Юрий Брезан
Черната воденица (6)

V

Стъпките на воденичаря заглъхват и Крабат тозчас напуска затвора си в образа на гарван. Прелита над Черната гора, прелита едно езеро, два планински върха и още една гора; после под него се разстила ширна равнина, през която протича поток. Крабат лети все по потока и там, дето потокът прави остър завой надясно, лежи селото, описано му от Маркус.

Сега на Крабат остава още само да открие липата, която с широкия си листак закривала комай напълно малката къща.

Липата се вижда отдалеко, месечината хвърля грамадната й сянка върху къщата.

Крабат кацва на билото на сламения покрив.

„Майка ми спи в таванската стая, която гледа към липата“ беше му казал Маркус. Прозорецът на таванската стая, който гледа към липата, е малко открехнат. Крабат се провира и влиза в стаята. Чува дишане на хора. Очите му полека-лека привикват към тъмнината; той вижда три детски креватчета и едно широко легло, в което спят родителите на децата.

Крабат е уверен, че се намира в описаната му къща, но младата жена там в леглото не е майката на Маркус.

Той кацва на горния край на широкото легло и пошепва в ухото на мъжа:

— Къде е майката на Маркус?

Мъжът отговаря като насъне:

— Дири сина си.

— Къде?

— Навсякъде — шепне заспалият мъж.

Крабат извръща глава настрана. Едно от децата се смее в съня си. Тогава той се провира пак през прозореца навън и хвръква на липата.

— Маркус, братко — говори той напреде си, — майка ти е тръгнала да те дири. Как да я намеря?

Крабат натъжен литва обратно, но зорките му очи продължават да оглеждат равнината. Майка, тръгнала да дири своя син, може да е на път и по това късно време.

Блъсва се в една кула и пада позашеметен на земята.

В подножието на кулата, на място закътано от вятър и дъжд, се е сгушила тъмна човешка снага. Когато птицата тупва пред нея, сянката се изправя. Жена е, жена с побелели коси и в жалейни дрехи. Лицето й е изпито, пръстите на ръцете й са изкривени от непосилен труд.

Тя дига птицата от земята и усеща, че не е мъртва.

— Да не ти се е счупил я крак, я крило, Черньо? — пита тя с дълбок, добър глас.

И не се изплашва, когато гарванът отговаря:

— Нищо не ми се е счупило. Блъснах се толкова силно в кулата, че насмалко щях да се пребия.

Жената изважда къшей хляб от джоба.

— Благодаря — казва Крабат, — не съм гладен. Пък и време нямам да седя дълго тук. Преди изгрев-слънце трябва да се прибера у Черния воденичар, който ме е омагьосал.

Внезапно го осеня една мисъл и той допълва:

— Само майки могат да разтурят магията. Искаш ли да ми станеш майка?

— Имах троица синове — отговаря майката. — Един от тях загина във войната. Дърво смаза другия. Третият тръгна да дири щастието, но не го намери. Ще те взема наместо син.

— Единият тръгнал да дири щастието ли? — пита Крабат. — Не се ли нарича Маркус?

Жената изненадана дига глава.

— Твоят син е жив, майко. И само ти можеш да го избавиш — казва Крабат, обажда й всичко и й описва пътя към Черната воденица.

— Дълъг път, синко — забелязва жената.

— Дълъг път, майко — отговаря Крабат. — Пък и воденичарят е лош човек. Трябва настойчиво да поискаш сина си от него. Той ще те заведе в една стая, дето на един прът са накацали дванайсет гарвана. Единайсет ще ровят с клюна си под лявото крило, един под дясното. Той ще бъде Маркус.

— Ами ти? — пита майката. — Нали те взех наместо син!

— Благодаря ти, майко — казва Крабат. — Мене ще познаеш лесно по тая лъскавина тук. — Показва й десния си гарванов крак. — Воденичарят ще се изсмее и ще ти рече: „Хайде, намери сина си!“ Ти ще посочиш Маркус и мене. И най-лихата сила на воденичаря ще бъде безсилна срещу тебе.

— Ще дойда — казва жената.

— Ще ти бъда признателен, майко — отвръща Крабат.

— Най-признателни са синовете на майките, когато живеят както подобава на човеци.

— Време е да летя — казва Крабат. — Сбогом, майко. И ела!

— Ще дойда — повтаря жената.

Крабат литва назад, лети бързо колкото го държат крилата. Провира се през решетестия прозорец, успява да си поеме само пет пъти дъх и слънцето изгрява.