Робърт Джордан
Корона от мечове (32)

ГЛАВА 31
Машиара

Докато лодката се отделяше от пристана, Нинив захвърли маската на покритата с възглавнички пейка до себе си, отпусна се със скръстени ръце, стисна здраво плитката си и зарея намръщен поглед в нищото. В нищото и намръщен на всичко. Вслушването във вятъра все така й говореше, че иде страшна буря — от тези, които събарят покриви и изравняват плевни със земята, и на нея почти й се дощя реката тозчас да се замята на буйни талази.

— След като не е времето — изкриви тя злобно устни в подражание на Елейн, — ти си тази, която трябва да отиде. Надзорницата на корабите може да се почувства оскърбена, ако не изпратим най-силната от нас. Те знаят, че Айез Седай много държат на това. Пфу! — Всичко това бяха думи на Елейн — с изключение на „пфу!“. Елейн просто бе решила, че да изтърпи купищата глупости от страна на Мерилил ще е за предпочитане пред възможността да се изправи отново пред Неста. Тръгне ли ти зле с някого е трудно да върнеш нещата на мястото им — Мат Каутон беше най-доброто доказателство за това! — а ако продължаха по същия начин с Неста дин Реас Две луни, тя скоро щеше да ги превърне в свои жалки слугини.

— Ужасна жена! — изръмжа тя и се намести ядосано върху възглавничките на седалката. Нищо не беше се получило и с Авиенда, когато Нинив предложи тя да отиде при Морския народ; онези хора, изглежда, бяха очаровани от нея. Тя й отвърна с писклив гласец и доста превзето, съвсем необичайно за Авиенда, но с настроение, напълно подходящо за отговора й:

— Ако се случи, ще го разберем, няма защо да гадаем, Нинив ал-Мийра. Може би и аз ще разбера нещичко, докато дебна днес Джайчим Карридин. — Да не беше фактът, че нищо не можеше да сплаши айилката, щеше да си помисли, че Авиенда гори от желание да шпионира Карридин само от страх. Да стърчиш цял ден сред пека на улицата, подбутвана от тълпите, не беше никак забавно, а днес щеше да е по-лошо от всякога, заради празника. Нинив беше почти сигурна, че на аийлката по би й харесала една хубава и освежаваща разходка с лодка.

Лодката се килна на една страна. „Хубава и освежаваща разходка с лодка“ — каза си тя. Приятен и прохладен ветрец сред залива. Влажен при това, не сух. Лодката пак се люшна. „О, кръв и пепел!“, изстена Нинив, после запуши устата си с шепа и забарабани с пети по дъските пред пейката, обзета от праведен гняв. Ако й се наложеше да изтърпи дълго този Морски народ, езикът й щеше да загрубее също като на Мат. А за него не искаше дори да си помисля. Още един ден, скръстила кротко ръце заради този… този мъж… и щеше да си изскубе и последния косъм от главата! Не че досега беше поискал нещо неразумно, но тя все го чакаше да го направи, а и поведението му!…

— Не! — каза тя високо. — Сега трябва да си успокоя стомаха, не да го разстройвам още повече. — Лодката започна бавно да се полюшва. Тя се опита да се съсредоточи върху дрехите си. Не беше чак толкова придирчива към облеклото си, както, изглежда, бе понякога Елейн, но мислите за коприни и дантели успокояваха.

Всичко беше подбрано така, че да впечатли Надзорницата на корабите, а тя самата да се опита да си възстанови донякъде изгубените позиции, ако това въобще можеше да помогне. Зелена коприна с жълти райета на полите, извезана със злато по ръкавите и корсажа, със златна дантела по китките и леко очертаваща линията на деколтето. То може би трябваше да е малко по-високо, за да я възприемат по-сериозно, но с по-високо не разполагаше. Е, като се имаха предвид дрехите на Морския народ, си беше повече от скромно. Неста трябваше да я приеме такава, каквато е — Нинив ал-Мийра нямаше да си сменя стила на обличане за никого.

Игличките с жълт опал в плитката й си бяха нейни — подарък от панархесата на Тарабон, ни повече, ни по-малко — но Тилин й бе осигурила златната огърлица с перли и смарагди на гърдите й. Накит, по-разкошен от всичко, което Нинив бе мечтала да притежава някога. Дар за това, че й бяха довели Мат, така бе казала Тилин, което й прозвуча съвсем безсмислено, но може би кралицата просто си бе потърсила някакво извинение за такъв щедър подарък. Двете гривни от злато и кост дойдоха от Авиенда, която, както се оказа, разполагаше с цяло ковчеже със смайващо красиви накити за жена, която не носеше по себе си нищо повече от един сребърен гердан. Нинив я бе помолила да й заеме костената си гривна с гравираните рози и тръни, но за нейно изумление Авиенда я беше притиснала до гърдите си като най-ценното си притежание и на всичко отгоре Елейн взе да я утешава. Нинив нямаше да се учуди, ако видеше двете да избухнат в ридания.

С тях ставаше нещо много странно и ако тя не знаеше, че двете са твърде чувствителни за подобни глупости, щеше да заподозре, че в основата стои някой мъж. Е, поне Авиенда беше твърде чувствителна. Елейн пък продължаваше да копнее за Ранд, макар че Нинив едва ли можеше да я вини за…

Изведнъж тя усети прилив на сайдар на огромни вълни точно над себе си…

…и зацапа в солената вода, покрила главата й, замята се отчаяно нагоре да вдиша въздух, оплетена в полите си, блъскайки с ръце и крака. Главата й излезе на повърхността и тя зяпна да глътне въздух сред плаващите наоколо възглавници, и се огледа недоумяващо в почти пълния мрак. След миг разпозна килналата се на една страна седалка на каютата и част от дървената стена. Беше се озовала в затворена въздушна кухина. Не голяма — можеше да докосне двете страни, без да протяга съвсем ръцете си. Но как… Преобърнатата каюта се наклони на една страна. Стори й се, че въздушният мехур леко се сви.

Първото, което трябваше да направи, преди да мисли за каквото и да било друго, беше да се измъкне преди да е свършил въздухът. Да плува знаеше — достатъчно често се беше гмуркала във вирчетата на Водния лес у дома — не понасяше само водата да я лашка насам-натам. Тя вдиша дълбоко, сви се на две и заплува надолу, където трябваше да се намира вратата. Щеше да й помогне, ако разкъсаше роклята си, но не смяташе да изскача на повърхността на реката само по долна риза, чорапи и накити. Тях също не смяташе да оставя. Освен това не можеше да се измъкне от роклята, без да си изгуби кесията на колана, а беше готова по-скоро да се удави, отколкото да изгуби това, което държеше в нея.

Водата беше черна, без лъч светлина. Пръстите й докоснаха дърво и тя заопипва, докато не намери вратата, задращи по ръба й… и напипа пантата. Мърморейки люти проклятия наум, заопипва внимателно по другата страна. Да! Дръжката на резето. Надигна я и натисна навън. Вратата се открехна може би на два пръста… и спря.

С пламнали дробове, тя изплува обратно нагоре до въздушната кухина, но само колкото да ги напълни отново. Този път намери вратата по-бързо. Промуши пръстите си през пролуката, за да разбере какво пречи на вратата да се отвори. Пръстите й затънаха в тиня. Може би щеше да успее да изрови дупка или… Опипа по-нависоко. Още тиня. Тя задълба с пръсти от дъното на пролуката нагоре и после, отказвайки да повярва, надолу. Тиня. Лепкава тиня навсякъде.

Този път, когато изплува обратно в кухината, тя се хвана здраво за седалката и жадно си пое дъх. Сърцето й биеше лудо.

— Няма да умра тук — промърмори тя. — Няма да умра тук!

Заблъска с юмрук седалката, докато не я заболя — мъчеше се да усили гнева си дотолкова, че да може да прелее. Нямаше да загине. Не и тук. Сама. Никой нямаше дори да разбере къде е загинала. Без гроб, само един труп, гниещ на дъното на реката. Ръката й отпадна и плесна във водата. Помъчи се да си поеме въздух. Черни и сребристи петънца заиграха пред очите й; сякаш заничаше надолу през някаква тръба. Нямаше го гнева, осъзна тя смътно. Продължи отчаяно да се протяга да достигне сайдар, но вече бе престанала да вярва, че ще може да го докосне. Щеше да умре тук. Никаква надежда. Без Лан. И лишена от всякаква надежда, потръпвайки на ръба на съзнанието като пламъче на догаряща свещ, тя направи нещо, което не беше правила никога досега. Предаде се.

И сайдар нахлу в нея и я изпълни.

Едва осъзна как дървото над нея отведнъж се изду навън и се пръсна. Тя се понесе устремно нагоре сред кипящите въздушни мехурчета, извън дупката в потъналия корпус и сред пълния мрак. Смътно се досети, че трябва да направи нещо. Почти успя да си спомни какво. Да. Краката й заритаха немощно; опита се да раздвижи ръцете си, за да заплува. Те сякаш се мятаха напразно.

Нещо сграбчи роклята й и в нея се надигна паника, породена от мисълта за акули, за лъвориби и за Светлината само знаеше още какви твари, които можеха да обитават тези черни дълбини. Искрицата съхранен още разсъдък й говореше за Силата, но тя замята отчаяно юмруци, зарита и усети, че юмрукът й удря нещо твърдо. Но за нещастие запищя, или поне се опита. Водата, нахлула в гърлото й, заглуши всеки писък, заглуши и сайдар и последните трошици от съзнанието й.

Нещо дръпна плитката й, после отново, и след това я повлече… нанякъде. Нито воля имаше вече, нито сила да окаже съпротива, дори не можеше да се уплаши достатъчно, че ще бъде изядена жива.

Изведнъж главата й се показа над водата. Някакви ръце я обгърнаха отзад — ръце! Не беше акула, в края на краищата… и притиснаха силно ребрата й, някак съвсем познато. Тя се закашля… от носа й швирна вода… отново се изкашля, болезнено. И вдиша с трепет. Никога в живота си не беше вкусвала нещо по-сладко.

Една ръка стисна брадичката й и изведнъж я повлякоха отново. Обзе я изтощение. Едничкото, което можеше да направи, бе да се отпусне по гръб, да диша и да се взира в небето. Толкова синьо. Така красиво. Сърбежът в очите й съвсем не беше от солената вода.

А после започнаха да я бутат нагоре в някаква лодка, нечия груба ръка под нея я изтласка нагоре, а двама длъгнести мъже с месингови халки на ушите я хванаха, прехвърлиха я през борда и я пуснаха, за да помогнат на спасителя й.

Цялата разтреперана, на четири крака, тя зяпна тъпо в някакъв меч, ботуши и зелено палто, които някой бе захвърлил на палубата. Отвори уста… и изля от себе си цялата Елбар. Цялата река, както й се стори, с обяда си в добавка — нямаше да се учуди, ако видеше и няколко риби да се мятат в това, което избълва. Триеше устни с опакото на ръката си, когато чу нечии гласове.

— Добре ли е милорд? Милорд много дълго се задържа долу.

— Мен ме остави, човече — каза нечий дълбок глас. — Намери нещо да загърнем дамата. — Гласът на Лан, гласът, който ден и нощ беше бленувала да чуе.

Отворила широко очи, Нинив едва потисна воя си; ужасът, който бе изпитала, когато си помисли, че ще умре, беше нищо в сравнение с това, което мина през главата й сега. Нищо! Това беше кошмар. Не сега! Не така! Не и след като се беше давила като плъх, полужива, коленичила сред изповръщаното!

Без да мисли, тя прегърна сайдар и преля. Водата се изсипа от дрехите и косата й на порой и отми останките от нещастието й. Тя се изправи, олюля се, намести набързо огърлицата и се постара да оправи роклята и косата си, но солената вода и бързото подсушаване оставиха няколко петна по коприната и доста гънки, за чието махане бе нужна веща ръка и нажежена ютия. Косата й напираше да се отскубне от черепа й, а опалите в плитката й сякаш бяха осеяли настръхналата опашка на разгневена котка.

Все едно. Сега тя беше самото спокойствие, хладна като ветрец в ранна пролет, невъзмутима като… И се обърна преди да е успял да се приближи до нея отзад и да я стресне, опозорявайки я напълно.

Осъзна бързината си едва когато видя, че Лан тъкмо се прехвърля през борда. Най-красивият мъж на света. Мокър до кости, по риза, панталони и чорапи. Беше великолепен с мократа си коса, полепнала по лицето му и… и с червенина на лицето, като от удар. Тя плесна длан на устата си, като си спомни как юмрукът й се беше ударил в нещо кораво.

— О, не! О, Лан, толкова съжалявам! Не исках! — Всъщност не усети как прекоси разстоянието, което все още ги делеше; просто се озова пред него, изправена на пръсти, за да погали нежно раната му. Сръчен сплит на всичките Пет сили и отокът на мургавата му буза се заличи за миг. Но можеше да е ранен на друго място! Тя завъртя сплитовете; други, пресни белези и драскотини я накараха да трепне, и освен това напипа нещо странно… но инак й се стори здрав като бик. Здрав и мокър целият, защото се бе гмурнал да я спаси. Тя го изсуши също както бе направила със себе си; водата се плисна в краката му. Не можеше да престане да го докосва. Двете й длани погалиха коравите му бузи, чудесните му сини очи, твърдия му нос, плътните устни, ушите му. Вчеса нежните му като коприна кичури и ги оправи с пръсти, намести и стегна кожената му превръзка, която ги придържаше назад. Езикът й сякаш също оживя със свой собствен живот.

— О, Лан! — промълви тя. — Ти наистина си тук! — Някой се изкикоти. Не тя — Нинив ал-Мийра никога не се кикотеше, — но някой се изкикоти. — Не е сън! О, Светлина, ти си тук! Как?

— Един слуга в Тарасинския палат ми каза, че си отишла до реката, а едно момче на пристана ми каза коя лодка си взела. Ако Мандарб не беше останал без подкова, щях да пристигна още вчера.

— Не ме интересува. Нали сега си тук. Ти си тук! — Тя все пак не се кискаше.

— Може да е Айез Седай — измърмори някой от лодкарите, — но все пак си е пате, което само се бута в челюстите на тоя вълк.

Лицето на Нинив за миг се обля в пурпур и тя тропна с крак. Друг път щеше да му даде на този да разбере, и то така, че да я запомни. Друг път, когато щеше да може да мисли. Сега Лан не оставяше място за нищо друго в ума й. Тя го стисна за ръката.

— Можем да поговорим насаме в каютата. — Някой от гребците ли се беше изкискал все пак?

— Мечът ми и…

— Аз ще го прибера — каза тя и сбра вещите му по палубата с потоци на Въздух. Някой от тези простаци наистина се беше изкискал. Друг поток на Въздух дръпна и отвори вратата на каютата, тя подкара Лан с меча му и всичко останало вътре и я затръшна зад гърба си.

Светлина, съмняваше се, че дори Калле Коплин у дома е толкова дръзка, въпреки че много търговски охранници познаваха рождения белег на Калле не по-зле от лицето й. Но не беше същото. Съвсем не беше същото! Все пак нищо нямаше да навреди, ако не беше чак толкова… нетърпелива. Ръцете й отново се върнаха на лицето му — само за да пооправят още малко косата му, само толкова — и той хвана леко китките й със силните си ръце.

— Сега връзката ми я държи Миреле — промълви той. — Отстъпва ме на теб, докато сама си намериш Стражник.

Тя измъкна спокойно дясната си ръка, замахна и го зашлеви с все сила. Главата му почти не помръдна, така че Нинив измъкна и другата си ръка и го зашлеви и с нея, още по-силно.

— Как можа? — За по-сигурно придружи въпроса си с още един шамар. — Знаеше, че те чакам! — Наложи се да го удари още веднъж, само за да му го набие в главата. — Как си могъл да го направиш? Как си могъл да й позволиш? — Нов шамар. — Да те изгори дано, Лан Мандрагоран! Да те изгори дано! Да те изгори дано до Ямата на ориста дано! Да те изгори на пепел дано!

Мъжът — проклетият мъж! — и дума не промълви. Не че можеше, разбира се: що за оправдание можеше да й предложи? Само стоеше като пън пред нея, докато тя го засипваше с шамари, не помръдваше и немигащите му очи я гледаха особено, и как иначе, след като бузите й бяха поруменели заради него. Но ако шамарите й не му направиха голямо впечатление, то дланите я заболяха кански.

Навъсена, тя стисна юмрук и го блъсна в корема с всичка сила. Той изпъшка. Леко.

— Сега ще поговорим за това спокойно — каза тя и отстъпи крачка назад. — Като разумни хора. — Лан само кимна, седна на пода и придърпа ботушите си! Тя отмахна с лявата си ръка полепналите по лицето й кичури и прибра дясната зад гърба си, за да раздвижи изтръпналите си пръсти, без той да забележи. Нямаше никакво право да е толкова твърд, не и след като искаше да го набие. Да му е счупила ребро едва ли можеше да се надява.

— Би трябвало да й благодариш, Нинив. — Как можеше да е толкова спокоен! Той напъха единия си крак в ботуша и се наведе да вземе другия, без да я поглежда. — Не би искала да бъда обвързан към теб, нали?

Потокът на Въздух сграбчи шепа от косата му и изви болезнено главата му нагоре.

— Ако посмееш — само да посмееш! — отново да ми плещиш онези дивотии как не искаш да ми дариш вдовишкия траур, Лан Мандрагоран, ще те… ще те… — Не можа да измисли нещо достатъчно силно. Да го изрита щеше да е нищо. Миреле. Миреле и нейните Стражници! Да го изгори дано! Кожата да му съдереше, нямаше да е достатъчно!

Той само я изгледа озадачено, след което каза:

— Мислех да не ти го казвам, но имаш правото да го знаеш. — Тонът му беше някак разколебан — а Лан никога не се разколебаваше. — Когато Моарейн загина… когато връзката на един Стражник с неговата Айез Седай се прекъсне… настъпват промени…

Докато й обясняваше, ръцете й се разтрепериха, а после цялата се разтрепери. Ченето я заболя от това, че го държеше здраво стиснато. А Лан разказваше за преживения си ужас, без дори веднъж да потръпне и без да отклони очите си от лицето й. И тя внезапно разбра защо очите му са по-студени и от сърцето на зимата. Очи на човек, знаещ, че вече е мъртъв, и не можещ да се трогне от собствената си смърт, човек, очакващ вече почти с нетърпение да го погълне дългият сън. Нейните очи я засърбяха, но не можеше да заплаче. Не можеше!

— Така че виждаш — завърши той с усмивка, докоснала само устните му; усмивка на пълно примирение — когато се свърши, на нея ще й остава само година или малко повече болка, а аз все едно ще съм мъртъв. Това на теб ти е спестено. Последният ми дар за теб, Машиара. — Машиара. Изгубената му любов.

— Ти ще си моят Стражник, докато си намеря друг? — Сама се смая от спокойния си глас. Не можеше да избухне в плач. Не можеше! Трябваше да събере всичките си сили.

— Да — отвърна той предпазливо, докато обуваше втория си ботуш. Винаги й беше напомнял на полуопитомен вълк, а сега очите му го правеха да изглежда още по-малко питомен.

— Добре. — Тя заоправя полите си: не можеше да позволи да забележи страха й. — Защото съм си намерила стражник. Теб. Чаках и го желаех, докато беше с Моарейн. С Миреле няма да чакам. Тя ще ми предаде връзката ти. — Нямаше къде да ходи Миреле. Щеше да го направи, дори да се наложеше да я завлече до Тар Валон за косата. Колкото до това, можеше да я завлече и само заради принципа. — Не ми казвай нищо — сряза го тя, когато той отвори уста. Пръстите й опипаха кесията на колана й, в която лежеше тежкият златен пръстен с печата му, увит в копринена кърпа. Тя се помъчи да смекчи тона си: той беше болен и грубите думи нямаше да помогнат на болестта му. Но си беше усилие — искаше така да го нахока, че здраво място да не му остане; искаше да си отскубне плитката от корен само при мисълта за него и за онази жена. И като се мъчеше да задържи тона си спокоен, тя продължи:

— В Две реки, Лан, когато някой даде на някого пръстен, двамата се смятат за сгодени. — Това си беше чиста лъжа и тя почти очакваше Лан да подскочи от гняв, но той само примигна притеснено. Освен това беше чела някъде за това. — Така че ние с теб сме сгодени отдавна. И ще се оженим днес.

— Молил съм се за това — отвърна той тихо и поклати глава. — Знаеш, че е невъзможно, Нинив. А дори и да беше, Миреле…

Въпреки обещанията си да запази спокойствие тя прегърна сайдар и затъкна устата му с Въздух преди да може да й признае онова, което не искаше да чуе. Докато не го признаеше, тя все още можеше да се преструва, че нищо не се е случило. Спипаше ли Миреле обаче!… Опалите се притиснаха здраво в дланта й и ръката й отскочи от плитката като опарена. Пръстите й отново заресаха косата му, докато той я гледаше възмутено.

— Сега един малък урок за разликата между съпругите и останалите жени — каза му тя. — Ще ти бъда много благодарна, ако не споменаваш повече името на Миреле пред мен. Разбра ли?

Той кимна и тя освободи потока, но веднага щом размърда схванатите си челюсти, Лан промълви:

— Няма да споменавам имена, Нинив, но знаеш, че тя усеща всичко, което изпитвам, през връзката. Ако с теб сме мъж и жена…

Стори й се, че лицето й ще избухне в пламъци. За това изобщо не се беше сетила! Проклетата Миреле!

— Има ли начин да разбере, че съм точно аз? — най-после попита тя и този път бузите й наистина пламнаха. Особено след като той отметна глава и се разсмя.

— Светлина, Нинив, ти си направо ястреб! Не съм се смял така, откакто… — Смехът му секна и студенината се върна в очите му. — Наистина бих искал, ако можеше, Нинив, но…

— Може и ще стане — прекъсна го тя. Оставиш ли мъжете да говорят, винаги ти се качват на главата. Без повече колебание тя тупна в скута му. Вярно, още не бяха женени, но скутът му беше по-мек, отколкото грубите пейки в кабината. Тя се помръдна малко, за да се намести по-удобно. Е, и да не беше по-мек от пейките, поне не беше по-твърд. — Най-добре ще е да се примириш, Лан Мандрагоран. Сърцето ми принадлежи на теб и ти вече си ми признал, че твоето принадлежи на мен. Ти принадлежиш на мен и аз няма да те пусна. Ти ще си моят Стражник и моят съпруг, и то за дълго, за много дълго. Няма да позволя да умреш. Разбра ли? Мога да бъда толкова упорита, колкото трябва.

— Не бях забелязал — отвърна той и тя присви очи. Тонът му прозвуча ужасно… сухо.

— Крайно време е — отвърна му тя твърдо. После изви врат и надникна през прорезите в дървената стена зад него, извърна се и отново надникна напред през резбованата предница на каютата. Край тях се нижеха дълги каменни пристани, протягащи се от каменния кей; още по-напред можеше да се видят само още и още пристани, както и самият град, целият блеснал в бяло под яркото следобедно слънце. — Къде отиваме? — възкликна тя.

— Казах им да ни върнат на брега — отвърна Лан. — Стори ми се, че ще е най-добре, ако се измъкнем от реката колкото може по-бързо.

— Ти! — Тя стисна здраво зъби. Той не знаеше закъде е тръгнала, нито защо. Направил бе най-доброто, което бе могъл, според това, което знаеше. И беше спасил живота й. — Все още не мога да се върна в града, Лан. — Тя се окашля да прочисти гърлото си и смени тона. Колкото и нежна да й се искаше да е с него, от чак толкова сироп пак щеше да й прилошее. — Трябва да отида при корабите на Морския народ, на „Ветрогон“.

— Нинив, аз бях точно зад лодката ти. Видях какво се случи. Ти беше на петдесетина крачки пред мен, а после се озова на петдесет крачки назад и започна да потъваш. Трябва да беше белфир.

Нямаше нужда да й казва повече.

— Могедиен! — изпъшка тя. О, можеше и да е някой друг от Отстъпниците, или някоя от Черната Аджа, но тя бе сигурна, че е Могедиен. Какво пък, тя я беше надвила не веднъж, а два пъти. Можеше да го направи и трети път, ако потрябва. Но по лицето й, изглежда, не се четеше толкова увереност.

— Не се бой — каза Лан и я погали по бузата. — Никога повече не бива да се боиш, докато съм край теб. Ако ти се наложи да се изправиш срещу Могедиен, ще се погрижа да те ядосам достатъчно, за да можеш да прелееш. Изглежда, имам някакъв талант в това отношение.

— Ти никога повече няма да ме ядосваш — понечи да го скастри тя, но млъкна, изгледа го с широко отворени очи и бавно промълви. — Аз не съм ядосана.

— Сега не, но когато ти потрябва…

— Не съм ядосана — засмя се тя. Изрита с крак от радост и заудря с юмруци по гърдите му, без да спира да се смее. Сайдар я изпълни, не само с живот и радост, но и с благоговение този път. С нежни като перца поточета на Въздух тя го погали по бузите. — Аз не съм ядосана, Лан! — прошепна тя.

— Преградата ти е изчезнала. — Той се ухили, заразен от радостта й, но усмивката не стопли очите му.

„Ще се погрижа за теб, Лан Мандрагоран — обеща тя безмълвно. — Няма да позволя да умреш.“ Отпусната на гърдите му, тя си помисли дали да не го целуне и дори… „Ти не си Калле Коплин“ — смъмри се Нинив.

Изведнъж я порази внезапна, ужасна мисъл. Толкова по-ужасна от това, че не се беше сетила досега.

— А лодкарите? — промълви тя. — И телохранителите ми? — Лан поклати глава и тя въздъхна. Телохранители! Светлина, те бяха имали нужда от защитата й, а не обратното. Смъртта на още четирима души в нозете на Могедиен. Само четирима в сравнение с хиляди други, но за самата нея това бе твърде лично. Е, в този момент поне не можеше да си разчисти сметките с Могедиен.

Тя стана и се зае да пооправи доколкото може дрехите си.

— Лан, би ли казал на лодкарите да обърнат? Кажи им да гребат с все сили. — Както бе тръгнало, едва ли щеше да види отново палата преди да се мръкне. — И виж дали някой от тях няма нещо като гребен. — В този вид не можеше да се появи пред Неста.

Той вдигна палтото и меча си и й отвърна с поклон.

— Както наредите, Айез Седай.

Тя присви устни и изчака вратата да се затвори зад него. Смееше й се, тъй ли? Готова беше да се обзаложи, че все щеше да се намери някой на „Ветрогон“, който да може да ги ожени. А според това, което знаеше за Морския народ, беше готова да се обзаложи, че Лан Мандрагоран щеше да се принуди да обещае да прави това, което му се каже. Тогава да видим кой на кого щеше да се смее.

С люлеене и поклащане, лодката започна да обръща в обратна посока и с нея започна да се обръща и стомахът й.

— О, Светлина! — простена тя и се смъкна на пейката. Защо не можа да се отърве и от това заедно с преградата? Задържането на сайдар само влошаваше нещата. Пусна го, но и това не помогна. Нямаше да позволи да й прилошее отново. Щеше да задържи Лан до себе си — завинаги. Този ден тепърва щеше да се окаже великолепен. Само да можеше да я остави онова усещане за наближаваща буря…

 

 

Слънцето бе клекнало зловещо над покривите, когато Елейн почука с юмрук на вратата. По улицата зад гърба й празнуващите хора подскачаха и танцуваха, изпълвайки въздуха със смях и песни. Смътно й се дощя да й остане малко време и тя да се порадва истински на празника. В костюм като този на Биргит сигурно щеше да е забавно. Или дори като онзи, който бе видяла рано заранта на лейди Ризел, една от придворните на Тилин. Стига да можеше да си държи маската на лицето, та да не я познават. Тя почука отново, този път по-настойчиво.

Сивокосата слугиня с квадратните челюсти отвори вратата и лицето й почервеня от гняв, щом Елейн свали маската си.

— Ти! Какво търсиш пак тук? — и също така внезапно гневът й отстъпи на смъртна бледост, след като Мерилил свали маската си, а после — Аделиз и останалите. Жената потръпваше при всяко открило се пред очите й лишено от възраст лице, дори пред това на Сарейта. В нея сигурно видя това, което очакваше да види.

Слугинята ахна и понечи да затръшне вратата, но Биргит се промуши край Елейн и покритото й с перушина рамо блъсна вратата. Слугинята се олюля назад, после се съвзе, но преди да побегне или да се развика, Биргит стисна ръката й под рамото и каза твърдо:

— Спокойно. Не искаме да се вдига врява, нали? — На пръв поглед само държеше жената под мишница, все едно че я поддържа да не падне, но слугинята загуби и ума и дума. Зяпаше с ококорени очи покритата с пера маска на хваналата я жена, после бавно поклати глава.

— Как се казваш? — попита Елейн, докато останалите влизаха в преддверието. Вратата се затвори и шумотевицата отвън стихна. Очите на слугинята пробягаха по лицата им — лица на Айез Седай.

— Ц-ц-цедора.

— Сега ще ни заведеш при Реане, Цедора.

Цедора кимна. Изглеждаше готова да се разплаче.

Тръгнаха по стълбището. Биргит все още я държеше под мишницата. Елейн си помисли дали да не й каже да я пусне, но последното, от което имаха нужда, бе да се вдигне врява и всички из къщата да се разбягат коя накъдето види. Тъкмо затова Биргит беше приложила мускули, вместо тя да прелее. Елейн реши, че Цедора е по-скоро изплашена, отколкото да я боли, но пък всички тук тази вечер щяха поне малко да се изплашат.

— Т-тук са — промълви Цедора и кимна към една червена врата. Вратата към стаята, където двете с Нинив бяха изтърпели онзи неприятен разпит. Елейн отвори и влезе.

Реане беше седнала пред камината с „Тринадесетте гряха“ над нея още дузина други жени, които Елейн не беше виждала никога, заели всички столове покрай бледозелените стени, силно запотени при плътно затворените прозорци и спуснатите пердета. Повечето бяха облечени в ебударски рокли, въпреки че само една от тях беше с маслинен цвят на кожата и почти всички бяха с бръчки и косите им бяха поне леко прошарени. И всяка от тях, до последната, можеше да прелива в една или друга степен. Седем носеха червения колан. Тя недоволно пое дъх. Когато Нинив се окажеше права, така ти го изтъкваше, че на човек му се дощяваше да запищи.

Реане скочи почервеняла от гняв също като Цедора, и първите й думи повториха възклицанията на слугинята:

— Ти! Как смееш да… — Думите, както и гневът, секнаха едновременно и по същата причина, след като Мерилил и останалите влязоха по петите на Елейн. Една жълтокоса жена с червен колан и дълбоко деколте плахо изстена, очите й се подбелиха и тя се смъкна от стола си. Никоя не помръдна да й помогне. Никоя дори не погледна към Биргит, която придружи Цедора до единия ъгъл и я пусна да се свлече на пода. Всички сякаш бяха забравили да дишат. Елейн изпита неудържимо желание да каже „бау“ само за да види какво ще стане.

Реане залитна пребледняла, после се опита да се овладее, но без успех. Само миг й беше нужен да огледа хладните лица на Айез Седай, подредили се до вратата, за да реши коя командва. Коленичи пред Мерилил и сведе глава.

— Простете ни, Айез Седай. — Гласът й бе изпълнен с благоговение. — Ние сме само няколко приятелки. Не сме сторили нищо, нищичко, което да опозори Айез Седай. Кълна ви се, каквото и да ви е казало това момиче. Щяхме веднага да ви съобщим за него, но се побояхме. Събрахме се само да си поговорим. Тя си има приятелка, Айез Седай. Хванахте ли и нея? Мога да ви я опиша, Айез Седай. Каквото поискате, всичко ще направим. Кълна ви се, ние…

— Ти си Реане Корли, нали? — попита Мерилил. Реане трепна и потвърди, че е тя, все още без да вдига очи от пода. — Трябва да се обърнеш към Елейн Седай, Реане.

Реане зяпна, взря се в Мерилил, след което бавно се обърна към Елейн. Очите й бяха като палачинки. Тя облиза устни и вдиша много, много дълбоко. После отново сведе глава и почти изхлипа:

— Моля ви за прошка, Айез Седай. Не знаех. Не можех да… — Още едно дълго, изпълнено с безнадеждност вдишване. — Каквото и наказание да постановите, ще го приемем покорно, разбира се, но умолявам ви, повярвайте ми, че…

— О, я ставай — прекъсна я нетърпеливо Елейн. Беше искала тази жена да я признае, също както Мерилил и всички останали, но от това унизително пълзене й прилошаваше. — Много добре ме чу. Стани и се изправи като хората. — Тя изчака, докато Реане се подчини, след което пристъпи и седна на стола й. От раболепие нямаше нужда, но не искаше да остават недоразумения кой все пак командва тук. — Все още ли отричаш, че знаеш нещо за Купата на ветровете, Реане?

— Айез Седай — отвърна Реане и разпери ръце, — никоя от нас никога не би използвала тер-ангреал. — Простодушно, като попаднала в града лисица. — Уверявам ви, никога не сме си позволявали ни най-малко да подражаваме в каквото и да било на Айез Седай. Ние сме само тези няколко приятелки, които виждате, и ни свързва само това, че някога ни е било позволено да пристъпим в Бялата Кула. Това е всичко.

— Сама тези няколко приятелки значи — сухо каза Елейн. — Плюс Гарения, разбира се. И Беравин, както и Дерис, и Ализе.

— Да — отвърна неохотно Реане. — И те.

Елейн много бавно поклати глава.

— Реане, Бялата Кула знае за вашето Родство. Кулата винаги га е знаела. — Една мургава жена с тайренска външност, въпреки че носеше синьо-бяло копринено елече със знака на гилдията на златарките, изпищя приглушено и притисна с две ръце устата си. Друга — висока салдейка с побеляла коса и с червения колан на кръста, се присви и с въздишка се срина на пада до жълтокосата жена.

Колкото до Реане, тя хвърли поглед към Сестрите за потвърждение — и го видя. Лицето на Мерилил беше по-скоро ледено, отколкото сурово, а Сарейта направи неволна гримаса. Вандийн и Кареане бяха присвили устни, а също и Аделиз, която оглеждаше жените покрай стените все едно, че виждаше някакъв непознат й досега вид насекоми. Разбира се, това, което видя Реане, бе твърде различно от това, което всъщност беше. Всички бяха приели решението на Елейн, но съвсем не им беше харесало, въпреки всичките им „Да, Елейн…“. Щяха да са тук още преди два часа, ако не беше твърде честото им „Но, Елейн…“. Понякога да бъдеш водач означаваше да си пастир.

Реане не припадна, но лицето й се сгърчи от страх и тя вдигна ръце.

— Решили сте да унищожите Родството? Защо сега, след толкова време? Какво сме сторили, че да се нахвърлите върху нас точна сега?

— Никой няма да ви унищожава — каза Елейн. — Кареане, след като никоя няма да се сети да помогне на онези двете, би ли се заела, ако обичаш? — Почервенели от срам, жените в стаята занаскачаха и преди Кареане да направи една стъпка, по две жени бяха коленичили до всяка от припадналите, надигнаха ги и заподнасяха шишенца с уханна сол под носовете им. — Амирлинския трон желае всяка жена, която може да прелива, да се свърже с Кулата — продължи Елейн. — Предложението е отворено за всяка от Родството, която пожелае да го приеме.

С потоци от Въздух да беше увила всяка от тези жени, нямаше да ги накара да замръзнат така. Здраво да беше затегнала тези потоци, очите им нямаше да се опулят толкова. Една от припадналите жени изведнъж ахна и се закашля, отблъсквайки шишенцето с ароматните соли, което бяха задържали твърде дълго под носа й. Последва порой от гласове.

— Най-сетне можем да станем Айез Седай?

— Те ще ни позволят да се учим?

— Те ще ни учат отново?

Порой болезнено възбудени гласове.

— Ще можем наистина да…

— Те всъщност ще ни позволят да…

— Ивара, Сумеко, всички, забравяте се! — викна Реане. — Говорите пред Айез Седай! Засрамете се! Вие говорите пред… Айез Седай! — И закри лицето си с длани и се разтрепери. Всички млъкнаха и сведоха погледи въпреки толкова набръчканите си лица и толкова побелелите си коси. Елейн не можеше да си помисли за нищо друго освен за група новачки, хванати от самата Наставница да се бият с възглавници след Последния гонг.

— Наистина ли ще ни се позволи да се върнем в Кулата? — промълви Реане колебливо.

Елейн кимна.

— Онези, които могат да се научат за Айез Седай, ще получат тази възможност, но място ще се намери за всички. За всяка жена, която може да прелива.

В очите на Реане блеснаха сълзи. Елейн не беше сигурна, но й се стори, че жената промълви „Мога да стана Зелена“. Едва се сдържа да не скочи и да я прегърне.

Никоя от останалите Айез Седай не показа никакви чувства, а Мерилил, определено най-сдържаната, каза:

— Мога ли да запитам, Елейн? Реане, колко… колко от вас бихме могли да приемем? — Несъмнено паузата й беше нужна, за да замени „колко дивачки и жени, които не са успели първия път“.

Дори Реане да го беше забелязала или заподозряла, не го показа, или пък не я притесни.

— Не бих повярвала, че ще се намерят такива, които да откажат такова предложение — каза тя. — Може би ще ни е нужно известно време, за да разпратим вестта навсякъде. Нали разбирате, пръснати сме навсякъде, така че… — Тя се засмя, малко нервно и почти през сълзи. — Така че да не ни забележат Айез Седай. В момента в списъка ни има хиляда седемстотин осемдесет и три имена.

Повечето Айез Седай се бяха научили да прикриват изумлението си с външна невъзмутимост и само Сарейта си позволи да ококори очи. И освен това размърда устни беззвучно, но Елейн вече я познаваше достатъчно, за да разчете думите. „Две хиляди дивачки?! Светлината да ни е на помощ!“ Самата Елейн най-старателно заоправя полите си, докато не се увери, че е овладяла лицето си. Светлината да им е на помощ, наистина.

Реане разбра мълчанието им погрешно.

— Повече ли очаквахте? Всяка година стават злополуки, някои умират от естествена смърт, както всички останали, а и се боя, че през последните две хиляди години Родството се е разраствало по-слабо. Навярно сме били прекалено предпазливи, когато се обръщаме към всяка жена, напуснала Бялата кула, но винаги сме се страхували, че някоя може да донесе за нас, подложена на разпит, и… и…

— Ни най-малко не сме разочаровани — увери я Елейн и махна с ръка успокоително. Разочаровани ли? За малко щеше да се разсмее истерично. „Родственичките“ бяха два пъти повече от всички Айез Седай! Сега Егвийн нямаше да може да каже, че не си е свършила работата — щеше да заведе в Кулата почти две хиляди способни да преливат жени. Но след като Родството отказваше на дивачки… Не, привличането на Родството бе второстепенен въпрос. — Реане — каза тя кротко, — смяташ ли, че вече бихте могли евентуално да си спомните къде все пак се намира Купата на ветровете?

Реане се изчерви като слънце по заник.

— Ние никога не сме ги докосвали, Елейн Седай. Не знам защо са били събирани. Никога не съм чувала за тази Купа на ветровете, но наистина има един склад, точно като този, който описахте.

На долния етаж някаква жена преля, леко и за много кратко. Чу се ужасен писък.

Елейн моментално скочи, всички останали също скочиха. Някъде изпод роклята си от пера Биргит измъкна кама.

— Това трябва да е Дерис — каза Реане и хукна към вратата. — Освен нея долу няма други.

Елейн я хвана за ръката и я спря.

— Все още не си Зелена — каза тя и в замяна бе дарена с чудесна усмивка, с трапчинки на бузите и свенлива в същото време. — Ние ще се оправим с това, Реане.

Мерилил и останалите се подредиха бързо от двете й страни, готови да я последват, но Биргит изпревари всички, хвана дръжката на вратата и се ухили широко. Елейн преглътна, но не каза нищо. Тази чест се полагаше на Стражника, така гласеше кодексът на Гайдините, пръв да влезе и да излезе последен. Но тя се изпълни със сайдар, готова да помете всичко, което можеше да застраши нейния Стражник.

Вратата се отвори преди Биргит да успее да натисне бравата.

И нахлу Мат — буташе пред себе си слабичкото слугинче, което Елейн помнеше от миналия път.

— Сетих се, че може да сте тук. — Той се ухили безочливо, без да обръща внимание на гневните погледи на Дерис, и продължи: — Още повече че видях цялата онази проклета пасмина Стражници да пият в кръчмата, която най не понасям. Проследих една жена до Рахад и тъкмо се връщам. До горния етаж на една къща, в която не живее никой, да съм по-точен де. И значи като тя си излезе, влязох и подът беше толкова прашен, че веднага видях в коя стая е влизала. Има един скапан ръждясал катинар на вратата, но залагам хиляда крони срещу един ритник в задника, че вашата Купа е там. — Дерис понечи да го изрита и след като той я избута, измъкна малък нож от колана си, но той й го взе и го подметна във въздуха — Някой ще каже ли най-сетне на тая подивяла котка на чия страна съм? Жени с ножове ме изнервят напоследък.

— Ние вече знаем всичко за това, Мат — каза Елейн. Е, поне всеки момент щяха да го научат, но да види слисаната му физиономия беше истинско удоволствие. Но тя усети и нещо от Биргит — упрек. Авиенда сигурно също нямаше да одобри поведението й. Елейн преглътна — никога досега не беше полагала такова усилие да отвори устата си. — Все пак съм длъжна да ти благодаря, Мат. Изцяло на теб дължим, че намерихме онова, което търсехме. — Това, че той зяпна удивено, почти изплати усилието й.

— Тогава давай да вземаме лодка и да прибираме тази проклета Купа — каза Мат. — С малко късмет можем да напуснем проклетия Ебу Дар още тази нощ.

— Но това е глупаво, Мат. И не ми казвай, че те унижавам. Няма да пълзим из Рахад по тъмно и няма да напуснем Ебу Дар преди да сме използвали Купата.

Той понечи да възрази, разбира се, но Дерис се възползва от обстоятелството, че се е разсеял, за да го изрита отново. Той се дръпна зад Биргит и изрева някой да му помогне.

— Той ли е Стражникът ви, Елейн Седай? — попита Реане с неверие.

— Светлина, не, разбира се! Стражникът ми е Биргит. — Реане зяпна. И понеже бе отговорила на въпроса й, Елейн също я попита — нещо, което никога нямаше да си позволи да попита друга Сестра: — Реане, ако нямаш нищо против да ми кажеш, на колко години си всъщност?

Жената се поколеба, хвърляйки поглед към Мат, но той продължаваше да се извърта, за да задържи ухилилата се Биргит между себе си и Дерис.

— Догодина — каза Реане, сякаш това бе последната дреболия на този свят — ще стана на четиристотин и двадесет.

Мерилил припадна.