Юрий Брезан
Черната воденица (17)

I

Глашатаи викат по градски пазарища и стъгди, и по селски мегдани:

— Крабат уби своя брат!

— Геройски подвиг на Крабат: братоубийство!

— Воденичарят подари живота на един побягнал ратай, Крабат погуби ратая!

— Истинското лице на Крабат: лице на убиец!

На глашатаите плаща Черният воденичар. Той плаща и на онези, които шарят между людете и шушукат:

— Безсмислено е да се борим срещу Черния воденичар, губим кръвта си и не печелим нищо. Пък и Крабат се е съюзил с дявола и ще ни продаде на пъкъла.

Глашатаите и подстрекателите намират люде, които покорно навеждат глави, жалят за Маркус и за надеждите, които са възлагали на Крабат, и които говорят: „А бе, знаех си аз, че няма смисъл. Воденичарят разполага с власт, а ние сме бълхи, които той може да смаже с нокътя на пръста си. Трябва да се смаляваме, да станем по-дребни от бълхи. Колкото по-дребен е човек, толкова по-малко ще се занимава Черният воденичар с него“.

Глашатаите и подстрекателите намират люде, които заявяват: „Аз смятах Крабат способен за велики дела и бях готов да се боря редом с него. Но братоубийство… не, не съм съгласен!“

Глашатаите и подстрекателите намират също люде, които бързо-бързо пращат синовете си при Черния воденичар, за да му кажат, че ще се радват да присъствуват, когато дерат жив Крабат, разчекнат го между четири коня и пред очите на народа изгорят четирите му части на четири огъня.

Черният воденичар седи във воденицата си и дни наред празнува победа. Дни наред тече прясна кръв в Черната вада, голямото воденично колело се върти като бясно и дванайсетима воденичарски ратаи — всеки ден други — се надпреварват със собствения си живот и всеки ден губят състезанието. Кожените торби на воденичаря се пълнят по-бързо от всеки друг път. Времето е изтърсило Крабат, воденичарят празнува победата си; вкопчил се здраво в гривата на времето, той препуска из цялата страна.

Времето го носи и нему доставя удоволствие да се навежда над бистра вода пред людски очи. И се радва на техния ужас, когато те съзрат вълчата му муцуна; той се смее високо и весело, и се радва, че смехът звучи в людските уши като вълчи вой.

Крабат се завръща в малкия дом под огромната липа. На прага го посреща вкаменена жена и го пита:

— Ти ли уби Маркус?

— Да, майко — отговаря той, навежда глава и чака думата й.

— И ти си мой син. Разкажи как умря твоя брат!

Тя отива напред и Крабат я последва в дома. В огнището трепти самотен пламък, черен като сажди. Прозорците са закрити с жалейни платна. Жената сяда на скемлето пред огнището и слага ново дърво в огъня.

— Огънят не бива да угасне — казва тя, — не бива да угасне, докато воденичарят не ни е убил. Разкажи ми за Маркус!

Крабат сяда на пейката до огнището и разказва как е умрял Маркус. Лицето на жената остава сухо, очите й са изплакали всичките си сълзи. Държи спокойно ръцете си в скута и гледа в огъня, лумнал отново. Накрая заговорва тихо, но с несломен глас:

— В едно старо предание се говори: земята ще блатяса от кръвта ни. Земята вече блатяса от кръвта ни, Крабат.

— Да, майко — кимва Крабат. — Но в преданието се говори още: Ще дойде един, ще пресуши мочурището и Черната вада, която кара воденицата, ще пресъхне.

— Кой ще бъде този един? — пита го жената.

— Твоя син, майко — отговаря Крабат.

— Ти ли?

— Твоя син — повтаря Крабат.

Двамата млъкват и се взират в огъня. Нощта се спуска. Огънят обагря алено жалейните платна.

— Донеси книгата, майко — продумва Крабат.

Жената донася книгата, която Крабат е взел от раклата на воденичаря. Той откъсва един лист и го пуска в огъня. Бавно, лист по лист, унищожава той книгата, подвързана в сива кожа, и така подхранва огъня.

— Какво правиш? — пита жената.

— Маркус загина, защото научи магиите — отговаря Крабат. — Крайно време е да изгорим магиите.

— Нямаш ли нужда от магии?

— Воденичарят има нужда от тях — отвръща Крабат. — В тях се крият неговите заклинания, затова изпълват със страхопочит и покорство, вцепеняват и заслепяват.

Пламъците изяждат лист по лист книгата с магиите. Но жената прочита без усилие в пепелта:

— Който знае, той умее.

— Който знае, той умее — повтаря Крабат. — Твоя огън сега избавя знанието.

Той изчаква, докато магията и от последната страница се е превърнала в черни сажди. После слага в огъня гайтана от воденичаря — гайтанът се разсипва като купчинка черен прах. Крабат събира старателно книжната пепел в една пръстена съдина и казва:

— Тръгни с нея по пътища и стъгди, майко, в селата и в градовете, и пръскай тая пепел сред людете! Тя ще се разгори в сърцата им и ще отвори очите им.

Сваля жалейното платно от един прозорец и си го завързва като пояс над бедрата. После казва:

— Огънят в огнището не бива да угасне, майко. Той изгаря магиите на Черния воденичар. И докато гори, твоят син ще бъде жив. — И излиза.

— Сбогом, синко — промълвя жената.

Тя седи още известно време неподвижно. Помни, че трябва да тръгне из градовете и селата, за да пръсне пепелта сред людете. Ала и огънят в огнището не бива да угасне. Ако не стори едното, не е направено и другото. Как да ходи и все пак да поддържа огъня в огнището?

Мисли дълго. После сваля от лавицата надупченото гърне за яйца, натъпква го с дъбови трици и слага върху тях един жив въглен от огнището. Поставя двете гърнета, гърнето със сивата пепел и гърнето с тлеещите трици, в кошницата за полето, нарежда дърво до дърво в огнището и напуска дома си.

Тя обикаля страната, ден след ден, докато я държат краката. Пръска пепелта сред людете и разказва истината за смъртта на сина си Маркус. Вечерта моли добри люде да я подслонят за през нощта и оставя по едно живо въгленче от своя огън във всеки дом, дето е нощувала.

Види ли някъде нищета и горест, тя разказва малко напевно старото предание:

— Ще дойде един и ще пресуши мочурището, черната вода във воденичната вада ще се загуби. И ще стане така: майки ще раждат синове, а синовете ще жалят майките си. Старите дървета ще рухнат, а младите ще израснат.