тях. — По-ясен знак, че я подканя да напусне, не можеше и да има, освен ако не й отвореше сама вратата.

Берелайн склони изящно глава, след което плавно се извърна към Ранд и просна полите си в толкова дълбок реверанс, че Ранд се притесни да не би да се изсипе от роклята си.

— Милорд Дракон — изрече тя напевно, — моля за милостивото ви позволение да се оттегля.

Ответният поклон на Ранд не беше толкова изискан.

— Имате го, милейди Първа, щом го желаете. — Той й подаде ръка да й помогне да се изправи. — Надявам се, че ще обмислите предложението ми.

— Милорд Дракон, готова съм да ви служа където и както вие пожелаете. — Гласът й отново бе станал меден. Заради Кацуан, сигурно. По лицето й не се четеше и намек за флирт. Само решимост. — Не забравяй Харайн — прошепна тя.

Когато вратата се затвори след Берелайн, Кацуан каза:

— Винаги е приятно да погледаш детските игри, не мислиш ли, Мерана? — Мерана се опули и завъртя глава от Ранд към сивокосата Сестра и обратно. Анура изглеждаше така, сякаш се държеше на краката си само със силата на волята.

Повечето Деви последваха Берелайн, явно решили, че убийства няма да има, но Риалин и още две останаха до вратата, все така забулени. Изглежда, не беше съвпадение, че се падаха точно по една за всяка Айез Седай. Дашива също като че ли реши, че опасността е отминала, облегна се на стената, скръсти ръце и размърда беззвучно устни, загледан в Айез Седай.

Наришма се намръщи въпросително към Ранд, но Ранд само поклати глава. Тази жена съзнателно искаше да го провокира. Въпросът беше защо ще иска да провокира мъж, за когото трябваше да знае, че би могъл да я усмири или да я убие без особено усилие? Луз Терин впрочем му измърмори същото. „Защо? Защо?“ Ранд се качи на подиума, вдигна Драконовия скиптър от трона, седна и зачака да види какво ще стане.

— Твърде натруфено, какво ще кажеш? — каза Кацуан на Анура и огледа стаята. Освен всичкото останало злато, широки ивици златен варак минаваха по стените над огледалата, а близо две стъпки от корнизите представляваха дебели, застъпващи се златни люспи. — Така и не разбрах дали кайриенците, или тайренците прекаляват повече, но и едните, и другите биха могли да посрамят някой ебударец, че и Калайджия дори. Това на подноса да не е чай? Бих пийнала малко, стига да е пресен и горещ, разбира се.

Ранд преля и надигна подноса, очаквайки покварата едва ли не да разяде метала, след което го тласна към трите жени. Мерана беше донесла допълнителни чаши и четири от тях все още стояха неизползвани върху подноса. Той ги напълни, остави чайника и зачака. Подносът се понесе плавно във въздуха, поддържан от сайдин.

Три жени, съвсем различни по външност и със също толкова различни реакции. Анура изгледа подноса така, сякаш беше навита на кълбо усойница, потръпна и отстъпи крачка назад. Мерана вдиша дълбоко и бавно и вдигна една от чашките с трепереща ръка. Да знаеш, че един мъж може да прелива, и да си принудена да го видиш на живо, не беше съвсем едно и също. Кацуан обаче си взе чашата и вдиша от парата с мила усмивка. Нищо не можеше да й подскаже кой точно от тримата мъже е налял чая, но въпреки това тя вдигна очи над чашата си право към Ранд, който бе преметнал небрежно единия си крак през облегалката на трона.

— Това му се вика добро момче — каза тя. Девите се спогледаха смаяни над булата си.

Ранд се разтрепери. Не. Нямаше да й позволи да го провокира. Все едно по каква причина, тя целеше точно това, но нямаше да успее!

— Ще попитам още веднъж — каза той. Странно че гласът му можеше да бъде толкова хладен; отвътре му вреше и кипеше, по-горещо и от най-горещите пламъци на сайдин. — Какво искаш? Отговори или се махай. През вратата или през някой прозорец — както предпочиташ.

Мерана отново понечи да заговори и Кацуан отново я спря, този път с рязък жест, без да откъсва очи от него.

— Теб да видя — отвърна му тя спокойно. — Аз съм Зелена Аджа, не Червена, но съм носила шала по-дълго от всяка жива Сестра и съм се изправяла срещу повече мъже, които са могли да преливат, от всеки четири Червени, взети заедно, ако не и от десет. Не че съм ги търсела нарочно, нали ме разбираш, но изглежда, имам нюх за тях. — Каза го спокойно, като жена, описваща как е ходила на пазар. — Някои се бореха до горчивия си край, ритаха и пищяха дори след като вече бяха заслонени и оковани. Други плачеха и се молеха, злато предлагаха, всичко, душите си дори, само и само да не бъдат отведени в Тар Валон. Други пък плачеха от облекчение, кротки като агънца, благодарни, че най-сетне се е свършило. Светлината ми е свидетелка, всички се разплакват накрая. Нищо не остава накрая от тях, освен едните сълзи.

Зноят, който го изгаряше отвътре, избухна в ярост. Подносът с масивния чайник се понесе през стаята, блъсна се в едно от огледалата с гръмотевичен трясък и отскочи сред дъжд от разтрошено стъкло, чаят от чайника се изплиска, а самият поднос се завъртя по пода и се огъна на две. Всички в залата подскочиха, всички с изключение на Кацуан. Ранд скочи. Стискаше Драконовия скиптър така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Това трябваше да ме изплаши, така ли? — изрева той. — Да моля ли очакваш, или да съм ти благодарен? Да плача? Айез Седай, мога просто да те стисна в шепата си и да те смачкам. — Вдигнатата му ръка се разтрепери от гняв. — Мерана знае защо би трябвало да го направя. Светлината само знае защо още не съм го направил.

Жената изгледа изпочупените съдове, сякаш всичкото време на света беше в ръцете й.

— Сега вече знаеш — най-сетне промълви тя невъзмутимо. — Знаеш, че зная бъдещето ти, както и настоящето. Милостта на самата Светлина чезне пред един мъж, способен да прелива. Някои виждат това и вярват, че Светлината отрича такива мъже. Аз не. Започна ли вече да чуваш гласове?

— Какво искаш да кажеш? — попита той бавно. Усети как Луз Терин се вслуша.

Тръпката по кожата му се върна и той пак понечи да прелее, но се случи само това, че чайникът се понесе към Кацуан. Тя го хвана и бавно го завъртя да го огледа.

— Някои мъже, способни да преливат, започват да чуват гласове. — Говореше почти разсеяно и намръщено оглеждаше сплескания чайник. — То е част от лудостта. Гласове, които им говорят, казват им какво да правят. Ти чуваш ли вече такива?

За негова изненада, Дашива се изсмя дрезгаво и раменете му се разтресоха. Наришма облиза устни — колкото и да не се боеше от жената допреди малко, сега я изгледа като че ли е скорпион.

— Въпросите тук задавам аз — каза Ранд твърдо. — Ти, изглежда, забравяш. Аз съм Преродения Дракон. — „Истински си, нали?“, зачуди се той. Отговор не последва. „Луз Терин?“ Понякога мъжът не отговаряше, но Айез Седай винаги го разбуждаха. „Луз Терин?“ Не беше луд; гласът беше истински, не си го въобразяваше. Не беше плод на лудост. Внезапният порив да се разсмее не го облекчи.

Кацуан въздъхна.

— Ти си само един младеж, който си няма и представа какво става с него и защо, или какво го чака. Изглеждаш ми превъзбуден. Навярно ще можем да си поговорим, когато си по-спокоен. Имаш ли някакви възражения да взема със себе си Мерана и Анура за малко? Не съм ги виждала от дълго време.

Ранд я зяпна. Беше нахълтала тук неканена, беше го оскърбила, беше го заплашила, най-безгрижно му бе заявила, че знае за гласа в главата му — и след всичко това искаше да си тръгне и да си поговори с Мерана и Анура? „Да не би тя да е луда?“ Все още никакъв отговор от Луз Терин. Но той беше истински. Истински!

— Махай се — каза той. — Махай се и… — Не беше луд. — Махайте се всички! Излезте!

Дашива примигна, след което сви рамене и тръгна към вратата. А Кацуан така му се усмихна, че той почти очакваше да му каже отново, че е добро момче, след което подбра Мерана и Анура и ги подкара към Девите, които тъкмо си смъкваха булата и се мръщеха угрижено. Наришма също го погледна с колебание, докато Ранд не му махна рязко с ръка. Най-сетне всички излязоха и той остана сам. Сам.

Потръпна и запокити Драконовия скиптър. Върхът на копието се заби в гърба на един стол и пискюлите се разлюляха.

— Не съм луд — промълви той в опразнената зала. Луз Терин му беше казал някои неща — никога нямаше да се измъкне от сандъка-ковчег на Галина, ако не му беше помогнал гласът на мъртвия. Но той беше използвал Силата преди изобщо да е чул този глас; съобразил бе как да предизвика мълнии, да мята огън и да направи вал, избил стотици тролоци. Но пък може би всичко това бе Луз Терин, като онези спомени как се катери по сливови дръвчета в овощна градина и как влиза в Съвета на Слугите, и още десетки такива спомени, които несетно изникваха в ума му. А може би всички тези спомени бяха измислени — налудничави сънища на побъркан ум, и гласът също.

Крачеше из залата и не можеше да спре. Трябваше да се движи, инак мускулите му щяха да се разкъсат в спазми.

— Не съм полудял — промълви той задъхано. — Не съм… — Звукът на отварящата се врата го накара рязко да се извърне. Надяваше се, че този път ще е Мин.

Беше отново Риалин. Крепеше ниска дебела жена в тъмносиня рокля, с почти побеляла коса и посърнало лице. Измъчено лице със зачервени очи.

Дощя му се да им каже да се махнат, да го оставят сам. Сам. Сам ли беше? Сън ли беше Луз Терин? Само ако можеха да го оставят… Идриен Тарсин оглавяваше школата, която той бе основал в Кайриен. Беше толкова практична, че той не беше сигурен дали изобщо вярва в съществуването на Единствената сила, след като не можеше нито да я види, нито да я пипне. Какво ли можеше да я е докарало до това състояние?

Насили се да се извърне към нея. Луд или не, сам или не, нямаше кой друг да направи това, което трябваше да се направи. Дори и този малък дълг. По-тежък от планина.

— Какво се е случило? — попита той, придавайки на гласа си колкото се може повече нежност.

Идриен изведнъж захлипа, залитна към него и се отпусна немощно на гърдите му. И когато се съвзе достатъчно и му разказа историята си, на него също му се доплака.