Юрий Брезан
Черната воденица (4)

III

Навсякъде слухтят невидими шпионите на воденичаря, които чуват всичко и записват всеки звук.

Вечерта воденичарят проверява записаното. Ако някой е произнесъл повече от седем думи, воденичните камъни ще му смажат едната ръка до рамото. Ако някой е изговорил два пъти по седем думи, ще трябва с ноктите на пръстите си да стърже воденичното колело, за да го очисти напълно. От това стъргане ръцете му се изхабяват до китките. Който е казал седем пъти по седем думи, него воденичарят превръща в животно.

Крабат изговаря високо:

— Който знае, той умее.

Шпионските уши на воденичаря записват думите му, но едва записани, те се превръщат в неясни кръгове. А мислите на Крабат те не могат да доловят.

Крабат си мисли: Който знае, той ще съумее да надвие и воденичаря.

Воденичните камъни се въртят, кречеталата тракат. Ратаите търчат плувнали в пот, изсипват празни чували в коша за мливото. Всяка капка пот обаче пада долу като златно зрънце в една торба от свинска кожа.

Слънцето залязва. Воденицата веднага спира.

Крабат поглежда през един отвор, който служи за прозорец. Вижда, че сега действително е спряла и водата, черната вода във воденичната вада, която преди малко му се бе сторила неподвижна. Дървесата също не шумолят, като че са замръзнали.

Един черен глиган рови за букови желъди под дърветата. Единствено той се движи.

Студени тръпки побиват Крабат.

— Е, харесва ли ти тук? — пита воденичарят, зад него.

— Харесва ми — отговаря Крабат, като потиска страха, започнал да го връхлита. — Кога ще ми покажеш първата книга?

— Много ли бързаш да я видиш? — пита воденичарят. — Жалко, най-умните ми ученици умират най-бързо. Не е умно човек да е прекалено умен, момчето ми!

— Аз не се страхувам — заявява твърдо Крабат.

— Юначага си ти, юначага! — засмива се воденичарят и тупа Крабат по рамото. — Върви напред, аз ей сега ще дойда.

Стаята, където се намира раклата, е светла, макар да не гори лампа. Стените излъчват светлина, таванът излъхва топлина.

Стаята е празна, вижда се само раклата, една огромна тежка маса, зад нея дъбов стол с облегало, а отпред ниско скемле с грубовата направа.

Крабат много добре си спомня: когато воденичарят го доведе първия път тука, нямаше нищо друго освен раклата.

Той сяда на скемлето и оглежда раклата. Негли ще успее да разкрие тайната на седемте ключалки.

Воденичарят влиза, изважда първата книга от раклата и я слага на голямата дъбова маса. В същото време той угасява светлината в стените.

— Така не мога да чета, не виждам буквите. Пусни светлината! — казва Крабат.

— Аз казах, че ще ти дам книгата още днес. Казана дума, хвърлен камък. За светлина не сме приказвали — възразява воденичарят.

Крабат размисля.

— Не си прави труд! Тайната на светлината се крие в книгата, която ти не искаш да четеш! — разсмива се воденичарят.

— Аз искам да чета, но ти ми пречиш! — извиква Крабат.

— Щом не искаш да учиш, тогава лягай си! Хайде, прибирай се в спалната! — добавя воденичарят.

На вратата той докосва Крабат с пръчицата си. На Крабат се струва, че пада в бездънна пропаст.

— Приятни сънища! — вика подигравателно воденичарят подире му и заключва отвън вратата на стаята.

Крабат, превърнат в гарван, литва към решетестия прозорец.

— Ето защо е поставил решетки! — казва си той.

В тъмния край на стаята се разнася лудешко грачене и плясък на крила. Крабат открива там другарите си — гарвани като него. Литва при тях.

— Слушайте, братя — говори им той, — ние сме дванайсет, а той е един. Трябва да се борим срещу него.

Гарваните отвръщат с грак:

— Та ние сме гарвани?

— Няма ли никакво средство? — пита ги Крабат.

— Решетката е много гъста. Остави ни да спим!

Единайсет гарвана, накацали на един прът, мушват главите си в перушината на гърдите и заспиват.

Крабат хвръква назад на прозоречния отвор и гледа навън. Небето над воденицата е беззвездно. Крабат се улавя и притиска здраво към решетката. На десния му гарванов крак лъщи гривната; гривната разбива тъмницата на воденичаря.

Сега Крабат хвръква пак назад към пръта за спане — решетката се затваря. Хвръква отново към прозореца и улавя решетката с десния си гарванов крак — и решетката мигновено се отваря.

Който знае, той умее, воденичарю! — мисли си Крабат и тържествува. Той би могъл да избяга, ала каква полза? Нали трябва да разкрие тайните на воденичаря, да сломи неговата власт! Литва навън, кацва на едно от най-близките дървета и наднича в ярко осветената стая на воденичаря.

Воденичарят седи до масата и чете седмата книга, която е седем пъти по-голяма от първата. Изглежда, че воденичарят чете на глас — Крабат вижда, че устните му мърдат, но не долавя никакъв звук.

Мисли и пресмята колко трябва да се приближи до воденичаря, за да чуе какво чете. Съглежда комина.

Литва на комина, ослушва се, но пак не чува нищо.

Един паяк точи напред-назад нишките си над черния отвор. После омотава нишката си около гарвановото телце на Крабат. Нишката е дебела и яка.

Крабат се осланя на паяковата работа. Прибира крилата си и се спуска в комина. Паяжиновата нишка е издръжлива.

Крабат чува думите на воденичаря:

„Ще дойде един с гривна на ръката. Ако е твой помощник — нямай грижа! Ако не ти е помощник — ще имаш грижи!“

— Аха! — възкликва воденичарят. — Разбирам. Ще се погрижа да нямам грижи.

Радва се на игрословицата си и продължава да чете с мърморене:

„Черната воденица има нужда от синове на майки. Защото без тях ще спре и ще се разсипе. Само майки могат да спасят синовете си“.

— Добре, че Крабат няма майка! — изсмива се воденичарят.

Паяжиновата нишка изтегля Крабат нагоре. Той отлита назад, улавя решетката на прозореца с десния крак, вмъква се в спалната и кацва на каменния перваз. Другарите-гарвани спят дълбоко. В главата на Крабат се въртят човешки мисли.

Майки могат да спасят синовете си.

Крабат няма ли майка?