Юрий Брезан
Черната воденица (2)

I

Крабат лежи в една плитка яма до окрайнината на гората; заровил се е в букова шума, защото октомврийските нощи са студени. Той не знае нищичко от онова, което приказват хората за него — знае само, че зъзне и е гладен. Дига поглед към звездите, затрепкали сребристи и червеникави по небето. Защо тази ясна, неспокойна звезда свети днес тук, точно над него? Преди десет дни я видя много по-наляво, ниско на кръгозора. Крабат гледа вторачено звездата: дали се движи?

Звездата не мърда, но се променя небето. Из един път то не е вече свод, по който са накачени звездите. Сега то е огромна черна бездна, в която плуват звезди. Крабат премигва и небето тутакси се превръща отново в свод. Ала Крабат не вярва вече на тоя свод. Мъчи се да види повторно черната бездна. Веднъж му се удава и тогава му се струва, че пада в тази безкрайна чернота.

Сутринта се събужда, но не си спомня нищо от своето звездно пътешествие. Постелята от шума е бяла, бял е и мъхът. Крабат зъзне. Слънцето изгрява. След един час то е облизало напълно сланата.

Не е валяло сняг, а всичко е побеляло. Слънцето няма език, ала облизва сланата.

Крабат започва да тича. Но това не намалява глада му. По един къпинов храст има още плодове. Шепа къпини не е много нещо, но ако поровиш под леската, ще намериш и шепа лешници: такава закуска не е лоша. След нея се ходи по-леко и те обзема увереност, че днес ще намериш още повече за ядене.

Негли ще хванеш дори заек. Може да се случи заекът да е заспал толкова дълбоко, че да го уловиш за ушите преди да се събуди. Пък може да си е счупил две нозе и да не е в състояние да побегне. Възможно е също да побегне още замаян от съня, не внимава и си блъсва главата о дънера на някое дърво.

Виждал ли си заек да се блъсне о дърво? — пита се Крабат.

Не съм виждал, отговаря си Крабат, но ако има такъв заек и го сбарам…

Крабат се засмива. Изкачва се на едно възвишение и се оглежда наоколо. Никъде не се вижда заек, готов сам да се поднесе за печене.

На изток слънцето се търкаля по върхарите на дърветата. Крабат забравя заека и се заглежда в слънцето. Червено огнено кълбо. Гори, гори и не изгаря. Крабат вперва очи в червения огън, докато той го заслепява. Но не го заслепява слънцето — заслепяват го неизброими тайни, загадки и въпроси.

Спомня си едно предсказание от памтивека: някъде има голяма желязна ракла със седем ключалки, пазена от огромен вълк. В раклата е закътано знанието. Който надвие вълка, ще разкрие всички тайни, ще реши всички загадки, ще намери отговор на всички въпроси.

Крабат слиза от възвишението.

Ако знае всичко, няма да усеща такова парене в гърдите, като че в него се е загнездило слънцето.

Зад един хвойнов храст вижда заспал заек. Крабат комай се изплашва от толкова голямо щастие. Приближава се дебнешката, бавно, крачка по крачка: заекът наистина спи. Още една крачка и още една, хоп… Заекът скоква и побягва, не, не бяга, а криви — също като че си е счупил нога, а негли дори две нозе. Крабат го настига седем пъти и насмалко не го улавя.

Заекът се насочва към гората. Крабат търчи подире му, пред очите му се въртят червени слънчеви искри. Заекът достига гората, пълна с високи, дебели букови дървета. Още сто крачки, после той ще намери спасение в гората. Крабат още веднъж напряга всички сили, прави голям скок и се блъсва с глава о едно дърво. Червени и сребърни нощни звезди заиграват пред очите му; той тръсва глава и звездите угасват.

Не заекът си блъсна главата о дървото, помисля той и се засмива.

Гората също се смее, високо и весело.

Крабат дига глава. Пред него стои човек и се смее.

— Бива те да ловиш зайци! — казва човекът.

Няма вид, че му е притрябвало да гони зайци.

Той сваля ръката си от гърба и я протяга напред: в нея държи заека.

— Ти го гони, а аз го хванах — казва човекът. — Ето защо половината се пада на тебе.

Крабат подскоква от радост.

— Ама половината от тоя заек е като цял заек! — казва той. — Ще наклада огън.

— Почакай — спира го човекът, — първом го одери!

Крабат никога досега не е драл толкова бързо заек — просто като че заекът сам се измъква из кожата си.

— Изкорми го! — заповядва човекът.

Крабат изкормя заека. Когато се обръща, вижда запалени букови цепеници; огънят не е много силен, не е и много слаб — точно какъвто е нужен, за да се опече заек на него.

— Брей че си пъргав! — провиква се той.

— Който знае, той умее — отвръща непознатият, изважда кутийка със сол, после кутия с червен пипер от джоба на панталона си и поръсва заека. На ръката му блестят три пръстена.

Крабат забива два чатала от клони в земята, закрепва на тях лесковия ръжен, на който е набоден заекът и започва да го върти над огъня.

Непознатият изважда дълъг бял хляб от джоба на горната си дреха и подава половината на Крабат. Разделя и заека наистина по братски. Крабат оглозгва прилежно като мравка всяко кокалче, обира последните трохи от хляба, после се протяга и казва:

— Такъв вкусен заек не бях ял откак се помня.

— Полага ни се и по глътка вино — допълва непознатият.

Посяга зад себе си — да няма джобове и на гърба? — и изважда едно шише. Носи дори две чаши.

— Наздраве! — казва Крабат.

Непознатият кимва с глава и отвръща:

— Ако искаш, можеш да имаш всяка седмица печен заек и вино.

Крабат се засмива:

— Сега съм сит, а щом огладнея…

— … ще мечтаеш за печен заек — вметва непознатият.

— За нещо, което да засити корема — продължава Крабат.

Двамата мълчат известно време. После непознатият задава въпроса, който задават всички срещнати люде:

— Накъде си тръгнал?

— Натам — отговаря Крабат и сочи напреде си, накъдето е обърнат и върхът на носа му.

— Точно в тая посока е моята воденица — осведомява го непознатият. — Услушай се и ще чуеш как кречети.

Крабат долавя глух шум на воденица.

— Не отивам към твоята воденица — казва той и се извръща.

— Можеш да станеш воденичарски ратай у мене — увещава го воденичарят. — Ще ядеш печен заек всяка неделя, може и всяка сряда, а събота вечер палачинки с ленено масло.

— Чудесно ядене! — кимва Крабат. — Но аз не искам да ставам воденичарски ратай. Искам да убия вълка. — Става от земята. — Сбогом, воденичарю! Благодаря ти. Отивам да убия вълка, който пази раклата със знанието.

И тръгва в посоката, която му сочи носът.

— Хей! — вика воденичарят ухилен. — Върви надясно!

— Вдясно кречети твоята воденица — отвръща виком Крабат.

Неочаквано до него застава воденичарят и му обажда:

— Раклата се намира в моята воденица.

— Шегуваш се, воденичарю — не вярва Крабат.

— Спомни си за огъня — продължава воденичарят. — Спомни си и думите ми: „Който знае, той умее“.

— Ами вълкът? — пита Крабат.

Воденичарят се изсмива:

— Вълкът е измишльотина. Раклата има седем ключалки.

Изважда от джоба си връзка ключове — седем изкусни, чудновати ключа за седем изкусни, чудновати ключалки.

— В раклата има седем книги пълни със знание, воденичарят има седем ключа — промълвя воденичарят и дрънка с връзката ключове.

— Добре — съгласява се Крабат, — ще дойда с тебе.

Поглежда в посоката, откъдето се носи тракането на воденицата. Но щом е вярно за раклата, защо да не е вярно за вълка?

Разгръща дрехата си и показва на воденичаря белег от рана напряко върху дясната половина на гърдите.

— Имам опит с вълци — казва той и се засмива. — Всички, които са ме нападали, не са живи.

Воденичарят го оглежда със задоволство: широки плещи, яки крака, умна глава, бива го за ратай — мисли си той. После забелязва някаква лъскава ивица на дясната му китка.

— Какво е това? — пита го той любопитно.

— Не знам точно какво е, воденичарю — отговаря Крабат. — Веднъж спасих от удавяне в реката едно дете, момиченце, и го занесох на майка му. Жената ми рече: Каквото е мое, става вече и твое, затова ще ти дам радостта си. И ми даде тая гривна.

— Богат ли беше ти тогава? — пита го учуден воденичарят и тръгва пред него.

— Толкова богат, колкото и тя — засмива се Крабат. — Имах чист въздух за дишане, бистра вода за пиене и красиви мечти за сит стомах.

Местността става мочурлива. Воденичарят знае пътеката през мочурището.