Юрий Брезан
Черната воденица (5)

IV

Настава ден. Воденичарят влиза, докосва с пръчицата си черната перушина на дванайсет гарвана и заповядва на дванайсетима воденичарски ратаи в бели дрехи да се заловят за работата си. Вън на двора грухти черният глиган.

— Аха — провиква се радостно воденичарят, — на нашия приятел не харесва да броди сам из гората. Нашият приятел няма желание да дири с труд храната си. Крабат, затвори глигана в кочината!

Крабат излиза на двора; глиганът вече се чеше о вратата на кочината. Крабат отваря и глиганът се втурва вътре.

Свините запищяват ужасно. Крабат надниква в кочината. Дванайсет светлокожи свини се свират в единия ъгъл, притискат се и пищят. Черният глиган гълта храната им в копанята и мляска доволно.

— Не дигайте толкова шум! — вика Крабат. — Няма да ви изплюска всичко.

Но свините не се успокояват.

Крабат прикляква и шепне в ухото на глигана:

— Аз ще те спася. Чуваш ли?

Глиганът плюска, плюска и не чува. Крабат изважда къшей хляб от джоба си и му го подава. Глиганът алчно го лапва, насмалко не захапва и ръката на Крабат.

На прага застава воденичарят.

— Колко са? — пита той.

— Дванайсет и глиганът — отговаря Крабат.

— Хей, момчета! — провиква се воденичарят.

Другарите на Крабат дотичват.

— Днес ще колим и ще има гощавка — обажда воденичарят. — Довлечете най-тлъстата свиня! Защото числото дванайсет е мое ръководно начало.

Крабат се учудва, че другарите му не се радват. Едни са обвесили глави, другите скрито стискат пестници.

Един отива пред воденичаря.

— Ние не искаме месо, господарю — заявява той с твърд глас.

— Добре — отвръща воденичарят, — ти не искаш месо. Но вие другите искате, нали?

— Не, господарю — отговарят останалите.

— Но аз искам! — изкрещява воденичарят. — Ще се прибера по заник слънце. Искам да заваря любимата си гозба на трапезата. — После добавя тихо: — В противен случай някой от вас ще се прости с живота. Можете да се споразумеете помежду си за кого днешният ден да бъде последен.

Свирука с уста и минава по мостчето над вадата. Воденицата почва да трака и подканя ратаите да подновят работата си.

Крабат спира оногова, който се осмели да се изстъпи пред воденичаря и го пита:

— Как се казваш?

— Маркус — отговаря момъкът.

— Маркус — шепне му Крабат, — каква е любимата гозба на воденичаря?

Днес Маркус е произнесъл вече шест думи, ако изговори още една, ще загуби ръка.

Ето защо пише с пръст по земята, но пръстът му не оставя никакви следи.

Крабат се замисля, после казва без да брои думите си:

— Пиши на гърдите ми.

Маркус рисува букви по гърдите на Крабат, а Крабат ги чете така, сякаш действително ги вижда.

Пръстът пише: черен сос.

Крабат знае каква е тази гозба: прясна свинска кръв се бърка дълго в пръстена тенджера, докато престане да се съсирва. Подправя се с градински риган, сол, захар, оцет и счукан дарчин, после се оставя да ври бавно на слаб огън в пръстената тенджера, докато стане на гъста черна каша. Яде се с прясно, варено свинско месо. Няма по-вкусна гозба от черен сос.

— Защо не искате? — пита Крабат.

Маркус пише: животните вътре са наши другари.

Крабат пребледнява и вцепенен от ужас вторачва очи в Маркус.

— Няма ли средство да ги спасим?

Маркус изговаря последната дума, която има право да каже днес:

— Не.

Крабат размишлява дълго. Решетката се отваря за мене…

— Аз ще направя опит — казва той. — Ще ми помогнеш ли?

Маркус кимва утвърдително с глава.

— Ти ще работиш за двама, за себе си и за мене — продължава Крабат.

Маркус подава ръка на Крабат.

— Ти ставаш мой брат! — казва Крабат.

Маркус пише с левия си показалец върху гърдите над сърцето на Крабат: брат.

Двамата са готови да се борят — те са братя.

Маркус влиза тичешком във воденицата, за да свърши своята работа и работата на Крабат. Воденичарят преброява всяка вечер капките пот, които са се превърнали в златен прах. Горко на воденичарските ратаи, ако във воденичния кош е капала малко пот!

Крабат се запътва към стаята на воденичаря. Стаята е заключена и залостена.

Докосва ключалката с гривната на ръката си. Езичето се прибира.

Крабат влиза в стаята с раклата. Масата, столът и скемлето ги няма. Крабат докосва гладката стена, която изчезва безшумно.

А зад нея стои огромната маса. Върху масата пък лежи книгата, в която воденичарят чете през нощта.

Крабат се спуска към книгата. Но после сяда безпомощен на стола с облегалото. Книгата е широка колкото масата и дебела колкото е високо скемлето. Откъде да започна, как ще намеря мястото, дето пише по какъв начин бих могъл да спася превърнатите в животни другари, мисли Крабат. Къде в тази книга, по-голяма от всяка друга, невиждана досега книга е написано това?

Първом трябва да помисля, после ще почна да диря. Крабат мисли дълго, но не може да измисли нищо. Накрая разгневен удря огромната книга с десния си пестник. Корицата на книгата тозчас се дига и обръща, страниците се прелистват бързо, но правилно, повече от хиляда страници променят мястото си отдясно наляво и най-сетне книгата лежи неподвижна и отворена.

Крабат прочита бавно и старателно тази страница, запаметява добре всяка дума и разглежда рисунките дотогава, докато започва да ги вижда със затворени очи пред себе си.

Преглежда още веднъж всичко, после затваря книгата, накарва стената да се върне на предишното си място и излиза от стаята.

Езичето на бравата пак изскача навън, ключалката изскърцва и изскриптява — вратата е заключена, както я бе заключил воденичарят.

Крабат отива на двора. Пред вратата на сградата затваря очите си и събужда в паметта си първата рисунка: двайсет крачки наляво, оттам под точно прав ъгъл седем крачки напред, още едно завъртане на четвъртина и още дванайсет крачки — тук би трябвало да има врата.

Наистина има врата, а ето и копчето, което отваря вратата. Крабат влиза в тайното помещение. Ето я и колата! Вътре отпред има лост, копчета и едно ухо, което приема всички заповеди и ги предава по-нататък, трябва само човек да знае съответните думи.

Крабат ги знае. Той скоква на седалката:

— Тръгни!

Колата започва да преде тихо като котка и излиза на двора.

— Спри! — и колата спира.

Крабат отива тичешком в кочината и улавя една от свините; тя не се съпротивлява, оставя го да я извлече като мъртва вече. Той я мята в колата и сам се качва.

— Тръгни!

Колата потегля.

— По-бързо! — заповядва Крабат.

Колата фучи през гората сред мочурището, все по една пътека, утъпкана от дивите животни, която едва личи.

След един час Крабат спира пред едно селско стопанство.

— Имаш ли свиня? — пита той виком селянина.

— Имам, но е още малка — отговаря селянинът.

— Вземи моята голяма, дай ми малката — казва Крабат.

— Ама как…

— Недей пита! Утре или другиден пак ще дойда. Тогава ще ти обясня всичко. Ала на моята свиня не бива да се случи нищо лошо! Чуваш ли?

— Ще чакам три дни — заявява селянинът. — Ако дотогава не дойдеш, ще заколя твоята свиня. Ние нямаме нищо за ядене, а тя е тлъста.

— Най-късно другиден пак ще дойда — обещава Крабат.

Разменят бързешката животните.

Бързешката потегля Крабат назад, оставя колата на мястото и, повиква Маркус от воденицата и двамата заедно заколват свинята на селянина. Събират кръвта в пръстена тенджера, Маркус разбива кръвта, а Крабат нарязва свинята. Като е нарязана, никой не може да разбере ясно дали е било едро или дребно животно.

Маркус и Крабат си стисват ръцете.

 

 

Точно на минутата при заник слънце воденичарят се прибира. Цялата воденица ухае на пресен черен сос и варено свинско месо. Воденичарят е доволен. Воденицата из един път спира. Всеки ратай получава по мръвка месо на големина колкото пестник.

После воденичарят докосва с пръчката си десетима ратаи.

Те се превръщат в гарвани, хвръкват с грак в стаята си и кацват на пръта за спане.

Разрешава на Крабат и Маркус да останат при него. Воденичарят е в добро разположение на духа. Събира на масата оглозганите кокали и ги докосва с пръчката си. Кокалите се превръщат в розови прасенца на големина колкото човешки пръсти и започват да търчат по масата.

— Хоп! — заповядва воденичарят.

Мъничките прасенца застават в редица и се изправят на задните нозе. Стоят мирно като войници на парад. Воденичарят се смее, пие вино и продължава да си играе с прасенцата.

— Как се казва майка ти? — шепне Крабат на Маркус.

Маркус написва върху гърдите на приятеля името на майка си и мястото, гдето живее.

Из един път играта с прасенцата дотегва на воденичаря.

— Вървете си! — изкрещява той и докосва двамата с пръчката си.

Два гарвана, Крабат и Маркус, хвръкват за стаята си.

Воденичарят заключва стаята и я залоства с три резета.

— Ах, да не бях тръгвал никога да си диря щастието! — въздъхва горестно Маркус.

— Какво щастие беше си наумил да дириш? — пита го Крабат.

— Не знам. Мислех си, че все някъде ще го намеря и тогава ще узная какво е то. Може би торба пари, може би… Като спасихме днес другаря от смърт, за пръв път усетих какво в действителност би могло да бъде щастието.

— Ние ще го намерим — казва Крабат.