Юрий Брезан
Черната воденица (20)

IV

Вятърът разнася с вихрушки над страната пепелта от книгата на знанието. На едного пепелта прониква в сърцето и това сърце започва да гори; на другиго попада в очите и тези очи започват да виждат истината. А комуто вятърът е навял от пепелта на знанието в сърцето и очите, той поема пътя към Крабат. Огънят от огнището на майката, който гори в хиляди огнища, сочи пътя.

Пътникът застига Крабат край мочурището. Крабат стои до шия в земята — копае ров. Този ров е в посока към мочурището.

— Кой си ти? — пита го Крабат.

— Син на майка — отговаря пришелецът.

— Какво искаш?

— Да върша същото, което вършиш ти.

— Знаеш ли преданието? — пита Крабат. — Много семена ще изгният, докато в мочурището поникне пшеница. Знаеш ли го?

— Имам шестима братя, които са по-млади от мене — отвръща момъкът и скоква в рова при Крабат.

Двамата работят рамо до рамо. Водата от мочурището се цеди на капки в рова. На дъното тя е колкото да напълни един черпак; и тогава се явяват мъжете от изгореното село.

— Кои сте вие? — пита ги Крабат.

— Синове на майката — отговарят те. — Къде да копаем?

Крабат ги накарва да копаят ровове напред, които да се вливат в неговия, главния ров.

Водата е до колене в главния ров, когато пристига под строй голяма чета. Начело крачи певецът с триструнната си гусла.

— Ние сме синове на майката — казва певецът. — Вземи ни, Крабат.

Крабат отвързва жалейния плат на майката от бедрата си, дига го като знаме през залязващото слънце и отрежда места на мъжете.

 

 

Когато нощта се спуска и воденичарят яхва коня, за да отиде и угаси огъня в огнището на майката, водата от мочурището е напълнила главния ров — дълбок човешки ръст — и вече се влива в голямата река в равнината.

Когато воденичарят утъпква пръстта над заровеното огнище с огъня на майката, край мочурището горят хиляди огньове.

Когато воденичарят подпалва покрива на къщата под високата липа, мочурището стене по хиляди ровове и с клокочене бълва вонящата си вода в голямата река.

Когато той се завръща във воденицата, вече е изгрев-слънце. Воденичното колело започва да се върти пресекливо и с пъхтене, камъните скърцат грозно. Воденичарят се втурва с ругатни в работното помещение.

— Кой дявол спира воденицата? — изревава той.

— Водата, господарю — отговарят ратаите.

Воденичарят се спуска към вадата. Тя е жалко ручейче, комай безсилно да движи тежкото воденично колело. Воденичарят се вцепенява, лицето му побелява от ярост. Той блъсва шестима ратаи в губителната вода. Водата ги изяжда, вадата се понапълва, воденичното колело се върти по-бързо, камъните гърмят.

Шестима ратаи търчат и се потят във воденицата. Но шест не са дванайсет, воденичарят е нарушил основното си правило. Той довежда шест животни от кочината и отново ги превръща в ратаи.

Но шест в кочината не са дванайсет. Воденичарят вижда, че се сблъсква със собственото си право. Чете книгите си и промишлява. Ала в тях стои само това, което знае: „Мочурището пълни вадата. Вадата кара воденицата. Воденицата меле властта на воденичаря“.

Той барабани гневно с пестници по книгата. Очите му блуждаят по страниците и накрая се спират като заковани на изречението: „Огънят в огнището на майката закриля Крабат“.

Но нали той угаси огъня? Угаси го, зарови, утъпка пръстта отгоре. Ударил е часът да свърши с Крабат.

Воденичарят поглежда пръстена на безименния си пръст. Гледа вторачено течния блясък. В ъглите на устата му се точи слюнка. Той вижда пред себе си хилядите, които ще напълнят мочурището с кръвта си и воденицата отново ще трака и гърмоли.

Камъните започват да спират. Воденичарят блъсва шестима ратаи във водата и се мята на врания си кон. Воденицата зад него трака силно и високо.

Там, дето мочурището все още е мочурище, Черният воденичар се скрива зад елшов храст и наблюдава гъмжилото в края на равнината. Кимва доволно с глава, суровият блясък на третия му пръстен няма да тече през пусто поле. Той наблюдава своите многочислени работливи врагове; те пеят, той чува песента, но чува и стоновете на мочурището, вижда го да бълва гадната си вода в гълголещата голяма река. И съзнава, че е крайно време да изтръгне езиците, за да секне песента, и да затвори раните на мочурището, за да не загуби то докрай кръвта си.

Сваля пръстена от ръката си и му поставя цел: да убие дванайсет пъти по дванайсет стотици люде, да засипе рововете, но да не убие Крабат. Защото Крабат ще умира бавно в течение на дни, за да го видят всички, дори децата, дори жените, които носят деца. Ничия утроба вече не бива да ражда нова надежда.

Воденичарят запокитва пръстена високо, косо над равнината. Пръстенът лети по своя път, течният суров блясък се разтваря, нараства безумно, разширява се в исполински черен кръг, в средата му трепва ослепителен бял огън, чудовищен гръм раздира небето. Дванайсет пъти по дванайсет стотици мъже изгарят в огъня, биват поразени от гръма, реката, поела гадната вода, спира в засипаното русло, издавя мъртви и живи, и се устремява назад към мочурището.

Изсред разрухата се изправя Крабат, изсред дружината на онези, които пръстенът на воденичаря не бе смогнал да убие, и тръгва към елшовия храст, пред който стои едър и черен воденичарят. Крабат се провиква и викът му раздира небето като гърмът на ослепителната светлина.

— Воденичарю, аз се заклех да те убия със собствените си ръце. Идвам да изпълня клетвата си.

Воденичарят се смее издълбоко и весело. После изревава:

— Огънят в огнището на майката е угасен!

Крабат отива половина крачка настрана и воденичарят вижда зад Крабат една суха, слаба жена в черно рухо. Жената носи надупчено пръстено гърне, в което кротко гори огънят от нейното огнище.

Черният воденичар замръзва. По жилите му се разлива страх и го вцепенява. Освобождава се от това вцепенение със страхотно проклятие, надава вой като вълк, изтръгва мозъка от главата си и го запраща срещу жената.

Крабат улавя мозъка на воденичаря, който е от същия суров течен блясък като пръстена и го запокитва върху високо струпаните планини от пръст, спрели водата от мочурището. Водата с бучене се понася отново към голямата река в равнината.

Крабат се запътва към воденичаря. Колкото по-близо до него стига, толкова по-едър му се вижда. Но е без оръжие. Още сто крачки.

— Слушай, Крабат! — крещи воденичарят. — Ние сме равни по сила. Аз не мога да те убия, но и ти не можеш да ме убиеш. Предлагам ти да разделим воденицата и всичко друго, което е свързано с нея. Спомняш ли си как поделих заека… братски? Да станем съюзници, приятелю! Нищо на света не ще може да ни се противопостави. Ето ръката ми, братко Крабат! — Смее се издълбоко, весело и повтаря: — Вземи ръката ми!

Остават още десет крачки.

— Ще ти взема живота — отговаря Крабат.

— Стой, Крабат! Предлагам ти две трети… — извиква воденичарят.

— Ще взема целия ти живот, воденичарю — отвръща Крабат.

Остават още пет крачки. Воденичарят държи ръката си протегната. Ръката му трепери. Остават още две крачки.

Воденичарят се мята на коня и побягва назад. Във вадата има само тъмни локви, воденицата е онемяла, ратаите са побягнали, кочината е празна. В работното помещение двама глашатаи седят на торбите със злато, които може да развърже само воденичарят.

— Що искате? — изревава воденичарят с пяна на устата.

— Ето какво ти предлагаме, воденичарю! — подема единият, като с показалеца бутва шапката си малко над челото. — Ние ще известяваме, че в твоята воденица всичко си е по старому и че Крабат е влязъл като съдружник в предприятието ти… горе-долу това, ако дадеш на всекиго от нас по една торба злато.

Воденичарят безмълвно изважда меча си, пробожда двамата и ги хвърля в комай сухата вада. Воденичното колело почва да скърца и да се върти тежко, тромаво, все по-уморено, все по-бавно.

Воденичарят блъсва вратата на стаята си и сяда на раклата. Воденичното колело спира окончателно. Черната воденица няма вече да меле.

Дванайсет въздишки, после още една — воденичарят се изправя с голямо усилие. Небивал товар го притиска към земята. По снагата му избива черна пот. Полита и пада върху раклата. Изправя се още веднъж, но трепери, силата му е изчерпана, пада по лице на земята.

Ужас се разлива по цялото му тяло. Ръцете и краката му се превръщат във вълчи лапи с криви пръсти и остри нокти, кожата става сива вълча козина. В гърдите бие вълче сърце и тласка кръвта към главата — тя е с вълчи череп. Отваря се вълча паст и грамадният сив вълк до желязната ракла издава такъв страхотен вой, че потреперват дърветата в гората.

 

 

На вратата стои Крабат.

Вълчите очи припламват, бърните се изтеглят встрани и разкриват страшни зъби, тялото се свива и вълкът се хвърля с всички сили срещу Крабат. Ала Крабат се извива настрана и ръцете му улавят светкавично изотзад шията на вълка.

Грамадното животно отскача, избавя се от душителната хватка и лапите му разкъсват гърдите на Крабат, а хищните му зъби се впиват в неговото рамо. Кръвта прави вълка още по-кръвожаден и по-силен, той ръмжи, кръв и лиги се точат от зиналата му паст. Крабат се олюлява, но само за миг, после отново му се удава да хване хищника за шията. От раните му капе кръв, но ръцете му се стягат като железни скоби и все по-силно около вълчата шия. Вълкът бие с лапите си наоколо, хвърля се със задните си крака срещу човека, нанася му нови рани, но смъртоносната скоба около шията му не се отпуска.

Вълкът хърка, червените очи излизат из орбитите си, той се напъва още веднъж, после сърцето му спира. Крабат дига високо трупа, удря го здравата върху острите ръбове на желязната ракла и му пречупва гръбнака.

Раклата се отваря сама. До шестте книги в една кутийка лежи високият, весел смях на воденичаря и с едно ключе може да се навие като детска латерничка.

Там е и вълшебната пръчка, съставена от три колонки с думи, пъхнати една в друга: Безсмъртен е звярът в човека.

Човекът е песъчинка в буря над пустиня. Смиреният умира в легло, високомерният на бесилка.

Шепа гайтани, изплетени от червени и черни нишки, се превръщат в сиви червеи, които се хранят с пръст и изхвърлят пръст.

Крабат дига високо раклата, изсипва я, хвърля и вълчия труп върху купчината. Дава знак на майката, която го е последвала. Тя разбива надупченото гърне и огънят от нейното огнище пада върху книгите. Крабат раздухва живите въглени, дигат се пламъци като листца от венчетата на цветя, разгръща се огнена чашка.

Майката превързва раните на Крабат с жалейното си платно; то попива кръвта.

— Събери пепелта от книгите на знанието в платното — казва й Крабат, когато книгите изгарят — и я носи на синовете си.

Трепва последен, невиждано черен пламък.

Когато отваря заслепените си очи, майката вижда Крабат да разорава с плуг мочурището. Зад него има втори плуг, воден пак от Крабат. Вижда цяла редица от орачи и всеки от тях изглежда като Крабат. Майката разтърква примигващите си очи — слънцето разпръсва вонящия пушек.

Един човек е тръгнал на път; не може да се види дали е стар или млад — много близко е.

Може да е Крабат.

Крабат, за когото се носи предание: Веднъж от небето паднал камък и се пръснал. Изсред отломъците се появил Крабат и тръгнал по страната. Някой ден към небето ще полети друг камък и в него ще бъде Крабат. Но дотогава Крабат ще бъде човек и ще върши, каквото му е отредено да върши.

Знае ли някой, какво трябва да върши един човек?

Може би той ще назове с име мястото, откъдето иде; ще назове и мястото, където отива. И може би той носи едното в себе си, а другото вижда пред себе си.