Робърт Джордан
Корона от мечове (20)

ГЛАВА 19
Диаманти и звезди

Мерана следваше Кацуан толкова близо, колкото смееше. Сто въпроса пареха езика й, но Кацуан не беше жена, която можеш да дръпнеш за ръкава. Тя решаваше кого да забележи и кога. Анура също си мълчеше и двете вървяха след Кацуан през дворцовите коридори и по стълбища, отначало мраморни, после — от обикновен тъмен камък. Мерана погледна Сивата сестра и в миг нещо я жегна — на лицето на Анура се бе изписало стоманеното изражение на момиче, тръгнало да се яви пред Надзорницата на новачките и решило на всяка цена да се държи смело. Но те не бяха новачки. Не бяха деца. Тя отвори уста… и я затвори, подплашена от сивия кок, подскачащ пред нея с подрънкващите по него звездички, птички и рибки. Кацуан беше просто… Кацуан.

Мерана я беше срещала само веднъж — по-точно я беше слушала, още като новачка. Сестри от всяка Аджа бяха надошли да видят тази жена, изпълнени с благоговение, което не можеха да скрият. Преди много години Кацуан Мелайдрин се бе превърнала в еталон, по който оценяваха всяка новозаписана в книгите за новачки. До Елейн Траканд в Бялата кула не бе идвала нито една, която да съответства на този еталон, камо ли да я превъзхожда. В много отношения такава като нея не беше имало през последните хиляда години. Да откажеш, след като са те избрали за Заседателка, бе нещо нечувано, но въпреки това се говореше, че тя е отказвала, и то на два пъти. Говореше се дори, че била отказала и да я издигнат за предводителка на Зелената Аджа. И че веднъж изчезнала от Кулата без вест за цели десет години, тъй като Съветът възнамерявал да я избере за Амирлин. Не че беше прекарвала в Тар Валон и един ден повече от абсолютно необходимото. До Кулата достигаха вести за Кацуан, истории, които караха Сестрите да зяпват, и приключения, каращи онези, които си мечтаеха за шала, да потръпват. Тя щеше да се превърне в поредната легенда сред Айез Седай. Стига вече да не беше се превърнала.

Шалът беше ощастливил раменете на Мерана от вече двадесет и пет години, когато Кацуан бе обявила, че се оттегля от мирските неща. И всички вече я смятаха за отдавна починала, когато след още двадесет и пет години беше избухнала Айилската война. Но след първите три месеца на непрестанни битки тя се беше появила, придружена от двама Стражници, вече доста беззъби, но все още корави като желязо. Говореше се, че Кацуан е сменяла повече Стражници в живота си, отколкото повечето Сестри бяха сменяли обувки. След като айилците се бяха оттеглили от Тар Валон, тя отново бе заминала в уединение, но някои твърдяха, при това почти сериозно, че Кацуан никога нямало да умре, докато на този свят все още имало поне искрица приключение.

„А това са си чисти глупости, които могат да дърдорят само новачките — напомни си твърдо Мерана. — Дори и ние рано или късно умираме.“ И все пак Кацуан си беше Кацуан.

Две Мъдри ги изгледаха, докато минаваха покрай тях — със студените си светли очи върху мургавите лица под тъмните забрадки. Едарра и Леин. И двете можеха да преливат, при това доста силно; можеха досега да са се издигнали високо, ако бяха попаднали в Кулата като момичета. Кацуан ги подмина привидно без да забележи пренебрежението на дивачките. Анура обаче го забеляза, намръщи се и промърмори нещо. Мерана задържа очите си забити в плочките на пода.

Несъмнено сега всичко щеше да се стовари върху главата й, докато обясни на Кацуан за… компромиса… който бяха постигнали с Мъдрите снощи, преди тя и останалите да бъдат доведени в Двореца. Анура не знаеше — тя не бе участвала в това — и Мерана таеше слаба надежда, че ще се появят Рафела или Верин, или някоя друга, на която би могла по някакъв начин да прехвърли отговорността. То наистина си беше компромис донякъде, и може би най-добрият, който можеше да се очаква при така стеклите се обстоятелства, но въпреки това тя силно се съмняваше, че Кацуан ще го възприеме по този начин. Много й се искаше да не се налага тъкмо тя да е тази, която да трябва да я убеди. По-добре щеше да е да налива чая на онези проклети мъже цял месец. И как съжаляваше само, че така си бе развързала езика пред младия ал-Тор. Съзнаването защо той я бе принудил да му поднася чай не бе утеха срещу това, че се бе оказала откъсната от всякаква възможност да спечели предимство. По-скоро беше склонна да мисли, че е попаднала в някакъв тавиренски въртоп на Шарката, отколкото да повярва, че очите на един младеж, очи като два лъскави синьо-сиви скъпоценни камъка, са я накарали да се разбъбри от страх — но тъй или иначе, тя му беше поднесла всички предимства на тепсия. Съжаляваше…

Да съжалява беше глупаво. Тя беше договаряла безброй примирия и съюзи, в много от които всъщност бе постигала изцяло намеренията си; на цели три войни беше сложила край и бе предотвратила дузина други още преди да са започнали, заставала беше пред крале, кралици и пълководци и ги беше принуждавала да се вслушат в здравия разум. И въпреки това… Улови се, че си обещава да не изрече и едно оплакване, все едно колко пъти този мъж я беше карал да се прави на слугиня, стига само отнякъде да изскочи Сеонид, или Масури, или Фелдрин, или която и да е. Светлина! Да можеше само да се събуди и да разбере, че всичко преживяно, откакто напусна Салидар, е било само лош сън…

Изненадващо, но Кацуан ги поведе дълбоко в недрата на Двореца, където живееха слугите. И влязоха в стаичката на Бера и Кируна. Тесен прозорец, разположен високо в стената, но на равнището на някакъв двор отвън, пропускаше тънък сноп светлина. Наметала, дисаги и няколко рокли висяха по окачалки на напуканите пожълтели стени. Дървеният под беше изподраскан. В единия ъгъл имаше малка разнебитена масичка, в друг — също толкова паянтов и ожулен умивалник с олющен леген и кана. Мерана изгледа навъсено леглото. Не изглеждаше много по-тясно от онова, което тя самата беше принудена да дели със Сеонид и Масури. Тяхната стая беше по-голяма може би с по една крачка на ширина и дължина, но съвсем не беше предназначена за три жени. Койрен и останалите, които все още ги държаха в айилските шатри, навярно се чувстваха много по-удобно като пленнички.

Бера и Кируна ги нямаше, но Дайгиан беше тук — светлолика жена със сребърна верижка в дългата черна коса, с кръгъл лунен камък, полюшващ се над челото й. Тъмната й кайриенска рокля беше с четири тънки цветни ивици през корсажа, а по полите си беше пришила бели резки, обозначаващи нейната Аджа. Тя винаги напомняше на Мерана за бъбрива гугутка. Когато влязоха, Дайгиан се изправи.

В стаята имаше само един стол, малко по-височък от трикрако столче и с някаква жалка имитация на облегалка. Кацуан го зае и въздъхна.

— Чай, моля. Две глътки от онова, което ми сипа момчето, и езикът ми щеше да стане по-грапав от подметките на обущата ми.

Сиянието на сайдар моментално обкръжи Дайгиан, макар и бледо, и един очукан калаен чайник се надигна от масичката и потоци на Огън притоплиха водата — междувременно тя отвори една малка, обкована с месинг кутийка с чай.

Мерана седна на леглото и се опита да се съсредоточи. Това, което предстоеше, можеше да се окаже най-важният преговор, които бе водила в живота си. Анура седна до нея.

— Ако се съди по твоето присъствие, Мерана — каза Кацуан, — стигам до извода, че приказките, че това момченце се е покорило на Елайда, са лъжливи. Не ме гледай така изненадано, чедо. Нима си мислиш, че не знам за твоите… връзки? — Последната думичка така я изсумтя, че прозвуча мръсно като войнишка ругатня. — Ами ти, Анура?

— Аз съм тук само да съветвам Берелайн, макар че ако говорим честно, тя пренебрегна съвета ми още когато дойде тук. — Гласът на тарабонката беше изпълнен с увереност. Стискаше обаче пръсти колкото си иска. Така прозрачна нямаше да се справи добре на масата за преговори. — За другото — допълни тя предпазливо — все още не съм взела решение.

— Умно — измърмори Кацуан и се вгледа подчертано в Мерана. — Изглежда, през последните няколко години твърде много Сестри са забравили да използват мозъците си и да залагат на благоразумието. А беше време, когато Айез Седай взимаха решения след спокоен размисъл и винаги с мисълта за благото на Кулата. Спомни си само какво си спечели това момиче Санче за това, че се замеси с ал-Тор, Анура. Приближиш ли се много до огъня, изгаряш лошо.

Мерана вирна брадичка и раздвижи схванатия си врат. Усети се какво прави и се спря. Жената все пак не стоеше чак толкова високо над нея. Не чак толкова. Просто по-високо от всяка друга Сестра.

— Ако мога да попитам… — Твърде неуверено, но по-лошо щеше да е, ако млъкнеше и започнеше отново. — Какви са твоите намерения, Кацуан? — Мъчеше се да възстанови достойнството си. — Очевидно ти си… стояла настрана… досега. Защо си решила да… се обърнеш… към ал-Тор точно в този момент? Ти беше… доста недипломатична… с него.

— Ти все едно го зашлеви през лицето — вметна Анура и Мерана се изчерви. От двете на Анура трябваше да й е далеч по-трудно с Кацуан, но ето че тъкмо тя говореше свободно.

Кацуан със съжаление поклати глава.

— Искаш ли да видиш за какво е направен един мъж, тласни го в неочаквана за него посока. Ковък метал е вложен в това момче, струва ми се, но ще е труден. — Тя се загледа замислено в стената. — В него се е насъбрал толкова гняв, че ще му стигне целия свят да подпали, и при това го удържа на косъм. Бутнеш ли го твърде силно, че да го изкараш от равновесие… Пфу! Ал-Тор не е толкова корав, колкото Логаин Аблар или Казрим Таим, но е сто пъти по-труден, страхувам се. — Като чу имената на тримата наведнъж, езикът на Мерана се залепи за небцето й.

— Ти си видяла и Логаин, и Таим? — възкликна изумена Анура. — Таим… той следва ал-Тор, както чувам. — Мерана въздъхна облекчено. Приказките за Думайски кладенци все още не бяха се пръснали. Но и това щеше да стане скоро.

— И аз имам уши за слуховете, Анура — отвърна язвително Кацуан. — Макар да бих предпочела да нямах, според това, което чух за тия двамата. Всичката ми работа досега да отиде нахалост! И на други също така, но моята част е доста голяма. А отгоре на всичко и тези черни палта, тези Аша’ман. — Тя пое чашката от Дайгиан и й благодари. Кръглобузата Бяла изглеждаше готова да приклекне, но все пак се задоволи само с това да се оттегли в ъгъла, за да не пречи. Тя бе изкарала като новачка по-дълго от всяка друга жена, както и като Посветена — едва й бяха разрешили да остане в Кулата, — и бе спечелила пръстена почти по милост, така че винаги се държеше свенливо в присъствието на други Сестри.

— Всъщност този, който ме измъкна от градината ми с рози, беше Логаин — продължи Кацуан. — Буквално цъфна на прага ми. Фу! Дори някоя свада на овче тържище можеше да ме измъкне от онези прокълнати от Светлината растения. Ако използваш Силата, няма никакъв смисъл, а пък без нея трябва да отгледаш десет хиляди корена срещу един… Фу! Дори вече си мислех дали да не положа клетвата за Ловкиня. Все едно. Приятно минаха онези няколко месеца, докато гонехме Логаин, но когато го хванахме и докато го откараме в Тар Валон, беше същата досада както с розите. Почудих се малко какво ли друго да си намеря, нов Стражник може би, но пък на моите години вече е малко късничко и няма да е честно към един мъж. После чух за Таим и веднага препуснах за Салдеа. Едва ли има нещо по-досадно от това да се занимаваш с мъж, който може да прелива. — Изведнъж тонът й се втвърди, погледът й също. — Някоя от вас да не е била замесена в онази… гадост… малко след Айилската война?

Мерана се сепна. Погледът на Кацуан говореше за дръвник и секира на палача.

— Каква гадост? Не разбирам за какво говориш.

Обвиняващият поглед така порази Анура, че тя за малко да падне от леглото.

— Айилската война ли? — изпъшка тя. — Три години по-късно направих всичко, за да превърна тъй наречения Велик съюз в нещо повече от празно име.

Мерана изгледа Анура с любопитство. Твърде много Сестри от Сивата Аджа бяха шетали след войната от столица на столица в напразно усилие да укрепят съюза, възникнал срещу айилците, но тя така и не помнеше Анура да е била сред тях. Иначе нямаше да е толкова слаба в преговорите.

— Аз също — каза тя. Достойнството. Откакто бе тръгнала от Кемлин по стъпките на ал-Тор, от него й беше останало твърде малко. Малкото трошици, които все още й оставаха, й бяха твърде скъпи, за да изгуби и тях. Тя придаде спокойствие и малко повече твърдост на гласа си. — За каква гадост говориш, Кацуан?

Сивокосата само махна пренебрежително с ръка, сякаш изобщо не е споменавала такова нещо.

За миг Мерана се зачуди дали умът на Кацуан е наред. Никога не беше чувала да се е случвало някоя Сестра да си изгуби ума, но повечето Айез Седай наистина се оттегляха в уединение в заника на живота си, далече от козните и светските вълнения. В повечето случаи — далеч от всички. Кой можеше да каже какво ги сполетява преди края? Но само като срещна ясния, съсредоточен поглед над ръба на чашката, тази мисъл тутакси се изпари от главата й. Все едно, някаква гадост отпреди двадесет и няколко години, каквато и да е била тя, едва ли бе поднесла пламъчето към фитила на това, пред което сега се изправяше светът. А Кацуан така и не бе отговорила на първоначалните й въпроси. Какво възнамеряваше тя все пак? И защо точно сега?

Преди Мерана да успее да я попита, вратата се отвори и нахълтаха Бера и Кируна, подкарани от Корел Ховиан, стройна като момче Жълта с дебели черни вежди и буйна гарвановочерна коса, която й придаваше малко необуздан вид, колкото и спретнато да се обличаше, а тя винаги се обличаше като за селски танц, с пищни бродерии по ръкавите и корсажа, както и по полите. В стаичката почти не остана място където да се помръдне човек. Корел никога не губеше закачливата си веселост, каквото и да ставаше, но сега на лицето й се беше изписала широка усмивка, нещо средно между неверие и нескрит смях. Очите на Кируна проблеснаха върху замръзналото й от надменност лице, а пък Бера направо кипеше от възмущение. Докато не видяха Кацуан. За тях това сигурно беше все едно да се изправят лице в лице с Алинд Дифел или със Селвана Месеу, или дори с Мабриам ен Ширийд. Очите им се опулиха. Челюстта на Кируна увисна.

— Мислех, че сте мъртва! — изпъшка Бера.

— Това вече започва да ми омръзва — раздразнено изсумтя Кацуан. — Следващата идиотка, от която го чуя, ще има да ми врещи цяла седмица. — Анура заби поглед в носовете на пантофките си.

— Не можете да си представите къде ги намерих тези двете — изчурулика Корел с напевния си мурандийски акцент и потупа с пръст чипия си нос, както правеше, когато се канеше да каже някоя шега или когато смяташе, че това, което вижда, е много смешно. Червени петна избиха на бузите на Бера и още по-големи на тези на Кируна. — Бера седеше хрисимо като мишле под очите на половин дузина от ония айилски дивачки, които ми заявиха дръзко колкото можете да си представите, че тя не можела да дойде с мен, докато Сорилея — о, тази пък ако знаете каква вещица е, цяла година да я сънуваш в кошмарите си — та искам да кажа, че не можах да отведа Бера преди Сорилея да си свърши приказката с другата си чирачка. Нашата скъпа Кируна.

Кируна и Бера се изчервиха още повече. Дори Дайгиан ги изгледа зяпнала.

Благодатни вълни на облекчение заляха Мерана. Не тя трябваше да обяснява как Мъдрите бяха изтълкували окаяните заповеди на ал-Тор, че Сестрите трябвало да им се подчиняват. Всъщност те не бяха точно „чирачки“ — не ставаше дума за никакви уроци, разбира се. Какво толкова можеха да научат Айез Седай от една пасмина дивачки, примитивни при това? Просто Мъдрите държаха да се разбере на кого къде му е мястото. Просто ли? Бера или Кируна можеха да поразкажат как ал-Тор се беше изсмял — изсмял! — и беше заявил, че на него му е все едно и че очаква от тях да бъдат послушни ученички. За никоя от тях не беше лесно да превие врат, най-малкото за Кируна.

Кацуан обаче не настоя за обяснения.

— Очаквах да сте я загазили — рече тя сухо, — но не и чак толкова. Да видим дали съм схванала правилно. Вие, рожби скъпи, които сте се вдигнали на бунт срещу законно издигнатата за Амирлин, по някакъв начин сте се обвързали с това момченце ал-Тор, и след като изпълнявате заповеди на тези айилки, допускам, че изпълнявате и неговите също така. — Тя изсумтя с отвращение и поклати глава. — Добре де, каква е причината все пак? Съветът може да ви замъкне на колене оттук до Тармон Гай-дон за назидание, но главите ви мога да вземат само веднъж. А другите, в айилския стан? Всички са от тия на Елайда, нали? Те също ли са им… чирачки? Тези айилци, изглежда, не обичат много-много Айез Седай.

— Не знам, Кацуан — отвърна Кируна. Лицето й бе толкова червено, сякаш всеки миг щеше да пламне. — Не ни пускат при тях. — Очите на Мерана се разшириха. Никога досега не беше чувала Кируна да говори толкова почтително.

Бера пое дълбоко дъх, сякаш за да се заеме с много трудна задача.

— Елайда не е… — заговори тя разгорещено.

— Елайда е твърде амбициозна, доколкото мога да схвана — прекъсна я Кацуан и се наведе напред толкова внезапно, че Мерана и Анура на леглото се дръпнаха, въпреки че тя не погледна тях. — И може да се провали ужасно, но тя все пак е Амирлинския трон, издигната от Съвета на Кулата в пълно съгласие със законите на Кулата.

— Щом Елайда е законната Амирлин, защо не си се подчинила на заповедта й да се върнеш? — Единственото, което издаваше липсата на самообладание у Бера, бяха замръзналите върху полите й ръце. Само усилието да ги спре да не се стиснат можеше да ги задържи толкова неподвижни.

— Значи на една от вас поне й е останал здрав гръбнакът. — Кацуан се изсмя тихо, но очите й не бяха никак весели. — А сега седнете. Имам да ви задам много въпроси.

Мерана и Анура се надигнаха и им предложиха местата си на леглото, но Кируна си остана права, втренчена притеснено в Кацуан, а Бера погледна приятелката си и поклати глава. Корел завъртя сините си очи и кой знае защо, се усмихна широко, но Кацуан като че ли изобщо не забеляза това.

— Половината от слуховете, които чувам — каза тя, — говорят, че Отстъпниците са на свобода. Това не ме изненадва на фона на всичко останало, но вие все пак имате ли някакви доказателства за или против?

Много скоро Мерана беше благодарна, че все пак седи — започна да разбира как се чувства прането, когато го изстискват. Кацуан ги разпитваше безкрайно, прехвърляйки се от тема на тема по такъв начин, че човек никога не знаеше какъв ще бъде следващият й въпрос. Корел се държеше кротко, като само от време на време се изкискваше или поклащаше глава, докато свитата в ъгъла Дайгиан дори и това не правеше, естествено. Мерана поемаше най-тежкото, заедно с Бера и Кируна, макар че и Анура не остана пощадена. Всеки път, когато съветничката на Берелайн се отпуснеше облекчено, въобразявайки си, че се е измъкнала, Кацуан я подхващаше отново.

Тази жена искаше да разбере всичко — от това за властта на момчето ал-Тор над айилците до защо Надзорницата на вълните на Морския народ е хвърлила котва в реката, от това дали Моарейн наистина е мъртва до това дали момчето наистина е преоткрило Пътуването, и дали Берелайн е успяла да го вкара в ложето си, или само е имала такова намерение. Какво смяташе Кацуан за отговорите, които получаваше, беше трудно да се разбере, освен веднъж, когато научи, че Аланна е обвързала ал-Тор и как точно е станало това. Устните й се присвиха и тя се свъси, но докато всички останали изразиха отвращение, Мерана се сети за думите на Кацуан, че тя лично се канела да си вземе Стражник.

Отговорът, за съжаление, в повечето случаи беше незнание, но с това изобщо не можеше да се уталожи апетитът на Кацуан. Тя държеше да научи и последната трошица от това, което знаеха, дори да не знаеха, че го знаят. Успяха да премълчат малко от онова, което се налагаше да се премълчи, но все пак на бял свят излязоха удивителни подробности, някои от които — доста удивителни, дори и от Анура, която, както се оказа, беше получавала подробни писма от Берелайн почти от деня, в който момичето бе тръгнало на север. Кацуан настояваше за отговори, но не предлагаше такива и това обезпокои Мерана. Гледаше лицата на другите — притеснени, оправдаващи се, търсещи извинение и се зачуди дали и тя изглежда така.

— Кацуан — попита тя. — Кацуан, защо си решила да проявиш интерес към него точно сега? — За миг й отвърна немигащ поглед, а после Кацуан отново насочи вниманието си към Бера и Кируна.

— Значи те всъщност са успели да го отвлекат от двореца — каза сивокосата жена и прати празната си чаша към Дайлиан да й я напълни отново. На никоя от останалите не бе предложен чай. Изражението на Кацуан бе толкова невъзмутимо, че на Мерана й се дощя да си заскубе косите. Ал-Тор нямаше да остане доволен, ако разбереше, че Кируна е разкрила за отвличането, колкото и неизбежно да беше това разкритие. Кацуан просто използваше всяка възможност, за да измъкне повече от това, което си искала да кажеш. Добре поне, че подробностите за това как се бяха отнасяли с него останаха премълчани. Той ясно беше дал да се разбере, че това не бива да стане. Мераня можеше само да благодари на Светлината, че вниманието на Кацуан не се задържа дълго на всяка тема.

— Сигурни ли сте, че е бил Таим? И сте сигурни, че тези черни палта не са дошли на коне? — Бера отвърна неохотно, а Кируна — примирено; бяха повече от сигурни; всъщност никой не беше видял Аша’ман да идват или да си отиват, а… дупката… през която се бяха изсипали, можеше да е сътворена и от ал-Тор. Което, разбира се, не носеше никакво удовлетворение.

— Помислете! Не сте вече глупави момиченца, или поне не би трябвало да бъдете. Фу! Все трябва да сте забелязали нещо.

На Мерана й призля. Тя и останалите бяха стояли цяла нощ да спорят какво точно означава клетвата им, преди да стигнат до извода, че означава точно това, което са изрекли, без никакви пролуки, през които да могат да се проврат и да се измъкнат. Дори Кируна накрая бе отстъпила, че са длъжни да защитават ал-Тор, както и да му се подчиняват, и че не им е позволена нито една стъпчица встрани. Какво можеше да означава всичко това по отношение на Елайда и Сестрите, които й бяха останали верни, всъщност не притесняваше нито една от тях. Поне никоя не изрази подобна загриженост. Самият факт, че бяха стигнали до този извод, достатъчно ги беше зашеметил. Но сега Мерана се зачуди дали Бера и Кируна са осъзнали това, което съзнаваше тя. Можеше просто да се окаже, че се противопоставят на една легенда, да не говорим колко Сестри освен Корел и Дайгиан бяха избрали да я последват. И още по-лошо… За миг очите на Кацуан се спряха на нея — хладни и настойчиви. И още по-лошо, Мерана беше сигурна, че Кацуан знае това много добре.

 

 

Забързана по коридорите на двореца, Мин не обръщаше внимание на поздравите на познатите Деви — дори не й хрумваше, че проявява невежливост. Подтичването никак не беше лесно с дебелите токове на тези обувки. На какви глупости само бяха готови жените заради мъжете! Не че Ранд я беше помолил да носи обувките, но още първия път тя ги бе обула, мислейки си за него, и беше забелязала как се усмихна. Харесали му бяха. Светлина, какви ги вършеше само. Да мисли за обувки! Изобщо не трябваше да ходи до покоите на Колавер. Тя спря, примигна да махне сълзите, напиращи в очите й, и пак се затича.

Както обикновено, пред вратата с врязаните в нея позлатени изгряващи слънца клечеше цяла тумба Деви. Шуфите им висяха свободно на раменете и копията лежаха кротко на коленете им, но ако някой си помислеше, че са се отпуснали небрежно, щеше много да сбърка. Бяха като леопарди, готови да скочат и да убият. Обикновено Девите притесняваха Мин, въпреки че бяха дружелюбни. Днес обаче щеше да й е все едно, дори да се бяха забулили.

— Той е в много лошо настроение — предупреди я Риалин, но не понечи да я спре. Мин бе една от малкото, на които беше позволено да влизат при Ранд без предупреждение. Тя изпъна сетрето си и се постара да си придаде по-спокоен вид. Сама не беше сигурна защо бе дошла. Освен че Ранд я караше да се чувства сигурна. Да го изгори дано! Преди никога не бе имала нужда от някого, за да се чувства сигурна.

Прекрачи прага и се слиса. В залата цареше хаос. Бляскащи късове все още се крепяха по част от позлатените рамки на огледалата, но повечето стъкло се беше пръснало натрошено по пода. Тронът, който беше стоял върху подиума, беше треснат в една от стените и от него бяха останали само позлатени отломки. Една от стойките за светилници, от тежко желязо, беше огъната на клуп. Ранд седеше на един стол по риза и със засукани ръкави, отпуснати ръце, отметнал глава и зяпнал в тавана. С празен поглед. Около него танцуваха образи и пламваха и примигваха цветни аури — в това той беше като Айез Седай. Когато видеше Ранд или Айез Седай, тя винаги си мислеше за фойерверките на Илюминаторите. Той сякаш изобщо не бе забелязал влизането й. Строшени късчета стъкло запращяха под обувките й. Лошо настроение, как не!

Въпреки това тя не изпита страх. Не и от него, не можеше дори да си представи, че Ранд би могъл да й навреди. Чувствата й към него бяха толкова силни, че почти можеха да заличат спомена за видяното в покоите на Колавер. Тя отдавна се беше примирила с безнадеждната си любов. Нищо друго нямаше значение — нито че беше неук селянин, нито кой или какво се бе оказал, нито че бе орисан да полудее и умре, ако преди това не бъдеше убит. „Не бих имала нищо против дори да споделя съдбата му“ — помисли си тя и разбра колко здраво се е оплела, след като сама можеше да се лъже. Длъжна беше да го признае. Елейн имаше право на част от него. Тя, както и онази жена, Авиенда, която тепърва й предстоеше да срещне. „Това, което не можеш да поправиш, трябва да го преживееш“ — често казваше леля й Джан. Но пък чак толкова да се е побъркала? Светлина, тя винаги се беше гордяла със здравия си разум.

Влюбена в мъж, който дори не го знаеше и който щеше да я отпрати, ако го разбереше. Мъж, за когото беше сигурна, че е влюбен в нея. Както и в Елейн. И в тази Авиенда също. Това тя го отмина на бегом. Каквото не можеш да поправиш… Той беше влюбен в нея и отказваше да го признае. Нима си мислеше, че след като Луз Терин Теламон е убил любимата си жена, и той е обречен да го направи?

— Радвам се, че дойде — каза той изведнъж, все така втренчен в тавана. — А аз си седя тук сам. Сам. — Ранд се изсмя горчиво. — Херид Фел е мъртъв.

— Не! — прошепна тя. — Не и този мил старец. — Тя се просълзи.

— Разкъсали са го. — Гласът на Ранд бе изтощен. — Идриен припаднала, когато го намерила. Половината нощ останала вцепенена и когато я вдигнали, едва се съвзела. Една от жените в школата й дала нещо, за да заспи. Последното много я смути. Дойде при мен и се разплака, и… Трябва да са били твари на Сянката. Какво друго би могло да го разкъса така жестоко? — Той удари с юмрук по облегалката на стола толкова силно, че дървото изпращя. — Но защо? Защо е бил убит? Какво толкова можеше да ми каже?

Мин се напрегна да помисли. Напрегна се най-искрено. Господин Фел беше философ. Двамата с Ранд обсъждаха какво ли не — от значението на различните части на Пророчествата за Дракона до природата на дупката в затвора на Тъмния. Той й беше давал книги, много умни книги, особено когато се мъчеше да отгатне какво точно се говори в тях. Беше философ. И никога вече нямаше да й даде книга. Беше толкова мил старец, вечно потънал в света на мисълта — и вечно се стряскаше, когато забележеше нещо извън него. Тя пазеше като ценно съкровище една бележчица, която той беше написал до Ранд. Беше казал, че е хубава и че го разсейвала. А сега беше мъртъв. Светлина, до гуша й беше дошло от толкова смърт!

— Не биваше да ти го казвам.

Тя се сепна; не беше чула Ранд да прекосява залата. Пръстите му погалиха бузата й. Да изтрият сълзите й.

— Извинявай, Мин — каза той тихо. — Изглежда, всякаква добрина вече ме е оставила. Човек е загинал заради мен, а единственото, което ме тревожи, е защо е бил убит.

Тя го прегърна и зарови лице в гърдите му. Не можеше да спре да плаче.

— Влязох в покоите на Колавер. — Образи просветнаха в главата й. Празната дневна. Никакви слуги. Спалнята. Не искаше да си го спомня, но сега, след като беше започнала, думите сами започнаха да се сипят от устата й. — Мислех си, че след като я осъди на изгнание, може би ще се намери начин да се избегне онова видение, което имах за нея. — Колавер се беше облякла може би в най-хубавата си рокля, тъмна лъскава коприна с водопади от нежна, бледожълта като стара кост соварска дантела. — Мислех, че поне веднъж няма да се окаже, че е точно така. Че ти си тавирен. Че можеш да промениш тъканта на Шарката. — Колавер си беше сложила накит и гривни със смарагди и огнекапки, и пръстени с перли и рубини, и диаманти, подредени в косата й, в пълно подражание на короната на Кайриен. Лицето й… — Беше в спалнята си. Обесена на един от пилоните на кревата. — С оцъклени очи и изплезен език, с почерняло, подуто лице. Мин захлипа безпомощно и се отпусна на гърдите му.

Ръцете му я обгърнаха, бавно и нежно.

— О, Мин, тази твоя дарба ти носи много повече мъка, отколкото радост. Ако можех да ти отнема болката, щях да го сторя, Мин. Повярвай ми.

Тя бавно осъзна, че и той трепери. Светлина, колко се мъчеше да бъде железен, да бъде това, което смяташе, че трябва да е Преродения Дракон — но се оказваше наранен всеки път, когато някой загиваше заради него, заради Колавер навярно не по-малко, отколкото заради Фел. Страдаше за всеки пострадал и се мъчеше да се преструва, че не страда.

— Целуни ме — промълви тя едва чуто. И след като той не помръдна, вдигна очи. Той примигна към нея колебливо, с очи ту сини, ту сиви, като предутринно небе. — Не те дразня. — Колко често го беше дразнила: сядаше в скута му, целуваше го, наричаше го овчар, защото не искаше да изрече името му от страх да не усети ласката! Той се примиряваше с това, защото смяташе, че тя наистина го дразни и че ще престане, след като се увери, че не му действа. Ха! Леля Джан и леля Рана все твърдяха, че не бивало да целува мъж, освен ако не смятала да се омъжва за него, но леля Мирен като че ли знаеше малко повече за света. Тя казваше, че не бивало да целуваш мъж просто ей така, понеже мъжете имали слабост лесно да се влюбват. — Студена съм като лед, овчарю. Колавер, а сега и господин Фел… Имам нужда от теб. Имам нужда… Моля те.

Той сведе глава бавно, толкова бавно. Беше братска целувка, мека като мляко, утешаваща, загрижена. А после се превърна в нещо друго. Не чак толкова утешителна. Той вдигна глава и понечи да се отдръпне.

— Мин, не мога. Нямам право да…

Тя го сграбчи за косата и придърпа устата му надолу, и след още малко съпротивата му секна. Не беше сигурна дали първо нейните ръце започнаха да късат дантелите по неговата риза или неговите по нейната, но в едно бе абсолютно сигурна — че ако дори се опита да спре, тя ще грабне някое от копията на Деви те и ще го намушка.

 

 

На излизане от Слънчевия палат Кацуан огледа айилските дивачки колкото можа по-незабелязано. Корел и Дайгиан я следваха мълчаливо. Твърде много дивачки и всяка от тях гледаше на Айез Седай като на пълни с бълхи и покрити със струпеи улични псета, цапащи с кални лапи чистите постелки. Някои хора гледаха на Айез Седай с благоговение или възхита, други със страх или омраза, но Кацуан никога досега не беше виждала такова презрение, дори и от Белите плащове. Въпреки всичко всеки народ, който произвеждаше толкова много дивачки, трябваше да праща река от момичета към Кулата.

Трябваше да се погрижи за това някой ден, и то хубавичко, но не и сега. Това момченце ал-Тор трябваше да бъде заинтригувано достатъчно, за да й позволи да бъде край него, и изкарано от равновесие достатъчно, за да може да го сръга натам, където пожелае, без то да разбере. Тъй или иначе всичко друго, което можеше да се замеси в това, трябваше да бъде поставено под контрол или потиснато. Нищо не можеше да се позволи да му влияе или да го тласка в грешна посока. Нищо.

Лъскавата карета я чакаше в двора зад търпелив впряг от шест сиви, грижливо подбрани коня. Един от слугите се затича да отвори вратата с боядисаните на нея две сребърни звезди върху червени и сиви ивици, и се поклони така дълбоко, че плешивото му теме почти се изравни с коленете му. Беше по риза с бухнали ръкави и бричове. Откакто бе дошла в Слънчевия палат, така и не беше забелязала нито един в ливрея, освен неколцината, облечени в цветовете на Добрайн. Несъмнено слугите не бяха сигурни какво да носят и се бояха да не сбъркат.

— Може пък и да съдера кожата на Елайда, когато ми падне в ръцете — каза тя, след като каретата тръгна. — Това глупаво дете е направило задачата ми почти невъзможна.

А след това се разсмя така внезапно, че Дайгиан се опули, а Корел се ухили в очакване да чуе нещо много забавно. И двете не я разбраха, а и тя не се опита да им обясни. През целия й живот най-бързият начин да я заинтересуват беше като й кажат, че нещо е невъзможно. Но пък, от друга страна, бяха изтекли двеста и седемдесет години от последния път, когато се беше сблъскала с неизпълнима задача. Всеки ден можеше да се окаже последният й, но младият ал-Тор щеше да е подходящият край на всичко.