Юрий Брезан
Черната воденица (3)

II

Воденицата се намира насред гората в мочурливата местност.

— Как се нарича гората? — пита Крабат.

— Черната гора — отговаря воденичарят.

Една вада върти голямото воденично колело.

— Как се нарича вадата?

— Черният вир — отвръща воденичарят.

Водата е черна като мастило, не се вижда дори дали тече.

Воденицата меле, но никъде не се вижда прашинка от брашно, нито кола, докарала жито за мелене.

Над вадата води мостче.

Крабат се спира нерешително пред черната вода.

— Воденичарски ратай, пък се бои от водата! — подиграва го воденичарят.

После с леко насилие бутва Крабат напред.

Минават над черната, привидно спряла вода. Воденицата, онемяла при нерешителността на Крабат пред мостчето, отново закречетва.

Дворът е чисто пометен, не се вижда ни прашинка, ни сламка, ни животно, ни човек. Воденичарят завежда Крабат в една стая досами работното помещение.

Насред стаята се вижда раклата. Със седем ключалки.

— Като ми отработиш една година — заговорва воденичарят, отключва една ключалка, раклата се отваря и той показва една книга, дебела книга, подвързана със сива кожа. — Като отработиш две години — вторият ключ отваря втората ключалка, в раклата лежат две книги; третата, четвъртата, петата, шестата ключалка. — А като отработиш седем години — в раклата лежат седем книги, седмата е седем пъти по-голяма от първата, — ще знаеш всичко, каквото знам и аз, ще знаеш всичко, каквото изобщо може да знае човек!

Крабат стои като зашеметен. Усеща парене в гърдите.

Воденичарят затваря раклата, ключалките щракват една след друга — също като че спира часовник.

— Какво трябва да върша? — пита Крабат неспокойно и с доста с пресипнал глас.

— Трябва да ми бъдеш ратай — отговаря воденичарят.

Крабат беше решил да убие вълка, който пази раклата на знанието — защо да не стане воденичарски ратай? Седем години ще минат бързо.

— Ще ти бъда ратай — скланя Крабат.

Воденичарят му протяга ръка:

— Дай си ръката!

Дясната ръка на Крабат, на която е гривната, виси неподвижна. Като че от самосебе си се дига лявата и хваща ръката на воденичаря, който не забелязва това.

Или все пак е забелязал? Но той поглежда Крабат така, като че има кой знае какво да премисли, после щраква с пръсти и казва:

— Ела!

Завежда го в една голяма стая с дванайсет легла, дванайсет столчета без облегала пред леглата, дванайсет куки на стената. Има три прозореца — тесни, зарешетени водоравно и отвесно.

— Избери си едно легло!

Крабат вижда, че за всяко легло вече има човек. Поглежда в недоумение воденичаря.

— Избери си едно — настоява припряно воденичарят, — останалото не е твоя грижа.

Крабат отива до едно легло, от което дори легнал може да гледа през прозореца.

— Преди заспиване искам да виждам звездите — обяснява Крабат, — а като се събудя, да зърна утринното небе.

Воденичарят се засмива високо и весело. Посочва едно снежнобяло воденичарско облекло, закачено на куката до леглото.

— Преоблечи се!

Крабат съблича своите дрехи и облича другите.

Воденичарят го завежда във воденицата.

Дванайсет воденичарски ратаи са се строили в редица, лицата им са посивели, а очите им са широко разтворени. Първият и последният в редицата треперят неудържимо с цялата си снага.

— Хайде! — нарежда заплашително воденичарят.

— Числото е дванайсет. Да избере тринайсет.

Воденичарските ратаи извикват тия думи като из една уста, насичат изреченията на отделни срички, а последната дума изкрещяват и разтягат, докато им стига дъх.

— Тринайсет си ти — обръща се воденичарят към Крабат. — Избери едного!

— За какво? — пита Крабат, като оглежда лицата на новите си другари: върху всяко лице е изписан страх, изписана е и надежда.

— Не питай, а избери! — настоява воденичарят.

— Какво ще стане с него? — пита Крабат.

— Ако не избереш никого, значи избираш самия себе си — засмива се воденичарят. — Тогава няма да видиш нито една от седемте книги.

— Не, няма да избера никого, докато не ми обадиш какво ще стане с тогова, когото избера — заявява Крабат.

Забелязва, че надеждата по лицата на другарите му расте.

— Ще ти подаря първата година, ще смятам, че си я отработил — пошепва му воденичарят, който на всяка цена иска да задържи Крабат. Припомня си смътно, че някъде в седемте книги става дума за момък, който носи гривна на дясната си китка. А освен това Крабат очевидно е сирак, няма майка. — Първата ключалка на раклата ще се отвори за тебе още днес, сега веднага.

Той се навежда още по-близо до ухото на Крабат:

— А избраният от тебе ратай… хм, може да отиде където пожелае. Дори ще му подаря здраво облекло от гъвкава кожа; ще му дам и оръжие, за да може да се брани. Ако пък реши да остане във воденицата, ще се намери място и за него. Нямам нищо против, ако вие дванайсетимата му заделяте от храната си. Ала той не може да остане по-дълго воденичарски ратай у мене.

— Защо да не може? — пита Крабат.

— Числото дванайсет е мое ръководно правило — отговаря воденичарят.

Крабат оглежда едно след друго лицата на воденичарските ратаи.

Седем пъти насмалко щях да уловя заека, в раклата има седем книги, трябва да счупя седем ключалки… И той посочва седмия:

— Този!

Единайсет воденичарски ратаи си отдъхват облекчително, дванайсетият зинва да изкрещи, ала воденичарят се приближава, докосва с една пръчка означения и той задържа крясъка си. Момъкът се смалява и сякаш се свива, навежда се и се превръща в четириного, тялото му се променя невъобразимо бързо: един черен див глиган, въоръжен с остри бивни, хуква през вратата навън.

Крабат изкрещява:

— Ти ме измами!

Воденичарят се усмихва:

— Подарих му облекло от кожа и оръжия, за да може да се брани, пуснах го да отиде където пожелае. В какво съм те излъгал?

— В нищо не си го излъгал, господарю — заявяват единайсетте воденичарски ратаи единодушно.

Крабат мълчи.

— Числото дванайсет е мое ръководно правило — повтаря спокойно воденичарят. — Казана дума, хвърлен камък; а който знае, той умее.