Робърт Джордан
Корона от мечове (3)

ГЛАВА 2
Касапницата

Отпървом Перин не погледна надолу по склона, натам, накъдето трябваше да подкара коня, там, където трябваше да отиде с Ранд още заранта. Вместо това извърна очи в друга посока, макар че накъдето и до погледнеше, от гледката му прилошаваше. Все едно че го удряха с чук в корема.

Удар с чука. Деветнадесет пресни гроба на билото на ниския хълм на изток; деветнадесет мъже от Две реки, които нямаше да видят повече родния край. Рядко се случваше ковач да види да умират хора заради негови решения. Удар с чука. Правоъгълници наскоро изкопана земя покриваха склона отсреща. Близо стотина майенци и още повече кайриенци, дошли в Думайски кладенци, за да умрат. Каквито и да бяха причините, те бяха последвали него, Перин Айбара. Удар с чука. Ридът на запад цял бе осеян с гробове, може би над хиляда. Хиляда айилци, погребани прави да срещат изгрева на слънцето. Хиляда. Някои от тях Деви. Мъжете стягаха стомаха му на възли. Жените го караха да му се ще да седне на земята и да плаче. Опита се да си каже, че всички те сами бяха избрали да са тук, че трябваше да са тук. И едното, и другото беше вярно, но ги беше командвал той и с това вината за тези гробове ставаше негова. Не на Ранд, не на Айез Седай — негова.

Живите айилци бяха спрели да пеят над мъртвите си едва преди малко — протяжни песни, заседнали в ума му.

Сън е животът — незнаещ заслон.

Сън е животът — на болка и скръб.

Сън, от който с молитва се будим.

Сън, от които се будим и тръгваме.

 

Кой ще спи, щом се вдигне зората?

Кой ще спи, щом ветровете задухат?

Свършва сънят, щом дойде денят.

Сънят, от който се будим и тръгваме.

Те, изглежда, намираха утеха в тези песни. Искаше му се и той да може, но доколкото разбираше, на айилците наистина им беше все едно дали живеят, или са мъртви, а това си беше чиста лудост. Всеки човек със здрав разсъдък иска да живее. Всеки разумен човек ще бяга от една битка колкото може по-надалече, ще бяга колкото може по-здраво.

Стъпко отметна глава, недоволен от миризмите, идещи отдолу, и Перин го потупа по шията. Ейрам гледаше ухилен към онова, което Перин се мъчеше да скрие от очите си. Лицето на Лоиал беше станало толкова безизразно, че все едно беше издялано от дърво. Устните му леко помръдваха и на Перин му се стори, че чува: „Светлина, дано никога повече да не видя такова нещо“. Той вдиша дълбоко и насила извърна погледа си натам, накъдето гледаха те — към Думайски кладенци.

В известен смисъл не беше по-лошо от гробовете — някои от тези хора той беше познавал още от дете, — но всичко това отново се стовари върху му, както го удари между веждите и твърдият мирис в ноздрите му. Спомените, които искаше да забрави, рукнаха като планински водопад. Думайски кладенци се бяха превърнали в зловещо място на гибел и смърт. На по-малко от миля от него, около малката горичка, стърчаха овъглените останки от фургони. А около тях…

Около тях — кипящо черно море, лешояди, гарвани и врани на рояци, десетки хиляди, кръжаха на вълни и отново се спущаха, криещи под крилете си раздраната земя. За което Перин им беше повече от благодарен. Бойната тактика, приложена от Аша’ман, беше особено брутална, разкъсваща плът и земя еднакво безмилостно. Твърде много Шайдо бяха изгинали, за да може да бъдат погребани за по-малко от два дни дори някой да се погрижеше да ги погребе, и сега лешоядите, гарваните и враните пируваха. Мъртвите вълци също бяха там, долу: беше поискал да ги зарови, но погребването не беше вълчи обичай. Бяха намерени и телата на три Айез Седай — преливането не бе успяло да ги спаси от копията и спрелите в суматохата на битката, както и половин дузина загинали Стражници. Те бяха заровени на голото пространство край кладенците.

Птиците долу не бяха сами с мъртвите. Далеч не. Чернопери вълни се надигаха около лорд Добрайн Таборвин и неговите кайриенски конници в брони, както и около лорд-лейтенант Хавеин Нурел с остатъците от неговите майенци. Добрайн не беше единственият, притиснал кърпа до носа и устата си. Тук-там по някой от мъжете се навеждаше от седлото си, мъчейки се да изпразни отдавна вече изпразнения си стомах. Мазрим Таим, висок почти колкото Ранд, обикаляше в черната си куртка с Драконите от синьо и златно везмо, виещи се по ръкавите му, а с него — може би още стотина Аша’ман. Някои от тях също се превиваха да изпразнят коремите си. И Деви имаше много, и повече сисвай-айман, отколкото кайриенци, майенци и Аша’ман, взети заедно, както и няколко десетки Мъдри. Все уж за да не би Шайдо да се върнат или навярно в случай, че някои от загиналите само са се престрували на мъртви, макар Перин да смяташе, че всеки, комуто можеше да е хрумнало да се престори тук на труп, отдавна щеше да е загубил разсъдъка си. И всички се трупаха около Ранд.

Сега Перин трябваше да е там долу, с мъжете на Две реки. Ранд го бе помолил за това — можел да разчита най-много на хората от родния край, но Перин не беше обещал нищо. „Ще трябва да се задоволи само с мен, и то по-късно“ — помислил си бе той. По-късно, след като успееше да се втвърди достатъчно, за да понесе касапницата долу. Само че касапските ножове не кълцаха хора и работеха по-чисто от секирите и от лешоядите.

Облечените в черно Аша’ман се скриха сред облаците птици като смърт, погълната от смърт, надигащите се рояци гарвани и врани закриха и другите, но Ранд изпъкваше сред полето на отшумялата битка в раздраната си бяла риза, в която бе облечен, когато бе дошло спасението. Макар че в онзи момент едва ли се беше нуждаел друг да го спасява. Мин стоеше плътно до Ранд в светлочервеното си сетре и прилепналите панталони. Лицето на Перин се сгърчи. Това място не беше за нея, не беше за никого всъщност, но след избавлението тя стоеше по-плътно до Ранд дори от Таим. Ранд беше успял някак да спаси и себе си, и нея много преди Перин да пробие, дори и преди да се появят Аша’ман, и Перин подозираше, че Мин вижда сигурност за себе си единствено в близостта на Ранд.

От време на време, докато пристъпваше по осеяната с плът и кости земя, Ранд потупваше Мин по рамото или навеждаше глава към нея, сякаш й говореше, но някак разсеяно. Тъмни облаци птичи ята се надигаха около тях — гарваните се местеха, за да продължат пиршеството си другаде, но лешоядите отстъпваха неохотно, протягаха голите си вратове и грачеха предизвикателно, отстъпвайки само крачка-две. Тук-там Ранд се спираше и се навеждаше над някой труп. Понякога от дланите му изхвърчаха пламъци, за да сразят неотстъпващите лешояди. И всеки път Нандера, водачката на Девите, или Сюлин, нейната заместничка, спореха с него. Понякога Мъдрите — също, ако се съдеше по това как подръпваха горната дреха на трупа, сякаш искаха да му покажат нещо. А Ранд кимваше и продължаваше. Не и без да се озърта назад обаче. И едва след като друг труп привлечеше вниманието му.

— Какво прави той? — запита настойчиво високомерен глас до коляното на Перин. Той я позна по мириса още преди да погледне надолу. Снажна като статуя и все пак елегантна в зелената си копринена рокля за езда и с тънката ленена пътна пелерина, Кируна Начиман беше сестра на крал Пайтар Арафелски и сама по себе си могъща благородничка, а това, че беше станала Айез Седай, далеч не бе смекчило царствената й надменност. Погълнат от гледката, той не бе забелязал приближаването й. — Защо прави това? Не би трябвало.

Не всички Айез Седай в лагера бяха пленнички, въпреки че онези, които не бяха, от вчера ги държаха настрани от останалите хора в стана. Те непрекъснато спореха за нещо — Перин подозираше, че се мъчат да отгатнат какво в края на краищата се беше случило. Може би се мъчеха да измислят начин да се намесят. Сега насила ги държаха настрана. Бера Харкин, друга Зелена, стоеше до рамото на Кируна — жена с вид на селянка въпреки лишените си от възраст черти и фината вълнена рокля, тя по нищо не отстъпваше в надменността си на Кируна. Тази „селянка“ можеше да накара и един крал да си изтрие ботушите преди да прекрачи прага на къщата й, при това доста рязко. Двете с Кируна предвождаха Сестрите, дошли в Думайски кладенци с Перин, освен ако не си прехвърляха водачеството на смени.

Останалите седем стояха скупчени малко по-встрани. Но не като подплашени яребици, ако се съдеше по властното им излъчване. Стражниците им стояха подредени зад тях и ако Сестрите бяха самото олицетворение на външна невъзмутимост, то Стражниците бяха напълно безизразни. Бяха най-различни мъже, някои с прословутите си менящи цветовете си плащове, под които отделни части от тялото им сякаш чезнеха, но ниски или високи, дебели или слаби, до един напомняха за самата въплътена жестокост, вързана на хлабава каишка.

Две от тези жени Перин познаваше добре — Верин Матуин и Аланна Мосвани. Ниска, набита и понякога дори майчински миловидна в своята вечна унесена разсеяност, поне когато не те гледаше както гладна птица гледа червей на земята, Верин беше от Кафявата Аджа. Аланна, слабичка, мургава и красива, макар и напоследък с хлътнали от мъка, уморени очи, беше Зелена. Общо пет от деветте бяха Зелени. Преди време Верин му беше казала да не се доверява прекалено на Аланна и той я беше разбрал съвсем буквално. Не че се доверяваше особено на другите, в това число и на самата Верин. Както впрочем и Ранд, въпреки че те вчера се бяха сражавали на негова страна и въпреки онова, което се беше случило накрая. Нещо, което Перин все още не беше сигурен, че вярва, макар да го беше видял с очите си.

Десетина Аша’ман се размотаваха край един фургон на двадесетина крачки от Сестрите. Тази заран ги командваше напереният като петел Чарл Гедвин, мъж с кораво лице, който вместо да си стои кротко, крачеше важно-важно. Всички носеха сребърна игла с формата на меч на високите яки на куртките си, а четирима-петима освен Гедвин — и Дракон със златисточервен емайл, забоден на другата яка. Перин предполагаше, че тези знаци по някакъв начин са свързани с ранга им. Двете отличия ги беше виждал и на някои от останалите Аша’ман. Без да са точно стража, те следваха неотлъчно Кируна и Сестрите с нея. Наглед отпуснати. И с погледи много нащрек. Не че Айез Седай им обръщаха някакво внимание, поне доколкото можеше да забележи човек. Въпреки това Сестрите миришеха настръхнало, озадачено и свирепо.

— Е? — Тъмните очи на Кируна блеснаха нетърпеливо. Според него едва ли много хора си бяха позволявали да я карат да чака.

— Не знам — излъга я той и потупа Стъпко по шията. — Ранд не ми казва всичко.

Разбираше отчасти — поне така му се струваше, — но нямаше намерение да го споделя с всеки. Само Ранд можеше да го разкрие, ако решеше. Всяко тяло, което Ранд оглеждаше, беше на Дева, Перин бе убеден в това. Дева Шайдо, без съмнение, но той не беше сигурен дали Ранд изобщо прави някаква разлика. Снощи той се беше отдалечил от фургоните, за да поостане насаме, и след като смехът на мъжете затова, че все пак са останали живи, заглъхна зад гърба му, се бе натъкнал на Ранд. Преродения Дракон, който караше светът да трепери, седеше на земята сам, в тъмното, стискаше главата си с ръце и се поклащаше напред-назад.

За очите на Перин луната светеше почти толкова ярко, колкото слънцето, но точно в този миг му се дощя да е тъмно като в рог. Лицето на Ранд беше изпито и сгърчено, като лице на човек, комуто се иска да закрещи или може би да заплаче и се съпротивлява на това свое желание с всяка своя фибра. Номерът, познат на Айез Седай, с който се предпазваха горещината да не ги засегне, беше познат и на Ранд и Аша’ман, но сега той не го използваше. Топлината на нощта можеше да мине за дневен зной в разгара на лятото и по бузите на Ранд се стичаше пот също както по лицето на Перин.

Той не вдигна глава да се огледа, въпреки че ботушите на Перин силно изшумоляха в сухата трева, но заговори дрезгаво, без да спира да се поклаща.

— Сто петдесет и една, Перин. Сто петдесет и една Деви загинаха днес. Заради мен. Аз им обещах, разбираш ли. Не смей да спориш с мен! Млъкни! Махни се! — Ранд потръпна. — Не ти, Перин. Не ти. Трябва да спазвам обещанията си, разбираш ли. Длъжен съм, независимо колко боли. Но трябва да спазя и обещанията, които дадох на себе си. Колкото и да боли.

Перин се постара да не мисли за ориста на мъжете, досягащи Силата. По-щастливите от тях загиваха преди да полудеят; по-малко щастливите умираха след това. Все едно дали Ранд беше от по-щастливите, или не, всичко опираше до него. Всичко.

— Ранд, не знам какво да ти кажа, но…

Ранд сякаш не го чу. Поклащаше се напред-назад. Напред-назад.

— Айсан, от септата Джарра на Чарийн Айил. Тя загина днес заради мен. Чуонде от Каменни ридове на Миагома. Умря днес заради мен. Агирин от Дарайн…

Нищо друго не му беше останало освен да приклекне до приятеля си и да слуша как Ранд с болка изброяваше всичките сто и петдесет имена; да слуша и да се надява, че Ранд все още удържа разсъдъка си здрав.

Но независимо дали Ранд все още беше с ума си, ако по някакъв начин там долу беше пропусната някоя Дева, дошла да се сражава за него, Перин беше сигурен, че тя не само ще бъде погребана с почести при останалите на отсрещния рид, но и че към този списък през нощта ще се прибави сто петдесет и второто име. А това изобщо не беше работа на Кируна. Опасенията на Перин също не бяха нейна работа. Ранд трябваше да запази ума си или поне да остане здравомислещ достатъчно дълго, и толкова. „Светлина, не му отнемай разума!“

„И Светлината да ме изгори дано, че мисля така хладнокръвно“ — каза си Перин.

С крайчеца на окото си забеляза как пълните устни на Кируна за миг се присвиха. Никак не обичаше тя да не е наясно с всичко, което става, както и да я карат да чака. Инак можеше да мине за красива, въпреки високомерието си, да не беше тази физиономия на човек, навикнал да получава това, което иска. Не сприхава, а просто абсолютно уверена, че всичко, което иска, е редно, правилно и трябва да го получи.

— При толкова много врани и гарвани на едно място там със сигурност има стотици, може би хиляди, готови да докладват какво са видели на някой мърдраал. — Дори не се постара да прикрие раздразнението си; изрече го с такъв тон, сякаш той беше докарал всички тези птици. — В граничните земи ги изтребват още като се появят. А ти имаш достатъчно хора с лъкове.

Вярно беше, че всеки гарван или врана спокойно можеше да е съгледвач на Сянката, но в гърдите му се надигна отвращение. Отвращение и умора.

— И за какво? — При толкова много птици мъжете от Две реки заедно с айилците можеха да изстрелят всичките си стрели и шпионите на Сянката пак да донесат. Нямаше как да се разбере коя птица е шпионин. — Не бяха ли убийствата предостатъчно? Скоро ще има нови. Светлина, жено, дори Аша’ман се наситиха!

Купчината жени наблизо до една повдигнаха вежди. Никой не си позволяваше да говори по този начин на една Айез Седай, дори да беше крал или кралица. Бера го изгледа така, сякаш се чудеше дали да не го смъкне от седлото и да го зашлеви през устата. Без да откъсва очи от кланицата долу, Кируна заоправя полите си, лицето й бе хладно и решително. Ушите на Лоиал трепнаха. Той хранеше дълбока и изпълнена с притеснение почит към Айез Седай и макар да беше два пъти по-висок от повечето Сестри, понякога се държеше така, сякаш го е страх да не би някоя да стъпи отгоре му, без да забележи, ако не се дръпне от пътя й.

Перин не даде възможност на Кируна да заговори. Подай на една Айез Седай пръст и тя ще ти от хапе цялата ръка, освен ако не реши да отхапе нещо повече.

— Напоследък страните от мен, но имам да ви кажа някои неща. Вчера не се подчинихте на заповедите. Ако сте решили да го наричате „промяна на плана“ — той заговори по-високо, за да й попречи да го прекъсне — ваша работа. Ако си мислите, че така звучи по-добре. — Казал беше на нея и на другите осем да останат назад с Мъдрите, далеч настрана от същинската битка, пазени от мъжете на Две реки и майенците. Вместо това те се бяха напъхали там, където беше най-ожесточено, точно там, където мъжете се мъчеха да се изпокълцат взаимно с копията и мечовете си. — Повлякохте Хавиен Нурел с вас и заради това погинаха половината майенци. Повече да не сте посмели да тръгвате по свой път, без да се съобразявате. Няма повече да търпя да загиват хора само защото изведнъж сте решили, че сте измислили нещо по-добро, та ако ще Тъмния да вземе всичко. Разбра ли ме?

— Свърши ли, селянче? — Гласът на Кируна беше заплашително спокоен. Лицето й все едно бе изсечено от някакъв тъмен лед и от нея направо завоня на обида. Макар да стоеше на земята, странно как създаваше впечатление, че го гледа отгоре. Не ставаше дума за айезседайски фокуси — това и Файле го правеше понякога. Той подозираше, че повечето жени го умеят. — Ще ти кажа нещо, макар че и най-нищожният ум би трябвало да го е схванал вече. Според Трите клетви никоя Сестра не може да използва Единствената сила като оръжие освен срещу твари на Сянката, или в защита на собствения си живот, или този на своите Стражници или друга Сестра. Можехме да си стоим там, където ти поиска, и да гледаме, докато настъпи Тармон Гай-дон, без да можем да направим нищо полезно. Докато самите не бъдем застрашени. И не обичам да обяснявам действията си, селянче. Не ме карай да го правя повече. Ти разбра ли ме?

Ушите на Лоиал посърнаха и той се обърна на другата страна така усърдно, че беше ясно колко му се ще да е навсякъде другаде освен тук, дори при майка си, която искаше да го задоми. Устата на Ейрам зяпна, а той винаги се беше преструвал, че Айез Седай изобщо не могат да го впечатлят. Джондин и Тод скочиха от колелетата на фургона, на който бяха кацнали някак прекалено небрежно: Джондин успя да се измъкне заднишком, но Тод направо побягна, озъртайки се през рамо.

Обяснението й прозвуча разумно; възможно беше и да е вярно. Не, според друга от техните Три клетви то наистина беше вярно. Макар да съдържаше уловки. Също както с неизричането на цялата истина или със заобикалянето й. Напълно бе възможно Сестрите да са се изложили на риск, за да могат да използват Силата като оръжие, но Перин беше готов ботушите си да изяде, че освен това си бяха помислили, че така ще могат да се доберат до Ранд първи. Какво щеше да се случи тогава можеше само да се предполага, но той беше сигурен, че плановете им не включваха нищо от онова, което в края на краищата се получи.

— Той иде — каза изведнъж Лоиал. — Вижте! Ранд идва насам. — После сниши гласа си до шепот и добави: — Внимавай, Перин. — За един огиер наистина беше шепот. Ейрам и Кируна навярно го чуха съвсем ясно, а може би и Бера, но едва ли някой от останалите. — На теб те нищо не са ти се заклели! — Гласът му се върна към обичайното боботене. — Мислиш ли, че ще се съгласи да поговори с мен за онова, което е станало в лагера? За книгата ми. — Огиерът пишеше книга за Преродения Дракон или поне си водеше записки, за да напише такава. — Аз всъщност не можах да видя много след като… битката започна. — Той се бе озовал в най-гъстото редом до Перин и размахваше брадва с дръжка почти колкото самия него. Да, трудно беше да забележиш нещо друго, когато единствената ти грижа е да оцелееш. Иначе ако човек слушаше Лоиал, щеше да си помисли, че той винаги остава някъде настрани, когато работата стане опасна. — Мислите ли, че би могъл, Кируна Седай?

Кируна и Бера се спогледаха, след което, без да кажат дума, тръгнаха към Верин и другите. Лоиал въздъхна тежко — като вятър през вход на пещера.

— Ама ти наистина трябва да внимаваш — изпъшка огиерът. — Много ти е развързан езикът. — Този път прозвуча тихо като бръмбар с големината на котка, не колкото мастиф. Перин си помисли, че все пак би могъл да се научи да шепне — ако прекараше още време в компанията на Айез Седай. Махна обаче на огиера да замълчи, за да може да чуе. Сестрите веднага заговориха, но до ушите му не стигна и един звук. Явно си бяха вдигнали преграда с Единствената сила.

Аша’ман също го разбраха. Само за миг, както се бяха отпуснали, се стегнаха и до един извърнаха очи към Айез Седай. Нищо не подсказваше, че са хванали сайдин, мъжката половина на Верния извор, но Перин беше готов да заложи Стъпко, че са.

Каквито и препятствия да бяха издигнали Айез Седай, изглежда, бързо ги вдигнаха, защото се обърнаха да гледат мълчаливо склона. Аша’ман на свой ред се заоглеждаха и накрая Гедвин им махна с ръка да се отпуснат. Изглеждаше разочарован.

Ранд се катереше бавно по склона с Мин, която го бе хванала под ръка, и й говореше нещо. По едно време отметна глава назад и се разсмя, а тя тръсна тъмните си къдрици, падащи до раменете й, и също се засмя. Човек можеше да го вземе за някой селски момък, излязъл да се поразходи с това момиче. Само дето бе окачил меча си на колана и току прокарваше длан по дългата му дръжка. И ако го нямаше Таим до другото му рамо. Както и Мъдрите, следващи го почти по петите. А също и кръга от Деви и сисвай-айман, кайриенците и майенците, които допълваха процесията.

Перин изпита облекчение, че в края на краищата не му се бе наложило да слезе долу сред онази касапница: но трябваше да предупреди Ранд за сложния възел от неприязън и вражди, които бе забелязал тази заран. Какво щеше да направи, ако Ранд откажеше да го изслуша? Ранд доста се беше променил, откакто бе напуснал Две реки, но още повече след като Койрен и пасмината с нея го бяха отвлекли. Не. Все още трябваше да е с ума си.

Ранд и Мин, придружени от доста внушителна свита, влязоха в кръга от фургони.

Таим пристъпваше до Ранд като негова сянка, разбира се, мургав, с леко клюнест нос и според Перин — чаровен в очите на повечето жени. Не малко от Девите във всеки случай го заглеждаха повторно, че и потретваха — в това отношение те бяха много открити. Таим хвърли бърз поглед към Гедвин, който поклати глава съвсем леко. По лицето на Таим за миг пробяга гримаса.

Нандера и Сюлин влязоха буквално по петите на Ранд, една до друга естествено, и Перин се зачуди как така пропуснаха да вкарат поне още двайсет Деви. Те май не оставяха Ранд и баня да си вземе, без Девите да пазят около ваната. Така и не разбираше защо Ранд търпи това. Нандера беше мускулеста жена, с коса по-скоро сива, отколкото жълта, но загрубелите й черти й придаваха чар, макар и да не можеше да се нарече красива. Сюлин — жилава, цялата в белези, със загрубяла кожа и белокоса — правеше дори Нандера да изглежда миловидна и почти мека. Те също изгледаха набързо Аша’ман, без много да им проличи, след което очите им обходиха двете групи Айез Седай също толкова повърхностно. Пръстите на Нандера се разшаваха в ръчния говор на Девите и Перин за кой ли пореден път съжали, че не го разбира, но една Дева беше по-скоро готова да се откаже от копието, за да се омъжи за някоя крастава жаба, но не и да научи някой мъж на тяхната реч с ръцете. Една Дева, която Перин не беше забелязал досега, клекнала до един фургон на няколко крачки от Гедвин, й отвърна по същия начин, както и още една, която до този момент си беше играла на котешка люлка със своята сестра по копие недалече от пленничките.

Амис доведе Мъдрите и ги откара на една страна да си поговорят със Сорилея и няколкото други, които бяха останали в кръга. Въпреки твърде младоликото й лице за тази дълга до кръста бяла коса, Амис беше важна фигура, втората по важност сред Мъдрите след Сорилея. Те не използваха хитринките с Единствената сила, за да заслонят приказките си, но седем-осем от Девите тутакси ги обкръжиха и лекичко си затананикаха, коя седнала, коя права, коя клекнала — ей така, уж случайно.

На Перин му се струваше, че много начесто бе започнал да въздиша, откакто се забърка с Айез Седай и Мъдрите. Изобщо, жените напоследък сякаш се бяха наговорили само да го ядосват.

Добрайн и Хавиен, повели конете си и без своите бойци, влязоха последни. Хавиен най-после бе преживял истинска битка. Перин се зачуди дали следващия път ще е пак толкова напорист. Почти на годините на Перин, днес той далеч не изглеждаше толкова млад, колкото завчера. Добрайн, чиято дълга прошарена вече коса беше избръсната отпред по обичая на кайриенските воини, определено не беше млад и вчерашният ден определено не беше първата му битка, но честно казано, и той изглеждаше състарен и угрижен. Както и Хавиен. Очите им потърсиха Перин.

Друг път той щеше да изчака да види какво искат да му кажат, но сега се смъкна от седлото, хвърли юздите на Стъпко на Ейрам и отиде до Ранд. Други вече го бяха изпреварили. Само Нандера и Сюлин стояха мълчаливо.

Кируна и Бера се бяха размърдали още когато Ранд влезе сред фургоните и докато Перин се приближаваше, Кируна заговори важно:

— Вчера ти отказа Церителството, но и слепецът може да види, че все още имаш болки, и макар Аланна да не е готова… — Тя млъкна, щом Бера я докосна по рамото, но отново подхвана почти без пауза. — Навярно вече си готов да те Изцерим? — Изрече го така, все едно че му каза: „Навярно най-после си събрал малкото си ум?“

— Въпросът с Айез Седай трябва да се уреди без повече бавене, Кар-а-карн — каза строго Амис, едновременно с Кируна.

— Ние трябва да се погрижим за тях, Ранд ал-Тор — добави Сорилея и едновременно с нея заговори Таим:

— Проблемът с Айез Седай не е нужно да се урежда, милорд Дракон. Моите ашамани знаят как да се оправят с тях. Лесно можем да ги пазим в Черната кула. — Тъмните му, леко скосени очи пробягаха към Кируна и Бера и Перин се слиса, осъзнал, че Таим има предвид всичките Айез Седай, а не само пленените. Колкото до това, макар Амис и Сорилея да изгледаха Таим навъсено, погледите им, насочени към двете Айез Седай, изразяваха същото.

Кируна се усмихна сухо на Таим, сякаш не разбираше намеренията му. Достатъчно й беше кой е той. Или какво.

— Убедена съм, че при тези обстоятелства Койрен Седай и останалите ще ми дадат честната си дума. Не е нужно повече да се безпокоиш…

Другите заговориха наведнъж.

— Тези жени нямат никаква чест — каза с презрение Амис и този път беше повече от ясно, че включва всичките — до една. — Може ли вече честната им дума да означава нещо? Те са…

— Те са да’цанг — каза мрачно Сорилея, сякаш произнасяше присъда, и Бера я изгледа намръщено. Перин си помисли, че това трябва да е нещо от Древния език — за кой ли път думата му заприлича на нещо, което би трябвало да разпознае — но не разбра защо Айез Седай толкова се навъси, като я чу. Нито защо Сюлин изведнъж трябваше да кимне в съгласие с Мъдрата, която продължи твърдо: — Не заслужават нищо по-добро от всеки друг…

— Милорд Дракон — заговори Таим, сякаш се мъчеше да обясни нещо повече от очевидно — вие, разбира се, бихте искали Айез Седай, всичките, да са под надзора на онези, на които можете да се доверите, онези, които знаете, че могат да се справят с тях, а кой по-добре…

— Стига! — изрева Ранд.

Всички млъкнаха като един, макар реакциите им да бяха различни. Лицето на Таим се изпъна, въпреки че замириса свирепо. Амис и Сорилея се спогледаха и заоправяха шаловете си в унисон; миризмите им също бяха еднакви и напълно подхождаха на изпълнените им с решимост физиономии. Те искаха каквото искаха и смятаха да го получат, бил той Кар-а-карн или не. Кируна и Бера също си размениха погледи, при това толкова многозначителни, че Перин съжали, че не може да ги разчете така, както носът му разчете мириса им. Очите му виждаха две строги Айез Седай, напълно владеещи себе си, както всичко друго наоколо, което можеше да им хрумне, че владеят; носът му обаче подуши две жени, които бяха смутени или уплашени. От Таим, той бе сигурен. Изглежда, продължаваха да смятат, че могат да се спогодят с Ранд, по един или друг начин, както и с Мъдрите, но Таим и ашаманите му вдъхваха в тях страх, по-силен от страха към Светлината.

Мин дръпна Ранд за ръкава — миризмата от нея бе не по-малко тревожна, отколкото от Сестрите. Той кротко я потупа по ръката, без да престава да гледа сърдито всички останали. В това число и Перин, когато той понечи да отвори уста. Всички в лагера ги наблюдаваха, от мъжете от Две реки до пленничките — Айез Седай, въпреки че само няколко айилци бяха достатъчно близо, за да дочуят нещо. Хората наблюдаваха Ранд, но гледаха да са колкото може по-настрана от него.

— Мъдрите ще надзирават пленничките — най-сетне заяви Ранд и Сорилея замириса толкова доволно, че Перин се почеса енергично по носа. Таим поклати глава вбесен, но Ранд продължи, преди той да е успял да проговори. Беше пъхнал палец зад токата на колана си с изкования и позлатен Дракон и кокалчетата му бяха побелели от стискането й. Другата му ръка шареше по глиганската кожа на дръжката на меча. — Аша’ман трябва да се учат — и набират, — а не да охраняват. Особено Айез Седай. — Космите на Перин настръхнаха, щом долови миризмата, лъхнала от Ранд, когато погледна Таим. Омраза, с нотка на страх. Светлина, дано да не полудее!

Таим неохотно кимна.

— Както заповядате, Милорд Дракон. — Мин погледна притеснено към чернодрехия мъж и се прилепи още по-плътно до Ранд.

Кируна замириса облекчено, но само един поглед към Бера й стигаше, за да каже самоуверено:

— Тези айилски жени са много способни — някои биха се справили добре, ако бяха дошли в кулата — но не можеш просто да предадеш Айез Седай в ръцете им. Това е немислимо! Двете с Бера Седай ще…

Ранд вдигна ръка и думите й секнаха по средата. Може и да беше от погледа му, като сиво-синкав камък. Или заради това, което ясно се виждаше под разкъсания му ръкав — един от двата червено-златисти Дракона, виещи се по ръцете му до лактите. Драконът заблестя под слънчевите лъчи.

— Вие заклехте ли ми се във вярност? — Очите на Кируна се оцъклиха, сякаш нещо я удари в корема.

След миг тя кимна, макар и с нежелание. Изглеждаше изпълнена с толкова неверие, колкото и когато беше коленичила до кладенците след свършека на битката и се беше заклела, в Светлината и в надеждата си за спасение и прерождение, че ще се подчинява на Преродения Дракон и ще му служи, докато Последната битка настъпи и приключи. Перин разбираше изумлението й. Дори без Трите клетви, ако го беше отрекла, той самият щеше да се усъмни в собствената си памет. Девет Айез Седай на колене, с лица, ужасени от думите, които излизаха от устата им, непоносимо вонящи на неверие. В момента устните на Бера се бяха нацупили, сякаш беше захапала червива слива.

Към малката група пристъпи един айилец — висок мъж, почти колкото Ранд, с обветрено лице и сиви косми в тъмно червената коса. Айилецът кимна на Перин и леко докосна ръката на Амис. В отговор тя само за миг силно притисна дланта си до неговата. Руарк беше неин мъж, но повече нежност от това айилците не показваха пред хората. Освен това той беше вожд на клана Таардад Айил — двамата с Гаул бяха единствените мъже, които не носеха червените превръзки на сисвай-айман — и от снощи беше излязъл с хиляда копия на въоръжено разузнаване.

Дори някой слепец през девет дерета щеше да усети напрежението, възцарило се около Ранд, а Руарк не беше глупав.

— Дали сега е най-подходящият момент, Ранд ал-Тор? — След като Ранд му махна с ръка да говори, той продължи: — Псетата Шайдо бягат на изток с всичка сила. На север забелязах мъже в зелени палта на коне, но те ни отбягнаха, а ти каза да ги оставим на мира, освен ако не предизвикат неприятности. Струва ми се, че търсеха всяка Айез Седай, която може да се е измъкнала. С тях имаше няколко жени. — Две студени сини очи изгледаха двете Айез Седай. Някога Руарк стъпваше ситно-ситно покрай Айез Седай — както всеки друг айилец, — но с това се бе свършило вчера, ако не и малко преди това.

— Добра новина. Почти всичко бих дал, за да хвана Галина, но все пак добра новина. — Ранд отново опипа дръжката на меча си и подръпна острието на тъмната му ножница, сякаш неволно. Галина, Червена, беше предвождала Сестрите, които го бяха хванали в плен, и макар днес да говореше спокойно за нея, вчера беше като побеснял от това, че се е измъкнала. Дори сега спокойствието му беше ледено, такова, зад което човек може да крие тлеещ гняв, а от мириса му кожата на Перин настръхна. — Те ще платят. Всички. — Не беше ясно дали Ранд говори за Шайдо, или за избягалите Айез Седай, или за едните и другите едновременно.

Бера притеснено погледна встрани и той отново насочи вниманието си към нея и Кируна.

— Вие се заклехте във вярност и аз ви вярвам ето толкова. — Ранд вдигна ръка, с почти допрени палец и показалец, за да покаже колко. — Айез Седай винаги знаят повече от всеки друг, или поне така смятат. Така че вярвам, че ще правите каквото аз ви кажа, като дори и баня няма да си взимате без мое разрешение или това на Мъдрите.

Този път беше ред на Бера да заприлича на ударена. Светлокафявите й очи се извърнаха към Амис и Сорилея с учудено възмущение, а Кируна се сгърчи от усилието да не направи като нея. В отговор двете Мъдри само наместиха шаловете си, но ароматът им отново беше еднакъв. Задоволство лъхна от тях на вълни на вълни, при това — много мрачно задоволство. Перин си помисли, че е много добре, дето двете Айез Седай нямат нос като неговия, инак веднага щяха да налетят на бой. Или да побегнат, а достойнството Тъмния да го вземе. На тяхно място щеше да постъпи точно така.

Руарк си стоеше кротко и небрежно оглеждаше върха на едно от късите си копия. Това в края на краищата си беше работа на Мъдрите и той неведнъж беше казвал, че изобщо не го интересува какво правят Мъдрите, стига да не си пъхат много-много носа в работата на вождовете на кланове. Но Таим… Таим се правеше, че не го интересува. Бе скръстил ръце и оглеждаше лагера с отегчен израз, но миризмичката му беше странна, сложна някак. Перин бе готов да се закълне, че на мъжа му е смешно. Явно чувството му за хумор се беше подобрило.

— Клетвата, която поехме — най-сетне каза Бера, опряла длани на пищните си бедра — е достатъчна, за да задържи всеки, освен някой Мраколюбец. — Извивката, с която произнесе „клетвата“, беше почти толкова мрачна, колкото на „Мраколюбец“. Не, никак не им харесваше това, в което се бяха заклели. — Нима смееш да ни обвиняваш, че…

— Ако си го бях помислил — отряза я Ранд, — вече щяхте да сте на път към Черната кула, с Таим. Заклехте се да се подчинявате. Е, подчинявайте се!

Колебанието на Бера продължи много дълго, след което тя възвърна царствената си осанка, горда и властна от глава до пети като всяка Айез Седай. Което говореше нещо. Пред Айез Седай и кралица на трона си щеше да изглежда жалка повлекана. Тя леко приклекна и вдървено склони глава, едва на косъм.

Кируна, от друга страна, положи видимо усилие да се овладее и спокойствието, което си придаде, беше твърдо и изпълнено с горчивина, също като гласа й.

— Трябва ли в такъв случай да помолим за разрешение тези драгоценни айилки да те попитаме дали най-после ще благоволиш да те Изцерим? Знам, че Галина се е отнесла много грубо с теб. Знам, че целият си в отоци от раменете до коленете. Приеми Церенето. Моля те. — Дори „моля те“ прозвуча от устата й като заповед.

Мин се размърда до Ранд.

— Трябва да си благодарен за това като мен, овчарю. Едва ли ти харесва да те боли. Все някой трябва да го направи, иначе… — Тя се ухили хитро, досущ като Мин, каквато Перин я помнеше преди да я отвлекат. — Иначе няма да можеш да седнеш на седло.

— Младите мъже са глупави — изведнъж каза Нандера, без да се обръща към някого определено. — Понякога понасят ненужна болка като знак за своята гордост. И глупост.

— Кар-а-карн — добави сухо Сюлин, също така към въздуха — не е глупав. Така мисля.

Ранд се усмихна нежно на Мин и изгледа Нандера и Сюлин насмешливо, но когато отново вдигна очи към Кируна, те пак се бяха вкаменили.

— Добре. — Но когато тя пристъпи към него, той добави: — Но не от теб. — Лицето й така се вкочани, че сякаш щеше да се разпука. Устните на Таим се изкривиха в иронична полуусмивка, но когато и той пристъпи към Ранд, без да сваля очи от Кируна, Ранд изпъна ръка назад и посочи. — От нея. Ела тук, Аланна.

Перин се сепна. Ранд беше посочил право към Аланна, без нито веднъж да е поглеждал натам. Това погъделичка мозъка му някъде в тила, но не можа да се сети защо. Изглежда, че и Таим го забеляза. Лицето му бе безизразно като камък, но тъмните му очи пробягаха между Ранд и Аланна и единственото име, с което Перин можеше да нарече миризмата, която сгърчи ноздрите му, беше „озадачена“.

Аланна впрочем съвсем се сепна. По някаква причина тя беше крайно изнервена, откакто се бяха присъединили към Перин на път за насам и външната й невъзмутимост в най-добрия случай можеше да мине за тънко лустро. Сега тя приглади полите си, изгледа предизвикателно Кируна и Бера и се плъзна напред, за да застане пред Ранд. Другите две Сестри скръстиха ръце под гърди и я загледаха като учителки, които искат да се уверят, че ученичката им се представя добре, но още не са сигурни, че ще може. Което си беше пълна безсмислица. Една от двете можеше и да е водачката, но все пак Аланна беше Айез Седай, също като тях. Това още повече задълбочи подозренията на Перин. Да се забъркаш с Айез Седай беше все едно да нагазиш в езерцата на Водния лес до самото Тресавище. Колкото и да са кротки на повърхността, подводните течения могат да те завлекат. А тук, изглежда, с всеки миг се появяваха все повече подводни течения, и то не само от Сестрите.

Смайващо, Ранд хвана с шепа брадичката на Аланна и я накара да вдигне лице към него. Бера изсъска едва сдържано и за първи път Перин бе готов да се съгласи с нея. Ранд нямаше да е толкова прям дори с девойче за танц в село, а Аланна съвсем не беше девойче за танц. Но също толкова смайващо, тя реагира като се изчерви и замириса несигурно. Айез Седай не се изчервяваха и доколкото Перин можеше да съди от личен опит, те никога не бяха несигурни.

— Изцери ме — каза Ранд. Заповед, не молба. Лицето на Аланна почервеня още повече и в мириса й се прокрадна нотка гняв. Дланите й трепереха, докато ги вдигаше да обгърне главата на Ранд.

Перин несъзнателно потърка дланта си, онази, която беше разпрана вчера от копие на Шайдо. Кируна бе изцерила няколко рани по него, а той беше Церен и преди. Усещането беше все едно че са те хвърлили с главата надолу в леден вир; все едно, че се мъчиш да си поемеш дъх и коленете ти треперят от изтощение. И си много огладнял. Единственото, с което Ранд показа обаче, че нещо става, бе леко потръпване.

— Как издържаш тази болка? — прошепна му Аланна.

— Е, приключихме — каза Ранд и отмести ръцете й. След което й обърна гръб, без дума за благодарност. И се загледа към Думайските кладенци.

— Всички са намерени, Ранд ал-Тор — кротко каза Амис.

Той кимна, после още веднъж — по-енергично.

— Време е да приключваме с това. Сорилея, би ли определила Мъдрите, които ще поемат пленничките от Аша’ман? А също и придружителките на Кируна и… моите други съюзнички. — Той се ухили за миг — Не бих искал да сбъркат от невежество.

— Ще бъде както казваш, Кар-а-карн. — Мъдрата подръпна шала си и се обърна към трите Сестри. — Идете при приятелките си, докато намеря кой да ви държи за ръчичките. — Никак не беше изненадващо, че Бера се намръщи възмутено или че Кируна се смрази като попарена от слана. Аланна впери поглед в земята, примирена и намусена. На Сорилея тези не й минаваха. Плесна с ръце и ги подкара като кокошки. — Е? Хайде, размърдайте се! Къш!

Айез Седай тръгнаха неохотно, давайки си вид, че уж просто отиват накъдето сами са решили. Амис се присъедини към Сорилея и й пошушна нещо, което Перин не успя съвсем да долови. Трите Айез Седай обаче явно я чуха, защото се заковаха на място и три много изумени айезседайски лица се извърнаха към Мъдрите. Сорилея само плесна с ръце отново, този път още по-силно, и им закъшка още по-енергично.

Перин се почеса по брадата и срещна погледа на Руарк. Вождът на клана леко се подсмихна и сви рамене. Беше си работа на Мъдрите. На него му беше все едно; айилците бяха фаталисти като вълците. Перин хвърли поглед към Гедвин. Той гледаше как Сорилея гълчи трите Айез Седай. Не, Сестрите гледаше той, като лисица, зяпнала кокошките в курника, само на ръка разстояние. „Мъдрите би трябвало да са по-добри от Аша’ман — помисли си Перин. — Трябва да са.“

Дори да бе забелязал всичко това, Ранд не му обърна внимание, а каза:

— Таим, ти връщаш Аша’ман в Черната кула веднага щом Мъдрите поемат пленничките. Без бавене. Не забравяй да държиш под око всеки, който започне да се учи твърде бързо. И помни какво ти казах за набирането.

— Трудно бих го забравил, милорд Дракон — отвърна сухо Таим. — Тази разходка ще я поема лично. Но ако позволите отново да го кажа… Имате нужда от подобаваща почетна стража.

— Това вече го обсъдихме — отвърна кратко Ранд. — Имам много по-добро приложение за Аша’ман. Ако ми трябва почетна стража, ще свършат работа тези, които аз избера. Перин, би ли…

— Милорд Дракон — прекъсна го Таим, — имате нужда от повече ашамани около себе си.

Главата на Ранд рязко се извърна към Таим. По безизразност лицето му не отстъпваше на никоя Айез Седай, но от мириса му ушите на Перин се дръпнаха назад. Острият като бръснач гняв внезапно се стопи в любопитство и предпазливост, едното тънко и опипващо, другото — като мъгла. Ранд поклати глава съвсем леко и мирисът му стана каменно решителен. Ничия миризма не можеше да се сменя толкова бързо. Ничия.

Таим обаче трябваше да разчита само на очите си естествено, а единственото, което те му казаха, беше, че Ранд беше поклатил глава, съвсем леко.

— Помислете. Вие избрахте четирима Вречени и четирима бойци. Би трябвало да имате Аша’ман. — Това Перин не го разбра: беше смятал, че всички са Аша’ман.

— Смяташ, че мога да ги уча не по-зле от теб? — Гласът на Ранд прозвуча тихо, като шепота на меч, плъзгащ се в ножницата.

— Смятам, че лорд Дракона е твърде зает, за да учи — отвърна гладко Таим, но гневният мирис отново лъхна от него. — Твърде важен сте. Вземете със себе си мъже, които имат най-малко нужда от учене. Мога да ви отбера най-напредналите…

— Един — прекъсна го Ранд. — И аз ще го избера. — Таим се усмихна и разпери ръце примирено, но мирисът на безсилие почти надмогна гнева. Ранд отново посочи, без да гледа. — Него. — Този път като че ли сам се изненада, като разбра, че е посочил право към един мъж на средна възраст, седнал върху обърнато буре от другата страна на кръга от фургони, мъж, който не обръщаше никакво внимание на групата около Ранд, а се мръщеше към пленничките Айез Седай. Мечът и Драконът проблясваха на високата яка на черната му куртка. — Как се казва той, Таим?

— Дашива — бавно отвърна Таим, оглеждайки Ранд. Миришеше дори по-изненадано от Ранд, и раздразнено също. — Корлан Дашива. От една ферма в Черните хълмове.

— Той ще свърши работа — каза Ранд, но май не много уверено.

— Дашива бързо набира сила, но умът му повечето пъти витае в облаците. Дори когато не е унесен, не е изцяло тук. Може би просто е мечтател, а може и покварата на сайдин вече да засяга мозъка му. По-добре да изберете Торвал или Рачаид, или…

Възраженията на Таим сякаш отметоха колебанията у Ранд.

— Казах, Дашива. Кажи му, че той ще дойде с мен, после предай пленничките на Мъдрите и заминавайте. Нямам намерение цял ден да стоя тук и да спорим. Перин, подготви всички за тръгване. Ела при мен, когато са готови. — И без повече думи той ги остави и закрачи с Мин, прилепнала до рамото му, и Нандера и Сюлин — като сенки зад двамата. Тъмните очи на Таим блеснаха, после той също се отдалечи с широка крачка, подвиквайки на Гедвин и Рачаид, на Торвал и Кисман. Чернодрехите мъже се разтичаха.

Перин направи гримаса. При толкова неща, които имаше да каже на Ранд, така и не можа да си отвори устата. А и да беше, май щеше да е по-добре да стане настрана от Айез Седай и от Мъдрите. Както и от Таим.

Всъщност нямаше какво толкова да прави. Уж трябваше да ръководи нещата тук, след като бе довел подкрепленията, но Руарк знаеше какво трябва да се прави много по-добре от него, а по една дума на Добрайн и Хавиен беше достатъчна за кайриенците и майенците. Те все още напираха да кажат нещо, въпреки че се сдържаха, докато не останаха насаме с Перин и той не ги попита какво искат.

Тогава Хавиен избухна.

— Лорд Перин, за лорд Дракона. Цялото това ровене из труповете…

— Изглежда малко… крайно — намеси се изискано Добрайн. — Притеснени сме за него, както сигурно разбирате. Много неща зависят от него. — Можеше и да е войник, какъвто наистина беше, но освен това беше и кайриенски лорд, пропит от Играта на Домове до мозъка на костите си, като всеки друг кайриенец.

Перин обаче не беше пропит от Играта на Домове.

— Още си е с ума — отвърна той тъпо. Добрайн само кимна, сякаш искаше да каже „разбира се“, сви рамене да покаже, че изобщо не е поставял това под въпрос, но Хавиен си пусна боята. Перин ги изгледа как отиват при хората си и поклати глава. Надяваше се, че не ги е излъгал.

Той събра мъжете на Две реки и им каза да оседлаят конете, без да обръща внимание на ниските им поклони, повечето от които му се сториха доста пресилени. Дори Файле понякога казваше, че хората в Две реки малко прекаляват с поклоните — тя твърдеше, че те все още опипвали как трябва да се държат с един лорд. Помисли си дали да не им изреве: „Не съм ви никакъв лорд“, но това вече го беше правил и не действаше.

Когато другите се затичаха към животните си, Данил Луин и Бан ал-Сийн се задържаха. Братовчеди, и двамата щръкнали като градинарски колци, двамата много си приличаха, само дето Данил предпочиташе мустаци като извърнати надолу рогове в тарабонски стил, докато Бан си ги носеше тънки, според модата на Арад Доман. Бежанците бяха донесли какви ли не новости в Две реки.

— Тия ашамани с нас ли идват? — попита Данил и след като Перин поклати глава, издиша така силно от облекчение, че дебелите му мустаци се размърдаха.

— Ами Айез Седай? — каза притеснен Бан. — Те сега ще тръгнат свободно, нали? Искам да кажа, Ранд вече е на свобода, нали? Лорд Дракона де. Не могат да останат пленнички, не и Айез Седай.

— Вие двамата гледайте всички да са готови — каза Перин. — Грижата за Айез Седай оставете на Ранд. — Двамата трепнаха едновременно, сякаш се бяха наговорили. Два пръста се вдигнаха едновременно да почешат мустаците и Перин си дръпна ръката от брадата. Когато един мъж прави така, когато го гледаш — все едно, че има бълхи.

В стана настана суматоха. Всички бяха знаели, че скоро ще се тръгне, но на всички им бяха останали разни неща за свършване. Слугите на пленените Айез Седай и фургонджиите се разбързаха да натоварят последните вещи по фургоните и започнаха да впрягат. Кайриенци и майенци защъкаха навсякъде, занаместваха седла и заоправяха сбруи. Чисто голи гай-шайн се разтичаха кой накъдето види, въпреки че на пръв поглед на айилците не им беше нужно кой знае какво, за да се приготвят.

Святканията оттатък фургоните известиха, че Таим с неговите ашамани си заминават. Перин се почувства малко по-добре. От деветимата, които останаха, още един освен Дашива беше на средна възраст — набит мъжага със селяшко лице, а друг един, накуцващ и с побеляла коса, можеше да мине за дядо му. Останалите бяха по-млади, някои — почти момчета, но гледаха на цялата бъркотия със самочувствието на мъже, които са виждали такова нещо десетки пъти. Държаха се обаче настрана и накуп, освен Дашива, който стоеше на няколко крачки от тях и гледаше в празното. Перин се сети за предупреждението на Таим. Надяваше се, че Дашива е само мечтател.

Намери Ранд седнал на един дървен кош и опрял лакти на коленете си. Сюлин и Нандера бяха приклекнали от двете страни и старателно отбягваха да поглеждат към меча на бедрото му. Държаха небрежно копията и кожените си щитове, тук, сред хора, верни на Ранд, и следяха нащрек всеки, който пристъпеше към него. Мин седеше на земята в краката му и го гледаше усмихната, извила глава нагоре.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Ранд — каза Перин и отмести дръжката на секирата си, за да може да се отпусне на земята. Нямаше никой наблизо, за да чуе, освен Ранд и Мин, както и двете Деви. Ако Сюлин или Нандера тичаха да донасят на Мъдрите, тяхна работа. Така че без повече предисловия той се впусна да му опише всичко, което беше видял тази сутрин. И онова, което беше помирисал също, въпреки че не го каза. Ранд не беше сред малцината, които знаеха за него и вълците, и той го направи да изглежда така, че все едно го е видял и чул. Аша’ман и Мъдрите. Аша’ман и Айез Седай. Мъдрите и Айез Седай. Цялата мешавица тлеещи въглени, които всеки момент можеха да лумнат в пожар. Не премълча и мъжете от Две реки. — Притеснени са, Ранд, и можеш да си сигурен, че някой кайриенец се кани да направи нещо. Или тайренец. Навярно да помогнат на пленничките да избягат, или нещо още по-лошо. Светлина, Данил и Бан, и още петдесетина с тях като нищо ще им помогнат да избягат, стига да знаеха как.

— Смяташ ли, че нещо друго може да бъде по-лошо от това? — тихо попита Ранд и Перин настръхна.

Но все пак срещна погледа на Ранд, без да трепне.

— Хиляди пъти — отвърна Перин също толкова тихо. — Аз в убийство няма да участвам. Ако ти участваш, ще застана на пътя ти. — Мълчанието се проточи, две немигащи сиви очи бяха приковани в две сиво така немигащи, златни.

Мин изгледа двамата мъже навъсено и раздразнено изсумтя:

— И двамата сте тъпаци. Ранд, много добре знаеш, че никога няма да издадеш такава заповед, нито ще позволиш някой друг да я даде. Перин, и ти знаеш, че няма да го направи. Какво тогава сте се наежили като петли?

Сюлин се изкиска, но на Перин му се дощя да попита Мин много ли е сигурна, въпреки че не можеше да изрече този въпрос точно тук. Ранд прокара пръсти през косата си, после поклати глава, досущ като човек, който не иска да се съгласи с човек, когото го няма. Или с някакъв глас, какъвто чуват само лудите?

— Никога не е лесно, нали? — тъжно каза Ранд след него. — Горчивата истина е, че и аз не мога да реша кое би било по-лошо. Нямам добри възможности за избор. Те сами са се погрижили за това. — Изглеждаше паднал духом, но в миризмата му закипя гняв. — Живи или мъртви, те са като воденичен камък на врата ми и така или иначе ще го скършат.

Перин проследи погледа му към пленените Айез Седай. Сега те се бяха изправили, всички накуп, въпреки че дори така успяваха да се държат малко настрана от трите усмирени. Мъдрите около тях ги държаха изкъсо, ако се съдеше по жестовете им и по изопнатите лица на Сестрите. Май Мъдрите бяха по-подходящи да ги пазят и от Ранд.

— Мин, ти видя ли нещо? — каза Ранд.

Перин се сепна и погледна предупредително към Сюлин и Нандера, но Мин тихо се изсмя. Облегната на коляното на Ранд, наистина приличаше на Мин, която познаваше навремето.

— Перин, те знаят за мен. Мъдрите, Девите, може би всички. И им е все едно. — Имаше си един талант, който криеше, също както той криеше за вълците. Понякога тя виждаше образи и аури около някои хора и понякога знаеше какво означават те. — Не можеш да разбереш какво е, Перин. Когато започна, бях на дванадесет години и не разбирах, че трябва да го пазя в тайна. Всички смятаха, че просто си измислям. Докато не казах на един мъж на съседната улица, че ще се ожени за жената, с която го видях, само че той вече беше женен. Когато избяга с нея, жена му доведе цяла тълпа пред къщата на лелите ми и твърдеше, че аз съм виновната, че съм използвала Единствената сила над съпруга й или че съм дала на двамата някакво биле. — Мин поклати глава. — И тя не беше много наясно. Просто трябваше да обвини някого. Заговори се дори, че съм Мраколюбка. Преди това в града бяха дошли няколко Бели плаща, опитваха се да разбунят хората. Както и да е, леля Рана ме убеди да кажа, че просто съм подслушала какво си говорят, а леля Мирен обеща да ме наплеска затова, че разправям клюки, а леля Джан каза, че ще ми даде да разбера. Нищо не ми направиха, разбира се — знаеха истината, — но ако не бяха толкова спокойни, защото още бях дете, щях да пострадам и може би щяха да ме убият. Повечето хора не обичат някой да знае разни неща за бъдещето им; повечето хора не искат дори сами да го знаят, освен ако не е нещо хубаво, разбира се. Дори лелите ми не обичаха. Но за айилците аз съм нещо като Мъдра.

— Някои могат някои неща, други не — каза Нандера, сякаш това обяснение беше достатъчно.

Мин отново се изсмя и се пресегна да докосне Девата по коляното.

— Благодаря ти. — Тя намести краката си и вдигна очи към Ранд. Отново се усмихна и сякаш засия — и това се задържа дори след като стана сериозна. Сериозна и никак доволна. — Колкото до твоя въпрос — нищо, което да е от полза. Таим има кръв в миналото си и кръв в бъдещето, но това всеки може да го предположи. Той е опасен човек. Те сякаш трупат образи около себе си, също като Айез Седай. — Косият й поглед през присвитите клепачи към Дашива и другите Аша’ман подсказа кого има предвид. Около повечето хора рядко имаше образи, но Мин твърдеше, че Айез Седай и Стражниците винаги имат. — Проблемът е, че това, което виждам, е съвсем мъгляво. Мисля, че е защото държат Силата. С Айез Седай, изглежда, често е така и още по-лошо става, когато наистина преливат. Кируна и другите с нея имат какво ли не около себе си, но са толкова близо една до друга, че… ами… всичко просто се сгъчка наедно повечето време. При пленничките е още по-мътно.

— Пленничките ги остави — каза Ранд. — Те ще си останат такива.

— Но, Ранд, все имам чувството, че е нещо важно, стига да мога да го различа. Ти трябва да го знаеш.

— Като не можеш да знаеш всичко, трябва да продължиш с това, което знаеш — каза Ранд кисело. — Изглежда, че никога няма да знам всичко. И едва ли достатъчно. Но няма друг избор, освен да продължавам, нали. — Изобщо не беше въпрос.

Лоиал се приближи до тях. Кипеше от енергия въпреки очевидната си умора.

— Ранд, казаха, че са готови за тръгване, но ти обеща да поговориш с мен, докато е прясно. — Ушите му изведнъж трепнаха смутено и бумтящият му глас стана жален. — Съжалявам. Знам, че няма да е приятно. Но трябва да го науча. Заради книгата. За Вековете.

Ранд се разсмя, скочи и дръпна огиера за пешовете на разкопчаното палто.

— Заради Вековете ли? Така ли приказват всички писатели? Не се тревожи, Лоиал. Все още ще съм достатъчно пресен, когато ти го разкажа. Няма да забравя. — Мрачна, кисела миризма лъхна от него въпреки усмивката му, и се стопи. — Но след като се върнем в Кайриен, като си вземем баня и поспим в легло. — Ранд махна на Дашива да се приближи.

Мъжът се приближи колебливо, килна глава и каза:

— Милорд Дракон?

— Можеш ли да направиш Портал, Дашива?

— Разбира се. — Мъжът потри ръце и заоблизва устни и Перин се зачуди дали винаги е толкова боязлив, или само когато говори на Преродения Дракон. — М’хаил ни учи на Пътуването веднага щом някой школник добие достатъчно сила.

— М’хаил ли? — възкликна Ранд и примигна.

— Титлата на лорд Мазрим Таим, милорд Дракон. Ще рече „Водача“. На Древния език. — Усмивката му изглеждаше нервна и снизходителна едновременно. — Аз във фермата много съм чел. Всяка книга, донесена от амбуланти.

— М’хаил значи — измърмори неодобрително Ранд. — Е, така да бъде. Направи ми Портал някъде близо до Кайриен, Дашива. Време е да разберем какво ни е скроил светът, докато ме нямаше, и какво ще трябва да направя по въпроса. — След което се разсмя тъжно, но от този смях кожата на Перин настръхна.