Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die schwarze Mühle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
rumboni (2012)
Разпознаване
moosehead (2013)
Корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Юри Брезан. Черната воденица

 

Илюстрации, обвивка и корица: Вернер Клемке

Типография: Герхард Шулц

Печат: Карл-Маркс-Верк Пьоснек

Всички права у издателство Нойес Лебен, Берлин, 1968

Германска демократична република

История

  1. — Добавяне

IV

letjashti_praseta.png

По изгрев-слънце Маркус бързо побягва от Черната гора. Стига задъхан у дома — майката е жива, липата стои на мястото си. Той не може да повярва, че на воденичаря се е удало да убие Крабат. Майката също не се решава да извади жалейния шал от скрина. Тя казва:

— Ако Крабат не е вече жив, сърцето ми би спряло да бие, а то бие.

Маркус чака да се завърне Крабат и се опасява, че може да дойде воденичарят. Изравя книгата от коренището на липата. Книгата учи да знае и да върши магии.

Маркус заучава знанието. Трудно му е да учи и каква полза да знае, че слънцето дава живот на всичко живо по земята, щом трябва из ден в ден да бъде нащрек пред воденичаря и пред смъртта?

Научава бързо как се правят магии и вълшебни заклинания, а това не е трудно, като държиш на рамото гайтана от воденичаря. Ако той дойде, казва си Маркус, ще започнем игра: ти магия, аз магия. И учи магии.

Отива у съседа, който току-що е заклал свиня и му дава кокали за глозгане. Воденичарят правеше с магия от кокали мънички като пръсти прасенца, Маркус прави дванайсет истински прасета и ги вкарва в кочината, изкарва ги на паша, ляга на тревата и учи от книгата. Понякога се развлича: кара прасетата да ходят на два крака, да се въртят наляво и надясно, да маршируват на парад. Изрязва си върбова свирка и свири, а прасетата танцуват — истински балет на розови свинчета.

По пътя се задават каляски, едната е обкована със злато. Каляските спират, в златната гръмко се смее царят. Балетът му харесва, добре ще бъде да вземе тоя балетмайстор. Царският живот е скучен, царят трябва да измисля сам всяко развлечение. А за това ли човек е цар — да мисли непрекъснато, ако не иска да скучае?

Царят дава знак на ловците си. Вземете тоя момък!

Ловците хващат Маркус. Придворният министър му обяснява, че ще бъде клоун или главен клоун — ще зависи от работата му — в царския дворец. В течение на един миг Маркус мисли да се превърне просто в песъчинка — заслужава да се пошегува дори само заради глупавото лице, което ще разкриви царят. Но после се сеща за Черния воденичар: той едва ли ще го подири в царския дворец. Пък и да го намери там: никога не се е чувало, воденичарят да задигне министър или самия цар или изобщо някого от царския дворец и да го завлече във воденицата си, за да го превърне в ратай.

— Съгласен съм — казва Маркус на придворния министър и заповядва на прасетата: — Ходом марш, галоп, у дома!

Прасетата запрашват като коне в галоп, а Маркус се качва в последната каляска, дето са придворният готвач, пекар, шивач и бръснар. Ала когато каляските профучават през селото, Маркус измънква някакво заклинание и на царската каляска се счупва колело.

— Аз ей сега ще се върна! — извиква той и скоква.

Майката плеви в градината. Маркус й сочи каляските:

— Заминавам с тях, майко.

— Пак ли ще дириш щастието? — пита майката.

— Не искам да чакам тук нещастието си — отговаря той. — Докато се завърне Крабат, там ще бъда най-сигурно закътан.

— Все пак остани у дома! — моли го майката.

— Не отивам на края на света, майко! До виждане! И не се тревожи, аз ще се пазя. Пък и ти няма да бедствуваш, виж! — Изрича заклинание и купчината плевели в краката й се превръщат в грамада от пшеничени зърна. — Сега сбогом, майко! И кажи на Крабат къде съм!

Прегръща я и се затичва към каляските.

 

 

Точно двайсет и три дни се развлича царя с новия придворен клоун. Нагледал се е до насита на танцуващи розови прасета, на летящи марципанови пъдпъдъци, на миши гимнастики. Гледал е до втръсване във водоскока на двора златни рибки, които се превръщат във флота от бойни кораби дълги една педя, стрелят с мънички топове и взаимно се потопяват. Потопените кораби пък отново се превръщат в златни рибки, над водата остава само един кораб с надпис на носовата страна. Царят го разчита с лупа: Maximus rex. Това е титлата му и значи: най-великият цар.

Придворните ръкопляскат, но не на придворния клоун Маркус, а на царя, дигнал златното корабче от водата. Мигновено обаче корабът се превръща в сиво камъче. Царят гневно го хвърля на земята и то става къс злато. Министърът тутакси се навежда — и дига кучешко лайно.

Царят се разсмива гръмко и понеже царят се смее, придворните дами и господа също се смеят. Не се смее само министърът. Той разярен изтрива ръката си с дрехата на Маркус и изсъсква:

— От този миг ще работиш в моята готварница. Дойде ли ти на ум да правиш смехурии, ще заповядам да те зазидат жив. Тогава там прави колкото щеш магии!

Маркус мисли, че царят няма да допусне това, но царят мърмори:

— Който кара моя министър да бърка в лайно, хвърля лайно по мене. Радвай се, че се отърваваш евтино!

ministar_byrka_v_lajno.png

Царят се е наситил на клоуна си — вечно същата история. Маркус нехае за царската немилост. Дали слуга в министерска готварница или придворен шут, все едно, казва си той; пак оставам близко до царя и в безопасност от воденичаря. Но си записва плесниците, шибани му от главния готвач. Някой ден все ще се падне сгода да му ги върна, една по една или на куп: една за сто. След трийсет и втората плесница, залепена на Маркус от главния готвач, влиза министърът и му казва:

— Днес устройвам празненство и царят ще ми бъде гост. Царят трябва да се смее. Измисли нещо!

Маркус измисля. Първото ястие ще бъде гъши дроб с трюфели. Жива гъска с коронка на главата тегли кротко по трапезата сребърна калясчица, в която е поставен пастетът от гъши дроб с трюфели във форма на царска корона. След като всеки гост си е взел пастет, гъската изпява една ария, ляга насред трапезата и се превръща в марципан.

— Браво — продумва царят, ала не се засмива.

А министърът иска да го разсмее. Управляваната от него държавна хазна беше пълна като царския търбух, а е празна като главата му сега. Липсват толкова пари, колкото са необходими за постройка на замък. Замък си е построил министърът. Ето защо царят трябва да се смее; цар, който се смее, няма да извади очите на свой министър.

Прислужници в ливреи поднасят супата — бистър бульон с дребни тестени звездички. След като гостите са изгребали чините си, на дъното остават тестени звездички, две или пет, у царя са седем. Звездичките изглеждат да са от чисто злато; взети в ръка, не се превръщат на тестени. Царят хвърля своите седем златни звездички в скута на госпожицата до него; тя се усмихва, царят й намигва с око.

Поднасят пъстърви на златно блюдо. Очите на рибите лъчезарят. Царят се усмихва, изчопля два рубина от главата на една пъстърва, изтрива ги с покривката на трапезата и ги пуска в пазвата на госпожицата.

— Вашите сигурно са още по-хубави — казва той.

Тя си дава труд да се изчерви и отговаря тихо, че царят трябвало сам да реши това. Сега царят се разсмива високо и весело. И понеже царят се смее, смеят се и гостите. На министъра пада камък от сърцето.

Прислужниците влизат с ново ястие и главният сервитьор обявява:

— Млади петлета печени на скара, червени боровинки, мариновани орехи и джинджифил, макарони с пармско сирене, салата от краставици, целина, турски кромид и шипки.

Чуква с посоха си по пода и прислужниците сервират на гостите.

Царят иска сам да сложи в чинията на госпожицата едно петле, но в ръката му петлето се превръща на жаба и скоква в пазвата на госпожицата, която загубва съзнание и пада от стола. Царят изважда жабата от пазвата й и я запраща в лицето на министъра. Той пребледнява като мъртвец, запелтечва нещо, но в същия миг вижда, че цялата трапеза е покрита с жаби, а от блюдата с макарони се точат дъждовни червеи, вижда разяреното лице на царя, изтръгва посоха от ръката на главния сервитьор и хуква към готварницата.

Маркус би бил съвсем нескопосен чародей, ако би чакал спокойно побеснелия министър. Дочул писъка на госпожицата, непоследван от шумно царедворско кикотене, той разбира, че шегата му не е била твърде уместна. Казва си: „Да разсмееш цар е по-трудно отколкото да насадиш царица на пачи яйца. Все не знаеш, на какво ще благоволят да се разсмеят високопоставени люде“.

Хвърля готварското си шапче в голямата тенджера за супа, лепва на най-младата готвачка една целувка, а на главния готвач една плесница, равна по сила на петдесет, и изпърполва навън — като нахален мъничък придворен врабец. Кацва пред войника, който пази пред казармата на гренадирите. Високият като върлина гренадир толкова се изплашва, че изпуска пушката из ръката, когато врабецът внезапно се превръща в момък. Маркус улавя пушката и я слага отново в ръката му. После пита:

— Къде ще ми дадат такава пъстра униформа?

Войникът се оборавя, навежда се и му пошушва:

— Влез тука, друже, върви направо и после свий надясно. Кажи им, че аз съм те увещал да постъпиш на военна служба. Дават по два талера на глава. Единия за тебе.

— Съгласен съм, брат — отговаря Маркус и минава през портата, като си казва: царската униформа е нещо като шапка-невидимка. В царския полк на гренадирите няма да ме открие ни воденичар, ни министър.

grenadir_i_vrabets.png

И влиза смеешком. А фелдфебелът от вещевия склад никога не е виждал да се смее някой, когато отива войник, та му казва гневно:

— Ще ти мине желанието да се смееш, приятелче! Утре войската потегля към Виена, а там чакат турците. Те ще те научат да ревеш и да ти тракат зъбите от страх.

— Радвам се — отговаря Маркус. — Турците правят вкусна халва. За халва ще отида дори във Виена.

Фелдфебелът онемява със зинала уста, Маркус бързешком отчупва една тресчица от окачалката, превръща я в едър кокал, бутва го напряко между зъбите на фелдфебела и му вдървява ръцете. После му казва:

— Виждаш ли, сега можеш да ревеш, но не да тракаш зъби. Ти май имаш по-голяма нужда от турците.

Маркус си избира най-хубавата униформа и най-здравите ботуши, засвирва с уста и отива ходом марш в казармения двор, дето се събира полкът, за да потегли срещу турците. Застава в строя, измънква някакво заклинание и на фелдфебела във вещевия склад кокалът пада из устата, из която сега се изсипват хиляди ругатни.

На другата заран полкът с Маркус напуска града и тръгва покрай реката. Гренадирите пеят „Сбогом, деви русокоси…“, а Маркус — „Сбогом, чер воденичарю!“ Той пее и е весел. Никога, казва си, воденичарят няма да ме подири във войната срещу турците. Маркус не е забравил Крабат. Винаги, когато се сети за воденичаря, сеща се и за Крабат, своя брат; сеща се още и за неговата заръка да се бори срещу Черния воденичар. Но защо да се бори, щом е невъзможно да победи? Никой не е в състояние да надвие Черния воденичар. Крабат беше силен, смел и умен, но въпреки всичко воденичарят го откъсна от Маркус.

Маркус крачи към Виена и понякога през време на почивка забавлява другарите си с фокуси. Малко магия. Веднъж през нощта му се присънва воденичаря, та изпищява от страх. Никаква магия не помага дори насъне срещу воденичаря. От време на време посядва с някой приятел и му разказва шепотом за Крабат: за сделката с вола и коня, за освобождението им от Черната воденица, а още и това, че Крабат ще го намери — и тогава тежко и горко на воденичаря!