Юрий Брезан
Черната воденица (11)

I

Черният воденичар носи на всеки от трите средни пръста на дясната ръка по един пръстен. Пръстенът на показалеца е направен от дванайсет пъти нажежена и кована отрова срещу която е безсилно всичко живо — било плът и кръв, било мисъл и желание.

Времето е вчераднесутре, без запетая и без междина — времето не тича и не спира, то просто напредва, винаги в една и съща посока. Воденичарят е ковал времето, докато от него е станал пръстен на ръката му: днесутревчераднес. Воденичарят носи времето на средния пръст.

Пръстенът на безименния пръст представя твърд черен блясък, който тече около пръста, като неспирно се променя — блясък, който живее от самия себе си, който не отразява нищо, дори слънцето.

Крабат и Маркус са освободили трима другари от воденицата. Намериха майките им и ги изпратиха във воденицата. Но нито един от тримата не остана жив. Воденичарят надуши следите им и ги уби. Уби и момъка, който искаше да живее мирно и тихо в селското стопанство. Та какво ли би могла да стори вилата за тор на оногова, който превръща хора в животни?

Властта на воденичаря е по-голяма от всякога по-рано. Ала все още не е успял да раздели Крабат и Маркус, за да си отмъсти. И чувствува, че те из ден в ден стават все по-опасни за него. Воденичарят сваля първия пръстен от ръката си и го слага около воденицата.

В гората вие буря. Дъждът плющи отвесно. Вихърът кърши сухи клони и ги троши по земята, изкоренява дървета, които рухват с трясък. Като че в гората са се развилнели хиляди дяволи.

Крабат и Маркус вървят опипом през яростния мрак. Колкото повече се приближават до воденицата, толкова по-непроницаемо става мочурището. Никакво заклинание не може да отстрани препятствията, изправяни от Черния воденичар по пътя им.

След три дни достигат воденичната вада. Търсят мястото, дето водата излиза от земята и мястото, дето се губи в земята. Вадата няма вече ни начало, ни край. Тя заобикаля воденицата като пръстен.

Прибягва плъх. Крабат го улавя, държи го здраво и го натопява с главата надолу във водата на вадата. Не минава дори миг и в ръката на Крабат остава само опашката на плъха, самия плъх е разяден от водата. Маркус изкубва от меката почва една еличка и я потопява във водата. Не минава повече време отколкото при плъха. Черната вода изяжда всичко живо.

Крабат знае, че гривната на ръката му го пази от магиите на воденичаря. Черната вода не може да му напакости. Той може да мине отвъд, но каква полза? Освен него никой друг не може да мине жив над вадата, нито да влезе във воденицата, нито да излезе от нея.

— Трябва да се превърнем в птици — шепне Маркус, — в кукумявки, за да не бъдем слепи.

Крабат клати отрицателно глава. От книгата на Черния воденичар той е научил всичко, на което тя учи: знание и магии. Който знае, той умее — магиите са бабини деветини и безсилни срещу тогова, който знае.

— Трябва да разрушим Черната воденица и да убием воденичаря — казва Крабат.

— Искаш да събориш стените, да разбиеш воденичните камъни, да измъкнеш воденичното колело от оста? — пита Маркус отчаян. — Ние сме безсилни, Крабат.

— Не зная как — отвръща Крабат. — Негли ще успея да убия воденичаря. Ще мина отвъд.

— Сам ли? — пита Маркус. — Не те пускам сам.

— Ако не се завърна до изгрев-слънце — отговаря Крабат, — тогава ще бягаш колкото е възможно по-бързо. В коренището на липата до къщата на майка ти е скрита книгата, която задигнах от воденичаря. Извади я и учи, изучи я до последната буква. И тогава ти продължи борбата. — Подава ръка на Маркус. — Сбогом, брат!

Маркус стисва мълчаливо ръката — това е негова клетва — и гледа мълчаливо как Крабат нагазва във вадата.

Черната вода клокочи и се пени, ври и дига пара. Маркус не вижда вече Крабат, зинва да извика, но парата се загубва, а отвъд на брега стои Крабат и успокоително му маха с ръка.

Маркус се сгушва под широките клони на огромна ела и напрегнато се взира към воденицата оттатък. Може би, мисли той, тя ей сега ще се пръсне с гръм — Крабат ще я дигне във въздуха и ще доведе воденичаря с вързани ръце.

Но вадата с грохота и кипежа беше предизвестила Черния воденичар. Той вижда Крабат изправен насред воденичния двор и изпраща огън с бели пламъци, които скачат пред него. Крабат крачи срещу огъня и пламъците се загубват в тъмнината.

Воденичарят запокитва огнена стена срещу Крабат, ала Крабат я преминава и протяга ръка към дървения лост, който сваля мостчето над вадата. Воденичарят изскоква от воденицата, стиснал в ръка магическата пръчка, превърната в меч. Крабат светкавично дръпва лоста от стената. Воденичарят се изсмива подигравателно.

Рано е за смях. Крабат отбива всеки удар на меча, погледът му е бърз, ръката уверена, отбива трижди нападенията на воденичаря и го ударва с дървения лост по лицето: челото почва да кърви, а дясното око да се затваря. Но воденичарят нечакано улучва Крабат в лявото рамо. Мисли вече да е спечелил борбата, мечът му се движи по-бързо и по-силно, замахва мълниеносно и върхът на меча все гони очите на Крабат — той иска да ослепи Крабат, за да го залови жив.

Ще събера десет хиляди души на пазара — скърца със зъби той — да гледат как ще свърши онзи, който дръзна да се бори с мене!

Крабат мълчи. Отскача с големи крачки назад и пак напред, усеща, че от раната на рамото шурти кръв, скоро чувствува също, че губи и сили от загубата на кръв.

Пак успява да умери воденичаря в лицето. Воденичарят изтръпва и полита назад, Крабат замахва светкавично със страхотна сила, ударва ръката, която държи меча и воденичарят изпуска оръжието. Крабат го дига от земята, замахва да го забие в сърцето на врага — тозчас воденичарят сваля от ръката си втория пръстен и го пуска като обръч над себе си — пръстена днесутревчераднес.

Времето се завъртява в бясна вихрушка и запокитва Черния воденичар в един висок мрачен замък.