Робърт Джордан
Корона от мечове (21)

ГЛАВА 20
Шарки в шарките

Севанна изгледа с презрение прашните си спътнички, насядали в кръг с нея на малката полянка. Почти обезлистените клони над главите им хвърляха малко сянка, а мястото, където Ранд ал-Тор ги бе обсипал с гибел, бе на повече от сто мили на запад, но очите на всички жени шареха неспокойно, сякаш още се озъртаха боязливо през рамо. Без шатрите за потене никоя от тях не можеше да се почисти както трябва, освен да умие набързо лицето и ръцете си в края на деня. Осем малки сребърни чашки, всяка с различна големина, бяха подредени от едната страна върху сухите листа, плюс една очукана по време на бягството сребърна кана, пълна с вода.

— Или Кар-а-карн не ни преследва — каза тя, — или не е могъл да ни намери. И едното, и другото ме задоволява.

Няколко от жените направо подскочиха. Кръглото лице на Тион пребледня и Модара я потупа по рамото. Модара можеше да мине за хубавелка, ако не беше толкова висока и ако не се държеше майчински с всеки срещнат. Аларис се зае някак прекалено напрегнато да оправя полите си, по които впрочем нямаше и една гънка, преструвайки се, че не обръща внимание на онова, което не искаше да види. Челюстта на Мейра увисна — било заради страха на останалите от Кар-а-карн, било заради нейния собствен. Защото имаха причини да се страхуват.

Бяха минали цели два дни от битката, а по-малко от двадесет хиляди копия се бяха събрали отново около Севанна. Терава и повечето от Мъдрите, които бяха отишли на запад, все още ги нямаше, в това число и всички останали, привързани към нея. Някои от липсващите със сигурност се оттегляха към Камата на Родоубиеца, но колцина нямаше повече да видят изгрева на слънцето? Никой не помнеше такава касапница, толкова много загинали за толкова кратко време. Дори алгай’д’сисвай нямаше да могат скоро да се окопитят, за да танцуват истински танца на копията. Основание да се боиш, но не и такова, че да го покажеш като някой влагоземец, открит и оголен да го видят всички.

Риале поне като че ли го проумя.

— Ако ще го правим, да го направим — измърмори тя смутено. Тя бе една от тези, които бяха подскочили.

Севанна извади от кесията си едно малко сиво кубче и го постави върху кафявите листа по средата на кръга. Сомерин опря длани на коленете си и така се наведе да го огледа, че за малко да изпадне от блузата си. Носът й почти докосна кубчето. Всяка от шестте му страни беше покрита със сложно заплетени шарки, а по-отблизо човек можеше да види още по-малки шарчици, вплетени в по-големите, и в тях — други, още по-малки, и още — още по-мънички, едва забележими. Как беше възможно да ги направят тези, най-малките — толкова фини и така съвършени, Севанна и представа си нямаше. Беше си мислила, че кубчета е от камък, но вече не беше сигурна. Вчера, без да иска, го бе изпуснала върху скалите и върху резбата не бе останала и една драскотина. Стига наистина да беше резба. Това нещо трябваше да е тер-ангреал; това поне знаеха.

— Възможно най-тънката нишка на Огън трябва съвсем леко да го докосне ето тук, на това, дето прилича на извит лунен сърп — каза тя, — и още една отгоре, върху знака, приличащ на мълния.

Сомерин се изправи много бързо.

— И какво ще стане тогава? — попита Аларис и се почеса по косата. Жестът й изглеждаше неволен, но тя винаги намираше начин да напомни на всички, че косата й е черна вместо обичайната жълта или рижа.

Севанна се усмихна. Изпитваше наслада, когато знаеше неща, които те не знаят.

— Ще го използвам, за да призова влагоземеца, който ми го даде.

— Това вече ни го каза — отвърна й кисело Риале, а Тион глухо попита:

— И как ще го призове то?

От Ранд ал-Тор тя можеше и да се страхува, но от нещо друго — едва ли. Във всеки случай не и от Севанна. Белинде леко погали кубчета с кокалестия си пръст и свъси опърлените си от слънцето вежди.

— Казах ви всичко, което трябва да знаете — изсумтя Севанна. Значително повече, отколкото им се полагаше според нея, но се налагаше. Инак те всички щяха да бъдат с копията, заедно с останалите Мъдри, и да ядат спечен хляб и сушено месо. Или щяха да тичат на изток, търсейки напразно някакви следи от други оцелели. И да се пазят непрестанно от преследвачи. По петдесет мили щяха да покриват преди да спрат. — Думите не ще съдерат кожата на глигана, още по-малко ще го убият. Ако предпочитате да избягате в планините и да прекарате живота си в тичане и криене, вървете. Ако не, направете каквото трябва.

Сините очи на Риале я изгледаха предизвикателно, а също и сивите на Тион. Дори Модара я изгледа със съмнение — а тя и Сомерин най-много й помагаха да държи останалите здраво в ръцете си.

Севанна зачака. Не искаше да ги подканя повече, нито да ги моли. Външно беше спокойна, но стомахът й се сгърчи от гняв. Нямаше да позволи да я надвият само защото тези жени нямаха никакъв кураж.

— Щом трябва да го правим… — въздъхна Риале. С изключение на липсващата Терава, тя най-често се съпротивляваше, но Севанна разчиташе тъкмо на нея. Гръбнакът, отказващ да се превие, най-често се оказваше гъвкав, поддадеше ли веднъж. Това бе в сила както за жените, така и за мъжете. Риале и останалите впериха очи в кубчето.

Севанна, разбира се, не видя нищо. Много добре разбираше, че дори да не направят нищо, могат да твърдят, че просто не е подействало, и тя така и нямаше да разбере.

Изведнъж обаче Сомерин ахна, а Мейра прошепна:

— То засмуква повече. Вижте. — И посочи. — Огън, тук и тук, и Земя, и Въздух и Дух, изпълват каналчетата.

— Не всички — каза Белинде. — Могат да бъдат запълнени по много начини, струва ми се. И има места, където потоците… се усукват… около нещо, което го няма там. — Челото й се набръчка. — Би трябвало да засмуква и мъжката част също така.

Севанна беше готова да даде всичко, за да може да види какво става. Почти всичко. Как можеше да са такива страхливки? И защо се оставяха страхът им да проличи?

Най-сетне Модарра каза:

— Какво ли би станало, ако го докоснем с Огън някъде другаде?

— Заредиш ли зовящата кутийка много или погрешно, ще се стопи — чу се мъжки глас. — Може дори да изб…

Жените скочиха и започнаха да се оглеждат. Аларис и Модарра стигнаха дотам, че извадиха ножовете си, въпреки че нямаха нужда от стомана, след като си имаха Единствената сила. Нищо не се движеше сред шарените сенки, птица дори не прехвръкна.

Севанна остана спокойна. Повярвала беше всъщност може би само на една третина от всичко, което влагоземецът й беше казал — е, не и на това, но пък беше познала гласа на Каддар. Влагоземците винаги имаха повече имена, но той й беше казал само това. Криеше твърде много тайни според нея.

— Седнете — разпореди се тя. — И върнете потоците там, където си бяха. Как ще мога да го извикам, ако се плашите от думите му?

Риале бързо се извърна. Очите й бяха пълни с неверие. Несъмнено се чудеше как е разбрала, че са престанали да преливат, но пък тази жена просто не мислеше с ума си. Бавно и много притеснено жените отново насядаха в кръг.

— Събрахте кураж значи — чу се отново гласът на Каддар. — Хванахте ли ал-Тор?

Нещо в тона му я сепна. Нямаше как да го знае. Но го знаеше. Тя се отказа от всичко, което се беше подготвила да му каже.

— Не, Каддар. Но все пак искам да поговорим. Ще се срещна с теб след десет дни там, където се срещнахме за първи път. — Щеше да стигне до долината в Камата на Родоубиеца по-скоро, но й беше нужно време да се подготви. Как го беше разбрал?

— Добре, че каза истината, момиче — каза сухо Каддар. — Ще разбереш, че не обичам да ме лъжат. Поддържайте линията, за да намеря къде сте, и ще дойда при вас.

Севанна смаяна се втренчи в куба. „Момиче?“

— Какво каза? — настоя тя. „Момиче!“ Не можеше да повярва на ушите си. Риале подчертано избягваше да я погледне, а пък устата на Мейра се изкриви в усмивка — непохватна, защото го правеше рядко.

Каддар въздъхна.

— Кажи на своята Мъдра да продължи да прави точно това, което прави сега — нищо друго — и ще дойда при теб. — Насиленото търпение в тона му изскърца като каменен хромел, мелещ зърно. Получеше ли това, което й трябваше от влагоземеца, щеше да го облече в бялото на гай-шайн. В бяло ли? В черно!

— Какво искаш да кажеш с това, че ще дойдеш, Каддар? — Отвърна й мълчание. — Каддар, къде си? — Тишина. — Каддар?

Останалите се спогледаха притеснено.

— Да не е луд? — промълви Тион. Аларис измърмори, че сигурно бил луд, а Белинде сърдито попита колко още трябва да продължават с тези глупости.

— Докато ви кажа да спрете — тросна се Севанна и се втренчи в кубчето. Струйка надежда стопли гърдите й. Ако той можеше да направи това, тогава със сигурност щеше да може да й достави онова, което й беше обещал. И може би… Е, чак на толкова не можеше да се надява. Тя вдигна очи и огледа гъсто сплетените над полянката клони. Слънцето имаше да изкатери още много път до най-високата си точка. — Ако не се появи до обед, ще тръгнем. — Щеше да е прекалено да се надява, че няма да изръмжат недоволно.

— И какво, ще стоим тук като камъни? — Аларис тръсна глава и отметна косата си през рамо. — Заради някакъв влагоземец?

— Каквото и да ти е обещал, Севанна — каза навъсена Риале, — едва ли си струва чак толкова.

— Той е луд — изръмжа Тион.

Модарра кимна към кубчето.

— Ами ако все още ни чува?

Тион изсумтя пренебрежително, а Сомерин каза:

— Защо трябва да ни интересува дали един мъж чува какво си говорим? Хич не ми харесва, че трябва да го чакаме.

— Ами ако е някой от онези влагоземци с черните палта? — Белинда присви устни досущ като Мейра.

— Не бъди глупава — сряза я презрително Аларис. — Влагоземците избиват такива мъже само като ги видят. Каквото и да твърдят алгай’д’сисвай, онова трябва да е било работа на Айез Седай. И на Ранд ал-Тор. — Последното име предизвика болезнено мълчание, което обаче не продължи дълго.

— Каддар също трябва да има такова кубче — каза Белинде. — Би трябвало с него да има жена с дарба да го накара да работи.

— Някоя Айез Седай? — възкликна Риале с отвращение. — И десет Айез Седай да има с него, нека само да посмеят да дойдат. Ще се справим с тях както заслужават.

Мейра се изсмя сухо, колкото сухо беше лицето й.

— Още малко и току-виж сте повярвали, че те са убили Десайне.

— Дръж си езика! — озъби се Риале.

— Да — измърмори притеснено Сомерин. — Непредпазливите думи могат да ги чуят неподходящи уши.

Тион се изсмя късо.

— Всички вие нямате кураж колкото един влагоземец. — Което предизвика естествено Сомерин да й се сопне, както и Модара, а Мейра й каза едни неща, които щяха да предизвикат бой, ако не бяха Мъдри, а Аларис заговори още по-обидни неща, а Белинде…

Кавгата им подразни Севанна, макар да й гарантираше, че така поне няма да се съюзят срещу нея. Но не затова вдигна ръка да млъкнат. Риале я изгледа намръщено и отвори уста — и в същия момент всички чуха това, което бе чула тя. Нещо изшумя в сухите листа сред дърветата. Никой айилец нямаше да вдигне такъв шум, дори да бе решил да се приближи при Мъдрите неканен, и никое животно нямаше да се осмели да пристъпи толкова близо до хора. Този път тя се изправи заедно с останалите.

Появиха се две фигури — на мъж и жена, и под нозете им пукаха толкова изпопадали клони, че и камък можеха да разбудят. Току пред края на полянката те се спряха и мъжът леко наклони глава и заговори на жената. Беше Каддар, в почти черно палто с дантела на яката и китките. Добре поне че не носеше меч. Изглежда, спореха. От толкова близо Севанна би трябвало да може да долови част от думите им, но тишината беше пълна. Каддар се извисяваше почти с една педя над Мадара — доста висок беше за влагоземец, че дори и за айилец — докато главата на жената стигаше едва до гърдите му. Със също толкова тъмно лице колкото косата й, и така красива, че устните на Севанна се свиха от завист, тя беше облечена в червена коприна и деколтето й показваше повече гръд дори от Самерин.

Чула сякаш името си в мисълта й, Самерин пристъпи до Севанна и прошушна, без да откъсва очи от двойката:

— Жената притежава дарбата. Изтъкала е преграда. — Присви устни и добави с неохота: — Силна е. Много е силна. — Казано от нея, това наистина значеше нещо. Севанна така и не можеше да разбере защо владеенето на Силата не се смята за нещо особено сред Мъдрите — и същевременно, заради себе си, беше благодарна, че е така — но самата Сомерин се гордееше, че никога не е срещала по-силна жена от себе си. Ако можеше да се съди по тона й, Севанна подозираше, че тази жена е по-силна.

Но точно в този момент й беше все едно дали жената може да премества планини, или едва да запали една свещ. Трябваше да е Айез Седай. Нямаше го онова особено лице като техните, но тя бе срещала и други, които го нямат. Ето как Каддар бе могъл да сложи ръка на своя тер-ангреал. Ето как бе могъл да ги намери и да дойде. Толкова скоро. Така бързо. Разгръщаха се нови възможности и надеждата й се усили. Но кой от тези двамата командваше?

— Престанете да преливате в това — нареди тя. Той сигурно все още можеше да чува през него.

Риале я изгледа почти със съжаление.

— Самерин вече престана, Севанна.

Нищо не можеше да развали вече настроението й. Тя се усмихна и каза:

— Добре. Не забравяйте какво ви казах. Ще ме оставите аз да говоря. — Повечето от останалите кимнаха; Риале изсумтя. Севанна задържа усмивката на лицето си. Една Мъдра не можеше да бъде превърната в гай-шайн, но вече толкова много овехтели обичаи бяха изоставени, че можеха да ги последват и други.

Каддар и жената закрачиха към тях и Самерин отново прошепна:

— Тя все още държи Силата.

— Седни до мен — отвърна й припряно Севанна. — Ако прелее, докосни ме по крака. — Колко противно й беше. Но трябваше да разбере, ако жената прелееше.

Тя и другите я последваха, като оставиха място за Каддар и спътничката му. Сомерин седна толкова близо до Севанна, че коленете им се допряха. На Севанна й беше толкова противно, че чак съжали, че няма стол.

— Виждам те, Каддар — поздрави го тя официално, въпреки обидата, която й беше нанесъл. — Седни. И жената с теб може да седне.

Искаше да види как ще реагира Айез Седай, но тя само повдигна вежда и се усмихна лениво. Очите й се оказаха черни като неговите — гарвановочерни. Останалите Мъдри почти не криеха хладината си. Ако Айез Седай при Кладенците не бяха позволили на Ранд ал-Тор да се освободи, те със сигурност щяха да ги избият или да ги пленят до една. Тази Айез Седай трябваше да го знае, след като Каддар явно знаеше всичко, което се беше случило, но въпреки това изглеждаше всичко друго, но не и уплашена.

— Това е Майсия — каза Каддар и седна на земята малко извън оставеното му в кръга място. По някакви причини, изглежда, не му харесваше да се окаже на ръка разстояние от тях. Сигурно се боеше от ножовете им. — Казах ти да използваш само една Мъдра, Севанна, а не шест. Това може да събуди подозрения у някои мъже. — Усмихна се, странно защо. Какво му беше толкова забавно?

Майсия го изгледа толкова свирепо, че можеше да го одере само с поглед. Сигурно беше искала да скрие самоличността си. Но не каза нищо, а седна до него и усмивката се върна на лицето й така внезапно, че все едно изобщо не беше изчезвала. Не за първи път Севанна изпита задоволство, че влагоземците не умеят да крият чувствата си.

— Донесе ли онова нещо, което може да държи под контрол Ранд ал-Тор? — Дори не погледна каната с водата. Щом той беше груб, защо тя да продължава с формалностите? Не беше такъв, когато го срещна първия път. Сигурно Айез Седай го окуражаваше.

Каддар я изгледа озадачено.

— Защо, след като не си го хванала?

— Ще го хвана — отвърна тя глухо и той се засмя. Майсия също се засмя.

— Е, когато го хванеш, тогава. — Усмивката му не криеше съмнението и неверието му. Тази на жената беше пълна с подигравка. И за нея щеше да се намери някоя черна роба. — Това, което имам, ще го държи под контрол, след като бъде хванат, но не може да го надвие преди това. Няма да рискувам да разбере за мен преди да сте го оковали. — Не изглеждаше ни най-малко засрамен от това признание.

Севанна с мъка потисна жегналото я разочарование. Една от надеждите й се бе изпарила, но оставаха други. Риале и Тион скръстиха ръце и зареяха очи право напред, отвъд кръга и отвъд него — вече не си струваше да го слушат. Те, разбира се, не знаеха всичко.

— А Айез Седай? Това нещо може ли да контролира тях? — Риале и Тион тутакси я погледнаха. Веждите на Белинде трепнаха, а Мейра направо зяпна. Севанна беше готова да ги наругае, че изобщо не могат да се владеят.

Каддар обаче се оказа сляп като всички влагоземци — само отметна глава и се разсмя.

— Да не искаш да ми кажеш, че си изтървала ал-Тор, но си пленила Айез Седай? Посегнала към орела, а хванала чучулиги!

— Можеш ли да ми предложиш същото за Айез Седай? — Дощя й се да заскърца със зъби. Миналия път той определено се бе държал по-учтиво.

Той сви рамене.

— Може би. Стига цената да е подходяща. — Все едно че за него това беше прашинка, чиста дреболия, която не заслужаваше дори да се обсъжда. Впрочем, Майсия също не изглеждаше притеснена. Странно, стига да беше Айез Седай. Но такава трябваше да е, как иначе?

— Езикът ти мята ярки цветове на вятъра, влагоземецо — каза равнодушно Тион. — Имаш ли някое доказателство за тях? — Този път поне Севанна не се ядоса, че е проговорила, без да й даде думата.

Лицето на Каддар се стегна досущ все едно че беше вожд на клан, когото са оскърбили дълбоко, но само след миг отново разцъфна в усмивка.

— Колкото желаете. Майсия, поиграй им малко със зовящата кутийка.

Полите на Сомерин се помръднаха и кокалчетата на пръстите й натиснаха силно бедрото на Севанна, когато сивото кубче се издигна на една крачка във въздуха. То се понесе напред-назад, сякаш подхвърляно от ръка на ръка, след което се наклони и се завъртя на единия си ръб като пумпал, все по-бързо и по-бързо.

— Искате ли да видите как ще го закрепи на носа си? — попита Каддар с озъбена усмивка.

Присвила очи, мургавата жена гледаше право напред. Усмивката й изглеждаше принудена.

— Мисля, че показах съвсем достатъчно, Каддар — рече тя хладно. Но кубчето — зовящата кутийка? — продължи да се върти вихрено.

Севанна изчака, докато преброи бавно наум до двадесет, след което каза:

— Това е достатъчно.

— Е, можеш да го спреш, Майсия — каза Каддар. — Върни го на мястото му. — Едва тогава кубчето бавно се сниши и леко се намести там, където беше лежало. Колкото и мургава да беше, жената като че ли пребледня от гняв.

Да беше сама, Севанна щеше да се разсмее и да затанцува. А сега с голямо усилие запази хладнокръвие. Риале и останалите бяха твърде заети с презрителното си чумерене към Майсия, за да го забележат. Което действаше на една жена с дарбата, щеше да подейства и на друга. За Сомерин и Модара може би нямаше да се наложи, но за Риале, както и за Терава… Но можеше и да не издава толкова нетърпението си. Не и след като другите знаеха, че няма никакви пленнички Айез Седай.

— Разбира се — продължи Каддар, — ще е нужно известно време, докато ти осигуря каквото искаш. — На лицето му се изписа лукавство и той се опита да го прикрие. — Но те предупреждавам: цената няма да е малка.

Севанна неволно се наведе напред.

— А как дойде толкова бързо тук? Колко ще искаш, за да научиш и нас на това? — Успя да прикрие някак нетърпението в гласа си, но се боеше, че издаде презрението си. За злато влагоземците бяха готови на всичко.

Мъжът може би го долови, защото очите му със сигурност се разшириха от изненада. Бързо обаче се овладя, заоглежда уж ръцете си и се усмихна. Но защо усмивката му й се стори толкова доволна?

— Това е по-сложно — каза той толкова гладко, колкото гладки бяха ръцете му. — То е нещо като зовящата кутийка. Мога да ви осигуря няколко, но цената им е дори още по-висока. Съмнявам се, че това, което сте събрали в Кайриен, ще ви стигне. Но пък можете да използвате… кутийките за пътуване, за да отведете народа си в богати земи.

Очите на Мейра пламнаха от алчност. По-богати земи, без да им се налага да се бият с глупците, тръгнали след Ранд ал-Тор.

— Разкажи ми — каза хладно Севанна. — По-богати земи са нещо, което може да ни заинтересува. — Не толкова обаче, че да я накара да забрави за Кар-а-карн. Каддар щеше да й даде всичко, което беше обещал, преди да го обяви за да’цанг. Толкова по-добре, че обичаше да носи черно. Тогава нямаше да се налага и да му дава злато.

 

 

Следящият се промъкна като призрак сред дърветата, без да издаде никакъв шум. Чудесно беше това, което можеше да се научи с една зовяща кутийка, особено в свят, в който, изглежда, бяха останали само още две такива. Червената рокля не беше трудно да се проследи, а и двамата изобщо не се обръщаха да видят дали някоя от онези така наречени айилки не ги следи. Грендал продължаваше да поддържа Огледалната маска, криеща истинския й лик, но Самаил бе изоставил своята и отново беше със златистата си брада и едва с една глава по-висок от нея. И освен това бе прекъснал връзката между двамата. Следящият се зачуди дали това е разумно от негова страна при създалите се обстоятелства. Винаги се беше чудил дали превъзнасяната храброст на Самаил не е всъщност израз на глупост и слепота. Но мъжът все пак не изпускаше сайдин: изглежда, все пак си даваше някаква сметка за риска.

Следящият ги следваше и слушаше. Те нямаха никаква представа за това. Същинската сила, извличана пряко от Великия властелин, не можеше да бъде засечена, освен от този, който я владееше. Черни петънца осейваха гледката му. Имаше си цена, разбира се, цена, която нарастваше с всяко ново посягане към нея, но той винаги бе готов да заплати цената, щом се наложеше. Да си изпълнен със Същинската сила беше почти като да си коленичил под Шайол Гул и да се наслаждаваш на вековечната слава, излъчваща се от Великия властелин. Славата си струваше болката.

— Разбира се, че трябваше да те взема с мен — изръмжа Самаил и се спъна в някакъв корен — никога не беше се чувствал като у дома си извън големите градове. — Само с присъствието си ти отговори на сто техни въпроса. Това глупаво момиченце изобщо не се сети какво поисках. — Той се изсмя късо. — А може би самият аз съм тавирен.

— Това „глупаво момиченце“ е готово да ти извади сърцето и да го изяде сурово, стига да й паднеш. Аз самата обаче също имам няколко въпроса. Не съм си и помисляла, че ще спазиш договора си с ал-Тор по-дълго, отколкото трябва, но това…

Следящият вдигна вежди. Договор ли?

— Не аз нагласих отвличането му. — Самаил я изгледа уж с иронична усмивка, но заради белега му тя по-скоро заприлича на ядосано озъбване. — Месаана има пръст в това, сигурен съм. И навярно Демандред и Семирага също, но Месаана със сигурност. Може би се налага да преоцениш какво имаше в предвид Великия властелин с това ал-Тор да не пострада.

Грендал се замисли. Винаги се беше интересувала преди всичко от най-красивите, подбрани между най-могъщите, но щеше да пофлиртува, само колкото да мине времето, и с мъж, когото се кани да убие, или с такъв, който се кани да направи с нея същото. Единствените мъже, с които никога не флиртуваше, бяха онези от Избраните, които за известно време се оказваше, че стоят над нея. Никога не приемаше да бъде по-слабата страна.

— Тогава защо да продължаваме с тях? — От гласа й закапа разтопена лава, въпреки че обикновено владееше чувствата си до съвършенство. — Ал-Тор в ръцете на Месаана е едно; ал-Тор в ръцете на тази дивачка — съвсем друго. Не че ще има кой знае какъв шанс с него, ако наистина ги отпратиш да плячкосват някъде. Кутийки за пътуване? Тази игра пък каква е? А пленнички държат ли? И ако смяташ, че ще започна да ги уча на Принудата, избий си го от ума. Една от онези жени не беше за пренебрегване. Няма да рискувам да обединя в едно сила и умение в нея или в някоя, която тя ще научи. Или и някоя машинка за връзване си скрил някъде сред играчките си? Впрочем, къде беше преди да се срещнем? Не обичам да ме карат да чакам!

Самаил спря и се озърна назад. Следящият замръзна. Беше загърнат във ветроплаща и бе открил само очите си, така че не се боеше, че ще го видят. С годините бе придобил опит в много неща, които Самаил презираше. Както и в много, които ценеше.

Внезапното разтваряне на Портала, прерязал едно от дърветата на две, накара Грендал да подскочи.

— Нима си помисли, че им говоря истината? — каза с насмешка Самаил. — Малките нараствания в хаоса са също толкова важни, колкото и големите. Те ще отидат където им кажа, ще направят каквото пожелая и ще се научат да са доволни от това, което им дам. Както и ти, Майсия.

Грендал остави своята Илюзия да се стопи и отново стана златокоса като него и толкова бяла, колкото мургава бе досега.

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще те убия. — Гласът й бе студен като лицето й. Говореше сериозно. Следящият се напрегна. Ако тя се опиташе, един от двамата щеше да загине. Да се намеси ли? Тъмни петънца се завихриха в кръгозора му — все по-бързо и по-бързо.

Самаил срещна погледа й с не по-малка твърдост.

— Не забравяй кой ще бъде Не-блис, Грендал — каза той и прекрачи през Портала.

За миг тя остана на място, загледана в отверстието. Встрани от него се появи вертикална резка, но преди нейният Портал да започне да се уширява, тя отпусна сплита — бавно — и резката се сви на точица и после угасна. Пощипването по кожата на следящия изчезна, след като тя освободи сайдар. С изопнато лице тя последва Самаил и неговият Портал се затвори зад гърба й.

Следящият се усмихна криво зад маската на своя ветроплащ. Не-блис. Това обясняваше защо Грендал бе последвала Самаил и защо се бе отказала да се опита да го убие. Дори и тя можеше да бъде заслепена от това. Но то бе още по-голям риск за Самаил от това да обяви примирие с ал-Тор. Освен, разбира се, ако не беше вярно. Великият властелин с радост настройваше слугите си един срещу друг, за да види кой ще излезе по-силен. Само най-силният можеше да застане близо да славата Му. Но днешната истина не беше задължително и утрешната. Следящият бе виждал неведнъж истината да се променя сто пъти между изгрев и залез. Много пъти той сам я беше променял. Замисли се дали да не се върне да избие седемте жени на полянката. Щяха да са лесни — едва ли знаеха как да оформят кръг. Черните петънца изпълниха очите му и се сляха в бясна вихрушка. Не, това щеше да го остави за по-късно.

Целият свят изпищя в ушите му, когато впрегна Същинската сила да разкъса малка дупчица и да пристъпи през нея извън Шарката. Самаил сам не знаеше колко вярно го беше казал. Малките нараствания в хаоса можеха да се окажат също толкова важни, колкото големите.