Робърт Джордан
Корона от мечове (38)

ГЛАВА 37
Писмо от двореца

Денят след Птичия празник почна със силни ветрища откъм Морето на бурите, от които жегата в Ебу Дар понамаля. Но ясното безоблачно небе обещаваше скоро да я върне — веднага след като ветровете стихнеха. Мат крачеше забързан през Тарасинския палат с разкопчаното си зелено палто и полузавързаните връзки на ризата си. Не че чак подскачаше при всеки звук, но се сепваше, много по-ококорен, отколкото му се искаше, щом някоя слугиня го подминеше със закачлива усмивка. Всяка една, до последната, му се усмихваше по особено… вещ… начин. Какво му оставаше — да побегне ли?

Накрая той забави крачка и запристъпва по сенчестата алея, минаваща край двора на конюшните, почти на пръсти и неволно придърпа широката периферия на шапката, за да прикрие лицето си. Ръцете му опипаха копието — ашандарей, както го беше нарекла Биргит — и пръстите му стиснаха дръжката, сякаш то можеше да му потрябва да се защити. Заровете се търкаляха свирепо в главата му, но това нямаше нищо общо с неговото безпокойство. Източникът беше Тилин.

Шест затворени карети със зелената Котва и Меча на Дома Мицобар, изрисувани върху лакираните врати, вече чакаха в редица пред високите порти. Той успя да зърне прозяващия се Нейлсийн в камизолата му с жълтите райета от другата им страна, както и Ванин — седеше на едно обърнато буре до вратите на конюшните и явно беше задрямал. Повечето от останалите Червени ръце клечаха търпеливо край стените; неколцина хвърляха зарове в сянката на огромните бели конюшни. Елейн беше между Мат и каретите, точно от другата страна на храстите, които го скриваха от тях. С нея беше Реане Корли, а близо до тях — още седем жени от онази странна сбирка, на която се беше натресъл ненадейно предната вечер; Реане беше единствената, която не носеше червения колан на Мъдра жена. Той почти беше очаквал да не се появят тази заран. Имаха чертите на жени, свикнали да се разпореждат със собствения си живот и с този на други, и повечето имаха поне по няколко сиви кичура в косите, но въпреки това следяха свежото личице на Елейн с известно очакване и като че ли готови да скочат по нейна команда. Всички те обаче задържаха по-малко от половината му внимание — никоя от тях не беше жената, която го караше да подскача така, че да излезе от кожата си. Тилин го караше да се чувства… ами… „безпомощен“ като че ли беше най-подходящата в случая дума, колкото и глупаво да изглеждаше.

— Нямаме нужда от тях, госпожо Корли — каза Елейн снизходително като жена, потупваща детенце по главичката. — Казах им да останат тук, докато се върнем. Така ще привлечем по-малко внимание, особено отвъд реката, след като в никоя от нас не може да се разпознае Айез Седай. — Собствената й представа за облекло при посещение в най-грубиянската част на града, без да привлича внимание, се изразяваше в широка зелена шапка със зелени пера, лека зелена ленена пелерина с везмо на златни спирали по гърба и зелена копринена рокля с дълбоко деколте със златна бродерия, разкриващо половината й гръд. Носеше дори един от онези гердани с брачния нож. Широката ивица тъкано злато щеше да накара ръката на всеки крадец в Рахад да го засърби. Никакво оръжие не носеше освен малкото ножче на колана си. Но колкото до това, нужно ли беше оръжие на жена, която можеше да прелива? И разбира се, всички червени колани криеха по един затъкнат крив кинжал. Както и коланът на Реане от проста кожа.

Реане свали голямата си синя сламена шапка, огледа я намръщено, после пак си я сложи и затегна връзките й под брадичката си.

— Но защо Мерилил Седай смята, че лъжем, Елейн Седай?

— Те всички си го мислят — промълви една от жените с червените колани. Всички те носеха ебударски рокли в строги цветове. С тесни дълбоки деколтета и поли, пришити на едната страна така, че да излагат на показ многобройните фусти отдолу, но само тази, длъгнеста и костелива, с повече бяло, отколкото черно в дългата си коса, имаше маслинената кожа и тъмните очи на ебударка. — Сарейта Седай ме нарече лъжкиня в лицето, заради броя ни и заради… — Тя млъкна бързо, след като Реане я изгледа намръщено и изсъска едно: „Млъкни, Тамарла“. Госпожа Корли можеше да прикляка и да се усмихва пред едно дете, щом това дете беше Айез Седай, но здраво държеше юздите на спътничките си.

Мат погледна навъсено към прозорците, гледащи към двора на конюшните — поне към онези, които можеше да види. Изкусно изковани като дантела железни паравани криеха някои от тях, а бели дървени, изрязани на фигури капаци — други. Тилин едва ли беше там горе; едва ли щеше да се появи и тук, в конюшните. Той много беше внимавал да не я събуди, докато се обличаше. Освен това тя нямаше да опита тук нищо. Той поне не допускаше, че ще опита. Но пък, от друга страна, имаше ли нещо невъзможно за тази жена, която бе разпратила поне десет слугини да го спипат по коридорите снощи и да го довлекат до покоите й? Проклетата му жена се държеше с него като с играчка! С това той повече нямаше да се примири. Повече — не. Светлина, кого се опитваше да излъже? Ако не грабнеха най-после тази Купа на ветровете и не се измъкнеха час по-скоро от Ебу Дар, Тилин пак щеше да му щипе задника тази нощ и да го нарича „малкото ми гълъбче“.

— Заради възрастта ви е, Реане. — Елейн не го каза чак колебливо — никога не го правеше, — но тонът й стана много предпазлив. — При Айез Седай се смята за грубост да се говори за възраст, но… Реане, определено нито една Айез Седай от Разрушението на света насам не е живяла толкова дълго, колкото твърди която и да е от вас в Плетящия кръг. — Това пък беше странното име, с което тези „Родственици“ наричаха управителния си съвет. — А в твоя случай и със сто години по-малко. — Червените колани ахнаха и се ококориха. Една слабичка жена с кафяви очи и светломедена коса се закикоти нервно и веднага запуши устата си, след като гласът на Реане изплющя като камшик:

— Фамел!

— Това не е възможно. — каза плахо Реане на Елейн. — Айез Седай трябва да…

— Добрутро — каза Мат и излезе от храстите. Цялото това обсъждане беше идиотско — всеки знаеше, че Айез Седай живеят по-дълго от всеки друг. Вместо да си губят времето, трябваше вече да са тръгнали към Рахад. — Къде са Том и Джюйлин? И Нинив. — Тя трябваше да се е върнала още снощи, иначе Елейн място нямаше да си намери. — Кръв и пепел, и Биргит не виждам. Трябва вече да тръгваме, Елейн, а не да се мотаем тук. Авиенда идва ли?

Тя леко му се намръщи, хвърли поглед към Реане и той разбра, че се опитва да реши какво да му изиграе. Ококорената невинност можеше да навреди на положението й пред тези жени, също както и ако му се усмихнеше с дълбоките трапчинки на бузките си: Елейн винаги очакваше тези трапчинки да й свършат работа там, където всичко друго се проваляше. Брадичката й леко се вдигна.

— Том и Джюйлин помагат на Авиенда и Биргит да дебнат край палата на Карридин, Мат. — Това сега трябваше да е самата щерка-наследница в почти пълния си блясък. Не изцяло, понеже знаеше със сигурност как той реагира на това, но с глас, изпълнен с увереност, настоятелно хладни сини очи и онова хубаво личице, студено, ако не и смразено от високомерие. Съществуваше ли изобщо някоя жена на този свят, която да си е само една личност? — Нинив скоро ще слезе, сигурна съм. Мат, знаеш, че няма никаква причина да идваш и ти. Нейлсийн и твоите войници ще ни бъдат повече от достатъчна охрана. Можеш просто да си останеш да се позабавляваш в палата, докато се върнем.

— Карридин! — изрева той. — Елейн, ние не стоим в Ебу Дар, за да се занимаваме с Джайчим Карридин. Взимаме я тази Купа, после ти или Нинив правите Праг и напускаме. Ясно ли е? А аз идвам с вас в Рахад. — Да се забавлявал! Светлината само знаеше какво щеше да измисли Тилин, ако останеше в палата за цял ден. Само от мисълта за това му се дощя да се изсмее истерично.

Ледени погледи се забиха в него от страна на Мъдрите жени; здравенячката Сумеко присви устни сърдито, а Мелоре, пълничка доманка някъде на средна възраст, чиято гръд той вчера бе изгледал с възхита, го изгледа отровно. Трябваше още вчера да са разбрали, че него Айез Седай не го плашеха, но дори Реане го изгледа толкова навъсено, че той почти си помисли, че се кани да му скъса ушите. Явно след като те самите бяха готови да изпопадат пред Айез Седай, очакваха всеки друг да направи същото.

Елейн видимо се бореше със себе си. Устните й се присвиха, но едно трябваше да й признае, беше достатъчно умна, за да не продължи с нещо, което явно нямаше да мине. От друга страна, беше надменна до мозъка на костите си, колкото и да се стараеше да не го показва. А и другите жени гледаха.

— Мат, знаеш, че не можем да тръгнем, докато не сме използвали Купата. — Високомерната брадичка си остана високо и тонът й беше някъде по средата между обяснението и поучаването. — Може да ни потрябват дни, докато разберем как да я използваме, може би дори цяла седмица, а бихме могли да привършим и с Карридин, ако успеем. — Така се пропука гласът й при споменаването на името на Белия плащ, че човек можеше да си помисли, че изпитва лична неприязън към него, но нещо друго изскочи от думите й и удари мислите му като с юмрук.

— Цяла седмица! — Задушаваше се, така че пъхна пръст под шала, вързан на шията му, и дръпна да го охлаби. Тилин беше използвала това парче черна коприна, за да завърже ръцете му, преди той да усети какво му прави. Цяла седмица! Въпреки всичките му усилия, гласът му придоби нотка на паника. — Елейн, вие можете да използвате тази Купа навсякъде. Не е нужно да е точно тук. Егвийн сигурно иска да се върнете колкото може по-бързо, бас държа. — Може би като върнеше тези двете, Егвийн щеше да се откаже от тая глупост да бъде Амирлин и да го остави да я заведе при Ранд заедно с Елейн, Нинив и Авиенда. — Ами Ранд, Елейн? Кемлин! Лъвският трон! Кръв и пепел, сама знаеш, че ти се иска да се върнеш в Кемлин час по скоро, за да може Ранд да ти даде Лъвския трон. — Странно защо лицето й помръкваше с всяка следваща дума и очите й заблестяха. Щеше да си помисли, че е възмутена, само дето нямаше никаква причина да е възмутена.

Тя отвори сърдито уста, за да започне да спори. Мат настръхна, готов да й изреди целия списък с обещания, и в Ямата на ориста да върви всичко, което щеше да й донесе това в очите на Реане и всички останали. Ако се съдеше по лицата им, на нейно място те отдавна щяха да го срежат.

Преди обаче някоя да е успяла да каже нещо, се появи някаква кръгла побеляла женица в ливреята на Дома Мицобар, приклекна първо пред Елейн, после пред жените с червените колани и най-накрая — пред него.

— Кралица Тилин ви изпраща това, господин Каутон — каза тя и му подаде кошница, покрита с шарена кърпа и с китка червени цветенца, оплетени около дръжката. — Не сте закусили, а трябва да си поддържате силата.

Бузите на Мат пламнаха. Жената — казваше се Ларен — само го изгледа, но пък тя го беше виждала, особено снощи, когато беше донесла поднос с вечеря, докато той се мъчеше да се прикрие под копринения чаршаф на ложето. Ето това Мат не го разбираше. Тези жени го караха да подскача и да се изчервява като момиче. Просто не го разбираше.

— Сигурен ли си все пак, че не ти се иска да поостанеш тук? — попита Елейн. — Убедена съм, че Тилин ще се радва на компанията ти на закуска. Кралицата сподели, че те намира за много забавен, галантен и отстъпчив — добави тя със съмнение.

Мат се затича към каретите с кошницата в едната ръка и своя ашандарей в другата.

— Всички ли северняци са толкова срамежливи? — попита Ларен.

Той рисковано се озърна през рамо, без да се спира, и въздъхна облекчено. Слугинята вече си тръгваше, а Елейн даваше знак на Реане и Мъдрите жени да се съберат в кръг около нея. Въпреки това Мат потръпна. Тези жени наистина щяха да го съсипят.

Докато заобикаляше най-близката карета, едва не изтърва кошницата при вида на Беслан, както седеше на капрата. Слънцето блестеше по тясното острие на меча му — той оглеждаше острия му ръб.

— Какво правиш тук? — възкликна Мат.

Беслан плъзна меча в ножницата и широко се усмихна.

— Идвам с теб в Рахад. Подозирам, че ще ни намериш още по-забавни неща.

— То дано да стане нещо по-забавно — прозя се Нейлсийн в шепата си. — Не можах да поспя достатъчно, а сега ме влачите навън, след като тук се навъртат жени на Морския народ. — Ванин подскочи на бурето си, огледа се, не видя нищо, което да се навърта, и отново се отпусна и притвори очи.

— Нищо забавно няма да има, ако зависи от мен — измърмори Мат. Нейлсийн не бил спал достатъчно? Ха! Цяла нощ се бяха забавлявали навън на празника. Не че той самият не беше се забавлявал под завивките, но само докато можеше да забрави, че е с жена, която си въобразява, че й е някоя проклета кукличка. — Какви жени на Морския народ?

— Когато Нинив Седай се върна снощи, доведе със себе си повече от дузина, Мат. — Беслан въздъхна замечтано. — Ама как само ходят, Мат…

Мат разтърси глава. Мислите му бяха размътени; Тилин направо дращеше в мозъка му. Нинив и Елейн му бяха разказали за Ветроловките, с голяма неохота и под клетвена тайна, след като се бяха опитали да премълчат дори къде се канеше да отиде Нинив, камо ли защо. Без дори да се изчервят при това усилие. „Жените спазват обещанията си по тяхному“, гласеше поговорката. Като помислиш, Лавтин и Белвин ги нямаше с Червените ръце. Навярно Нинив беше решила да си му го върне, като ги задържеше при себе си. „По тяхному“. Но щом беше довела вече Ветроловки в палата, сигурно нямаше да им е нужна цяла седмица, за да използват Купата. Светлина, дано!

Помислиш си за вълка и той в кошарата — ето ти я и Нинив. Ченето на Мат увисна. Високият мъж с тъмнозеленото палто до рамото й беше Лан! Или по-точно тя беше до неговото, хванала го с две ръце — и му се усмихваше. За всяка друга жена Мат щеше да се закълне, че е замаяна от любов, но това беше Нинив!

Тя се сепна, щом усети къде се намира, и бързо се отдръпна от Лан, въпреки че задържа още миг ръката му. Избраната от нея рокля не беше по-добра от тази на Елейн, цялата — синя коприна и зелено везмо, срязана достатъчно дълбоко, за да покаже един тежък златен пръстен, който щеше да й е хлабав и двата си палеца да пъхнеше в него, подскачащ между гърдите й на тънка златна верижка. Широката шапка, която държеше за лентичките, беше окичена със сини пера, зелената й ленена пелерина — извезана със синьо. Пред двете с Елейн другите жени изглеждаха направо неугледни.

Във всеки случай, колкото и да гледаше като крава допреди миг, тя бързо се съвзе и размята насам-натам дебелата си плитка.

— Иди сега при другите мъже, Лан — нареди му тя категорично, — и можем да тръгваме. Последните четири карети са за мъжете.

— Както кажеш — отвърна Лан и й се поклони с ръка на дръжката на меча си.

Тя го изгледа как закрачи към Мат с израз на почуда, вероятно неспособна да повярва, че й се подчинява толкова кротко, после се съвзе и отново се върна в настръхналата си кожа. Подбра Елейн и другите жени и ги подкара към първите две карети като жена, повела стадо гъски на паша. По това как се развика някой да отвори по-скоро портите, никой нямаше и да допусне, че тъкмо тя е забавила тръгването им. Викаше и на кочияшите да тръгват веднага; цяло чудо беше, че те въобще изчакаха хората да се качат.

Мат се напъха непохватно след Лан, Нейлсийн и Беслан в третата карета, опря копието си на вратата и се тръсна с кошницата в скута си, докато каретата се понасяше напред.

— Ти пък откъде дойде, Лан? — избухна той след представянията. — Ти си последният човек, когото очаквах да видя. Къде беше? Светлина, мислех, че вече си мъртъв. Знам, че Ранд се бои, че си. И да се оставяш така Нинив да ти заповядва. Защо, в името на Светлината, трябва да го правиш?

Каменоликият Стражник, изглежда, се замисли на кой от въпросите му да отговори.

— Двамата с Нинив ни ожени снощи Надзорницата на корабите — най-сетне каза той. — Ата-ан Миере имат някои… необичайни… брачни обичаи. Имаше изненади и за двама ни. — Тънка усмивка докосна устата му, но само толкова. Той сви рамене изглежда, това беше единственият отговор, който смяташе да даде.

— Благословията на Светлината да е над вас и над невестата ви — промърмори учтиво Беслан с толкова дълбок поклон, колкото можеше да позволи тясната вътрешност на каретата, а Нейлсийн също изломоти нещо, въпреки че по физиономията му се виждаше, че според него Лан трябва да се е побъркал. Нейлсийн имаше доста добра представа за компанията на Нинив.

Мат само зяпна. Нинив омъжена? Лан, женен за Нинив? Горкият, наистина се беше побъркал. Нищо чудно, че очите му изглеждаха така унесени. Мат по-скоро щеше да напъха бясна лисица в пазвата си. Само глупак можеше да се ожени и само побъркан можеше да се ожени за Нинив.

И да забеляза Лан, че никой не се зарадва особено, не го показа. С изключение на очите му, не изглеждаше по-различно, отколкото Мат го помнеше. Може би малко по-твърд, доколкото това беше възможно.

— Има нещо по-важно — каза Лан. — Нинив не иска ти да го узнаеш, Мат, но трябва да го чуеш. Двамата ти мъже са мъртви, убити са от Могедиен. Съжалявам, но ако това поне ще ти донесе утеха, те наистина са загинали, преди да го разберат. Нинив смята, че Могедиен се е махнала, но аз не съм толкова сигурен. Изглежда, че тя изпитва някаква лична вражда към Нинив, въпреки че Нинив успя някак да избегне да ми я обясни. — Отново тази едва забележима усмивка; Лан сякаш не я усети. Поне не изцяло, но това няма значение. Но най-добре ще е да знаеш какво може да ни очаква отвъд реката.

— Могедиен! — ахна Беслан и очите му светнаха. Той, изглежда, видя в това нещо забавно.

— Могедиен! — ахна и Нейлсийн, но в неговия случай това беше по-скоро стон и той много рязко дръпна острата си брадичка.

— Скапани проклети жени! — промърмори Мат.

— Надявам се, че не включваш жена ми — хладно каза Лан и едната му ръка стисна дръжката на меча.

Мат бързо вдигна ръце.

— Разбира се, че не. Само Елейн и… и Родството.

След кратка пауза Лан кимна и Мат въздъхна облекчено. Напълно беше в стила на Нинив да направи така, че да го убие — мъжът й — нейният мъж! — след като толкова явно, колкото че хлябът е с кора, е могла да скрие от него факта, че една от Отстъпниците би могла да е в града. Всъщност дори Могедиен не го плашеше, след като си имаше лисичата глава на шията, но медальонът не можеше да защити Нейлсийн или някой от останалите. Несъмнено Нинив си въобразяваше, че тя и Елейн ще го направят. Оставили го бяха да домъкне тук Червените ръце, като през цялото време му се бяха присмивали, докато те…

— Няма ли да прочетеш писмото на майка ми, Мат?

Докато Беслан не го спомена, той не беше забелязал, че имаше и един лист хартия, нежно сгънат и пъхнат между кошницата и шарената кърпа. И показващ се само колкото да се види зеленият восък с впечатания герб с Котвата и Меча.

Той разчупи восъка с палец и разгъна листа, като го държеше така, че Беслан да не може да види какво пише. И по-добре, че не можеше; макар че предвид това колко неща забелязваше, май това нямаше значение. Така или иначе, Мат можеше само да се радва, че ничии други очи освен неговите не видяха тези думи. С всеки ред сърцето му потъваше все по-дълбоко.

„Мат, миличък, току-що се разпоредих да преместят нещата ти в покоите ми. Така ще е много по-удобно. Докато се върнеш, Ризел ще е в старите ти стаи, за да наглежда малкия Олвер. На него, изглежда, компанията й му е приятна.

Поръчах една шивачка да дойде да ти вземе мерките. Ще ми бъде много приятно да погледам. Трябва да носиш по-коси палтенца. И нови панталонки, разбира се. Толкова ти е сладко дупенцето. Патенце, коя е тази Щерка на Деветте луни? Измислила съм няколко много сладки начина да те накарам да ми кажеш.

 

Тилин.“

Всички го гледаха с очакване. Е, Лан само го гледаше, но неговият поглед го изнервяше повече от другите; тези втренчени очи изглеждаха почти… мъртви.

— Кралицата смята, че имам нужда от нови дрехи — заяви Мат и напъха писмото в джоба на палтото си. — Мисля да подремна.

Той дръпна шапката над очите си, но не ги затвори, а се втренчи навън през прозореца, чието завързано назад перде пропускаше валма прах. Пропускаше обаче и малко вятър, което беше значително по-добре от жегата в затворена карета.

Могедиен и Тилин. Той беше готов по-скоро да се изправи срещу Могедиен. Мат докосна лисичата глава, провиснала над разтворената му риза. Срещу Могедиен поне имаше някаква защита. Срещу Тилин нямаше повече, отколкото срещу проклетата Щерка на Деветте луни, която и да беше тя. Освен ако не намереше някакъв начин да накара Нинив и Елейн да напуснат Ебу Дар преди да падне нощта, всички щяха да го научат. Той се намуси и придърпа шапката си още по-ниско. Тези проклети жени наистина го караха да се държи като момиче.