Робърт Джордан
Корона от мечове (2)

ГЛАВА 1
Велики Чазалайн

Колелото на времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред могъщите гори на Бремския лес се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На североизток задуха вятърът, докато изпепеляващото слънце се издигаше високо сред безоблачно небе. На североизток, през изсъхнали дървеса с кафяви листи и оголени клони, през пръснати надалеч едно от друго селца, над които въздухът трептеше в знойна мараня. Не носеше този вятър облекчение, нито намек някакъв за дъжд, а камо ли за сняг. Задуха на североизток, подминавайки древна арка от съвършено изваян камък, която според някои бе вход към някогашен велик град, а според други — паметник в чест на отдавна забравена битка. Само изтрити от дъжд и вятър нечетливи резки личаха по масивните камъни, неми свидетели на забравената слава на приказната Кореманда. Няколко фургона се тътреха недалеч — тълпата край тях засланяше очи от праха, вдиган от конските копита и колелета на фургоните и понасян от вятъра. Повечето хора нямаха представа накъде вървят — знаеха само, че светът около тях се преобръща главоломно и че иде краят на всякакъв ред, поне там, където той все още не е рухнал. Боязън тласкаше някои от тях, докато други се нижеха по пътя, привлечени от нещо, което все още не можеха да предвидят, нито да проумеят. И повечето от тях изпитваха и страх.

А вятърът продължи напред над сиво-зелената река Еринин, накланяйки корабите, все още каращи стока на север и на юг — търговията трябваше да върви дори и в дни като тези, макар никой да не беше сигурен къде ще е безопасно да търгува. На изток от реката лесовете взеха да оредяват и да отстъпват на ниски вълнисти хълмове, покрити с кафява, изсъхнала като прахан трева и нарядко осеяни с малки купчинки дървета. Над едно от тези хълмчета се виждаше кръг от фургони, много от които — с обгорени платнища или съвсем изгорели, с оголени железни обръчи. На един прът, привързан на един такъв обръч, се вееше пурпурно знаме с черно-бял диск в средата. Знамето на Светлината, както го наричаха някои, или знамето на ал-Тор. Други му бяха дали по-мрачни имена и потръпваха, докато ги шепнеха. Вятърът накара знамето да заплющи и отмина, сякаш зарадван, че е избягал.

Перин Айбара седеше на земята, опрял широката си гърбина на колелото на един от фургоните. Съжали, че вятърът отмина толкова бързо. За миг бе станало малко по-хладно. А и вятърът от юг бе отвял миризмата на смърт от ноздрите му, миризма, напомняща му къде би трябвало да е сега — последното място, където му се искаше да бъде. Много по-добре му беше тук, сред фургоните, с гръб, обърнат на север. Тук поне донякъде можеше да забрави. Вчера оцелелите фургони бяха извлечени на билото на хълма, след като мъжете най-сетне намериха в себе си малко повече сили от това само да благодарят на Светлината, че все още дишат. А сега слънцето отново се катереше нагоре и с него — и зноят.

Той раздразнено почеса късата си къдрава брада — колкото повече се потеше, толкова повече го сърбеше. Пот се лееше по лицето на всички мъже наоколо — на всички, освен на айилците, а най-близката вода беше поне на миля оттук на север. Но същото бе и с преживения ужас, и с миризмите. Повечето го смятаха за добра замяна. Да, трябваше вече да стане и да се заеме със задълженията си, но не можеше да се размърда. Днес беше Велики Чазалайн и у дома, в Две реки, щеше да се пирува цял ден и да се танцува цяла нощ; Денят на възпоминанието, когато човек трябваше да си припомня само хубавите неща от своя живот, и всеки, който изречеше гласно някое оплакване, щеше бързо да се намери с ведро вода, нахлупено на главата му, за да отмие лошия късмет. Нещо, което никой не би пожелал, когато времето е студено, както вече трябваше да е; сега обаче едно ведро вода щеше да е истинска наслада. Помисли си и друго — че ще е невероятно трудно да измъкне от ума си някакви хубави мисли. Вчера бе разбрал някои неща за себе си. Или навярно едва тази заран, след като всичко беше свършило.

Все още можеше да усети някои от вълците, едва шепа от онези, които бяха оцелели и сега бяха тръгнали по своя път някъде другаде, далеч оттук, далеч от човеците. Вълците все още бяха тема за приказки из стана, повод за разсъждения откъде може да са се появили и защо. Някои вярваха, че ги е извикал Ранд. Повечето смятаха, че са го сторили Айез Седай. Самите Айез Седай не казваха какво мислят. Вина откъм вълците не идеше — станалото — станало, — но той не можеше да понесе техния фатализъм. Дошли бяха, защото той ги бе призовал. Раменете му, достатъчно широки, за да го направят да изглежда по-нисък, отколкото беше, се бяха смъкнали от бремето на отговорността. От време на време дочуваше други вълци, от тези, които не бяха се притекли, да гълчат онези, които бяха: „Видяхте ли какво става, когато се забъркате с двуногите!“ Нищо друго не можеше и да очаква.

Искаше му се да завие — братята вълци бяха прави да го корят. Искаше му се отново да си е у дома, в Две реки. Но малък бе шансът за това, навярно никога вече нямаше да го споходи. Искаше му се отново да е с жена си, където и да е, и всичко да се върне както си беше преди. Шансовете за което изглеждаха малко по-добри, а може би — по-лоши. Далеч повече от копнежа за родния дом, повече дори от скръбта за вълците, тревогата му за Файле го ядеше отвътре като пор, мъчещ се да си изрови дупка през стомаха му. Файле всъщност сякаш се бе зарадвала като видя, че той напуска Кайриен. И какво да прави той? Думи не можеше да намери, за да опише колко много обича жена си и как се нуждае от нея, но тя бе толкова ревнива без никаква причина, така бе наранена, без той да бе направил нищо, така сърдита, без той да може да проумее защо. Трябваше да направи нещо, но какво? Отговорът му се изплъзваше. Единственото, с което разполагаше, бе търпеливата бавна мисъл, докато мисълта на Файле святкаше като живак.

— Тия айилки да вземат да си наметнат нещо — измърмори Ейрам и намръщено заби поглед в земята. Приклекнал бе наблизо и търпеливо стискаше юздите на дългокракия си кон; рядко се отделяше от Перин. Мечът на гърба му хич не се връзваше с калайджийското му палто на зелените ивици, провиснала разкопчана заради жегата. Навитата кърпа, овързана на челото му, задържаше потта от очите му. Преди време Перин го беше смятал за твърде красив за мъж. Сега обаче Ейрам изглеждаше помръкнал и в повечето случаи навъсен. — Не е прилично, лорд Перин.

Перин с неохота изтласка от ума си мислите за Файле. С времето щеше да се оправи с това. Трябваше. Все някак.

— Това си е техен обичай, Ейрам.

Ейрам направи гримаса, сякаш се канеше да се изплюе.

— Да, ама не е прилично. Предполагам, че така ги държат под контрол — никой не може да избяга в такъв вид, нали?

Наоколо естествено беше пълно с айилци. Високи, хладни мъже, облечени в сиво, кафяво и зеленикаво, с единственото ярко петно по тях — червената превръзка с черно-белия диск около слепоочията им. Наричаха се сисвай-айман. Понякога тази дума гъделичкаше паметта му като дума, която би трябвало да знае. Попиташе ли човек някого от айилците, той те поглеждаше така, сякаш си изтърсил някаква безсмислица. Но от друга страна, и те самите не обръщаха внимание на червените платнени ивици. Нито една от Девите не носеше алената превръзка. Било белокоси или едва пораснали, за да се пуснат от полите на майките си, всички Деви гледаха сисвай-айман предизвикателно, а мъжете им отвръщаха с хладен поглед и лъхаха почти на глад, издаващ ревност някаква, макар че за какво — Перин не можеше дори да си представи. Каквото и да беше, беше нещо ново и до размяна на удари едва ли щеше да се стигне. Няколко от Мъдрите също се мъдреха около фургоните в бухналите си поли и бели блузи, с тъмни шалове, заметнати напук на жегата, с проблясващите си гривни и накити от злато и слонова кост, допълващи с пищността си инак простоватото им облекло. Някои от тях изглеждаха развеселени от напрежението между Девите и сисвай-айман, други — отегчени. Всички те — Мъдри, Деви и сисвай-айман — обръщаха внимание на Шайдо толкова, колкото Перин би обърнал внимание на някое столче или на черга.

Предния ден айилците бяха пленили около двеста Шайдо мъже, както и Деви — не много, ако се вземеха предвид пълчищата им, включили се в битката — и сега те се движеха свободно наоколо. Така да се каже. Перин щеше да се чувства далеч по-удобно, ако ги държаха под стража. И ако бяха облечени. Но вместо това те носеха вода и шетаха голи, както майка ги е родила. С другите айилци бяха кротки като мишки. Всеки друг получаваше горд и непокорен поглед, обърнеше ли им внимание. Перин не беше единственият, който се опитваше да не ги забелязва, а Ейрам — далеч не единственият, който мърмореше. Мнозина от хората от Две реки правеха или едното, или другото. Мнозина от Кайриенците едва не припадаха, видеха ли някой от Шайдо. Майенците само поклащаха глави, сякаш всичко това беше някаква шега. И оглеждаха похотливо жените. Ама тия майенци бяха също толкова безсрамни, колкото айилците.

— Гаул ми го обясни, Ейрам. Знаеш какво е гай-шайн, нали? За джи-е-тох, за службата една година и един ден и прочие? — Ейрам кимна, което беше добре, защото и самият Перин не знаеше много. Обясненията на Гаул за обичаите на Айил в повечето случаи го объркваха още повече. Гаул като че ли винаги смяташе, че всичко се подразбира от само себе си. — Значи гай-шайн не могат да носят това, което може да носи един алгай’д’сисвай — това ще рече „бойци с копие“ — добави той, след като Ейрам се навъси въпросително. Изведнъж се усети, че е забил поглед право в една от Шайдо, затичана общо взето накъм него — висока млада жена и хубавичка, въпреки дългия тънък белег на бузата и още няколко други по други места. Много хубавичка и много гола. Той се окашля грубо и извърна очи. Усети, че се изкривява. — Все едно, точно за това те са… така, както са. Гай-шайн, както знаеш, носят бели роби, а тук нямат такива. Просто такъв им е обичаят. — „Да го изгори дано Гаул с неговите обяснения. Можеха все пак да ги покрият с нещо!“

— Перин Златооки — каза женски глас зад гърба му. — Карахюин ме праща да те питам дали искаш вода. — Ейрам се изчерви и се обърна с гръб.

— Не, благодаря. — Перин нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че е същата златокоса Шайдо. Продължи да гледа в празното, в друга посока. Айилците имаха странно чувство за хумор, а Девите на копието — Карахюин беше Дева — съвсем странно. Те бързо бяха забелязали как влагоземците реагират на Шайдо — трябваше да са слепи, за да не го забележат — и изведнъж започнаха да пращат гай-шайн при влагоземците по всеки повод и само дето не се търкаляха по земята от смях при изчервяванията, заекванията и виковете им. Сигурен беше, че в момента Карахюин и приятелките й го гледат отнякъде. Това беше може би десетият път, в който му пращаха жени гай-шайн да го питат дали иска вода, дали може да им услужи с брус или някоя друга подобна глупост.

Изведнъж го порази една мисъл. Майенците рядко биваха притеснявани по този начин. Шепа от кайриенците явно се наслаждаваха на гледката, макар и не толкова открито. Колкото майенците, както и неколцина от по-възрастните мъже от Две реки, от по-печените. При никого от тях вече не пращаха гола жена с лъжливо подпитване, доколкото бе забелязал. Тези, които най-много реагираха, от друга страна… На един кайриенец, който се беше развикал най-гръмко да спазват приличие, и на двама-трима от по-младите мъже от Две реки, които бяха започнали да заекват и толкова се изчервиха, че изглеждаха готови да се разтопят, им извадиха душите, докато не вдигнаха ръце и не избягаха от фургоните…

Перин с усилие вдигна очи към лицето на гай-шайн. Към очите й. „Съсредоточи се върху очите й“ — помисли си той панически. Бяха зелени и големи, и съвсем не кротки. Мирисът й беше на чиста ярост.

— Предай благодарностите ми на Карахюин и й кажи, че можеш да намажеш резервното ми седло, ако няма нищо против. И че нямам чиста риза. Ако не е против, да вземеш да ме поизпереш малко?

— Няма да е против — отвърна айилката, обърна се и се затича нанякъде.

Перин бързо извърна очи настрани, въпреки че образът й се задържа в главата му. Светлина, Ейрам беше прав! Но ако имаше късмет, щеше да сложи край на тези досадни посещения. Трябваше да го обясни на Ейрам и на мъжете от Две реки. Навярно и кайриенците щяха да се вслушат.

— Какво ще правим с тях, Перин? — Ейрам продължаваше да гледа настрани, но вече не говореше за гай-шайн.

— Това Ранд да го решава — отвърна бавно Перин, но задоволството му секна. Колкото и странно да беше, че смята обикалящите наоколо голи хора за дреболия, това все пак беше по-сериозният проблем. И никой не отбягваше толкова упорито, колкото него, онова, което се намираше в северната част на бивака.

До отсрещната страна на кръга от фургони на земята седяха двайсетина жени. Всички облечени за път, много от тях в коприна, повечето с леки ленени пелерини да ги пазят от прахоляка. И капчица пот не се виждаше по лицата им. Три от тях изглеждаха толкова млади, че можеше да ги покани на танц, ако не беше женен за Файле.

„Ако не бяха Айез Седай, впрочем“ — помисли си той кисело. Веднъж беше танцувал с една Айез Седай и едва не си глътна езика, когато се усети кого върти в ръцете си. При това тя минаваше за приятелка, доколкото една Айез Седай можеш да я наречеш „приятелка“. „Колко ли нова трябва да е една Айез Седай, та да можеш да й дадеш възраст?“ Другите изглеждаха лишени от възраст, разбира се — човек можеше да ги вземе за двадесет и няколко годишни, обаче и за четиридесет — впечатлението се менеше при всеки поглед и човек не можеше да е сигурен. Това показваха лицата им, нищо, че някои имаха сиви кичури в косите си. На една Айез Седай просто не можеш да й определиш годините. При тях в нищо не можеш да си сигурен.

— Ония поне не са опасни повече — каза Ейрам и посочи с брадичка три от Сестрите, които седяха малко встрани от останалите.

Едната плачеше, притиснала лице в коленете си; другите две се взираха измъчено в празното. От вчера насам с нищо не бяха се променили, но добре поне, че бяха престанали да пищят. Ако Перин схващаше добре, в което се съмняваше, те по някакъв начин се бяха усмирили, когато Ранд се бе освободил от плена им. Никога вече нямаше да могат да преливат Единствената сила. За Айез Седай, изглежда, смъртта беше за предпочитане.

Очаквал беше, че другите Айез Седай ще се опитат да ги утешат, да се погрижат за тях по някакъв начин, но повечето от тях напълно пренебрегваха трите, въпреки че твърде много се стараеха да гледат все някъде в друга посока, а не към тях. Колкото до това, усмирените Айез Седай също отбягваха да поглеждат към останалите. В началото поне няколко от другите Сестри се бяха приближили до тях, всяка поотделно, външно много спокойни, но със силна миризма на отврат и неохота, но нещастничките не получиха нищо, което да облекчи страданието им, нито дума, нито поглед. Тази заран никоя не беше пристъпвала до тях.

Перин поклати глава. Айез Седай имаха навик най-старателно да пренебрегват всичко, чието съществуване не искаха да признаят. Например облечените в черни куртки мъже, стърчащи около тях. За всяка от Сестрите имаше по един Аша’ман, дори за трите усмирени, и тези мъже като че ли изобщо не мигаха. От своя страна, Айез Седай гледаха покрай Аша’ман или направо през тях, все едно че изобщо ги нямаше.

Страхотен номер беше това и сигурно никак не беше лесен. Той самият не можеше да не зачете присъствието на Аша’ман, при това без да е под тяхна стража. На възраст бяха различни от недорасли момчета все още с мъх по бузите до прошарени или плешиви мъжаги — и това, което ги правеше опасни, съвсем не бяха черните униформени палта с високите яки, нито мечовете на бедрата им. Всеки Аша’ман можеше да прелива и неизвестно как те пречеха на Айез Седай да прелеят. Мъже, владеещи Единствената сила, нещо кошмарно. Ранд, разбира се, го можеше, но той все пак си беше Ранд и освен това — Преродения Дракон. Докато от тези типове космите по тялото на Перин настръхваха.

Оцелелите Стражници на пленените Айез Седай седяха малко по-встрани, също под охрана. Тридесетина от бойците на лорд Добрайн и техните кайриенски шлемове с формата на камбана и още толкова майенци от Крилатата гвардия, в червени ризници, всички нащрек, сякаш пазеха глутница от леопарди. И съвсем правилно, при тези обстоятелства. Стражниците бяха повече от самите Айез Седай — явно доста от пленничките бяха от Зелената аджа. Да, охраната бе повече от Стражниците, доста повече, и въпреки това изглеждаше недостатъчна.

— Светлината да даде дано тази пасмина да не ни носи повече мъки — измърмори Перин. На два пъти през нощта Стражниците се бяха опитали да се измъкнат на свобода. Всъщност тези бунтове бяха потушени по-скоро от Аша’ман, отколкото от кайриенците или майенците. Никой от Стражниците не беше убит, но поне десетина бяха с изпочупени кости и на никоя от Сестрите не позволиха да ги Цери.

— Ако лорд Дракона не може да реши — каза тихо Ейрам, — може би някой друг ще трябва да го реши. За да го предпази.

Перин го изгледа криво.

— Какво да реши? Сестрите им казаха да не се опитват повече и те ще се подчинят на своите Айез Седай.

С изпочупени кости или не, колкото и да бяха обезоръжени, с вързани зад гърбовете ръце, Стражниците все пак приличаха на вълча глутница, чакащи главатарят да подаде команда да нападнат. Никой от тях нямаше да миряса, докато неговата Айез Седай не се окаже на свобода, а може би докато всички Айез Седай не бъдат освободени. Айез Седай и Стражници — купчина старо, добре изсъхнало дъбово дърво, готово да лумне в пламъци. Но дори Стражниците и Айез Седай се бяха оказали безсилни пред Аша’ман.

— Нямах предвид Стражниците. — Ейрам се поколеба, а после се премести по-близо до Перин и сниши глас до дрезгав шепот. — Айез Седай отвлякоха лорд Дракона. Той не може да им се довери никога вече, но и не иска да направи това, което трябва. Ако те загинат преди той да е разбрал…

— Какво искаш да кажеш? — Перин едва не се задави. Не за първи път се зачуди дали изобщо беше останало в този мъж нещо от предишния Калайджия. — Те са беззащитни, Ейрам! Беззащитни жени!

— Те са Айез Седай. — Тъмните му очи срещнаха твърдо златистия поглед на Перин. — На тях не може да им се вярва и не могат да се оставят така. Колко дълго могат да бъдат задържани Айез Седай въпреки волята им? Ами че те правят това, което правят, много по-отдавна от Аша’ман. Сигурно знаят много повече от тях. Те са опасност за лорд Дракона, както и за вас, лорд Перин. Виждал съм ги как поглеждат към вас.

Сестрите си шепнеха така, че дори Перин да не може да ги чуе, с устни, опрени на ухо. От време на време наистина поглеждаха към него и Ейрам. Към него, не към Ейрам. Засякъл беше няколко от имената им. Несюне Биара. Ериан Боролеос и Катерин Алруддин. Койрен Селдаин, Сарин Немдал и Елза Пенфел. Джанайн Павлара, Белдеин Нирам, Марит Ривин. Тия последните бяха млади, но млади или без възраст, го гледаха толкова строго, все едно Аша’ман ги нямаше. Да бъдат надвити Айез Седай не беше лесно; да бъдат накарани да признаят поражението си беше отвъд границите на възможното.

Той се насили да отпусне стиснатите си ръце и ги сложи на коленете си, придавайки си спокойствие, каквото изобщо не изпитваше. Те знаеха, че е тавирен, един от онези малцина, около които се оформяше Шарката. Още по-лошо — знаеха, че е свързан с Ранд по някакъв начин, който никой не разбираше, дори самият Ранд. Или Мат — Мат също се беше оплел в тази бъркотия, още един тавирен, макар никой от двамата да не беше толкова силно тавирен, колкото Ранд. И най-нищожния шанс да имаха, тези жени щяха да се опитат да го завлекат — както и Мат — в Бялата кула също толкова бързо, колкото и Ранд, и да ги окошарят като козли, докато дойде лъвът. И при това бяха отвлекли Ранд, и то с измама. Ейрам беше прав в едно — не можеше да им се вярва. Но това, което предлагаше… Той нямаше — не можеше! — да подкрепи такова нещо. Само при мисълта за това му се догади.

— Това повече да не съм го чул — изръмжа Перин. Някогашният Калайджия отвори уста, но Перин го прекъсна. — Нито дума повече, Ейрам, чу ли ме? Нито дума!

— Както заповяда лорд Перин — измърмори Ейрам и сведе глава.

Перин съжали, че не може да види лицето му. В миризмата му липсваше гняв или негодувание. Ей това беше най-лошото. Нямаше го мириса на гняв дори когато Ейрам му предлагаше убийство.

Двама от мъжете от Две реки се бяха качили на колелетата на съседния фургон и гледаха на север. Бяха с пълни колчани на дясното бедро и широки ножове с дълги остриета, почти колкото къси мечове, на лявото. Цели триста мъже от родния край бяха последвали Перин. Той изруга наум първия, който го беше нарекъл „лорд Перин“, изруга деня, в който бе престанал с опитите си да сложи край на това. Въпреки глухото мърморене и шум, обичаен за толкова голям бивак, не беше трудно да ги чуе.

Тод ал-Каар, с една година по-млад от Перин, въздъхна дълбоко, сякаш едва сега виждаше какво се простира под хълма. Перин почти усети как устата му се отваря и затваря. Майката на Тод драговолно се беше съгласила да го пусне, само заради честта, че собственият й син ще придружава Перин Златоокия.

— Славна победа — най-сетне каза Тод. — Това спечелихме. Нали така, Джондин?

Побелелият Джондин Барран, чворест като корен на дъб, беше един от малцината по-стари мъже сред тристата. По-добър стрелец с лък от него не можеше да се намери в Две реки, освен господин ал-Тор, нито по-добър ловец. Джондин не беше от най-уважаваните жители на областта — не се беше трудил нито ден повече от необходимото, откакто бе порасъл достатъчно, за да може да напусне бащината си ферма. Всичко, което го интересуваше, бяха горите и ловът, както и да се напие здраво по празниците. Сега старецът се изплю шумно.

— Както кажеш, момче. Само дето я спечелиха ония проклетници, Аша’ман. И добре дошло, ще река аз. Жалко само, че като я спечелиха, не взеха да си идат някъде другаде да си я отпразнуват.

— Не са толкоз лоши — възрази Тод. — Аз самият не бих имал нищо против да стана един от тях. — Това прозвуча повече като надута хвалба, отколкото искрено. И не само че прозвуча, а и замириса — и без да го поглежда, Перин беше сигурен, че си облизва устните. Майката на Тод със сигурност му беше разказвала приказки за мъже, които преливат, за да го сплаши като малък, при това — не толкова отдавна. — Исках да кажа, че Ранд — тоест лорд Дракона де — все още звучи странно, нали, това, че Ранд ал-Тор е Преродения Дракон и прочие? — Тод се изсмя, късо и някак притеснено. — Е, той може да прелива, ама изглежда, че не ще да е толкова… той не… тоест… — Младежът шумно преглътна. — Освен това какво щяхме да правим с всички тия Айез Седай без тях? — Последното го изшепна. И вече замириса на страх. — Джондин, какво ще правим сега според теб? Имам предвид с тия Айез Седай?

Старият пак се изплю, този път по-шумно. И изобщо не си направи труд да сниши гласа си. Джондин винаги казваше това, което му е на ума — още една причина за недобрата му слава.

— По-добре всичките да бяха измрели вчера, момче. Ще има да си патим сега затова. Помни ми думата, ще има да си патим.

Перин изключи останалата част от разговора им, което никак не беше лесно при острия му слух. Първо Ейрам, сега пък Джондин и Тод, макар и не толкова направо. „Да го изгори дано тоя Джондин!“ Пред този мъж дори Мат щеше да изглежда трудолюбив, но щом кажеше нещо, значи и други си го мислеха. Никой мъж от Две реки нямаше да посегне драговолно да навреди на жена, но кои ли още желаеха смъртта на пленените Айез Седай? И кой ли можеше да се опита да постигне желанието си?

Той огледа притеснено кръга от фургони. Мисълта, че може да му се наложи да защити пленените Айез Седай, не му беше никак приятна, но не можеше да избяга от нея. Не изпитваше нежност към никоя Айез Седай, най-малкото пък към онези там, но беше израснал с никога изричаната на глас увереност, че един мъж е длъжен да се изложи на риск, за да защити една жена, стига тя да му позволи; дали я харесва, или дали изобщо я познава, беше без значение. Вярно, една Айез Седай можеше да овърже всеки мъж на девет възела и да го хвърли на заколение за идущия празник, но отрязани от Силата, те ставаха като всички други. Точно това го мъчеше всеки път, когато ги погледнеше. Двайсет Айез Седай. Двайсет жени, които може би не знаеха как да се защитят, лишени от силата.

Той огледа пазещите ги Аша’ман — лицата им бяха сурови и мрачни като самата смърт. Освен на тримата, които надзираваха усмирените жени. Те се стараеха да изглеждат строги като останалите, но под това тяхно усилие се долавяше нещо друго. Задоволство навярно. Само да можеше да се приближи малко до тях, да им хване миризмата. Всяка Айез Седай представляваше заплаха за Аша’ман. Обратното сигурно също беше вярно. Навярно щяха само да ги усмирят. От малкото, което беше схванал, усмиряването на една Айез Седай беше равносилно на убийство, само дето оставаха още няколко години преди тялото да грохне.

Какъвто и да беше случаят, реши той неохотно, трябваше да остави Аша’ман на Ранд. Те разговаряха само помежду си и Перин се съмняваше, че ще слушат някой друг освен Ранд. Въпросът бе в това какво щеше да им каже Ранд? И какво трябваше да направи Перин, ако кажеше нещо нередно?

Той изтласка и този проблем от ума си и се почеса по брадата. Кайриенците изглеждаха твърде изнервени от Айез Седай, за да им хрумне да им навредят, а майенците хранеха към тях твърде голямо уважение, но той все едно щеше да държи и тях под око. Кой можеше да си помисли, че Джондин може да стигне чак дотам? Сред кайриенците и майенците Перин имаше известно влияние, макар че то сигурно лесно щеше да се стопи. В края на краищата той беше само един прост ковач. Оставаха айилците. Перин въздъхна. Никак не беше сигурен дали и самият Ранд има достатъчно влияние върху айилците.

Трудно му беше да отличава отделните миризми при толкова много хора наоколо, но беше привикнал да познава колкото по миризмите, толкова и по онова, което му казваха очите им. Сисвай-айман, които се приближаваха достатъчно, за да може да ги подуши, миришеха спокойно, но нащрек — с една такава гладка, силна миризма. Те сякаш почти не забелязваха Айез Седай. Миризмичките на Девите бяха бодливи, с едва потиснат гняв, и боцкаха още по-силно, щом погледнеха към Айез Седай. Колкото до Мъдрите…

Всяка от Мъдрите, които бяха дошли от Кайриен, можеше да прелива, въпреки че никоя от тях не беше с лишено от възраст лице. Перин предполагаше, че използват Единствената сила много рядко. При все това, както Едарра с гладките бузки, така и сбръчканата Сорилея с побелялата коса, всички до една се държаха със самочувствие, неотстъпващо на самочувствието на Айез Седай. Изящни жени в по-голямата си част, повечето високи, каквито бяха почти всички айилци, те като че ли изцяло пренебрегваха Сестрите.

Очите на Сорилея преминаха през пленничките, без да се спрат, и тя невъзмутимо продължи да говори тихо на Едарра и на още една Мъдра — дълга жълтокоса жена, чието име той още не знаеше. Да можеше само да закачи нещо от разговора им… Минаха покрай него, без дори една черта на невъзмутимо спокойните им лица да се промени, но виж, миризмите им бяха друга работа. Погледът на Сорилея се плъзна над Айез Седай и мирисът и изведнъж стана някак студен и далечен, мрачен и изпълнен с решимост, а когато заговори на другите две, и те замирисаха като нея.

— Проклятие! — изръмжа той.

— Беда ли? — попита Ейрам, поизправи се, както беше приклекнал на пети, и посегна към дръжката на меча с вълчата глава, щръкнала над рамото му. Беше станал много добър с този меч и винаги го използваше с преголяма охота.

— Никаква беда няма, Ейрам. — Това не беше съвсем лъжа. Перин се отърси от мрачния си размисъл и едва сега огледа с ясен поглед другите. Всички наведнъж. И това, което видя, никак не му хареса, а Айез Седай бяха най-малкото.

Кайриенци и майенци поглеждаха айилците подозрително, на което айилците отвръщаха с не по-малко подозрителни погледи, особено към кайриенците. Дотук — нищо изненадващо. В края на краищата айилците си бяха спечелили известна слава с това, че не изпитваха особено приятелски чувства към никого от тази страна на Гръбнака на света, най-малкото към кайриенците. Простата истина беше, че айилците и кайриенците се мразеха взаимно толкова, колкото беше възможно да се мразят два народа. Нито една от двете страни все още не беше загърбила тази враждебност — най-доброто, което можеше да се каже, беше че я държаха вързана на хлабава каишка — и все пак досега поне той беше убеден, че ще я държат. Поне заради Ранд, ако не за друго. Но едно особено мрачно настроение витаеше в стана, напрежение, което здраво беше поразило всички и всеки. Ранд вече бе освободен, а временните съюзи, в края на краищата, си бяха точно това — временни. Айилецът стискаше по-здраво копието си, погледнеше ли към някой кайриенец, а кайриенецът мрачно опипваше дръжката на меча си. Същото и с майенците — те не се бяха карали с айилците, никога не бяха воювали с тях освен по време на Айилската война, в която бяха взели участие всички народи, но стигнеше ли се до бой, нямаше съмнение на чия страна щяха да застанат. Мъжете от Две реки впрочем — също.

Мрачното настроение обаче беше пуснало корени най-вече сред Аша’ман и Мъдрите. Мъжете в черните палта не обръщаха повече внимание на Девите и на сисвай-айман, отколкото на кайриенците, на майенците или на хората от Две реки, но поглеждаха към Мъдрите с почти толкова мрачни лица, колкото към Айез Седай. Най-вероятно не правеха голяма разлика между една жена, владееща Силата, и друга. Всяка от тях можеше да се окаже техен враг, и то опасен — тринадесет наведнъж бяха смъртно опасни, а в стана и околностите му имаше над деветдесет Мъдри — по-малко от половината от Аша’ман, но предостатъчно, ако решаха да им навредят. Жени, които можеха да преливат, но изглежда, все пак следваха Ранд; изглежда, следваха Ранд, но все пак бяха жени, които току-виж можеха да решат да прелеят.

Мъдрите на свой ред поглеждаха към Аша’ман съвсем по-малко хладно, отколкото към Айез Седай. Аша’ман бяха мъже, които можеха да преливат, но изглежда, следваха Ранд; следваха Ранд, обаче… Ранд беше особен случай. Според Гаул за неговото преливане не се споменаваше в пророчествата за техния Кар-а-карн, но айилците, изглежда, се правеха, че този неудобен факт просто не съществува. Аша’ман обаче изобщо ги нямаше в тези пророчества. Все едно да разбереш, че глутница побеснели лъвове се бият на твоята страна. Колко дълго ще ти останат верни? Може би ще е по-добре да ги премахнеш веднага?

Той притвори очи и гърдите му се занадигаха в тих, тъжен смях. „Мисли за хубавите неща на Велики Чазалайн!“ „Да ме изгори дано — помисли си той кисело. — Трябваше да замина с Ранд.“ Не, най-добре беше да разбере какво става, и по-добре рано, отколкото късно. Но какво, в името на Светлината, щеше да направи? Ако айилците, кайриенците и майенците се нахвърлеха едни срещу други, или още по-лошо — Аша’ман и Мъдрите… Буре, пълно със змии, и единственият начин да разбереш кои са пепелянките беше да си пъхнеш ръката вътре. „Светлина, колко ми се ще да съм си вкъщи сега, с Файле, с ковачницата, в която да си работя и никой да не ме нарича с това проклето «лорд»…“

— Конят ви, лорд Перин. Не казахте кой искате да ви оседлая, Стъпко или Дръжливко, затова оседлах… — Под гневния поглед на Перин Златоокия Кенли Мерин се присви зад гърба на сиво-кафявия жребец, който водеше.

Перин му махна успокоително. Кенли с нищо не му беше виновен. Каквото не можеш да оправиш, трябва да го изтърпиш.

— Спокойно, момко. Добре си направил. Стъпко ще свърши работа. Много добре си го избрал. — Мразеше да говори на Кенли по този начин. Нисък и набит, Кенли едва беше порасъл колкото да може да се ожени или да напусне дома си — и определено не беше порасъл достатъчно за рядката брада, с която се опитваше да подражава на Перин — но се беше сражавал храбро с тролоците при Емондово поле, а и вчера се беше справил добре. Но той се ухили широко на похвалата, която получи от проклетия „лорд Перин“.

Перин се надигна, измъкна секирата, която беше напъхал под фургона, за да не я вижда и да не мисли за нея поне за известно време, и напъха дръжката в клупа на колана си. Тежко острие, извито като полумесец, уравновесено с дебел, извит шип. Сечиво, изковано само за да убива. Дръжката на секирата лягаше прекалено удобно в ръката му и това никак не го утешаваше. Нима беше забравил колко по-добре е да държиш в ръце един добър ковашки чук? Други неща имаше, освен „лорд Перин“, които май беше твърде късно да промени. Един човек някога му беше казал, че с времето ще започне да му харесва да държи секирата. Тази мисъл го накара да потръпне въпреки жегата.

Той се метна на седлото на Стъпко — Ейрам също яхна сивия си кон — и в същия момент видя, че идва Лоиал. Почти наполовина по-висок и от най-високия айилец, огиерът тъкмо пристъпваше внимателно сред кръстосаните окове на фургоните. При неговия ръст човек можеше да си помисли, че ще скърши някой с една непредпазлива стъпка. Както обикновено, Лоиал държеше книга в едната си ръка — дебелият му палец отбелязваше докъде е стигнал, — а обемистите джобове на дългото му палто се бяха издули от още книги. Цялата сутрин беше изкарал сред малката група дървета, които бе нарекъл „уютни и сенчести“, но — колкото и сянка да му предлагаха голите им клони, жегата се беше отразила и на него — изглеждаше изтощен. А може би беше нещо повече от жегата. Озовал се сред фургоните, Лоиал се спря, погледна към Айез Седай и Аша’ман и туфестите му уши потръпнаха неспокойно. Очите му, големи като чаени чашки, се извърнаха към Мъдрите и ушите му отново затрепкаха. Огиерите бяха много чувствителни към настроението.

Като видя Перин, Лоиал закрачи през стана. Макар и на коня, Перин беше с две-три длани по-нисък от изправения Лоиал.

— Перин — прошепна Лоиал, — нещо не е наред тука. Не е наред и е опасно при това. — Прошепна, ама като за огиер. Шепотът му прозвуча като бръмчене на бръмбар, голям колкото мастиф. Няколко Айез Седай извърнаха глави.

— Не можеш ли да говориш малко по-високо? — тросна му се Перин. — Току-виж някой в Андор не те чул. В западен Андор имам предвид.

Лоиал го изгледа стреснато, после направи гримаса и дългите му вежди се смъкнаха над бузите.

— Знаеш, че мога да шепна. — Този път едва ли някой щеше да го чуе ясно на повече от три крачки. — Какво ще правим, Перин? Грешно е да се държат Айез Седай пряко волята им, грешно и неразумно при това. Това съм го казвал и преди, и сега ще го кажа. А и то не е най-лошото. Усещам тук… Една искра само и това място ще избухне като фургон с фойерверки. Ранд не знае ли за това?

— Не знам — отвърна Перин и на двата въпроса.

— Все някой трябва да го знае, Перин. Някой трябва да направи нещо. — Лоиал се загледа на север, над фургоните зад Перин, и Перин разбра, че не може повече да отлага.

С неохота, той извърна Стъпко. По-скоро беше готов да се тревожи заради Айез Седай, заради Аша’ман и заради Мъдрите, докато косата му окапе, но каквото трябваше да се направи, трябваше да се направи. „Мисли за доброто на Велики Чазалайн.“